Расизъм: Една страст отгоре (Жак Рансиер)

Бих искал да добавя към дневния ред на днешната ни среща някои разсъждения относно понятието „държавен расизъм”. Тези разсъждения се движат срещу общоприетата интерпретация на мерките, приети наскоро от нашето правителство, от закона за бурките до изселванията на роми. Тази интерпретация съдържа един опортюнизъм, който използва расизма и ксенофобията за изборна изгода. Тази т.нар. критика подхранва схващането, че расизмът е обществена страст, уплашената и нерационална реакция на ретроградни слоеве от обществото, които не могат да се приспособят към новия мобилен и космополитен свят. Държавата бива обвинена в провал да изпълни дълга си, като демонстрира безразличие към тези слоеве. Но това обвинение само подсилва ролята на държавата, представяйки я като лицето на рационалното срещу обществената нерационалност.

Тази концепция, усвоена от „лявата” критика, е същата тази, която дясното използва през последните две десетилетия, за да прокарва редица расистки закони и наредби. Всички тези мерки са приемани под един и същ претекст: налице са проблеми с престъпността и различни вреди, причинени от имигрантите и недокументираните, които могат да провокират расизъм, ако не успеем да въведем ред. Следователно държавата трябва да подчини тази престъпност и вреди на универсалността на закона, за да не пораждат расистки смущения.

Това е игра, играна едновременно от лявото и от дястното, която датира от времето на законите на Pasqua-Méhaignerie от 1993 г. Тя се състои от противопоставянето на универсалната логика на рационалната държава срещу обществените страсти, за да може да представи държавните расистки политики като анти-расистки. Време е да обърнем този аргумент и да отбележим връзката между държавната „рационалност”, контролираща тези мерки, и нейната удобна противоположност – аксесоар – обществената страст. В действителност правителството не действа под натиска на обществения расизъм и в противодействие на т.нар. „обществена” страст на крайно-дясното. Целта на държавата [raison d'Etat] е да запази този ред, на който е доверила въображаемото определяне на това, което в действителност законодателствува.

Преди 15 години предложих термина студен расизъм за определение на този процес. Расизмът, с който се сблъскваме днес е студен расизъм, една интелектуална конструкция. Той основно е творение на държавата. Вече сме обсъждали връзката между закона и полицейската държава. Но по своята същност държавата е полицейска държава, институция, която фиксира и контролира идентичности, пространства и движения, една институция в постоянна борба срещу всеки опит за вмешателство в нейното отчитане на идентичности, т.е. тя се бори, също така, срещу достъпа до логиката на идентичността, която съставлява действието на политическите субекти. На тази задача се отдава особено внимание от световния икономически ред. Нашите държави са все по-малко способни да се справят с деструктивните ефекти на свободната циркулация на капитал върху общностите под тяхна грижа – още по-малко, защото нямат желание да сторят това. Затова те се оттеглят към това, което е в тяхната сфера на власт – циркулацията на хора. Те се вкопчват в контрола на тази друга циркулация като тяхна специфична задача и националната сигурност, която тези имигранти заплашват като тяхна цел – с други думи, произвеждането и управлението на несигурност. Тази дейност все повече се превръща в тяхно основно средство за легитимация.

Тази употреба на закона изпълнява две основни функции:

1. идеологическа функция, която осигурява субективна фигура, която е постоянна заплаха за сигурността;
2. практическа функция, която продължително преорганизира разделението между вътре и извън, постоянно създавайки нестабилни идентичности, правейки тези вътре податливи на изпадане извън.

