Междувременно цялото това капиталистическо развитие беше изградено чрез робство и колониално извличане на ресурси: то по никакъв начин не е продукт на свободна търговия и капиталистическо предприемачество. Важното е, че дори след модерните революции, които установиха либерализма като доминираща идеология и капитализма като доминиращ начин на натрупване, фундаментално не-либерални и пред-капиталистки елементи останаха с най-важно значение за материалната организация на капиталистическото общество. Същият противоречив революционен процес продължава днес.
Осмислянето на революцията като Събитие следователно има също важни следствия за начина, по който виждаме собственото си общество. Революционната митология на либералната идеология иска от нас да приемем, че понеже модерните революции отдавна са отминали, сега общество ни е истински демократично и напълно капиталистическо по природа. Докато очевидно има някаква частица истина в това наблюдение, то със сигурност не е цялата истина. В книгата си Дълг: Първите 5,000 години антропологът Дейвид Гребер (2011) прави наблюдение, което води до дълбоки изводи за начина, по който виждаме капиталистическото общество.
Докато тотализиращите тенденции на капиталистическия метод на производство дават възможност на пазара да нахлува във все повече и повече сфери на човешко взаимодействие, много социални отношения в действителност остават дълбоко не-капиталистически по природа. Представете си колко абсурдно би било ако вашата майка дойде на 18-тия ви рожден ден и изиска от вас да платите за това, че ви е кърмила когато сте били бебе; или колко обидени биха били вашите приятели, ако ги поканите на вечеря, само за да им представите сметката след десерта. Ние логично и правилно приемаме такива отношения като биващи извън сферата на натрупването на капитал. Вместо да продаваме любовта си един на друг, ние я споделяме. И така, както се изразява Дейвид Гребер, ние всички сме "комунисти" в отношенията си с нашето семейство и приятели.
Обществото, с други думи, прилича на пластове на торта, които са съставени от различни исторически остатъци и свързаните с тях форми на обществени отношения и практики. То съдържа йерархичните обществени отношения на доминиране, които е наследило от феодализма; то безспирно разпростира атомизиращите социални отношения, произведени от тотализиращата природа на капиталистическото развитие; и въпреки че не можем да идентифицираме определени събития, които някога да са установявали социализъм, нашето общество все още и вече се крепи на това, което Гребер нарича твърдата основа от един "базов комунизъм", който за него е "основата на целия човешки обществен живот". Трите пласта ще продължат да съжителстват в едно революционно общество, дори и ако се случи радикално пренареждане на тяхната относителна важност и фундаментално преструктуриране на различните сфери на човешко взаимодействие. Докато базовият комунизъм сега е в повечето случаи ограничен до личната сфера на oikos [1], или отделното домакинство, то обществената сфера на agora [2] бива все повече приватизирана и узурпирана от комерсиалното царство на капиталистическите отношения. Междувременно, както насилствените полицейски репресии над в по-голямата си част мирни протестиращи на Синтагма, Зукоти, Таксим и безброй други площади по света достатъчно показаха, държавата продължава да употребява йерархичните си сили на доминация, за да възпрепятства опитите на хората да си вземат обратно agora, като пренадлежащ на народа. Една от първите цели на революцията следователно не е да "си възвърне" капиталистическата държава - чиято ДНК цялата е белязана със структурна зависимост от капитала - а да си възвърне agora от империалистката експанзия на моловете, връщайки предназначението му на обществено място за истински демократични дискусии.
