Европа

Площадните окупации през 2011 г. са повратен момент, въпреки неговата преходност, който промени дълбоко грасруутс и институционалната политики.

Какво стана с голямото обещание за социална промяна, издигнато от "движенията на площадите" през 2011 г.? Какво оставят след себе си тези зрелищни окупации от Тахрир в Кайро до Пуерта дел Сол в Мадрид и Синтагма в Атина? В каква степен допринесоха за ускоряване на каузата на "99%" или на "обикновени хора", за които претендираха че се борят?

За чехите 17 ноември е особен ден. Преди всичко, датата е от историческо значение по две причини – Международния ден на студентите в памет на заловените при нацистки атаки над чешки университети студенти през 1939 г.; и падането на стария "комунистически" режим и Нежната революция от 1989 г. Особеното днес е в зародилата се традиция от последните години да се организират многобройни протести, които превръщат Прага във врящ котел от разнородни демонстации. Общото между тях тази година без изненада беше темата за бежанците.

Външните граници на ЕС скоростно изпадат в несъстоятелност. Вместо да се съпротивлява, Европа трябва да приеме бъдещето си на континент с голямо разнообразие.

„Бежанската криза“ от последните няколко месеца раздели Европа на две. Но за разлика от това, което либералната преса ни втълпява, основната демаркационна линия минава не между тези държави (като Германия), които възприемат по-хуманна позиция към кризата, приемайки повече бежанци, и онези (като Унгария), които затвориха границите си и насилствено се наложиха над всеки опитващ се да ги премине.

По-скоро, същинската схизма е между държави и институции, които ревностно пазят границите си, придържайки се здраво към изключващата териториална логика, които рязко минава в несъстоятелност, и обикновените хора на всекиднения живот – бежанци, активисти и местни измежду тях – които самоорганизират солидарност отвъд граници и създават радикално различна Европа отдолу.

Ако елитите, които ръководят Крепостта Европа успеят да ни подчинят и сегрегират, то ние определено ще се избием едни други: разделяй и владей. Единствената ни надежда е да създадем обща кауза срещу владетелите ни, изграждайки мостове отвъд разделенията по националност и религия преди целият свят да бъде поставен на дръвника на войната.

На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.

Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.

Интервю на Кансу Чамлибел с известния лингвист и политически коментатор Ноам Чомски за турския ежедневник „Хюриет“.

Как виждате Турция през 2015 г.?

Виждаме поразителна промяна през последните няколко години. През 90-те години на XX век турската държава беше замесена в ужасяващи зверства на югоизток. Това беше един ужасен период. В ранните години на този век видяхме някои неща да се подобряват. Аз посетих страната неколкократно. До към 2005 г. ситуацията значително се подобряваше и имаше признаци за положителни развития в Турция, която притежаваше реалния потенциал да стане мост между Изтока и Запада... Но след това всичко започна да се обръща, турският режим ставаше все по-авторитарен вътре в страната и все по-репресивен към Кюрдския въпрос. В момента турската държава действа по начини, които аз намирам за изключително негативни към народа на Турция, към надеждите за турска свобода и демокрация, както и към кюрдите в тяхната справедлива борба за основни права и нещо повече. И това става на международно ниво, не само вътре в Турция. Турската роля в Сирия е изключително вредна.

На 13 октомври 2014 г. започва дирижираната от Европейския съюз мащабна полицейска операция, насочена срещу имигрантите без документи. Това е поредното криминализиране на мигранти.

На фона на сирийската военна зона, един демократичен експеримент бива стъпкван в земятаот Ислямска държава. Това, че светът не знае, е скандал. Вдъхновен от визията на социалния еколог и анархист Мъри Букчин, този експеримент взаимства идеята за "либертарен мунисипализъм" и призовава кюрдите да създадат свободни, самоуправляващи се общности, базирани на принципите на пряката демокрация, които след това да се обединят през и въпреки националните граници.

Какво означава да си „антиимпериалист“ в днешно време? Преди години това най-вече се свързваше с борбата срещу външната политика на Щатите и тяхната разрушаваща роля в редица страни от Латинска Америка до Близкия изток и Филипините. За това си има и причина: САЩ са държавата, която е изманипулирала най-много революции в други държави, няколко пъти навлиза с военна сила във Филипините, а всички знаем какво се случва в Ирак и Афганистан през 2001 и 2003 година. Новите антиимпериалисти – самопровъзгласили се за такива - се бият в гърдите, че се борят срещу злото, тъй като подкрепят „по-малкото зло“. Иронично, малко от тях знаят, че антиимпериализмът възниква в САЩ в края на 19 век като реакция срещу Испано-американската война. През 1898 година Марк Твен основава Антиимпериалистическата лига на Съединените щати в резултат на американската анексия във Филипините.