Подобно на нещо като хипотеза, аз предлагам да разглеждаме университета през неговите напрежения и противоречия. Както няколко от авторите в обсъжданията на Edu-factory вече посочиха, тези противоречия могат да бъдат широко категоризирани чрез начина, по който университетът е едновременно място както на общите блага, на циркулацията на знание, така и на неолиберално преструктуриране. Второ, мисля че тези напрежения могат най-продуктивно да бъдат разглеждани не просто като напрежения между принципи, преследването на знание срещу тренирането на бъдещи служители, а между различни практики, които в крайна сметка произвеждат различни модели на живот и мислене: т.е. различни образувания на субектност.
За да илюстрирам какво имам предвид чрез връзката между практики и субектност, можем да започнем с образа на студента като бунтовник и свържем това с основополагащите практики на студентския живот. Ако в продължение на десетилетия фигурата на студента беше синоним на социален бунт, безмилостно критичен към всичко съществуващо, то това би могло да има по-малко общо с преподаваните в университета теории, отколкото с една особена практика, една особена жизнена опитност. Университетите откъсват студентите от техните домове, от семейното им и укрепено място в семейния ред и ги поставят в контекст който е на половината път между комунизма (колективен живот, хранене, спане) и анархизма (необходимостта от създаване на обществен строй ex nihilo, дори и ако това е общественият строй на двама, между съквартиранти). На всичкото отгоре те разполагат с цялото време, освободени от работа и други ангажименти; имат време за клубове и социални дейности. Има нещо радикално в студентския живот (или поне имаше, повече за това по-долу), нещо независимо от аудиторията, в начина, по който той произвежда нови опити и жизнени експерименти. Нещо повече, можем да добавим към този граничен опит на студентския живот факта, че животът на един студент е потапяне в една особена форма на интелектуални общи блага. Тези общи блага приемат множество форми, от библиотеката с нейните често пренебрегвани лавици книги до по-ярките и видими форми на „информационни обши блага“ и достъпа до високоскоростен интернет. (Последният се превърна е едно от основните преимущества на студентския живот). Това, което свързва тези различни практики, различни форми на общото благо заедно е, че при всеки случай общото или колективно ползване или усвовяване на знание се разглежда като необходимото условие за всяко едно отделно производство или ползване. Интелектуалното производство, писането на курсови работи, правенето на експерименти и т.н. изискват колективната и споделена работа на другите. (Задължен съм на Джордж Кафенцис по тази точка).
По този начин една страна от студентския живот е истинско образование не само за общите блага, за свободния и колективен обмен на знание който е в основата на всяко откритие, но и за социално експериментиране и трансформиране. На тази страна се противопоставя неолибералното структуриране на университета, преструктуриране, което е въпрос колкото на практики, модели на живеене и субектност, толкова и на политика. Орязването на финансирането на държавните университети и навлизането на студентската такса имат за свой ефект не само изместването от финансиране на образованието от обществено благо към частно благо, но и трансформацията на начина, по който образованието бива изживявано и изпитвано. Студентите в държавните университети работят – в и извън общежитията – и често са принудени да живеят у дома си. По този начин граничният момент на университета, който направи аномална субектната позиция на студента – нито дете, нито възрастен – е изкоренен. Студентския живот е заклещен между двойните щипци на детството и пълнолетността. Бездната между тези пространства е затворена; днес човек отговаря едновременно пред родителите си и бъдещите работодатели. Това, което виждаме в университета е неолиберално производство на субектност, производство, което може да бъде разбрано като реакция на граничното и колективно производство на субектност.
Както Мишел Фуко твърди в лекциите си върху неолиберализма, един от централните аспекти на неолибералната теория и практика е преочертаването на човешките същества като „човешки капитал“. Всичко, което съставлява човека-индивид, интелекта му, външния вид, образованието, брака, местоположението може да се разглежда като инвестиране на време и енергия, които правят възможни бъдещи доходи. Както пише Фуко: “Homo economicus е предприемач и при това предприемач на него/нея самия/самата“(Michel Foucault, Naissance de la biopolitique: Cours au Collège de France, 1978–1979, Paris: Seuil: Gallimard, 2004, 239). Колкото университетът е опит, обезпечен от общите блага, от колективното ползване и споделяне на знание, то той е и интерпретиран, особено от посещаващите го, като инвестиция в техния човешки капитал. Всеки учебен час, всяка извънкласна дейност, всяка дейност или клуб се превръща във възможен ред в автобиографията, превръща се в инвестиция в човешки капитал. Въпросът, задаван от всеки студент в на практика всеки колеж или унивеситет, е: „как това ще ми помогне да си намеря работа?“. Тази интерпретация на университетския опит не е просто продукт на преобладаващата неолиберална идеология, а е активно произвеждана от непреодолимото усещане за несигурност и страх, предизвиквано от орязванията в университетското финансиране. Поддръжниците на „Културните войни“ са прави да гледат на университета като на борба за сърцата и умовете, но не са прави за това, къде е мястото на тази борба. Тя не е въпрос толкова на съдържание, на Смит срещу Маркс или на западен канон срещу многото му други такива, а на самата форма на знание. Социално благо ли е знанието, общо благо, което трябва да циркулира, за да произвежда ефекти? Или пък е стока, нещо, което може да бъде поръчано, инвестиция, която има стойност само като собственост? Тези сблъскващи се разбирания за стойността на знанието са сблъсъци, въплътени в практиките на университета, в неговата структура. Като такива, те имат потенциала да се простират отвъд университетските кули от слонова кост, да се разпростират до две различни разбирания за организацията на обществото: едното базирано на стоката, на частното притежание на знание, ресурси и права, другото – базирано на общите блага. (За това вж. Nick Dyer-Witheford, “The Circulation of the Common”, http://www.geocities.com/immateriallabor/withefordpaper2006.html). Следователно политическият въпрос е как да развием общите блага въпреки тяхното неолиберално свеждане до собственост и инвестиции? Да субективизираме общите блага, да ги направим начин на живот?
Превод от английски: Станимир Панайотов
Преводът е направен по: The Edu-factory Collective, Toward a Global Autonomous University, New York: Autonomedia, 2009.