Отвъд капитализма: едно постоянно революционно ставане
Сега след като преосмислихме капиталистическото общество като състоящото се от поне три слоя от исторически утайки и преосмислихме революцията като процес на непрекъсната социална борба, започваме бавно да виждаме как би могло да изглежда "преминаването отвъд капитализма". На първо място това ще бъде част от исторически процес на социална борба, която е фундаментално закрепена върху един начин на социално взаимодействие, който е винаги-вече латентен в нашата настояща форма на социалност. Вместо да бъдем заблуждавани, че отчаяно се нуждаем да изобретим нещо съвсем ново, което никога не е било опитвано или мислено преди, трябва да разбираме нашето предизвикателство като актуализиране на неосъществени потенциалности и разширяване на вече съществуващи алтернативи. В този смисъл трябва да разберем, че едно революционно общество е в процес на правене в настоящия момент – чрез производството и разпрострастраняването на безплатен софтуер с отворен код или чрез окупирането на банкрутирали фабрики и възстановяване на производството им под контрол на работниците; чрез създаване на пряко демократични селски общности и градски квартални асамблеи или чрез създаване на кооперативно управлявани алтернативни медийни колективи и отворени за участие академични вестници и списания – навсякъде около нас започват да се появяват знаци, че този свят е вече бременен с един нов свят.
Също така, доколкото този процес е придружен от революционни моменти на пробив, тези Събития ще бъдат просто временно усилване на един образуващ процес – или по-точно енергично освобождаване на емоционално напрежение, натрупано във времето – който ще продължи да натрупва напрежение дори и след като първоначалната вълна е стихнала. Египетската революция е подходящ пример. Макар и непосредственият резултат да беше, че ислямистите взеха властта и отвлякоха потенциала за незабавно преобразуване, дългосрочното въздействие на въстанието и по-широкият исторически процес, който то помогна да бъде отприщен, все още предстоят да бъдат написани във формата на исторически книги. Просто е твърде рано да се каже колко (не)важно наистина беше това събитие (или ще бъде). Да предполагаме, че вече имаме точният отговор, каквото направи в един момент Жижек (2011) когато твърдеше, че 2011 г. ще бъде запомнена като "краят на революцията", е не само драматично изопачаване на реалността, но също е и неуважение към тези, които рискуват живота си, за да продължат революцията. Отново прибързаните заключения на Жижек неадекватно приравняват революционният процес с неговата временна експлозия по време на въстанническото Събитие – момент на пробив, който по своята дефиниция е ограничен във времето, но чийто край по никакъв начин не означава край на процеса. По ирония Жижек в последствие стигна до там да повтаря опростенческия и про-системен разказ за революцията като "чудо за 17 дни".
Вместо това би било добре да видим Египетската революция и глобалната революционна вълна на 2011-2013 г. по-общо, като повърхостно проявяване на по-дълбоки промени на приливите – една трансформация – в широките течения на човешката история. Днешната вълна от борби може и да не е все още произвела някакви директно видими резултати и може накрая да бъде помнена като още една "мимолетна" и в крайна сметка неуспешна 1848 г. или 1968 г.; но историческата важност на драматичните събития, които се разгърнаха по време на тази най-нова фаза на борба, би трябвало винаги да бъде ситуирана в контекста на един продължителен исторически процес. Този процес на свой ред е вдъхновяван от един радикален политически проект който – въпреки безбройните отклонения, спънки и противоречия – завинаги е насочен към установяване на реална демокрация и радикално егалитарно автономно общество, в което хората свободно и колективно ще управляват свои собствени дейности, ще контролират тяхната собствена продукция и ще управляват собствената си съдба: един процес, чийто резултат никога не е предопределен, но който е винаги-вече в действие. Да се казва, че Египетската революция е "приключила" и че Occupy е "провален опит" да се извърши промяна е в това отношение съвършено безсмислено.
Между другото, революционното събитие има ценност само по себе си, която не може просто да бъде редуцирана до някаква двоична метрична система на победа или поражение (които, не по случайност, са винаги измервани с оглед на това дали движението е а) постигнало исканията си; или б) взело държавната власт - променливи, които са във всички случаи напълно безполезни, когато са прилагани към автономните движения, които не поставят изисквания към държвата, нито имат за цел вземане на държавна власт). В Що е Философия? френските философи Дельоз и Гатари (1991) ни припомнят, че
успехът на една революция е вътре в самата нея, точно във вибрациите, обединенията и отворите, които дава на мъжете и жените в момента на нейното правене и която сътворява в себе си един паметник, който е винаги в процес на ставане.
