Винаги ще вярвам в "Революцията". Но ставам все по-разочарована от модерната "активистка" култура.
На първо място, уморена съм да гледам как хората се превръщат в претенциозни задници, които си мислят, че активизмът им ги прави по-добри от всички останали, дори от онези потиснати и маргинализирани групи, с които твърдят, че са "съюзници".
Вио.Ме. е фабрика за строителни материали в Солун, Гърция, изоставена от собствениците. На обща асамблея работниците, неполучавали заплати от май 2011 г., решават да я окупират и да започнат производство сами. Така на 12.02.2013 г. Вио.Ме. започва производство под пряко-демократичен работнически контрол. Тук може да намерите повече информация, както и кратък документален филм за Вио.Ме.
Начинанието на самоуправляващата се Вио.Ме. се оказа изправено не само срещу "естествените" врагове на самоуправлението, т.е. шефовете и държавата, но също и срещу комунистически и анти-капиталистически сили от ляво, включително и анархисткото движение. Въпреки различията помежду им, изглежда тези сили са съгласни с факта, че в условията на капитализъм, самоуправлението не може да бъде нищо друго освен "самоексплоатация" от страна на работниците, форма на "колективен капитализъм". Следователно, оставяйки настрана факта, че няма с какво да допринесе за социалното освобождение, самоуправлението – което е по-лошото – "освобождава" капитализма от отговорността му да отваря работни места и да се грижи за всички работници. Според друга версия на тези възгледи, въпреки че "добрите намерения" на такъв тип начинания са признати, те са обречени да управляват единствено своята мизерия и, в крайна сметка, да възпроизвеждат капитализма, освен ако не настъпи "централна" промяна чрез завземане на държавната власт.
Външните граници на ЕС скоростно изпадат в несъстоятелност. Вместо да се съпротивлява, Европа трябва да приеме бъдещето си на континент с голямо разнообразие.
„Бежанската криза“ от последните няколко месеца раздели Европа на две. Но за разлика от това, което либералната преса ни втълпява, основната демаркационна линия минава не между тези държави (като Германия), които възприемат по-хуманна позиция към кризата, приемайки повече бежанци, и онези (като Унгария), които затвориха границите си и насилствено се наложиха над всеки опитващ се да ги премине.
По-скоро, същинската схизма е между държави и институции, които ревностно пазят границите си, придържайки се здраво към изключващата териториална логика, които рязко минава в несъстоятелност, и обикновените хора на всекиднения живот – бежанци, активисти и местни измежду тях – които самоорганизират солидарност отвъд граници и създават радикално различна Европа отдолу.
На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.
Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.
В книгата Революция менте писателят Илия Троянов отделя една глава за изявлението на Тодор Живков пред специално поканени в резиденция Бояна журналисти на 1 ноември 1989-а.
Повечето хора, запознати с последната реч на правешкия “крал”, поставят ударение върху цитата за недоносения социализъм. И пропускат далеч по-важното, а именно: председателят на Държавния съвет и генерален секретар на Българската комунистическа партия, Тодор Христов Живков разкри какво планира партийната върхушка за идните поне трийсетина години.
Днес ние живеем в планирано на няколко пленума на ЦК на БКП бъдеще.
Докато работех в Арт Хостел в София се запознах с брата и приятелката на момчето (Джок Полфрийман - бел.ред.), защото отсядаха при нас. С тези "българи", които го защитават, трябва да има диалог, защото те са част от проблема. Не знам каква е дейността на организацията му и не ми и пука. Човекът си заслужава номинацията, защото живеем в беззаконна държава, където всеки прави каквото си иска. Той лежи заради нас! Заради тъпата ни пасивност, примиренчество и това, че винаги сме наблюдатели, но не действаме, когато под носа ни се върши беззаконие и се нарушават човешки права. Всъщност ние рядко действаме и когато нашите собствени човешки права са засегнати, но както добре знаем от продажните медии за това са виновни Сорос и НПО-тата, а не българските политици и институции.
Като човек, който има известен интерес в областта на човешките права и правозащитността ще си позволя да хвърля моите няколко изречения по темата.
Правозащитност.
Речникът не намира думата. За огромна моя болка и много хора не разпознават тази дума.
А е доста просто – говорим за защита на права. Права, с които сме родени, които ни принадлежат и за които трябва да се борим. Всички. Ние сме длъжни да го правим, за да живеем цивилизовано.
Автонномният регион Рожава, такъв какъвто съществува днес, е един от малкото светли моменти - много светъл при това - които изникнаха от трагедията на Сирийската революция.
Дейвид Гребър [1]
През последните десетилетия кюрдската борба за свобода бе не само твърд глас на съпротивата срещу доминантния социален и политически ред, но и успя да формулира и започне практически стъпки към създаването на свободно общество. След дълги години потисничество, кюрдските сили започват да се прегрупират, формирайки въоръжени отряди за самозащита. И в период, в който лявата партия Кюрдски демократичен съюз (PYF) бързо се превръщаше в регионална политическа сила, един нов антагонистичен пример изникна от кюрдското освободителлно движение, основан на ценностите на демократичен конфедерализъм и автономия.
Имаме нужда от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство.
Движението за пряка демокрация у нас се разрасна през последните години. Време е да пристъпи напред. За да се случи това обаче, то трябва да навлезе в нови пространства.
Пряката демокрация може да бъде неудобна, бодлива. Всяко прякодемократично решение по икономическите въпроси би било разрушително за статуквото. А все още повечето хора са част от статуквото.
Слънчев бряг е загубен, до голяма степен заради своите собствени заграждения. Известният курорт, който при голяма посещаемост би се наредил измежду най-големите градове в България по размер на пребиваващите - над три хиляди легла! Слънчев бряг не просто се е разраснал и се е уплътнил с хотели и блокове. Комплексът на практика е слял границите си със Свети Влас на север и Несебър на юг. Те пък са слепени съответно с Елените и Равда. Една огромна брегова линия, покрита основно от хотели, ресторанти и офиси, често застъпващи плажните пространства. Това е само едно от измеренията на загубата - монокултурата на туризма.
Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар
Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й
Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството
Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)