Настоящо и бъдещо образование (Майкъл Албърт)

Като говорим за образование изникват две широки рамки към които се отнася то, които от своя страна генерирант два основни подхода за обучение.

Част от образованието е присъщо за определения индивид. Ако мислим за образованието като започваме с ученика, ние изследваме процеса на пренос на информация и умения, и развитието на талант в учениците. Питаме се кой е най-успешния начин да научим учениците давайки им крайния резултат от това което сме научили, атрибутите на учениците, уменията на учителите?

Но част от образованието също е и контекстуална и социална. Да мислим за образованието като започнем от обществото, ние разглеждаме процеса на трансфер на информация и умения, и развитието на таланта от гледна точка на нуждите на обществото. Питаме се кой е най-добрия начин да образоваме учениците от гледна точка на това от какво се нуждае обществото?

В идеалния случай ще получим един и същи резултат и от двата подхода. В идеалния случай интересите на обществото и интересите на новото поколение ще съвпадат. Ако това е така, то тогава ние имаме ясен план. Ако ли не, ние ще трябва да изберем между това да зачитаме интересите на учениците или тези на обществото.

По-голяма част от хората, които четат това есе живеят в общество с капиталистическа икономика, с частна собственост, с корпоративно деление на труда, авторитарно вземане на решения и пазарно разпределение.

Заради тези институции капитализмът има голямо неравенство в богатството и дохода. Около 2% от населението, наречени капиталисти, притежават средставата за производство и извличат ползи от тях. Тези, които наричам координаторска класа - това са властимащи (най-често упълномощени от капиталистите) от средната класа - адвокати, доктори, инженери, мениджъри - представляват около 20% от популацията, тяхната работа е да контролират икономическия живот на останалата част от населението.

Координаторската класа се радва на високи доходи, на голямо влияние върху персоналните и груповите икономически последствия, и добър обществен статус. И накрая на дъното са 80% от населението, които работят (почти машинателно), вземат заповеди от по-висшестоящите, нямат голямо влияние върху икономиката, и имат ниски доходи. Това е така наречената работническа класа.

Тези три класи са ключа на институциите на капитализма. На първо място, частните собственици на средствата за произовдство са доминиращата капиталистическа класа. Структурата на пазара налага на собствениците да акумулират богатства. Корпоративното вземане на решения им дава пълната власт над тяхната собственост.

На второ място, поради наличието на малко частни собственици, голямата нужда за контрол доведе до създаването на координаторската класа. Корпоративното разделение на труда дефинира коородинаторската класа като упълномощена от капиталистите да управлява работата и да има достъп до вземането на решения на ежедневно ниво. Поради нуждата от легитимация тази класа монополизира и образованието.

На трето място, всички тези черти на капиталистическата икономика остават голямата част от населението със слаба или никаква власт, която трябва покорно да работи затъпяващи и скучни професии.

Тези черти на капиталистическата система ще варират в зависимост от „договорките” между трите класи. Но като цяло капиталистическите икономически институции си остават същите.

Нещо за ролята на образованието?

Ако икономиката е съставена от 2% управляващи, около 18-20% администриращи и 80% подчиняващи се, то тогава всяка година трябва се обучават нови хора да заемат освободилите се места. Те трябва да са подготвени да изпълняват своята функция, да поемат отговорност за действията си и да не се разсейват. Това важи за тези които управляват, за тези които ще имат власт, но по-слаба от тази на управляващите (т.нар. координаторска класа), и за тези, които ще се подчиняват.

Подходяща дума за това е "канализиране". Всяко ново поколение се насочва към подходящата му дестинация. Образователната система поема грижата за населението. За 80% от населението тя процедира като намалява бурните събития до нула, самочувствието им се унищожава, знанието се поддържа минимално и в тесни граници, и основните умения, които се развиват е да се подчиняват и да осигурят следващото поколение работници. Останалите 20% се научават да имат гласност, да имат самоувереност, да бъдат кариеристи, да притежават различни умения, да имат прозорливост и т.н. Тези от елита пък завършват висши училища като Харвард и Оксфорд, където се учат на това как да се държат по време на вечеря с други хора от елита или други подобни отговарящи на възвишения им статус.

Смисълът е прост. Ако обществото изисква населението да има три различни образеца на надежда, очаквания и капацитет, то образователната система ще разделя населението и ще предоставя точно тези различия. В този контекст, всеки опит да се погледне към образованието от перспективата, че всеки индивид увеличава потенциала си и че гони собствените си интереси, би бил риторичен, или ако е ограничен от презумцията, че повечето хора нямат сериозен потенциал или сериозни интереси, или това, че ще действа против икономическите нужди.

Всъщност, какво точно виждаме в днешната образователна система?

Съществува ли алтернатива? Винаги ли обществената йерархия определя развитието на ученическите потенциал и стремеж? Само чрез сблъсъци ли учениците успяват да извоюват нещо само когато те са настоятелни и здраво защитени, и когато периодично надзора над тях спада?

