Подари го (Дейвид Грейбър)

Забелязали ли сте как вече няма френски интелектуалци? През 1970-те и 1980-те имаше същински потоп: Дерида, Фуко, Бодрияр, Кръстева, Лиотар, дьо Серто... Но оттогава почти никой. Модните академици и интелектуалци са принудени да рециклират непрекъснато теории на по 20-30 години или да се обръщат към страни като Италия или дори Словения за внушителна метатеория.

Има много причини за това. Една от тях има общо с политиката в самата Франция, където френските медии полагат систематични усилия да заменят интелектуалците с празноглави разбирачи от американски тип. Все пак усилията им не са напълно успешни. По-важната причина е, че френският интелектуален живот става все по-политически ангажиран. В американската преса цари почти пълно затъмнение относно културните новини от Франция, което датира от големите стачки от 1995 г., когато Франция бе първата страна отхвърлила „Американския икономически модел“ и отказала да започне разглобяването на държавата на благоденствието. В американската преса Франция стана „глупавата държава, мъчеща се да избяга на хода на историята.“

Разбира се, това отсъствие няма да разтревожи типа американци, които четат Дельоз и Гатари. Американските учени очакват от Франция интелектуални висоти или възможността да се смятат за участници в бурни, радикални идеи, демонстриращи вродената насилственост в западните концепции за истина или човечество, но по начини, които не предписват никакви форми на политическо действие или - обикновено - никаква отговорност да се действа изобщо. Лесно е да се разбере защо една класа от хора, смятани за почти незначителни както от политическите елити, така и от 99% от населението, се чувства по този начин. С други думи докато американските медии представят Франция като глупава, американските интелектуалци се оглеждат за френски мислители, които се вписват в образа.

Като резултат никой не чува нищо за едни от най-интересните съвременни учени във Франция. Една такава група от интелектуалци е Mouvement Anti-Utilitariste dans les Sciences Sociales (Антиутилитарно движение в социалните науки), или MAUSS, които са се посветили на систематична атака на философските фундаменти на икономическата теория. Групата е вдъхновена от големият френски социолог от началото на XX век - Марсел Мос, чиято най-известна творба „Дарът“ (1925) е вероятно най-великолепното оборване на допусканията зад икономическата теория, писано някога. Във време, в което „свободния пазар“ бива набиван насила в главите на всички ни като естествен и неизбежен продукт на човешката природа, трудът на Мос - демонстриращ не само как незападни общества не работят на основата на нищо, дори минимално наподобяващо пазарни принципи, но и че самите западняци също - е по-необходим от когато и да било. Докато франкофилите интелектуалци в Америка изглеждат неспособни да кажат нещо за възхода на глобалния неолиберализъм, групата MAUSS атакува самите основи на явлението.

Малко контекст. Марсел Мос е роден през 1872 г. в ортодоксално еврейско семейство във Вож. Чичо му, Емил Дюркем, е смятан за създателя на модерната социология. Дюркем се обкръжава с умни млади ученици, между тях и Мос, който е назначен да изучава религия. Обаче Първата световна война разрушава кръжока; много загиват, включително и синът на Дюркем, който почива от мъка скоро след това. Остава единствено Мос да събере парчетата.

Въпреки всичко, изглежда, че той никога не е възприеман насериозно като наследник на Дюркем. Мос е бил невероятно ерудиран (знаел поне 12 езика, включително санскрит, маори и класически арабски), но му липсва притегателната сила, очаквана от един професор. Бивш боксьор-аматьор, той бил набит човек с леко недодялани маниери, типът, неспирно жонглиращ с дузина брилянтни идеи вместо да строи велики философски системи. Мос прекарва живота си, работейки върху минимум пет различни книги (за молитвата, национализма, произхода на парите и др.), но не завършва нито една. Въпреки това успява да обучи ново поколение френски социолози, сам да изобрети френската антропология, а също и да публикува серия от изключително новаторски есета, всяко от които създава съвършено ново тяло от социална теория.