В този смисъл, твърдят те,
победата на една революция е иманентна и се състои от новите спойки, които тя създава между хората, дори и ако тези спойки не се запзват по-дълго от топящият се материал на революцията и бързо отстъпват на разделения и предателства.
Този възглед за революционното събитие не е някакъв лесен претекст за отричане или оправдаване на поражение: говорете с който и да е от хората, които са участвали в някои от бунтовете, които разтресоха света през последните две години и те ще ви кажат, че техният живот е безвъзвратно променен (в повечето случаи за добро) в следствие на участието им във въстаническото събитие. Просто революциите са в себе си и по себе си освобождаващи.
В този смисъл бунтовното събитие има въздействия, които са много по-разпръснати и невидими – но въпреки това също толкова конкретни и реални – отколкото един кабинетен социалист или консервативен критик биха могли някога да разберат. Тези въздействия имат силата да преобразуват съзнанието и трайно да изменят отношението на индивида или множеството към обществото, но също и да преобразуват материалните практики, които подсилват доминиращите форми на капиталистическото общество, помагайки по този начин да се разпространят алтернативните форми на обществена организация като асамблеята, управляваните от работници колективи и комуните – всички те могат един ден да формират здравата основа на автономното общество. Тук Касториадис (1964) отново е бил прав, когато отбеляза че въстанията, дори и ако не успеят да постигнат някакви незабавни промени в материалната организация на обществото, са все още критичен компонент на революционния процес, защото допринасят за идеологическото узряване на субекта на революцията, както и за разцвета на алтернативни практики и тяхното ранно развиване в нови форми на организация, които един ден биха могли да изместят институциите на капиталистическата държава.
Конкретни форми на действие: модалности на протеста
В този смисъл моментите на пробив, на които бяхме свидетели през 2011 г., отвориха поле на възможност чрез актуализация на известен брой латентни потенциалности на самоорганизация. Най-важни в това отношение бяха самите модалности на протест: без водачи, децентрализирани, хоризонтални, спонтанни, автономни и наистина поразителни. Организирани чрез социални медии и на народно ниво, без намесата на някаква централни или йерархични организиращи структури, активистите успяваха да съберат милиони хора на улиците в координирани часове и места. Веднъж на улиците, се развиха нови форми на солидарност и кооперативност, които позволиха на децентрализираните рояци от протестиращи да постигнат впечатляващи победи в постоянните улични сражения с йерархично-организираните сили на държавата, докато в други ситуации им дадоха възможност да предпазват и да се грижат един за друг по време на мирни демонстрации. От построяването на барикади и импровизираните полеви болници, до неорганизираните събирания на граждани за почистване на улиците на сутрините след бунтовете; и от появата на напълно фунциониращи не-парични мини общества в палатковите лагери, изпълнени с кухни, медийни центрове и библиотеки, до спонтанното възникване на квартални асамблеи, работни групи и мрежи на взаимна солидарност – народните движения без водачи координираха и сами управляваха всичко.
Разбира се беше лесно да бъдат разбити окупациите, които формираха ключовите центрове на тези движения. Синтагма, Зукоти и Таксим все още се придържаха към една по-централизирана логика на териториален протест, с който държавата обикновено се чувства доста комфортно. Всичко, което полицията трябваше да направи, беше да се яви на мястото и да започне да репресира. Това, с което обаче държавата не може комфортно да се справи, е радикалната децентрализация на движенията (която твърде много разпръсва и разтяга полицейските сили); тяхната непредвидима спонтанност (която ги прави много трудни за предвиждане и за отговаряне на нови акции); тяхната природа на движения без водачи (което не позволява диалог или асимилация [3]), но може би най-важното e ирационалната рационалност на множеството като такава - която представлява чудесно преобръщане на рационалната ирационалност на капитализма. При последната, рационалните егоистични избори на индивидуални инвеститори произвеждат фундаментално ирационални последствия на колективното ниво на общественият интерес, вариращи от промяна на климата до финансов колапс; докато първата се отнася за забележително рационалните резултати които биват постигани, когато милиони хора започнат колективно да действат по един привидно ирационален начин, като безстрашно излагат живота си на опасност, за да постигнат колективно преобразяване, дори и ако това не служи на техният непосредствен интерес.
