Политическата апатия е феномен, който е занимавал (и продължава да занимава) мнозина интелектуалци и социални учени. Това е патологичен симптом за общество, което губи своята креативност и поставя основите на своя разпад. Ако опитаме да дефинираме политическата апатия, бихме казали, че тя е състоянието, в което човешките същества престават да действат като активни политически животни, престават да гледат на себе си като на способни да поемат отговорност за вземането на решения, които определят техният живот, и накрая, те престават да бъдат носители на различен тип социална институция, игнорирайки всяко чувство за автономия [1]. Вместо това, те приемат пасивно поведение, характеризирано от масово поведение, конформизъм, интровертност и прекомерен индивидуализъм, или както Корнелиус Касториадис (2001) казва, те предпочитат приватизацията пред свободата.

apolitical-apathy-big

Политическата апатия като феномен не може да бъде обяснена единствено чрез икономически и политически термини, защото има основно психологическа основа. Както е видно от самия корен на думата, „апатия” произлиза от представката а- и съществителното πάθος–патос (страст). Думата патос, от глагола πάσχω-пасхо (страдам), придобива негативно значение във философията, обозначавайки емоционалната привързаност към обект, както и че контролът върху разума е изгубен (а това естествено води до ментални слабости и зависимост). Позитивистките философии и религиозните матафизики считат страстите за дефекти, които трябва да премахнем, за да имаме контрол върху себе си. Противоположно на това, в поезията, литературата и изкуството, страстта се свързва с безграничен ентусиазъм, постоянство при постигането на високи цели, духовна нагласа, която води до трансгресия на Аз-а.

Пасхин (страдание) има трагично съдържание и насажда страхопочитание у публиката и уважение към героя, който се жертва и бива жертван, за да постигне своите цели. Това не е алчна цел, тъй като има социални и светски измерения. Следователно, нови форми се появяват от диалектиката на страстта; докато унищожава старото, тя създава нови ценности и придава ново значение на света. Въпреки това, сферата, в която страстта позитивно изтъква своята креативност е сферата на политиката, политика като създаване на нови институции, а не като корист, геополитически контрол, управление на инвестиционни ресурси или икономическа администрация. Страстта в политиката, когато изразява разрушителност, се асоциира с премахването на един настоящ статут. Тя премахва съществуващата структура на обществото и оспорва доминантната власт, тя е в съответствие на проекта за свобода и поставя основите на революционно съзнание.

Терминът αστυνόμουςοργάς – астиномос оргас (страст към създаването на закони), както е бил изразен от древните атиняни – обозначава този ентусиазиран импулс към институцията на законите на града, или по-просто казано, страстното участие на гражданите в обществените дела. Въпреки това, колективната „политическа страст” е била изразявана едва в няколко исторически момента. Виждаме я в Атинския полис от 5 век, в началото на Френската революция, в работническите въстания от 1848, в Парижката комуна от 1871, в големите стачки от 1905 в Петербург, Русия, в съветите от 1917 в антицаристка Русия (преди превземането им от болшевиките), в Испанската гражданска война от 1936, през Май 1968 и разбира се нейните семена съществуват в много автономни и антиавторитарни движения днес.

Политическото представителство като форма на подчинение

Въпросът, който изниква е защо страстта към политически и социален живот остава изключение, вместо правило? Защо хората продължават да се оттеглят в частната сфера, оставяйки обществените дела да бъдат управлявани от представители, „експерти” и технократи? Какво спира хората да се борят за еманципация, когато техните най-основни и жизненоважни интереси са заплашени? И дори по-лошо, те аплодират и се съгласяват с наложеното им авторитарно управление. Какво мотивира Вилхем Райх (1983, с. 53) да напише, че „това, което трябва да бъде обяснено е не факта, че гладуващия краде или че експлоатирания стачкува, а защо мнозинството гладуващи не крадат и защо мнозинството експлоатирани не стачкуват”? Това води до следното заключение: основният въпрос е не да се даде на гражданите съзнание за социална отговорност – това се подразбира. Въпросът е какво потиска реализирането на такава отговорност. Какво кара милиони хора да считат побъркани лидери за единствените, способни да разрешават техните проблеми и да преодоляват социо-икономически кризи?

Френският мислител Етиен дьо ла Боети (1530-1563), един от първите, занимавали се с тази тема, в своята книга Дискурс на доброволното робство (1548) не успява да разбере този феномен. Той ясно и подигравателно описва това как хората позволяват да бъдат управлявани от царе и принцове, въпреки вроденото си желание да отхвърлят такова подчинение. Той също споменава, че човешките същества, избрали да живеят в авторитарни структури не са нито хора – тъй като свободата е естественото състояние на този вид – нито животни, защото дори животните, когато тяхната свобода е ограничена или когато се намират в плен, се съпротивляват толкова силно, до степен на самонараняване.

