Диез де Абрил
Много наблюдатели са успели да си създадат реална идея за това как функционират сапатистките общности. Ирландско-мексиканската група поддържаше мирен лагер в една общност – Диез де Абрил, от началото на 1997 г. до ранната 2000 г. (и все още периодично я посещава) [2]. През тези три години поне 200 човека са посетили Диез (включително автора през септември 1997 г.). Основното присъствие беше подържано от трима или четирима души, всеки от които прекара месеци в общността през тези три години и създаде приятелства с хората, живеещи там.
Диез де Абрил е разположена между градовете Алтамирано и Комитан в планините на Чиапас. Около 100 семейства живееха там през 1997 г. 80% от хората са целтали, останалите 20% - тохолобали. Лингвистите пресмятат, че езиците им са се разделили преди повече от 3000 години [27], така че дискусиите в общността изискваха преводи от единия език на другия и, по-често, използването на испански. Въпреки това, докато повечето от мъжете говорят някакъв испански, едва 1/3 от жените могат и много малко от тях го говорят свободно. Както и другаде в Чиапас, условията за живот са трудни поради бедност, лошо образование (типичното е само една година на формално образование), влошено здраве и висока смъртност (особено на деца и възрастни хора). В общността няма канализация, освен отходните места, които хората сами са изградили, няма достъп до чиста вода и има само един „неофициален” електрически кабел.
Ранчото, на което се намира Диез, е било окупирано на 10 април 1995 г. Тези, които са се преместили в него, преди въстанието са работили за собственика на ранчото в ужасяващи условия. В месеците преди въстанието те са провели асамблея, за да определят как да разделят земята. Едно от решенията било името на новата общност – „Диез де Абрил”, наречена така на деня (10 април 1919 г), в който Емилияно Сапата е убит. Един делегат от общността обяснява следното:
„трябваше да се преместим върху земята на собственика на ранчото, тъй като живеехме като животни в планините. Земята там беше много лоша и трудна за обработване. ... Мнозинството от общността гласува да наречем селото Диез де Абрил. Те избраха името, за да почетат с него Сапата, който е бил убит на тази дата. Той е бил компаниеро (другар), борейки се срещу правителството.”
„Обичайно се срещахме там, където сега е църквата и там решавахме къде да поставим къщите, както и да осигурим къща за международни наблюдатели. Измерихме земята и я разделихме между хората. Всяко семейство има собствен парцел, а също така има и колективни (парцели).”[38]
Църквата в Диез е главното място за срещи на общността. Всички жители се срещат там веднъж седмично – след неделната меса. На тези селски асамблеи, където всеки може да говори и всеки над 12 може да гласува (въпреки че гласуването е рядкост, повечето решения се взимат с консенсус), се решават всички въпроси, пред които общността се изправя, от това дали да се купи камион или трактор до това как трябва да се направи ремонта на оградите или моста.
Понякога са нужни повече от една асамблея на седмица, особено в напрегнати времена. В добавка има няколко под-асамблеи на хора, работещи върху специфични проекти в общността. Два примера са животновъдния и шивачния колектив. Всеки колектив има координатор, секретар и касиер. Координатора се сменя поне веднъж в годината.
Главната асамблея може също така да назначава делегати за координация на специфичните задачи. Тези делегати формират съвет, който се среща между асамблеите и организира ежедневната работа. Тези „отговорни” координират работата в отделните области. Те изпълняват длъжността в ограничен мандат (една до две години) и през това време са подвластни на отзоваване ако се реши, че те не „ръководят, подчинявайки се” (сапатисткия лозунг за изпълняване на нарежданията, които им се дават).
Колективите, които извършват специфичните задачи, се създават от и отговарят пред асамблеята, но иначе са автономни. Колективите в Диез включват такива за кафе, добитък, мед, градинарство, пекарство, шиене и отглеждане на пилета. Част от продукцията на всеки колектив остава за членовете му; излишъка отива в централен фонд на общността, контролиран от асамблеята.