Мос също така е революционен социалист. От началото на студентските си години Мос редовно пише за лявата преса и остава в по-голямата част от живота си активен член на френското кооперативно движение. Той създава и в продължение на много години подпомага дейността на потребителски кооператив в Париж. Често е изпращан на мисии с цел установяване на контакт с движението в други страни (заради това прекарва някакво време в Русия след Революцията). Мос обаче не е марксист. Неговият социализъм е по скоро в традицията на Робърт Оуен и Пиер-Жозеф Прудон: Мос смята, че комунистите и социалните демократи са еднакво заблудени от вярата, че едно общество може да бъде трансформирано основно чрез действията на управниците му. Мос чувства по-скоро, че ролята на правителството е да предостави правната рамка за един социализъм, който трябва да бъде построен от долу нагоре, чрез създаването на алтернативни институции.

Руската революция го оставя дълбоко раздвоен. Макар и въодушевен от перспективите за истински социалистически експеримент, Мос се гневи на систематичната употреба на терор от болшевиките, потискането на демократичните институции и най-вече от циничната болшевишка доктрина за „целта оправдава средствата“, която, Мос заключава, е просто неморалното рационално пресмятане на пазара, но леко пренастроено.

Есето му за дара е преди всичко отговор на случващото се в Русия, по-конкретно Новата икономическа политика на Ленин от 1921 г., която изоставя по-ранните опити за унищожаване на търговията. Мос заключава, че ако пазарът не може да бъде премахнат правно дори и в Русия, която тогава е най-слабо монетаризираната държава в Европа, ясно е, че революционерите трябва да започнат да мислят много по-сериозно за това какво е „пазар“, откъде е дошъл и каква би била неговата работеща алтернатива. Настъпва времето Мос да приложи резултатите от историческите и етнографските си проучвания.

Заключенията му са разтърсващи. Първо, всичко, което „икономическата наука“ има да каже за субекта на икономическата история е напълно погрешно. Универсалното допускане на ентусиастите на свободния пазар тогава, както и сега, е че това, което всъщност мотивира хората, е желанието за максимизиране на насладата, комфорта и материалната собственост (тяхната „полезност“), като че всички важни човешки отношения могат да бъдат анализирани в понятията на пазара. В началото бил, според официалната версия, бартерът. Хората били принудени да се сдобиват с нужното чрез пряка размяна на една вещ за друга. Но понеже било неудобно, те измислили парите като универсално средство за размяна. Създаването на още технологии на размяна (кредити, банкиране, стокови борси) е просто негово логическо продължение.

Проблемът е, както Мос веднага забелязал, че няма причина да вярваме в съществуването на общество, основано на бартер. Вместо това, антрополозите откриват общества, в които икономическият живот се основава на напълно различни принципи, а повечето предмети се движат напред-назад подобно на дарове. Почти всичко, което можем да наречем „икономическо“ поведение, е базирано на претенция за чиста щедрост и отказ от изчисление кой точно какво е дал и на кого. Такива „дарови икономики“ понякога могат да бъдат доста съревнователни, но това съревнование е в пълна противоположност на нашето: вместо да си съперничат при натрупването на възможно най-много, победителите в състезанието са тези, които успеят да раздадат най-много. В някои известни случаи, като този на племето Куакиутъл от Британска Колумбия например, тази логика води до драматични състезания по великодушие, в които амбициозни вождове се опитват да надминат един друг чрез раздаване на хиляди сребърни накити, одеала Хъдсън Бей и шевни машини Сингер или дори чрез унищожаване на богатство - потапяне на прочути наследствени реликви в океана или пък запалване на огромни купчини от скъпоценности предизвиквайки съперниците им да направят същото.

Всичко това може да изглежда доста екзотично. Но Мос също така пита: колко действително чуждо ни е това? Няма ли нещо странно в идеята за даряването дори и в нашето общество? Защо когато някой получава подарък (напитка, покана за вечеря, комплимент), те се чувстват задължени да върнат жеста? Защо получателите на щедрост често се чувстват принизени, когато не могат да отвърнат на жеста? Това не са ли примери за универсални човешки чувства, които сме потиснали в нашето общество, но в други са самата основа на икономическата система? И не е ли съществуването на тези различни импулси и морални стандарти, дори и в капиталистическата ни система, истинската основа на привлекателността на алтернативните визии и социални политики? Мос със сигурност го е чувствал.