Следователно, липсата на страст към политиката или иначе казано перверзията на страстта, с негативния смисъл на думата, като неспособност да контролираме себе си и като едно несъзнателно желание, което трябва да бъде задоволено на всяка цена, е доминантна във всички капиталистически авторитарни общества. Тя се подхранва от тях и лесно се прикачва към повечето техни институции, изразявайки се в прекомерен консумеризъм, религия (тук в частност виждаме една ирационална страст, толкова интензивна и широко разпространена, че надминава всички форми на креативно въображение), придържане към политически партии, лайфстайл и комерсиални спортове (футбол и т.н.). Не би било неоснователно да кажем, че цялата икономика и нейните институции се основават на този вид негативни страсти. Целият процес на производство, с неговия отчуждаващ ефект, се консумира директно от абсурдното задоволяване на тези псевдо нужди. Изглежда тази страст към икономизма убива страстта към свободата. Следователно не е трудно да разберем, че тези страсти се култивират от обществото, което те неизбежно създават и съответните структури, йерархии, отношения на конкуренция и власт, в името на които хората са принудени да жертват всяко чувство на политическа овластеност и автономия. В същото време, настоящата институционализирана власт, експлоатирайки тази ситуация, култивира, чрез образованието, семейството, религията и медиите, индивидуалното супер его, което е несъзнателното представителство и което поразително се припокрива с капиталистическите въображаеми значения, целейки тяхното възпроизводство на всяко ниво.

Марксистите никога не обърнаха внимание на социологията на апатията. Те никога не разпознаха този феномен, въпреки че съществуваха условия, които им позволяваха да видят как апатията, до известна степен, е резултат от отчуждението, което произтича от производствените отношения. Марксистите бяха по-заети с доминацията на авангардната партия, отколкото с мислите и чувствата на масите, които биха ги отвели по-бързо до революцията. Те разглеждаха революцията като социална практика, която детерминистично ще настъпи един ден. От друга страна, Корнелиус Касториадис – подобно на Хана Аренд (1998, с. 10) – въпреки че отхвърля идеята, че човешката природа е нещо, което лесно може да бъде дефинирано и обяснено в смисъла на една непроменена субстанция, в зрелите си трудове вярва, че хората са основно бездейни, че тяхната естествена тенденция клони към пасивност и незаинтересованост. Очевидно големият философ на автономията е достигнал до това заключение в края на 80-те, виждайки как западния свят се потапя в консумеризъм и спектакъл, вместо да води социални борби, които не само ще повишат заплатите и работните условия, но, преди всичко, ще повишат и разширят участието в премоделирането на обществото, което в този момент се извършва от една група свръх алчни управници.

Следователно въпросът за политическата апатия остава отворен. Но въпреки всичко, той трябва да занимава всички, които желаят сериозно да се ангажират с темата за колективна и индивидуална еманципация, с идеята за социална революция, на която трябва да спрем да гледаме като на лъч надежда, а като на институционален процес, като факт от ежедневието, който се проявява с безгранична енергия, креативност, въображение и разбира се, със страст за живот и свобода.

Бележки:

[1] За гръцко-френският мислител Корнелиус Касториадис, автономията призовава за отхвърлянето на всеки предварително определен начин на мислене и непрестанно оспорване на институциите, чрез logos и въображение. Автономията има двойно значение: означава autos, „себе си” и nomos – „законът”(Касториадис 2007, с 94). Автономната личност е „тази, която сама създава своите закони”, за разлика от държавата на хетерономията, в която нормите, ценностите и принципите се разглеждат като неизменима система, често гарантирана „от институираното представителство на извънсоциален източник, основа и гарант на закона”. Значението на проекта за автономия в преинституирането, основано на норми и ценности, които ще допринесат за икономическото равенство е от ключово значение. Без самоинституиране или съзнателно действие – „ние създаваме законите и съзнаваме това” (Касториадис 1997, с 18) – функционирането на обществото не се определя от неговите членове.

Библиография:

Arendt, H., and Canovan, M., 1998. The human condition. 2nd ed. Chicago ; London: University of Chicago Press.
Castoriadis, C., and Curtis, D. A., 1997. World in fragments: Writings on politics, society, psychoanalysis, and the imagination. California: Stanford University Press.
Castoriadis, C., 2007. Figures of the Thinkable. 2nd ed. California: Stratford University Press.
De La Boétie, E., 2013 (first published in 1548). Discourse on Voluntary Servitude. [e-book]. Available through: The University of Adelaide
Reich, W., 1983. The Mass Psychology of Fascism. Middlesex: Penguin Books.

Превод: Mechanic955

apolitical-apathy-big

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

We use cookies on our website. Some of them are essential for the operation of the site, while others help us to improve this site and the user experience (tracking cookies). You can decide for yourself whether you want to allow cookies or not. Please note that if you reject them, you may not be able to use all the functionalities of the site.