Настоящият текст е откъс от книгата “Realizing Hope” на Майкъл Албърт
Човек лесно може да предвиди, че хората, които притежават фабрики и имат огромни богатства, биха имали негативна първоначална (а и дългосрочна) реакция към безкласовостта на Икономиката на участието. Собствениците на фабрики все пак са спечелили от най-агресивните неравенства на капитализма и се чувстват сякаш те лично заслужават своето огромно богатство и власт, а не го получават заради институционалната икономическа несправедливост. Когато капиталистите се погледнат в огледалото, те не се отвращават от това, че виждат облагодетелствано от монополизирането на производствени активи лице, а се надуват и самовъзхваляват, защото виждат една изключителна категория човек, заслужаващ голямото влияние и лукса на своето обществено значимо предприемачество.
Подобно на това тези, които сега са в координаторската класа на адвокатите, доктори, инженери или тези, които искат да са част от нея, в много случаи ще бъдат поне първоначално, а понякога и трайно враждебни към ПарЕкон. Те често мислят, че са по-умни и мъдри, по-способни и по-предприемчиви от работниците под тях. Те не разбират, че са облагодетелстваните от относителния монопол върху професионалната подготовка, даващите власт условия и от морално несъстоятелните критерии за възнаграждение и вземане на решения.
С други думи, когато членове на координаторската класа се погледнат в огледалото, те често не виждат облагодетелствания от монополизирането на икономическите роли и обстоятелства на овластяване, а виждат по-висока категория човек, заслужаващ непропорционалния лукс и влиянието си, заради своите интелигентност и умения и дори заради своята по-голяма способност да се наслаждава на богатия си и разнообразен живот.
Странно, оказва се, че има и друга група, която изглежда има малко или много по-рефлексивна първоначална тенденция към това да отрича ПарЕкон – артистите. Чрез своя опит съм се убедил, че този сектор се безпокои изключително много от особеностите на ПарЕкон и са склонни да им се подиграват, без дори да се замислят за възможните изгоди за другите и дори за себе си. Изглежда е заплашено нещо много дълбоко и те реагират силно.
Какво е отношението между изкуството и артистите и икономиката? Може ли и дали една Икономика на участието ще бъде изгодна за артистите и за изкуството или ще понижи качеството на живот на артистите и ще постави ограничения за техните продукти? И каква всъщност е връзката с класата и координаторските класови отношения?
Погледнато отзад напред, дали наличието на идеална обкръжаваща среда за хората (така че те да участват в артистични дейности) в съзвучие с това другите да имат сходни условия и възможности ще наложи нужди и въздействия върху останалата част от икономиката, които не са в унисон с ПарЕкон?
Изглежда сякаш реакциите на артистите към ПарЕкон са като тези на координаторите, но с една особеност. Артистите не смятат, че всички адвокати, доктори, инженери и т.н. са като тях. Те всъщност мислят, че има нещо уникално възвишено и велико относно изкуството, което разграничава артистите от другите актьори в обществото. И те се страхуват, поне когато чуят ПарЕкон за пръв път, че той ще се намесва в техните начинания.
Каква е тази специалност? Креативността, казват те. Ние създаваме. Ние осъществяваме. Ние правим от нищо нещо. И още повече, ние не само изразяваме това, което другите не могат и го осъществяваме, но и правим това в името на напредъка на други, само за тяхна облага по-късно. Нашата работа изисква време, за да бъде разбрана, камо ли оценена.
Тогава какво относно Икономиката на участието притеснява артистите?
От части е това, че артистите ще трябва да участват в балансирани работни комплекси. И от части е това, че артистите ще трябва да работят в плановата система на участие, което означава, че други ще влияят на това дали те ще могат да правят нещата, които предпочитат или не.
Тогава как изкуството ще се случва в ПарЕкон и как ще се отрази върху артистите и техните творби това, че участват в балансиран работен комплекси и в плановия процес? И накрая, има ли нещо специално относно тези притеснения?