В новата си книга за движенията, Защо (все още) започва навсякъде, Пол Мейсън (2012) твърди, че мрежата в този случай просто побеждава йерархията. Както в бойни конфронтации с държавата, така и в широко-мащабни мирни демонстрации или окупации, тактиките на разпръснати рояци на едно невъоръжено множество може напълно да объркат държавният апарат и дори да спечелят сериозни стратегически победи. След като военни упражнения през 2002 г. показаха, че тактиката на рояк на Иран може да победи далеч превъзхождащата военноморска флота на САЩ, американските военни стратези разбраха това много добре. Само помислете за това как лондонските бунтовници напълно объркаха централизираната полицейска йерархия чрез тяхната движена с Blackberry-телефони тактика на рояк. С основание Adbusters, от които дойде призивът за Occupy Wall Street протести, говарят за "анархистките рояци" като за " изникващ модел на "анти-капиталистически метеж " (Adbusters 2012). Това е същото, каквото имаше предвид един мой приятел хакер-активист, казвайки ми на площад Синтагма - "ние сме като пчели, действаме с ум на кошер." Поради тази причина не е справедливо да критикуваме активистите, че не вземат под внимание въпроса за властта. Те играят политики на власт: те просто ги отведоха на следващото ниво, оспорвайки статичната йерархична власт на териториално-определената национална държава, чрез спонтанно активиране на не-териториалната и изключително гъвкавата сила на ризоматичната мрежа [4] (Дельоз и Гатари, 1980).
Мейсън твърди, че повече от силата на кошерна интелегентност, "свързаният в мрежа протест има по-добри шансове да постигне основните си цели, защото съответства на икономическите и технологични условия на модерното общество." Докато глобалните въстания не могат по никакъв начин да бъдат ограничени до едно определено поколение, не може да се отрече, че поколението на двадесет и няколко годишните, което изпълва с дух днешните борби, израстна при радикално различни от тези на техните родители социално-икономически и технологични условия. Ерата на печатните медии и телевизията – с техните централизирани, йерархични и еднопосочни форми на комуникация – достигна своят край. Ерата на Уеб 2.0 – основаваща се на хлабави, но интерактивни общности от автономни свързани в мрежи индивиди, чиито взаимотношения са определени от споделянето на информация – тепърва започва. Разбира се клише е да се отбелязва, че Фейсбук и Туитър революциите в крайна сметка са базирани на капиталистически технологии или да се твърди, както правеше Малкълм Гладуел (2010), че мекушавостите на мрежата никога няма да дадат възможност дейността да бъде поддържана във времето. Но нито едно от тези твърдения не изглежда уместно след 2011 г. Факт е, че Фейсбук и Туитър помогнаха на протестиращите да се организират и дори позволиха на активистите да се свържат и да развият силни връзки, които иначе никога не биха се развили. Между другото, както самият Маркс разбира нещо много важно, революцията не може да отстъпи в примитивизъм: за да успее, тя трябва да разчита на най-напредналите капиталистически технологии, които са на разположение. В крайна сметка този капиталистически свят е всичко, което имаме и един ден ние ще бъдем тези, които ще наследят неговите технологии, независимо дали ни харесва или не.
Конкретни форми на пряко-демократична самоорганизация
Докато новите модалности на протест, скицирани по-горе, трябва да бъдат разглеждани като предвестници на социалните промени сами по себе си, ние вече обаче установихме, че е необходимо да прекрачим отвъд протестa, ако искаме да предизвикаме истинкси структурната власт на глобалният капитал и капиталистическия суверенитет. Тук движенията отново предоставят техни собствени отговори, които очевидно са изпълнени с недостатъци и противоречия, но които все пак биха могли да ни позволят да зърнем как би могло да изглежда едно истинки демократично, пост-капиталистическо общество в бъдещето. Ключовата "иновация" тук е наистина едно преоткриване: завръщането към народните асамблеи, като основен начен на колективно вземане на решения и на колективно дискутиране. Човек може вече да чуе критиците да охкат: как е възможно едно комплексно общество като нашето някога изобщо да бъде организирано на базата на пряката демокрация? Няма ли винаги да се нуждаем от някаква форма на водачество и политическо представителство, за да предпазим обществото от изпадане в хаос? Краткият отговор е – не. Няма. Нуждаем се от организация разбира се, но не се нуждаем от водачество или представителство, или най-малкото не и в настоящата либерално-демократична форма. Ние се нуждаем от тях сега, само защото формират опорите на настоящата система - една либерална демокрация без представители наистина би се взривила отвътре.