Анализът му се доближава по много начини до марксистките теории за отчуждението и опредметяването*, развити от фигури като Дьорд Лукач по същото време. В даровите икономики, според Мос, размяната няма безличните качества на капиталистическия пазар. Всъщност дори когато обекти с голяма стойност сменят притежателите си, това, което наистина има значение са отношенията между хората. Размяната служи преди всичко за създаване на приятелства, задължения или за изглаждане на съперничество, а не задължително за движението на ценни стоки. В резултат всичко става личностно заредено, дори и собствеността: в даровите икономики най-известните скъпоценности - семейни огърлици, оръжия и мантии от пера - винаги развиват собствен характер.

В пазарната икономика е точно обратното. На транзакциите се гледа само като на начин за сдобиване с полезни неща; личните качества на купувача и продавача са изцяло без значение . В резултат всичко, дори и хората, биват третирани като че ли са вещи. (Помислете например за израза „стоки и услуги.“) Основната разлика с марксизма обаче е, че докато марксистите по времето на Мос настояват на икономическия детерминизъм, Мос смята, че в миналите непазарни общества - и по подразбиране, в едно наистина хуманно бъдещо общество - „икономиката“, в смисъл на автономна сфера на действие, занимаваща се единствено със създаването и разпределението на блага и движеща се по своя собствена, безлична логика, дори не би съществувала.

Мос никога не е бил напълно сигурен какви са практическите му заключения. Руският опит го убедил, че купуването и продаването не могат да бъдат напълно елиминирани от модерното общество, поне в „обозримото бъдеще“, но пазарният етос може. Работата би могла да бъде кооперативна, ефективната социална сигурност - гарантирана, постепенно може да бъде създаден нов етос, спрямо който единственото извинение за натрупването на богатства ще бъде възможността да бъдат раздадени. Резултатът: общество, чийто най-важни ценности ще бъдат „радостта от публичното даряване, насладата от щедрото артистично харчене, удоволствието от гостоприемността в публичното или частно празненство.“

Част от това може да изглежда ужасно наивно от днешна гледна точка, но основните тези на Мос, ако не друго, са дори по-уместни сега, отколкото преди 75 години - днес, когато „икономическата наука“ се е превърнала в религията на модерната епоха. Или поне така им се струва на създателите на MAUSS.

Идеята за MAUSS се ражда през 1980 г. Твърди се, че проектът се появява след разговор между френския социолог Ален Кайе и швейцарския антрополог Жералд Берту. Те току-що са преминали през неколкодневна интердисциплинарна конференция върху даровете и след преглеждане на докладите, шокирани осъзнават, че не е хрумнало на никого от участниците, че щедростта или искрената загриженост за добруването на другия биха могли да бъдат съществен мотив при даряването. Всъщност участващите в конференцията учени винаги допускали, че „даровете“ всъщност не съществуват: „порови се достатъчно дълбоко във всяко човешко действие и ще откриеш някаква егоистична, добре пресметната стратегия.“ Още по-странно, учените допускали, че тази егоистична стратегия винаги е реалната истина на явлението и че някак си е по-реална от всеки друг мотив, в който би могла да бъде замесена. Като че ли да сме „научни“ и „обективни“ означава да сме напълно цинични. Защо?

Кайе обвинява християнството. Древният Рим все пак запазил нещо от стария идеал за аристократична щедрост: римските благородници строили обществени градини и паметници, и се стремели да спонсорират най-бляскавите игри. Но римската щедрост е доста очевидно насочена към уязвяване: любим навик бил да хвърлят злато и бижута на масите и да ги гледат как се боричкат в калта, за да ги събират. Ранните християни, по очевидни причини, развили собствена идея за благотворителност като пряко противопоставяне на такива противни практики. Истинската такава не е базирана на желание да се установи превъзходство или да се осигури благоразположение, или на какъвто и да е друг егоистичен мотив. В степента, в която може да се извлече полза от дара, последният не е бил считан за дар.

Това на свой ред довежда до безкрайни проблеми, понеже е трудно да се измисли дар, който да не облагодетелства подаряващия по някакъв начин. Дори и напълно безкористен акт печели точки пред Бог. Така започва навикът да се претърсва всяко действие за дори минимален скрит егоизъм и да се допуска, че този егоизъм е това, което е наистина важното. Виждаме същото действие възпроизвеждано постоянно в модерната социална теория. И икономистите, и християнските теолози се съгласяват, че ако някой извлича удоволствие от акта на щедрост, последният е някак си по-малко щедър. Имат несъгласия само относно моралните последствия. За да се изправи срещу тази много перверзна логика, Мос поставя ударението върху насладата“ и „радостта“ на даването: в традиционните общества липсва противоречие между това, което ние наричаме „личен интерес“ (фраза, която, както Мос отбелязва, дори не може да бъде преведена на повечето езици) и загрижеността за другите; цялата идея на традиционния дар е, че той подпомага и двете страни едновременно.