Артистичният труд в ПарЕкон – рисуване, скулптура, дизайн, писане, снимане на филми, режисура, пърформанси, танци, дирижиране – ще бъдат субект на същите структурни предписания, както и всеки друг труд в ПарЕкон. Ще има работни места за различни видове продукти, работнически съвети за тези заети в производството, потребителите, които печелят от продукта, решения на принципа на самоуправлението, възнаграждения за усилия и жертви, балансирани работни комплекси и планиране на участието по разпределение.
При капитализма всеки артист се опитва да намери работа, което означава да се моли за източник на финансиране. Това почти винаги са собственици на някакво имущество – капиталисти – независимо дали те самите финансират филми или постановки или техните издателства или фондации издават книги или подкрепят публична симфония, или каквото и да е друго.
Собствениците или администраторите ще наемат артист, ако смятат, че могат да спечелят от неговия труд или в редки случаи просто защото харесват продукта и са склонни да го финансират, независимо от евентуалните загуби. Печалбата на артиста ще зависи от неговото преговаряне, което ще бъде повлияно от много относителни, включително и от популярността на продукта му, относителния монопол на артиста върху талантите, които той включва в произведението си и т.н.
Всичко това в капиталистическата икономика води до това по-голямата част от труда на артистите да е зает в продаване на стока на собствениците или понякога до оформяне и разкрасяване на тяхната среда. Повечето проза и поезия е написана за песни, наръчници и реклами, и чак след това за публиката, която чете романи. Повечето картини, фотографии, филми, скулптури са създадени с цел продажба и печалба, а не толкова за издигане, вдъхновяване или възвисяване на публиките, а най-малко за изразяване на истинските желания и усещания на артистите.
А как ще стоят нещата в Икономиката на участието? Какво ще е различно за артистите и изкуството?
Първо, един работник, произвеждащ някакъв вид изкуство, ще работи с работнически съвет, както всички работници. Той ще бъде наеман като другите работници, ще бъде възнаграждаван като другите работници, ще бъде в балансиран работен комплекс като другите работници и ще повлиява на решенията като другите работници. Т.е. той ще прави всичко това през работнически и потребителски съвети, адресирайки въпросите за производството, потреблението и разпределението чрез планиране на участието.
Това означава, че артистът трябва да убеди другите артисти, че той или тя заслужава работа в областта. Критерият е да произвежда търсено изкуство. Това ще изглежда като гигантски напредък от това да убеждаваш спонсора или собственика с критерия рентабилността за него или нея.
Това също така означава, че приходите на артиста ще се отразяват върху усилията и жертвите, изразходвани в социално оценения труд, което е честно. Много малко артисти печелят при капитализма, но тези, които печелят, взимат повече от редица други професии и от тук следва, че можем да очакваме не само морално подобрение при преодоляването на несправедливостите в собствената им сфера, но и материален напредък при всеки отделен артист.
Това означава и че артистите ще имат балансиран работен комплекс, който предполага средноовластяващ ефект. Артистите често поемат отговорността за всички страни на тяхната дейност, почиствайки сами след себе си. Съмнявам се, че сега можем да кажем колко още труд ще се окаже, че трябва да включат в общия работен комплекс. Но няма нищо особено или уникално във всичко, поради това, че говорим за артисти, а не за други производители. Промяната от корпоративни разделения на труда към балансирани работни комплекси е не само по-добра като цяло в това да елиминира класовите разделения и господства, но и за всички малко елитни артисти по-скоро ще означава, че ще имат повече време да творят каквото изкуство те най-много желаят, дори да имат по-къса работна седмица и да отделят време и за други отговорности.
Но какво ще кажем за влиянието върху артистичния продукт? И за появилото се изкуство?
Когато артистът чуе за ПарЕкон, започва да се притеснява – други ли ще ми казват какво да рисувам, издялам, пиша и т.н.? Обществото ли ще решава дали моето изкуство е ценно или не, чрез процеса на партиципаторно разпределение?
Артистите като група са като всеки друг работнически съвет. Те няма да имат нсталация на работното си място, електричество, оборудване, глина, бои и т.н., освен ако тяхното работно място не произвежда неща, съгласно обществените нужди. Но въпреки това ограничение, отново както всички други работници, артистите сами ръководят своята дейност.