Но не и всички общества. Фактически съществуват многобройни исторически примери за цели градове, които са били управлявани месеци на ред точно на базата на пряко-демократични принципи, като работниците са контролирали своите фабрики, работилници и кантори; жителите са контролирали своите собствени квартали и всички тези различни общности са си сътрудничили и са координирали дейностите си чрез федерирани работнически съвети, синдикати и/или асамблеи. И още повече, тези общества са функционирали много добре, преди да бъдат репресирани чрез армии. Парижката комуна от 1878 г. все още стои като връхната точка на революционно постижение в това отношение - макар и също да представлява един от най-обезсърчаващите примери за военно поражение (Гордийо, 2013, твърди че емоционалното единство на множеството може дори да разбие командващите линии на военните, но това не е успяло да се случи в Париж, защото държавата ефективно изправя нейната армия от селяни срещу градските комунари,
прекъсвайки по този начин афективната връзка между тях). В продължение на почти една година работниците напълно контролират града. Квартални асамблеи са се грижили за важната локална администрация, докато децентрализирани, но федерирани работнически съвети ефективно са координирали производството и дистрибуцията в градското пространство. Разколът между анархисти и марксисти не е съществувал все още и всички фракции са работили заедно за установяването на тотален работнически контрол.
Друг исторически пример е революционна Барселона по време на Испанската гражданска война, през 30-те години на XX-ти век. Тук анархисти и троцкисти се бият рамо до рамо срещу фашистите (и по-късно срещу сталинистите), докато накрая целият град пада под работнически контрол – хората се въоръжават и свалят местната управа; заводи са били поставени под работническо самоуправление; обработваемите земи са били колективизирани; буржоазните хотели и ресторанти са били иззети и превърнати във военни жилища и народни кухни; градската транспортна система е била безплатна и управлявана от анархо-синдикалното обединение CNT; парите са били премахнати; заплатите са били изравнени и изплащани в купони, разменяни за основни стоки; всички местно произведени стоки са били безплатни, когато не са били твърде оскъдни; даването на бакшиш е било забранено като обида за работника; народните опълчения сражаващи се на фронтовата линия са били съставени от мъже и жени, които са се сражавали рамо до рамо на основата на пълно равенство; към офицерите са се обръщали неформално и те са носели същите прости и небрежни униформи, спали са в същите елементарни казарми и са получавали същото заплащане като техните войници; и стандартните поздравления господин и госпожо са били премахнати - всеки в града се обръщал към всеки друг с compañera и compañero. Както разказва Джордж Оруел (1938) в неговата класика Почит към Каталуния:
За първи път бях в град, в който работническата класа беше на седлото. Практически всяка сграда, от какъвто и да е размер, беше превзета от работниците и беше декорирана с червени знамена, или червено-черните знамена на анархистите; всяка стена беше надраскана с чук и сърп и с инициалите на революционните партии; почти всяка църква беше изтърбушена и нейните изображения изгорени. Църкви тук и там бяха систематично разрушавани от групи от работници. Всеки магазин и кафе имаха надпис, съобщаващи че са били колективизирани; дори и ваксаджийниците бяха колективизирани и техните сандъци оцветени в червено и черно. Сервитьорите и продавачите в магазини те гледаха право в лицето и те третираха като равен.
