Социални и екологични измерения на рекуперацията на фабрики (Явор Тарински)

Мнозина все още твърдят, че рекуперацията на работни места не е алтернатива на капитализма. И може би, сама по себе си, не е. […] Но също така тя се простира отвъд това: същите тези работници, вместо да се чувстват депресирани и със смачкано достойнство, проправят път за други да поемат контрола върху собствения си живот.

Марина Ситрин

От много години насам фабриката е измежду основните символи, които са особено скъпи на революционерите от най-различни радикални политически традиции. От началото на Индустриалната революция до наши дни, тя заема особено място във въображението на социалните движения по целия свят. С кризите, провокирани от нестабилността на капитализма и държавната централизация, работниците понякога прибягват до рекуперирането на работните си места. Това дава надежда, но също така повдига въпроси относно връзката на фабриките с широката общественост и дори с природата.

От рекуперираните фабрики в Латинска Америка, като легендарния Занон в Аржентина, до Европейските такива, като гръцката Вио.Ме., работниците понякога прибягват до окупацията на този символ на индустриализма. Този тип действия биват радушно приемани от различни радикални кръгове, но ще допринесат ли към многоцветния пъзел от колаборативни и прякодемократични начинания, които биха могли да положат основите на едно бездържавно, антикапиталистическо бъдеще? Или са така проектирани, че да останат в капана на въображаемото на икономизма?

Ограниченията на "работническия контрол"

Ако такъв тип начинания се ограничат до понятието "работнически контрол", тогава налице е опасността от отваряне на пространство, което само държавният апарат може да запълни. Обикновено това означава, че функцията на работническият контрол ще бъде предотвратяването на всеки опит на капиталистите да съботират производството, да позволи на работещите да поемат контрола над техните печалбите и над дистрибуцията на произведената продукция, и установяването на "школа" по управление за други работници. Въпреки това такива предприятия остават изолирани начинания, изпълняващи ролята на романтични символи на един отминал работницизъм, който трябва да бъде приобщен външно към някой по-голям обект. Както е видно от историята, тази задача е поемана от авантгардни единици като политическите партии, използващи такъв тип рекуперации за промотиране на национализация, подсилвайки по този начин вертикалната държавност.

Един пример за това е Руската революция и ролята на болшевишката партия в нея. Болшевиките, според които бунтовното население не било готово за живот в бездържавно общество, приветствали работническия контрол в икономическата сфера, само за да го вградят впоследствие във "всевиждащия" държавен апарат, който установили. Работническото самоуправление на ниво фабрика по-късно се превръща в съществена част от югославската държава. Един по-съвременен случай е Венецуела при Чавес, където много работници прибягват до окупация на фабриките, в които работят, настоявайки впоследствие за тяхната национализация, тъй като се оказват неспособни да се справят с икономическите трудности сами.

Следователно работническият контрол над работното място, въпреки своята важност, не обозначава непременно стъпки към социална еманципация и задълбочаване на демокрацията. Поради това подкрепа и искания за работнически контрол могат да бъдат открити дори и сред професионални политици и конвенционални леви партии. Това не означава, че трябва да спрем да подкрепяме такъв тип начинания, а да бъдем критични и помним, че не са достатъчни сами по себе си

Рекуперирането като общо благо

Това, което може да запълни празнината, създадена от работническия контрол над фабрики е парадигмата на общите блага. Според нея ресурсите с широко обществено значения могат и трябва да бъдат управлявани от тези, засегнати и нуждаещи се от тях. Това предполага широко обществено участие.

Фабриките от своя страна са замислени като високо продуктивни единици. Тяхната продукция достига голям брой домакинства, а тяхната дейност често оказва сериозно влияние върху околната среда. Следователно фабриките могат да бъдат разглеждани като ресурси от общ интерес за широката общественост, вместо единствено като икономически единици за чието собственичество спорят работници и капиталисти.