Законът за имиграцията първоначално бе замислен като средство за създаване на подкатегория французи, вкарвайки в тази категория нестабилни имигранти, родени на френска почва или с френски родители. Законът за нелегалната имиграция е замислен така, че да кара легални „имигранти” да изпадат в недокументираната категория. Това е същата тази логика, която позволи наскорошното използване на понятието „французин от чужд произход”. И е същата тази логика, която днес се цели в ромите, създавайки, в разрез с принципа на свободна циркулация в рамките на Европейското пространство, категория европейци, които не са истински европейци, също както има французи, които не са истински французи. Създаването на тези изключени идентичности не причинява срам у държавата от породените от тях противоречия, както тези, които видяхме в мерките, засягащи „имигрантите”. От една страна, тя създава дискриминативни закони и форми на стигматизация, основани на идеята за универсално гражданство и равенство пред закона. Това в последствие наказва и/или стигматизира тези, чиито практики са в разрез с равенството и универсалността на гражданството. Но от друга страна, създава вътре в това гражданство дискриминации за всички. Като тази, разграничаваща французите „от чуждестранен произход”. Така че, от една страна, всички французи са равни, но се пазете от тези, които не са, и, от друга, ние не сме равни и трябва да се пазим от тези, които забравят това!

Следователно днес расизмът е основно логика на държавата, а не на обществената страст. И тази държавна логика е основно застъпвана не от кой знае какви назадничави социални групи, а от значителна част от интелектуалния елит. Последната расистка кампания съвсем не беше организирана от т.нар. „популистко” крайно-дясно. Тя беше дирижирана от една интелигенция, която се определя като лява, републиканска и секуларна. Дискриминацията вече не се основава на разбирания за висши и нисши раси. Тя вече протича в името на борбата срещу „комунитаризма”, универсалността на закона, равенството между всички граждани и равенството между половете. Те отново не се чувстват неудобно от толкова много противоречия; тези аргументи са плод на хора, които ценят съвсем слабо равенството и феминизма. В действителност този аргумент основно създава една амалгама, необходима за идентифициране на нежеланото: следователно амалгама от мигранти, имигранти, назадничави, ислямисти, мъжки шовинисти и терористи. Позоваването на универсалното на практика подсилва неговата противоположност: установяването на дискреционна държавна власт, която решава кой принадлежи и кой не принадлежи към класата на тези, които имат право да бъдат тук; на кратко, власт да отдава и премахва идентичности. Тази власт има своята кулминация: властта да задължава индивиди да бъдат идентифицируеми по всяко време, да се придържат към пространство под пълно наблюдение от държавата. Струва си да погледнем през тази гледна точка решението на правителството на юридическия проблем със забраната на бурката. Както видяхме, не беше лесно да бъде прокаран закон, специално насочен срещу няколко хиляди души, споделящи конкретна религия. Правителството намери решение: закон съдържащ генерална забрана за закриването на лицето на обществени пространства, закон едновременно насочен срещу жени, носещи бурки, и протестиращи, носещи маски или шалове. По този начин шалът се превръща в общ символ на назадничавия мюсюлманин и агитатора-терорист. Това решение – прието, както и много други мерки засягащи имиграцията, с щедрото отсъствие на „Лявото” – е формулата, предоставена от „републиканската” мисъл. Нека си припомним тези гневни слова от ноември 2005 г., насочени срещу тези маскирани и закачулени младежи, които вилнееха нощ след нощ. Нека също така си припомним и началото на аферата Редекер, професорът по философия, разгневен от ислямистката „фатва”. Началната точка на гневните анти-мюсюлмански излияния на Робърт Редекер бе... забраната на прашката по парижките плажове. В тази забрана, въведена от кмета на Париж, той засече една мярка, правеща реверанс към исляма, към религия, чийто потенциал за омраза и насилие е вече видим в забраната на публичната голота. Прекрасният дискурс на републиканския секуларизъм и универсализъм най-накрая се свежда до принципа, че всички трябва да бъдем напълно видими на публични пространства, било то на улицата или на плажа.

В заключение: много енергия бе хвърлена срещу една определена фигура на расизма – въплътена от Националния Фронт (Front National ) – и едно конкретно разбиране, че този расизъм е израз на „белия боклук” ( petits blancs) и представлява назадничавите социални слоеве. Значителна част от тази енергия бе използвана за легитимизирането на нова форма на расизъм: държавен расизъм и „ляв” интелектуален расизъм. Може би настъпи моментът да преориентираме нашето мислене и борби срещу една теория и практика на стигматизация, прекаризация и изключване, които днес съставляват расизъм отгоре: логика на държавата и страст на интелигенцията.

Превод: Явор Тарински