Един по-съвременен пример за пряка демокрация са освободените от EZLN територии на коренните жители [5] на Чиапас, Мексико. Това лято сапатистките общности на Чиапас празнуват техните първи десет години на автономия, от основаването на така наречените Caracoles и Съветите за добро управление през 2003 г., до днес. След като мексиканската армия напусна зоните на влияние на EZLN през 1994 г. в следствие на партизанско въстание, сапатистите се организираха в автономни общини, управлявани на основата на традициите на пряко-демократично самоуправление на коренните жители. Асамблеите на общините изпращат редуващи се делегати в районните съвети, които след това колективно решават въпроси относно храна, разпределение на приходи и облагане. Само за 10 години системата на самоуправление успя да радикализира цялото бедно население за демократично участие, докато в това време управляваше напълно автономни училища и клиники, и фактически премахна местните проблеми на злоупотреба с алкохол и трафик на наркотици. Ако някога е имало движение, свидетелстващо за природата на революцията като процес, то това са сапатистите.
Тези конкретни примери, макар и всеки да е очевидно специфичен в неговия индивидуален контекст, ни учат на поне един важен урок – установяването на реална демокрация ще изисква радикална децентрализация на политическа власт към общностите, в които обикновените хора живеят и работят. Това ще изисква разрушаването на всяка власт-над, която не е издигана отдолу-нагоре. Но все пак, в един дълбоко взаимосвързан свят, само чиста децентрализация не е достатъчна – за да се администрират обширни територии, големи населения и комплексни организации, тя трябва да бъде придружена от демократично посредничество между различните децентрализирани възли. Такава е функцията на федерираните съвети, която описах относно Парижката комуна, революционна Барселона и съвременен Чиапас. Тези съвети са управлявани не от избрани представители, а от редуващи се делегати, които продължават да живеят и работят в своите собствени общности и които могат да бъдат отзовавани от тези общности по всяко време. Те не са законодателни органи, а чисто административни такива и техните предложения винаги остават доброволни. Цялата законодателна власт продължава да бъде в ръцете на общностите и/или асамблеите.
За да бъде направена пряката демокрация работеща в едно сложно глобално общество, е очевидно, че трябва да преминем отвъд фетишизма на хоризонталността като чисто понятие и да приемем поне някаква степен на вертикална интеграция (Харви, 2012a). Тази вертикална интеграция, обаче, винаги стои върху базовата власт на самите асамблеи, докато ротацията на отзоваеми делегати гарантира, че нови бюрократични елити няма да бъдат откъснати от общото население. Дейвид Харви (2012b) твърди, че такава федеративна система от асамблеи, съвети и/или комуни все още би била държава: " ако изглежда като държава, ако се усеща като държава и ако кряка като държава, значи е държава." Но дали ще наричате такава федеративна автономна система държава или не, е по-скоро безсмислен страничен въпрос. Анархистите не го правят. Касториадис го е правил. Но въпреки това те говорят за едно и също нещо: радикална демократична самоорганизация от народно ниво нагоре. Важното е да помним, че не водим война на думи: водим война срещу капитализма. Когато капиталистическата държава бъде заменена няма значение как ще бъде наричана нейната революционна алтернатива, докато е напълно демократична по природа и функционираща на практика.