Много често структурата на асамблеите се споменава в комюникета на EZLN. Например през януари 2000 г., общността от Николас Руиз беше в спор с компания, изграждаща склад на територията на земята им, а в комюникето, което пуснаха, се четеше следното:
„В различни случаи позволихме на инженер Енрике Кулебро Силес, държавен делегат на FIDELIC, да разбере, че в нашата общност съществува структура за взимане на решения, чиято най-висша отговорност лежи в Асамблеята и само чрез консенсус в тази асамблея се извършват действия по даден въпрос. В този случай му дадохме да разбере, че Асамблеята не е дискутирала или взела решение относно построяването на склад от компанията, която той представлява. Така, издигането на хангар за изкупуване на царевица в общността е безотговорно и показва липса на уважение към нашите власти, тъй като не е имало съгласие по този въпрос.”[13]
Когато няколко стотин войници наближиха общността в Морелия на 8 януари, 1998 г., те бяха отблъснати от жените в тази общност. Розелия, „жена на средна възраст от Морелия”, обясни:
„Проведохме среща и решихме, че ще отблъснем армията ако дойдат, ... взехме решение да защитим нашите общности, ... Ние искаме всичко за селището и не само за няколко човека или за една общност.”[9]
Активистите, които са посетили други общности, докладват за подобен механизъм за взимане на решения. Има много вариации между различните общности, но основният модел на асамблеята остава същия, неговите корени са в традициите на местните жители, общи традиции за много други групи из двете Америки.
Някои проблеми
Съществуват проблеми с традиционната структура на местните, особено във факта, че традиционно жените са нямали глас, освен в някои случаи, когато на вдовиците е позволено да говорят (защото са станали отговорни за семейната земя). Друг проблем е, че събранията често са били контролирани от група „старейшини”, а не делегати, които могат да бъдат отзовавани. В миналото испанските нашественици, а след това и собствениците на земи са се възползвали от това, откупувайки хора като част от системата на вождовете - „cacique”.
Асамблеите на сапатистите са се борили срещу тези елементи. Жените сега имат правото да говорят и гласуват – въпреки че степента, в която това се прави, варира от общност на общност. Сега в Диез старейшините имат само автоматична власт по въпросите за традицията. През 1997 г. те се съпротивляваха на искането на младите хора да се отхвърли обичаят да се плаща зестра като част от браковете.
Това описание на начина, по който сапатистите взимат решения в една общност, потвърждава истината, криеща се зад словосъчетанието „взимане на решения от долу” в интервютата и комюникетата. Очевидно е обаче, че подобна структура не може лесно да се пригоди към повече хора и по-големи географски райони. Асамблея от 10 000 или 100 000 човека не би могла да бъде добър механизъм за взимане на решения, тъй като много малко хора биха говорили на подобно събиране. И разбира се ние не искаме да прекарваме целия си живот в присъствие на (или пътуване към) подобни срещи.
Това накара някои хора да заключат, че структурите за взимане на решения в малките селища на Чиапас се отнасят слабо до нас в големите градове. (Дискусия, която както ще видим, също се повдига сред сапатистите). Но дори в Чиапас трябва да се взимат решения, от които зависят десетки или дори стотици хиляди хора. Една от силните страни на движението на сапатистите е съществуването на метод, който запазва правото на обикновените хора да решават какви решения да се взимат (а не както в нашата „демокрация”, при която няколко просто ги правят).
Методът, използван от сапатистите, е вариация на „демокрацията на делегатите” – метод, който се използва в много страни на базата на профсъюзи и студентски съвети. Отделна личност се избира сред тези, които нормално работят това (например магазинер или представител от даден клас). Вместо след това да им е позволен „картбланш” да решават това, което искат, на тях е даден чист мандат да представляват възгледите на групата, която ги е избрала, на регионалните срещи на делегатите. Подобни системи също така съдържат други механизми за ограничаване на властта, която неформално се полага на делегатите като:
- Ограничаване на времето, в което всеки може да представлява групата
- Настояване те да продължат да изпълняват поне част от обикновената си работа
- Осигуряване доклади на групата, която ги е делегирала, за това как са гласували и какви решения за взети.
- Ако не направят това, то групата може незабавно да ги отзове и да избере някой друг.
Структурата на сапатистите за взимане на решения общо взето функционира в тези граници. Това я прави такава, в която всички нива на организация от върха надолу са отговорни пред обикновените хора в основата. Сапатистките общности формират мрежа за организация и взимане на решения, която включва стотици хиляди хора. Съществуват 38* въстанически общини, всяка от които е съставена от 50 до над 100 отделни общности.