В този ред на мисли фабриките би трябвали да бъдат управлявани от широката общественост, чиито нужди те могат потенциално да задоволяват. По този начин тяхното вграждане в държавната икономика или капиталистическия пазар може да бъде избегнато. Това предполага, че фабриките ще бъдат управлани по подобие на потребителските кооперативи, при които потреботелите участват в управлението на дадено предприятие. Това не означава, че работницитя няма пряко да организират работния процес, а че заинтересованите потребители ще могат да влиаят на въпроси, които ги засягат.

На практика това предполага създаването на два вида асамблеи: работнически и потребителски. Работническите асамблеи (една или повече в зависимост от размера и броя на операционните отдели на всяка една фабрика) би трябвало да се занимават с прякото управление на фабриката. Целият персонал, участващ в производствения процес трябва да може да участва пряко и наравно с останалите в процесите на вземане на решения, засягащи въпросното предприятие. Решенията на този тип асамблеи ще имат най-голяма тежест що се отнася до бъдещето на фабриката, тъй като препитанието на нейните членове зависи изцяло от това.

Вторият тип асамблея - потребителския - включва хора от общности, ползващи продукцията на дадено предприятие. Техният брой зависи от обслужваното население. Потребителските асамблеи имат основно консултативен характер, засягащ качеството на продукцията и количествата, нужни на всяка общност. По този начин индустриалните единици ще произвеждат за да задоволяват реални човешки нужди, обсъдени публично, а не наложени пазарно. Въпреки това потребителските асамблеи ще трябва да разполагат с право на "вето" върху някои практики, които биха оказали негативен ефект върху околната среда и следователно върху здравето на околните общности.

Екологични измерения

Идеята за човешка доминация върху природата е възпроизвела икономистическия мироглед на разделение между човешката дейност и природното благополучие. Поради това от много години замърсяването на околната среда бива пренебрегвано в името на безграничния икономически растеж, а общностната екологична загриженост е определяна като "назадничавост", "невежество" и дори "егоизъм". Но нашето съвремие оборва икономизма. Докато съвременните капиталистически икономики са в съсъояние на непрестанен растеж, човешката мизерия и неравенство нарастват пропорционално, докато деградацията на природата застрашава самото бъдеще на човечеството.

Грижата за околната среда трябва да бъде вградена в индустриалното производство, отговорно до голяма степен за замърсяването на природата, както и в икономическата дейност като цяло. Ако производствените единици произвеждат с цел задоволяване на реални човешки нужди, тогава много от тях повече няма да бъдат нужни. Няма нужда от фабрика за всеки квартал или дори град, или поне не и в не-капиталистически условия. Когато се произвежда за печалба по един изкуствено комерсиален начин, значителна част от произведенотп бива изхвърляно, тъй като не може да бъде продадено и следователно да генерира печалба, ставайки по този начин "безполезно".

Поддържайки броят на фабриките достатъчен за задоволяване на реални социални нужди, вместо за разрастване на обхвата на капиталистическата икономика, парадигмата на общите блага се преплита с тази на отрицателния икономически растеж (дерастеж). Това предполага, че фабрики, намиращи се в близост една до друга, ще се координират помежду си, както и с широката общественост, за да пренасочват дадено производство, с цел избягване на дупликация и съревнование. С други думи, фабриките могат да променят това, което произвеждат, ако други предприятия вече произвеждат сходен тип продукти и успяват да задоволят местните нужди от него.

Заключение

Във време на несигурност и задълбочаваща се многопластова криза, е наистина вълнуващо когато хора отговарят на потисничеството не само с разрушение, но и със съграждане. Особено когато поемат контрола над такива индустриални единици като фабриките, имащи огромнен производствен капацитет. Но за разлика от детерминистичните подходи, които разглеждат рекуперацията на фабрики като изначално прогресивна, можем да видим, че това просто не е вярно. Напротив, това може да подсили тенденции като консумеризъм, бюрокрация и "работницизъм", които могат да поемат в регресивни посоки.

За да бъде избегнат последния сценарий е необходимо сериозно преосмисляне, което да пренастрои взаимоотношението между труд и почивка, производство и потребление, и в крайна сметка между икономика и политика. По този начин можем да се справим с едно привидно непреодолимо препятствие, давайки нови измерения на днешните борби срещу несправедливост и експлоатация.

Публикувано първоначално на английски в New Compass