Населението ще преговаря с артистите относно това колко от целия производствен потенциал на обществото да се използва за изкуство, вземайки предвид това какво дава изкуството за живота на хората и обществото и вземайки предвид и предразположеността на артиста към своя труд. Но ако тези неща бъдат установени, работническите съвети в артистичните работни места са тези, които наемат и уволняват артисти, в зависимост от това дали са ценни и дали работят както трябва.
Трябва да убедите своите колеги артисти, че вие работите ефективно. Има ли възможност да не успеете да направите това? Да. Но със сигурност ще бъде по-лесно и по-малко отчуждаващо да убедите своите колеги, които нямат какво да губят, а могат само да спечелят от наемането на добри артисти, че вашата работа е стойностна, отколкото да убедите собственици. А ако се провалите, означава ли това, че не може да направите нищо по въпроса? Не. Можете да опитате в друг съвет на артисти или да произведете нещо в своето време и по този начин да покажете валидността на вашите предложения, докато чакате отговор от друг съвет.
Разбирането, че населението няма да може да види, че една артистична творба има стойност, която не се вписва в границите на моментните предпочитания и което разнообразява палитрата от продукти и изследвания, е толкова елитистко и неоправдано, колкото и разбирането, че населението не би подкрепяло науката или инженерството, или каквито и да е други иновации. И разбирането, че това най-добрите за момента артисти да участват в балансирани работни комплекси би отнело от цялото обществено артистично производство, също е не по-малко елитистко от разбирането, че 80% от населението сега (на които са отказани средствата и възможността да развиват своя потенциал) не може да генерира достатъчен научен, медицински, атлетичен или друг продукт, който няма да бъде произведен от учени, лекари или атлети, тъй като им се налага да бършат прах.
Всъщност, искането е по-нелепо за артистите, отколкото за другите по две причини. Първо, артистите (дори най-добрите) по принцип чистят работните си места доста дори и сега и затова не много от техния продукт ще бъде загубен когато има артисти, които участват в балансирани работни комплекси. И второ, повечето хора, които се занимават с артистична креативна работа всъщност не го правят. Те не създават ценно изкуство, а вместо това опаковат, рекламират и т.н., а всичко това ги отвлича от значителното и ценно оползотворяване на талантите им, а това отвличане на вниманието е сведено до нула в една желана икономика като ПарЕкон.
В крайна сметка, ПарЕкон прави за изкуството това, което прави и за други цели. Премахва класовите разделения. Гарантира, че социалните придобивки са използвани според обществените искания. Включва самоуправленчески методи, възнаграждава честно и определя критериите за вземане на решения относно задоволяване на нуждите и осъществяване на потенциала. Премахва елитизма, като запазва качеството и стандартите.
За да завършим тази несъмнено кратка дискусия, ето три въпроса, зададени от артисти към ПарЕкон и кратките им отговори. Може би е излишно, вземайки предвид горенаписаното, но формата въпроси/отговори може да поясни нещата.
(1) ПарЕкон няма ли да ограничи артистичната креативност като решава какво изкуство да се произвежда чрез планиране на участието, както и чрез референдум или съвет?
Моят отговор е – дали питащият мисли това, защото артистите, както производителите на автомобили, ще получават ресурси, с които да работят (произведени чрез усилието на други) и в замяна ще им бъде разпределен доход от тяхната работа, дотолкова доколкото техния продукт е желан в икономиката?
Не виждам защо тези точни схващания ви тревожат.
Ако питащият се тревожи, че ще бъде дотолкова зависим от обществото, че някаква артистична иновация е нежелана или малко вероятно успешна и че ресурсите не трябва да бъдат давани в зависимост от това – да, това е вярно за изкуството, както е и вярно за иновацията при, да кажем, производството на по-добри велосипеди или стълби, или летенето до Марс. Но предположението, че в ПарЕкон хората няма да искат музикални или артистични иновации, преследвани в начина на работа на артиста, ми изглежда много съмнително. Според мен точно обратното е поразително вярно.
Това, което хората желаят в момента със сигурност ще бъде част от темите в ПарЕкон. Икономиката на участието няма да произвежда колосално количество авангардни книги, дискове и филми за публика, която все още не съществува. Но това не е цялата добра политика в тази насока разбира се. Със сигурност по-малки групи могат да харесват дадени неща много, което да прави тези продукти ценни, дори и да не са всепризнати. Точно малки групи харесват книги за авангардна физика или дори сърдечни трансплантации, но това не значи, че обществото не трябва да прави такива.
