За правозащитността, Джок Полфрийман и наградите 'Човек на годината'

Като човек, който има известен интерес в областта на човешките права и правозащитността ще си позволя да хвърля моите няколко изречения по темата.

Правозащитност.

Речникът не намира думата. За огромна моя болка и много хора не разпознават тази дума.
А е доста просто – говорим за защита на права. Права, с които сме родени, които ни принадлежат и за които трябва да се борим. Всички. Ние сме длъжни да го правим, за да живеем цивилизовано.

Вече доста години се опитвам да обясня, че не може да има по-важни и по-маловажни каузи. Има Каузи. Всички ние сме различни, всяка различност е нова кауза. Когато се срещнем и се разговорим, се оказва, че всъщност няма разлика. Че имаме абсолютно еднакви проблеми. Да, наистина. Проблемите на хората, които страдат от някакви заболявания, които са с различна сексуална ориентация, които избират да употребяват наркотици, да спасяват деца, да помагат на бежанци са болезнено еднакви.

Аз гласувах и за номинацията на Джок Полфрийман за Човек на годината. Не защото е осъден за убийство. Гласувах за него защото разпознава думата „правозащитност“ и защото е избрал да се бори за правата на лишените от свобода в България. Група хора, които при влизането си в затвора вече са лишени от някои права – правото да гласуват и да се кандидатират в избори за държавни и местни органи на управление.
Всички останали права се запазват.
Както огромната част от българите, лишените от свобода се самолишават от останалите си права.

Нека разкараме „моралните“ аргументи и бъдем честни за 15 секунди. Колко хора, поставени в подобна среда биха се опълчили на системата, биха организирали и други хора в подобна позиция, биха създали сдружение и биха се борили за правата си? Познавате ли такива? Аз не съм сигурна. Не съм сигурна, че и самата аз бих имала смелостта да го направя. Толкова по-лесно би било да се скатая, да избутам присъдата си тихичко, да не правя впечатление и да науча „занаят“. Джок Полфрийман прави нещо, което е неприлично по нашите географски ширини. Той се опитва да създаде нормалност,  в една принципно ненормална среда. Това ме кара да му се възхищавам и да уча от него.

Наградите за Човек на годината са явлението, което винаги е събуждало крайни страсти – защо този, а не онзи?; кое е по-важно и по-маловажно?; правата на кучетата имат ли място? и т.н.

Аз обичам тези награди. Не защото миналата година фондацията, в която работя получи втора награда от журито, не и защото хора, на които безпрекословно се прекланям са били нейни носители, не и защото е кой знае каква далавера да получиш плакет или грамота. Обичам ги защото са пристан на нормалност. Обичам ги защото това е мястото, където разбирам, че в безумните ни ежедневни битки не сме сами. Защото научавам за каузи, за които не ми е хрумвало, че могат да съществуват. Обичам ги и защото ме карат да мисля. В процеса на гласуване, всяка година, ми се налага да разуча непознати сфери и често подкрепям такива, които на пръв поглед изглеждат странни. Супер много се радвам, че сферата на номинациите беше разширена преди няколко години и вече не правозщитността е водеща. Водеща е нормалността.
(Говоря за наградите, не намесвам БХК, които са просто организатори и отказвам да дебатирам доколко са български или анти-български, това е друга, доста пошла тема.)

––––––––

Докато пиша този текст разбирам, че номинацията на Полфрийман е оттеглена. Не съм съгласна с това решение на организаторите. Успокояващо е, че остава номинацията на Българско затворническо сдружение за рехабилитация. Дано Полфрийман е заразил и други затворници с енергията си. И дано оттеглянето поуспокои правоверните, които са сигурни, че не могат да попаднат в затвора...

Първоначално публикувано в Ule's Blog

Още за случая на Джок Полфрийман и манипулирания му процес четете в "Биволъ": Шарли Ебдо: "Среднощен експрес" в София