Военно командване
Военната структура на сапатистите все пак не е вътрешно демократична. Тя е по-скоро организирана като обикновена армия, в която офицерите се назначават от върха надолу. Някои биха спорили, че във военна ситуация демократичната структура не е възможна. Аз бих посочил махновистите от Гражданската война в Русия и анархисткото опълчение в Испанската гражданска война като исторически демонстрации за това, че са възможни военни системи, в които редиците и строевете избират делегати да изпълняват длъжността на офицери. [40] Това разбира се не е просто дебат за военна тактика – във всяка ситуация, при която хората не упражняват директен контрол върху армията, има реална опасност армията да бъде използвана срещу хората.
Въпреки че тази вътрешна структура на EZLNне е демократична, командването на армията, като цяло, е такова. За разлика от повечето бунтовнически армии, командването на тази армия не свършва в нейно собствено военно командване, а е в ръцете на тези в основата, които тя заявява, че представлява. Има редица продължителни интервюта със субкоменданте Маркос, в които той описва как се е развила тази структура за взимане на решения [1]. В същината си EZLN, превръщайки се от няколко студента, отишли в планината с авторитарен проект за повеждане на хората към освобождение, в армия от хора, то е било принудено да приеме, че хората, а не военното командване, ще имат финалната дума.
CCRI
„Нелегалният революционен комитет на местното население” (Clandestine Revolutionary Indigenous Committee – CCRI) е тялото, което командва армията. Това тяло (или всъщност тела, тъй като съществуват също и регионални групи CCRI) е съставено от делегати от общностите. Само по себе си, то не е военна структура, въпреки че включва и постоянни военни представители като Тачо.
Важните комюникета за сапатистката политика винаги са подписани от CCRIи обикновено са написани в стил, носещ белезите на документ, който е бил предмет на дискусия и дебат от голям брой хора (например включването на списък от номерирани точки). Както за контрол на армията и издаване на комюникета, CCRI е структура и за взимане на ежедневни решения, които имат влияние върху целия регион.
Когато една общност в региона на Морелия искаше да окупира земя скоро след въстанието, „местният Нелегален революционен комитет на местното население, (CCRI), заповяда на хората да изчакат, очаквайки заселване на земята в целия регион след диалога от 1994 г.”.[5] В този вид ситуации очевидно е жизненоважно това, че CCRI наистина представлява колективното взимане на решения от общностите, а не е просто лидерство, държащо под контрол основите на движението. В този случай решението на CCRIсе оказало грешно и беше променено в края на 1994 г., позволявайки вземанията на земята, включително и това в Диез, да се случат.
Месец след въстанието „La Jornada” интервюира някои членове на CCRI. Един от тях, Исакк, обясни отчетността на CCRIпо следния начин:
„Ако хората кажат, че другар, който е член на CCRI, не върши нищо, че ние не уважаваме хората или не правим това, което хората казват, то тогава хората казват, че искат да ни свалят...
По този начин, ако някой член на CCRIне върши своята работа, ако не уважава хората – е, другарю, тогава твоето място не е тук. Тогава, извини ни, но ще трябва да сложим друг на твоето място”[6].
Това беше ранно описание на съществуващата система за делегираща демокрация, при която общностите могат да отзоват своите CCRI делегати, ако почувстват, че те не ги представляват. В обширно интервю с мексиканските анархисти през май 1994 г. Маркос описа системата за взимане на решения чрез делегати преди да продължи към очертаването на ограниченията върху властта дори на CCRI да взима решения.
„Във всеки един момент, ако имаш позиция в общността (първо общността трябва да те е назначила независимо от политическите ти връзки), общността може да те свали от този пост. Няма фиксиран мандат, който трябва да изпълниш. В момента, в който общността вижда, че не се справяш със задълженията си, че имаш проблеми, карат те да се изправиш пред общността, за да ти кажат къде си сгрешил. Ти защитаваш себе си и накрая общността, колективът, мнозинството решава какво да правят с теб. Евентуално ти ще трябва да напуснеш поста си и друг ще поеме отговорностите ти.