Но освен това във всеки момент много от това, което е произведено (не само изкуство, но в много измерения на живота като наука, инженерство, производствен дизайн и т.н.) все още не е оценено извън онези, които се опитват да го развият, а може би дори и не напълно от самите тях.
Изкуството (въпреки противоположните настроения на много артисти) не е по-различно в този аспект. Има нужда от изследвания и разработки в изкуството, музиката, както и идеи, информация и иновации като цяло, като всички те са извън моментните вкусове на хората. Но нищо в ПарЕкон не възпрепятства или пречи на тези разработки в сравнение с всеки друг модел, който ми е известен, още повече в сравнение с капитализма, където е почти обратното.
Представете си работното място на музикантите. Обществото уважава това работно място и го включва като част от икономиката, защото обществото цени музиката, включително и иновациите. За да работи в тази институция (и при различните пареконски икономики можем да си представим различни подходи към всички тези теми), всеки трябва да бъде нает, което предполага демонстрация на определени познания, талант и т.н. Бюджетът на съответната институция е разпределен вътрешно от нейните членове за различни дейности и следователно със сигурност не само към това, което масовата публика вече харесва. В действителност това не е много по-различно в това отношение от работно място, което инвестира в нови продукти.
(2) Но артистите с подобен публичен контрол вече не са артисти?
Това усещане, че артистите са някакъв уникален вид същества със специални права, ми се изплъзва. Твърдението се прави от интелектуалните работници, които са или искат да бъдат част от координатната класа, но всеки вижда позицията на "специален" валидна само за себе си, но не и за другите. В действителност все пак това е вярно за всички и за никого, зависи какво се има предвид.
Има разлика между това да си контролиран от външната общественост или от друг авторитет, от което артистите и другите хора с право се боят, и да си част от общество и да действаш съобразно неговите норми и поради това да имаш право на глас относно резултатите пропорционално на степента, в която те засягат, но не повече от това.
ПарЕкон дава на всеки в обществото самоуправленческо влияние над икономическите резултати и това включва хората, занимаващи се с наука, инженерство, администрация, строителство, услуги, а също и изкуството като част от техния балансиран работен комплекс, всеки като всички останали. Артистът трябва да действа в обществото, повлияно от него, но това от своя страна не значи, че ще действа без необходимите му/ѝ средства и възможности.
(3) Цялата идея на това да си артист изглежда противоположна на усещането да произвеждаш „популярно” изкуство за масово потребление. Какво се случва с артист, който създава непривлекателно изкуство в ПарЕкон?
Представете си, че харесвам някакво странно съчетание от неща в моята всекидневна и харесвам подредбата да се сменя ежедневно, а това ми отнема един час всеки ден, за да го направя и то с доста тежки усилия. Трябва ли да имам възможност да получавам доходи отчасти заради това? То няма никаква стойност за никого другиго…
Смятам, че не трябва. Естествено не трябва да ми се забранява да го правя. Но това е мой личен стремеж и е повече потребление, отколкото производство и според мен не е подходящо да е част от работния ми комплекс. Все пак това не е вярно по дефиниция в ПарЕкон, т.е. една пареконска икономика може да реши друго поради причини, които аз все още или с които никога няма да се съглася лично. Някои участници в ПарЕкон с очаквания, противоположни на моите, може в действителност да са съгласни и да включат този тип дейност като работа, въпреки че дълбоко ме съмнява.
Нещо подобно се случва с изкуството, музиката, а също и с инженерството, науката, атлетиката и всъщност с всички стремежи. Доколкото обществото ще разпределя приходи на тези, които извършват определени такива дейности, то ще желае тези дейности да се „броят” за работа, което означава, че като цяло и осреднено те имат социално полезни резултати, които се разпростират извън онези, които участват в тези дейности. (Може да има доста пропуски по пътя към някои резултати и полза може да има различни значения, но все пак…)
Следователно ако искам да се занимавам с наука или инженерство, или музика, или писателска дейност, или строителство, или озеленяване, или архитектура, или конструиране, или да стана учител футболист, готвач или каквото и да е и искам тази дейност да е част от моя балансиран работен комплекс, тя трябва да бъде приета от икономиката като ценна по отношение на това какво генерира за другите.