Това са темите, които на първо място ангажират малката интердисциплинарна група от французи и френскоговорящи учени (Ален Кайе, Жералд Берту, Ахмет Инсел, Серж Латуш, Полин Тайеб), които сетне се превръщат в MAUSS. Всъщност, самата група отначало е започнала с журнал, наречен Revue du MAUSS – съвсем малък журнал, напечатан некадърно и на лоша хартия, чийто автори го измислили колкото на майтап, толкова и за сериозни анализи - първият журнал на огромното международно движение, което дотогава още не съществувало. Кайе пише манифести; а Инсел описва фантазиите си за велики международни антиутилитарни конвенции в бъдещето. Статии за икономика се редуват с откъси от руски романисти. Но постепенно, движението започнало да се материализира. До средата на 90-те MAUSS се превръща във впечатляваща мрежа от учени - от социолози и антрополози, до икономисти, историци и философи от Европа, Северна Африка и Близкия Изток, чиито идеи биват представяни в три различни журнала и популярни поредици от книги (всички на френски), допълвани от годишни конференции.

От стачките през 1995 г. насам и избирането на социалистическо правителство, трудовете на Мос изживяват значително възраждане с публикацията на нова биография и колекция на политическите му есета във Франция. В същото време MAUSS стават все по-открито политични. През 1997 г. Кайе издава своите „30 тези за новото ляво“, а MAUSS започват да посвещават годишните си конференции на специфични политически проблеми. Техният отговор на безкрайните призиви Франция да приеме американския икономически модел и да разглоби държавата на благоденствието се състои в популяризирането на икономическата идея на американския революционер Том Пейн за гарантирания национален доход. Истинският начин за реформа в социалната политика не е премахването на социалните придобивки, а прерамкирането на цялата концепция за това, което държавата дължи на хората. Нека премахнем социалните осигуровки и помощите за безработица, казват те. Но нека вместо това създадем система, в която на всеки французин е гарантиран същия начален доход (примерно 20,000 долара, давани директно от правителството) и останалото нека зависи от тях.

Трудно е да си създадем мнение за лявото на MAUSS, особено докато Мос бива рекламиран в някои среди като алтернатива на Маркс. Би било лесно и да ги отпишем като свръх-ентусиазирани социални демократи, които не се интересуват съвсем от радикална промяна на обществото. Тридесетте тези на Кайе например се съгласяват с Мос за неизбежността на някаква форма на пазар, но все пак също като него очакват премахването на капитализма, тук дефиниран като преследване на финансови облаги като самоцел. На друго ниво обаче атаката на логиката на пазара от Мос е по-дълбока и по-радикална от всичко на интелектуалния хоризонт в момента. Трудно е да се избяга от впечатлението, че именно заради това американските интелектуалци и особено онези от тях, които се възприемат като най-крайни радикали, с нетърпение деконструиращи почти всяка идея освен скъперничеството и егоизма, просто не знаят какво да мислят за MAUSS, чийто трудове са почти изцяло игнорирани.

***

*По принцип думата означава придаванeто на конкретни характеристики на нещо абстрактно; в теорията на Маркс, най-общо казано, опредметяването е разводът на стоката от социалните отношения на производство и натоварването ѝ със собствена воля, господстваща над хората, познато още като стоков фетишизъм. За Дьорд Лукач е придаването на фантомна обективност на стоката, или автономност, която скрива отношенията на производство, б. пр.

Дейвид Грeйбър беше професор по антропология в Йейл, откъдето бе уволнен през 1997, заради анархистките му убеждения. Автор е на книгата "Фрагменти по анархистка антропология." Сега преподава в университета Голдсмитс в Лондон.

Превод: Epistemic Murk

"Анархизъм или революционното движение на 21-век." - Дейвид Грийбър и Андрей Грубачич [бг, pdf]