... стратегически решения, важни решения трябва да бъдат направени демократично, отдолу, а не отгоре. Ако ще има действия или серия от действия, в които ще участва цялата организация, пълномощието трябва да дойде отдолу. В този смисъл, дори Нелегалния революционен комитет на местното население не е способен да вземе всяко решение. Може да се каже, че EZLN е различна, защото в повечето политико-военни организации има само един командир, а в EZLN Нелегалните комитети са съставени от 80 човека, 100 човека, 120 човека или колкото и много да са. Но не в това е разликата. Разликата е, че дори Нелегалните комитети не могат да взимат определени решения, най-важните решения. Те са ограничени до такава степен, че Нелегалните комитети не могат да решават какъв път да поеме организацията, докато не са се посъветвали с всеки един другар.”[15]
Първото интервю [6] с членове на CCRIпрез февруари 1994 г. също включи първото споменаване на тази форма за взимане на решения. (Въпросите в интервютата са подчертани):
„Как решихте колективно да въстанете въоръжени?”
„О, това трябваше да продължи месеци, тъй като трябваше да се допитаме до мнението на хората и тъй като това беше тяхно решение. Понеже, защо една малка група ще реши да започне една война? И какво ако хората не ги подкрепят? Какво ако хората още не са проговорили? Тогава не можеш да се бориш по този начин.
Самите хора бяха тези, които казаха „Хайде да започваме вече. Не искаме повече да търпим това, защото вече умираме от глад.” Водачите, CCRI, сапатистката армия и главното командване, ако хората кажат, ще дадем началото на това. Уважавайки и подчинявайки се на това, което хората искат. Всички хора. По този начин въстанието започна.
„Как провеждате своите събрания?”
„Те се правят във всеки регион; във всяка зона питаме за мнението на хората. След това тяхното мнение се събира от различни общности където има сапатисти. А сапатистите са навсякъде в щата Чиапас. Те са питани за мнението им, да кажат какво искат: дали да започнем войната или не.”
„Ще бъдат ли попитани хората, също така, дали искат да се преговаря или не?”
„Ние не можем да провеждаме диалог или да преговаряме сами. Първо трябва да питаме хората. На щатско ниво, където има другари, трябва да се допитаме дали трябва да преговаряме там или не. Ако хората кажат така, ние ще направим както са казали. Защо? Защото ние изпълняваме своите задължения към хората. Защото хората са живели с това толкова много години: живот, който е толкова труден, с всякакъв вид несправедливости. По тази причина не е лесно да се влезе в диалог толкова бързо. Ако хората искат диалог – е, добре. Ако не, също добре. Не. Затова не е толкова лесно.”
Така че, дори CCRI нямат властта да взимат големи решения, като да избират между мир и война. Това трябва да бъде направено чрез „consulta” (съвети).
(следва продължение)
Превод от английски: Мария Радева и Петър Минов
БЕЛЕЖКИ:
Публикуван за първи път от Ирландско-мексиканската група за солидарност в "Chiapas Revealed" през 1997.
* Възможно е някои все още да не са били обявени публично.
[1] See http://www.struggle.ws/mexico/marcos_index.html for English translations of many of these
[2] For letters from observers, pictures and other information about Diez see http://www.struggle.ws/mexico/diez.html
[3] This section summarises extensive notes I took. For other articles making use of these see http://www.struggle.ws/andrew.html
[4] Behind the Balaclavas of South-East Mexico, Sylvie Deneuve, Charles Reeve, Paris, August 1995 , http://www.struggle.ws/mexico/comment/balaclava.html
[5] Making Zapatismo irreversible, Michael McCaughan, 20-8-96, http://www.struggle.ws/mexico/reports/land_se96.html
[6] First interview with EZLN CCRI-CG, La Jornada, 2/4/94 & 2/5/94, Blanche Petrich and Elio Henri’quez, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_1st_interview.html
[7] How the consultations with the communities was done, CCRI, La Jornada, June 3, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_how_consult_june94.html
[8] Tierra y Libertad, One Year Later, Luis Fernando Menendez Medina (Human Rights defender and prisoner in Cerro Hueco), http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/pris_1year_terr_jun.html
[9] The EZLN and Indigenous Autonomous Municipalities
by Mariana Mora - Apr 1998, http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc.html
[10] Enlace Civil, A.C., Autonomous Municipalities:The resistance of the indigenous communities in response to the war in Chiapas, Nov. 1988, html http://www.struggle.ws/mexico/comment/auto_munc_nov98.html