Но как икономиката определя ценността? По всяка вероятност при изкуството (също както при инженерството и т.н.) икономиката ще прави това като дава средства на цели институции, които в следствие на това ще въвличат хора, които ще извършват този тип работа и които след това ще приемат колективната гледна точка на работниците по отношение на ценността на изследванията, които са предложени за извършване.
Може ли да се случи така, че някой гений да предложи на музикалния работнически съвет или на артистичния такъв, или пък на някой изследователски център определени изследвания, които други хора в тази сфера погрешно възприемат като незаслужаващи време, енергия и ресурси? Разбира се, че може а се случи. Докторската дисертация на Айнщайн първоначално е отхвърлена. Но ПарЕкон е много по-малко податлив на подобни проблеми от капитализма например, тъй като при ПарЕкон е премахнал от мотивацията на хората печалбата и властовия диференциал.
Въпреки това невежеството или пък дори направо грешките все още могат да имат влияние. Никоя система не може да бъде имунизирана от това. Но точно защото всяка система е податлива на подобни грешки, може най-малко грубо да се направи сметка за възможното разпространение на невежество и се опитваме да се предпазим от неговото лошо влияние – точно това, което издигането на ценността “разнообразие” на такова първостепенно място като при ПарЕкон се опитва да точно това, което издигането при ПарЕкон на ценността “разнообразие” на такова първостепенно място цели да постигне.
И накрая, нека предположим, че подходим към проблема “изкуство и ПарЕкон” по обратен ред и попитаме какво се изисква от една икономика, за да съществува идеална система за артистите?
Естествено проблемът е в това какво имаме предвид под “идеална за артистите система”. Някой може да сметне, че тази фраза е изпълнена просто ако системата оставя артистите да правят каквото искат, давайки им каквото поискат, както за да творят изкуство, така и за да се наслаждават и да изследват съществуването.
Но ако вместо това кажем, че артистите трябва да имат това, което ще е от полза за живота и изкуството им, съобразено с това останалите хора също да имат това, което е от полза за живота им и предпочитаните от тях начини за изразяване на възможностите им – тогава изглежда интересно, че пареконските ценности изникват почти директно и съответно след тях идват и пареконските институции.
Със сигурност артистите имат нужда да контролират стремежите и взаимодействията си с широкия свят, който осигурява вдъхновение за техните прозрения и комуникации. Но да имаш тази възможност, като едновременно с това я имат и останалите хора, означава да имаш право на глас на принципа на самоуправлението.
За да бъдат артистите оценени, да имат голяма палитра от възможности, високи стандарти, достъп до необходимите средства и условия, отново в съзвучие с възможността на останалите да имат същите ползи и разходи, съобразно начинанията си, се изисква възнаграждение на база усилия и жертви и балансирани работни комплекси.
Идеята е, че артистите са хора. Икономически погледнато те произвеждат и консумират. Това, което даден артист произвежда или това, което той/тя прави, за да го произведе, е различно от това, което останалите правят в обществото, а също и от това, което останалите артисти правят. Но това, което всеки прави, е различно от това, което всеки друг прави. Артистите творят, създават – но това правят и останалите социални актьори в икономиката, поне в известна степен, а някои го правят в доста голяма степен например, когато създават продуктови иновации, нови техники, нови анализи при смяна на контекста, нови базови теории и т.н. Артистите са достойни, вдъхновяващи и ценни. Но все пак те не са уникални в това отношение.
И така, нека обобщим. ПарЕкон създава условията, които са благоприятни за това обществото да спечели от артистичния талант; благоприятни за осигуряването на възможност артистите да изразяват себе си както те самите изберат. Още повече, ПарЕкон прави всичко това в съзвучие с икономическата справедливост за артистите, но също така и за останалите работници и потребители. ПарЕкон е благоприятна за артистите, дори артистична икономика.
Превод: Маги и Петър