Две темпоралности на бунта
Така ако това са някои от конкретните примери за пряко-демократични методи на самоорганизация, каквито са се случвали през цялата история и ако революцията е дългосрочен процес, в който тези потенциалности биват актуализирани и тези практики постепенно узряват и се разпростират, тогава как би изглеждало нашето собствено бъдещо общество? Хора все още идват при нас и ни казват: " вие нямате модел, нямате идея какво искате, няма програмно съдържание във вашата революция". Нашият отговор на едно такова обвинение е прост - мислите ли, че флорентински банкер от 15-ти век или генуезки търговец са имали и най-смътната идея как ще изглежда финансиализираният глобален капитализъм през 21-ви век? Мислите ли, че са могли да предвидят размножаването на сложни финансови деривативи, един пазар на стойност 600 трилиона долара, чийто главен продукт е напълно нематериален и двойно или тройно абстрахиран от оригиналния актив, на който предполагаемо се основава? Мислите ли, че хората, чиято търговия е отнемала толкова време, колкото е било необходимо на един кораб да плува от Пиза или Генуа до Лондон или Брюж, са имали дори смътна идея, че един ден тяхната индустрия ще бъде доминирана от високочестотно търгуване, със светлинноскоростни транзакции, в които лазери изпращат нареждания за покупко-продажба по междуконтинентални оптични кабели със скорост 26 терабита в секунда, само за да спестят няколко милисекунди в транзакцията, което потенциално може да има за резултат стотици милиарди долари като допълнителна печалба? Очевидно една такава инсинуация е абсурдна. Бъдещето е бъдеще точно защото все още не се е случило: как можем да знаем как ще изглеждат пряката демокрация, социализмът или комунизмът след сто години? Ние все още сме само в началото на нашето потегляне-отново по историческата траектория, започвайки процес, за който ще отнеме години да тръгне и десетилетия, ако не векове, за да бъде завършен. Ние самите имаме много неотговорени въпроси и така preguntando caminamos – вървим, питайки. Това е, което Джон Холоуей и сапатистите имат предвид, когато говорят за двете темпоралности на бунта (цитирано в Руус, 2013b). Първо, тук е Ya Basta! Достатъчно! Не можем повече да живеем в тази система-бедствие! Тя не само ни обременява с дълг, краде плодовете на нашия труд, конфискува домовете ни, краде спестяванията и пенсиите ни, маргинализира бедните, увеличава социалните неравенства, комерсиализира знанието ни, комерсиализира телата ни, приватизира обществени пространства, присвоява училищата, пътищата и болниците ни, разрушава културното ни наследство, превръща ни в безмозъчни консуматори, подкопава развитието на нашите деца, предотвратява самоосъществяването на пълния ни потенциал, унищожава околната ни среда, дестабилизира климата и просто прави живота ни мизерен – но чрез комбинацията на всички тези тя също постепенно разрушава самата възможност да се живее материално и психично задоволен живот на тази планета. Първата времевост на бунта следователно е сега: ние трябва да се откъснем от капитализма сега – незабавно, в този момент! Единственият начин да направим това е, като спрем да го възпроизвеждаме в нашия всекидневен живот и се заемем с алтернативни, не-капиталистически практики.
Но една такава незабавна промяна в нашата практика не може да бъде пълна и никога не може да бъде достатъчна за революционизиране на обществото като такова: ако спре до тук, в най-добрия случай ще си остане само някакъв вид анархистки лайфстайл. Това ни води до втората времевост на бунта, резюмирана в сапатистката поговорка "вървим бавно, защото отиваме далеч". Става дума за ситуиране на борбата ни вътре в историческия процес, за разбиране, че въпреки незабавния копнеж да се откъснем от капитализма в момента – наличните обществени интитуции и доминиращи властови отношения просто ще направят невъзможно за нас да се освободим и да постигнем пълна автономия в този момент или дори утре или следващата година. В този смисъл отхвърлянето на представителната политика от Движението за реална демокрация не е "бягство" в една форма на политическа апатия или отдръпване в политически лайфстайл – това е иманентно разбиране на факта, че трябва да комбинираме едно незабавно отхвърляне на системата с прегръщане на типа организационна форма, която евентуално може да я замени – асамблеята, синдиката, работническия съвет, комуната, за каквато се сетите – продължавайки да се противопоставяме на капитала и държавата фронтално, чрез самоорганизация за въстание.