[11] IV. On autonomy an interview of Zapatistas from the Ocosingo region Published in "El Navegante" (Sailors in every port) translated by Beto Del Sereno
[12] San Manuel New Town, Francisco Go’mez Autonomous Municipality, August 3, 2000. http://flag.blackened.net/revolt/mexico/ezln/2000/com_sm_our_lands_aug.html
[13] The company fails to respect the assembly, Nicolas Ruiz, Chiapas; January 20, 2000, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/assNR_corn_conflict_jan.html
[14] Excerpted transcriptions that were published in La Jornada. They were recorded in San Cristo’bal de las Casas just after the EZLN liberated the city on January 1, 1994, and the transcription was published in La Jornada http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_interview_jan94.html
[15] Interview with Subcomandante Marcos, May 11, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/anmarin.html
[16] Don’t Abandon Us!, Interviews with EZLN women, Interview conducted by Matilde Prez and Laura Castellanos, published in La Jornada’s special supplement for International Women’s Day, March 7, 1994. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/woint.html
[17] Commadante Javier demands federal army leave Simjovel, By: Jose Gil Olmos and Hermann Bellinghausen, La Jornada, Los Altos Chiapas,December 21, 1994
[18] Interview with Marcos - August 1995, La Jornada August 25, by Carmen Libra, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_consult_aug95.html
[19] Interview with Marcos about neoliberalism, the national State and democracy. Autumn 1995, by Samuel Blixen and Carlos Fazio, Taken from Uruguay’s "Brecha" newspaper, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/inter_marcos_aut95.html
[20] Second Declaration from the Lacandona Jungle, June 10, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_2nd_dec_june94.html
[21] Fourth Declaration of the Lacandon Jungle, January 1, 1996, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/jung4.html
[22] 2nd Declaration of La Realidad, August 3rd 1996, xico/ezln/1996/ccri_encount_aug.html http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1996/ccri_encount_aug.html
[23] Don Amado Avendano has acquitted himself well, Communique’ from the Clandestine Revolutionary Indigenous Committee, December 8, 2000.
[24] EZLN communique regarding elections, June 19, 2000. http://www.struggle.ws/mexico/ezln/2000/ccri_elections_june.html
[25] "What makes us different is our political proposal" Marcos, August 30, 1996, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marc_to_cs_se96.html
[26] EZLN communique "to the soldiers and commanders of the Popular Revolutionary Army, August 29, 1996, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ezln_epr_se96.html
[27] The ancient Maya, 5th ed, Robert J. Sharer, p585
[28] Toward the New Commons: Working Class Strategies and the Zapatistas by Monty Neill, with George Caffentzis and Johnny Machete
[29] Labour Law & Industry and Commerce Law, Jan 1, 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/law_labour_industry.html
[30] The EZLN Revolutionary laws, Jan 1 1994, http://www.struggle.ws/mexico/revlaw.html
[31] Marcos: To the workers of Ruta 100 - Aug ’95, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/marcos_ruta100_aug95.html
[32] Marcos in ‘ Teachers are a mirror and window’ to Closing Session of the "Democratic Teachers and Zapatista Dream" Encuentro, August 1, 1999, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/1999/marcos_teachers_close_aug.html
[33] CCRI of the EZLN to the Workers of the Republic on May 1st 1994, http://www.struggle.ws/mexico/ezln/ccri_may1_94.html
[35] See The story of how we learnt to dream at Reality, http://www.struggle.ws/andrew/encounter1_report.html
[36] see for instance James Joll, The Second International, Ch. The struggle with the anarchists
[37] see Where do we come from? Where do we go to? (talk to S26 Prague counter summit), September 2000, http://www.struggle.ws/andrew/prague3.html
[38] For a discussion of Bolshevik policies in the 1918-21 period see Aileen O’Carroll, ‘Freedom and Revolution’, Red & Black Revolution no1, 1994.
[39] Interview conducted by the author in Diez de Abril, Chiapas, September 1997
[40] See Can you have an anarchist army?, WS59, Spring 2000, http://www.struggle.ws/ws/2000/makhno59.html
[41] Although some have issued communiques see About the Zapatista autonomous council’s, http://www.struggle.ws/mexico/councils.html
[42] John M Hart’s "Anarchism and the Mexican Working Class"
[43] La Jornada, May 5, 1995
[44] Mike Gonzalez, The Zapatistas: the challenges of revolution in a new millennium, International Socialism, Winter 2000
- << Предишна
- Следваща