Свеждането на моралната дъга на Вселената
Сега започваме да виждаме, че критичното твърдение, направено в началото на тази статия, че движенията искат "абстрактен социализъм" без "някаква определена потенциално осъществима практика, въплъщаваща тези ценности", е невярно – точно както и идеята, че автономните движения винаги ще бъдат мимолетни не е истина. Многобройни конкретни форми на пряко-демократична самоорганизация се случват из целият свят в този момент, много от които доказаха, че са способни да продължат с години, ако не десетилетия, от Съветите за добро управление в Чиапас, до управляваните от работници фабрики в Аржентина и от автономните селски общности на Movemiento Sem Terra (Движението на безимотните селяни) в Бразилия, до инициативите за участие в бюджетирането в същата тази страна. Докато пиша това, народни асамблеи се появяват в цяла Бразилия и Турция, а Гърция сега има своята първа управлявана от работници фабрика в Солун, както и първата в Европа управлявана от работници телевизия. Тези примери са далеч от това да бъдат достатъчно широкоразпространени, за да произведат типа радикална социална промяна, която сме си поставили за цел, но те са първата стъпка на един революционен процес, на когото ще са необходими десетилетия, за да се разгърне – но с който трябва да се захванем точно сега, ако искаме поне да поддържаме възможността да се живее достоен живот на една все по-недемократична и негостоприемна планета. Това е ехото, идващо при нас от бъдещето, предшестващо един друг свят, който може би ни предстои. Би било глупаво да не се вслушаме в неговия зов.
Но независимо дали проектът за автономия и реалната демокрация някога изобщо ще успее да бъде установен, едно нещо днес е кристално ясно. Ерата на партиите приключи. Те са мъртви. Свършени са. Отживелици от либерална форма на управление, чието съдържание отдавна се е изпарило в мъгливото царство на капиталистическия суверенитет. В този процес демократичните избори станаха една лоша шега за суетата и импотентността на политическите представители и техните празни изборни обещания. Никой вече не ги взема насериозно. Вместо да подават своят глас в урните, днес младите замерват полицията с коктейли Молотов. Атина, Рим и Константинопол горят, докато масите крещят да бъдат чути насред оглушителната тишина на презрителното съучастие на политиците в деградирането на демократичните институции. Националната държава е също толкова свършена, въпреки че ще продължи да се мотае наоколо за известно време в една все по-авторитарна форма, обличайки си културната политика и идеология на идентичността, за да разделя и укротява множеството и да му пречи да осъзнае истинската си сила. Лявото не се справя по-добре. Пътят към държавната власт сега е осеян с радикалните претенции на номинално социалистически партии, които биват изхвърляни в покорното преклонение пред олтара на пазара, само за да бъдат вдигнати отново от следващия кандидат, когато сезонният цикъл на изборна самоизмама подкара отново същите противни и изтъркани политечески маркетингови кампании. В такива времена на всеобща измама само радикалната автономия от държавата може да придвижи революцията напред.
В същото време е нужно да бъдем реалисти: единствената смислена алтернатива, която имаме – проектът за автономия – по никакъв начин не е идеална. Никога няма да съществува напълно автономна или истински демократична утопия и дори постепенният напредък към нея е обречен да бъде дълъг и труден. Обществото е завинаги в потока на промяната и изкушенията за власт не могат никога да бъдат прогонени. Но както ми каза един млад организатор на общността тцотцил в Чиапас преди няколко месеца, "автономията не е перфектна, но е единственото, което имаме". Демокрацията не може никога да бъде чиста и свободата никога няма да бъде абсолютна. Но те могат да бъдат разширявани и подобрявани. Мартин Лутър Кинг казва, че "моралната дъга на вселената е дълга, но тя клони към справедливост ". За Кинг зад тази морална магия стоеше Бог. Но сега, когато богове и царе ни изоставиха, само хората могат да свършат работата по свеждането на дъгата. За щастие множеството бушува навсякъде и глобалната революция остава в пълна мощ. Тези, които отчаяно са се вкопчили във властта могат да продължават да изпращат армии от жандармерия срещу нас - но не могат да спрат идеята, чието време настъпи.
Превод и редакция: колектив "Живот след капитализма"
Джеръм Рууз е докторант в European University Institute и съосновател и главен редактор на ROAR Magazine. Може да се свържете с него на jerome.roos [at] eui.eu
Бележки:
[1] http://en.wikipedia.org/wiki/Oikos
[2] Площадът
[3] Ко-оптация, co-optation
[4] http://en.wikipedia.org/wiki/Rhizome_(philosophy)
[5] С термина "коренни жители" превеждам английският термин "indigenous people", който най-лесно може да бъде разбран, ако го заменим с примерно "местните индианци". – бел. прев.