Когато "Carnegie Commission on Education" в САЩ предприе кампания да се разбере „какво се е объркало” през 60-те години на миналия век, тя реши че образованието е в повече. Населението, според рапорт на комисията, очаква да има прекалено голяма гласност, да има прекалено висок доход, прекалено голяма възможност за работа, прекалено високо достойнство и уважение - но преди да влезат в икономиката, много членове на обществото намират своите желания за изхвърлени и възстават срещу това. Решението, според рапорта на комисията, е да се намали тенденцията образованите хора да имат високи очаквания. Беше необходимо да се „ореже” висшето образование, а "нисшето" образование да се направи по-механично и рутинно - запазвайки по този начин знанието за тези, чиято съдба е да властват.

Ако погледнем на образованието от ъгъла, според който целта му е човек да се образова, автори и читатели на тази книга могат да имат различни въпроси относно точната методология, но аз предлагам да всички да приемем по-широки цели.

Учениците трябва да бъдат подпомагани да откриват своите капацитет и потенциал, да ги изследват, да изпълняват тези, които искат, докато постепенно станат убедени и способни да мислят, разсъждават, спорят и оценяват по начин, че да станат равноправни членове на обществото. Други биха формулирали това по друг начин, но едно е сигурно. За да се осъществи тази образователна система е необходимо да има възрастни, които да я осъществят.

Не са нужни платени роби, които са пасивни и готови да се подчинят.

За да бъде напълно в съответствие с ползотворната педагогика от гледна точна на ученика, икономиката трябва да стимулира всеки участник да използва пълния си капацитет. Каква икономика, на мястото на капитализма, би могла да направи това?

Алтернативата, която предлагам наричам Икономика на участието или накратко ПарЕкон (Participatory Economics). В обобщение, ПарЕкон се стреми да изпълни четири основни ценности (в допълние да посрещне нуждите и да развие потенциала), чрез използването на четири определени институционални задължения. Ценностите са солидарност, разнообразие, справедливост, и самоуправление. Институциите са работнически и потребителски съвети, които вземат решения на принципа на самоуправлението, създават норми и методи за балансиране на работните комплекси, за възнаграждение на положените усилия и жертви, и за дългосрочно планиране чрез участието на всички.

Първата ценност е солидарност. Капитализмът е система, в която за да се изкачиш нагоре по стълбицата е нужно да мачкаш останалите. Трябва да игнорираш страданията на тези останали под теб и буквално да ги тъпчеш, за да не могат да се изкачат по-нагоре. В капитализма, както казваше един известен бейзболен мениджър... „добрите момчета, завършват последни”.

Икономика на участието или ПарЕкон за разлика от капитализма е солидарна икономика. Нейните институции за производство, консуматорство и разпределение кара дори асоциалните хора да мислят добро на останалите. Да продължиш напред в ПарЕкон, ти трябва да действаш на основата на солидарността. И тази първа ценност е абсолютно неопровержима. Само психопат би твърдял, че всичко останало е равно, ако икономиката поражда враждебност и анти-социалност.

Другата ценност, която добрата икономика според нас трябва да развива е разнообразието. Защото капиталистическия пазар хомогенизира избора. Капиталистите твърдят, че има избор, но всъщност стесняват границите на удоволствието и развитието като заменят всичко хуманно и грижовно, с това което е най- комерсиално, най-доходоносно - това което е в съгласие със съществуващата йерархия на властта и богатството. В контраст, институциите на ПарЕкон за производство, потребление, и разпределение, не само че не нямаляват разнообразието, но и наблягат на това да се намерят различни решения на проблемите. ПарЕкон е наясно, че хората сме ограничени създания, които можем да се наслаждаваме на творенията на другите, за които нямаме време и също така, разбираме, че сме създания способни да правят грешки и не трябва да полагаме всички усилия или време само в едно начинание, вместо да се застраховаме от вреди причинени от различни начинания и възможности. Тази ценност също е неопровержима. Само някой извратен индивид може да твърди, че всичко е равно ако икономиката редуцира възможностите.

Третата ценност, която ние искаме добрата икономика да развива, е справедливостта.

Капитализмът награждава единствено частната собственост и силата да се договаряш. Според капитализма, този, който притежава нотариален акт по силата на тази хартийка заслужава цялата печалба. Също така капитализма казва, че всички, които имат силата да се договарят, базирайки се на всичко от монополизираното знание или умения, да имат по-добри предмети или организационни предимства, до това да си роден със специален талант, трябва да управляват грубата сила и да взимат всичко, до което се докопат. Но икономиката на участието е икономика на справедливостта, в която институциите на ПарЕкон за продукция, потребление, и разпределение не само не унищожават или пречат на спраедливостта, а я стимулират. Но какво имам предвид под справедливост?

ПарЕкон разбира се отказва да възнагради частната собственост и властта. Ами производството? Трябва ли хората да получават от социалния продукт това количество, което са изработили? Звучи равностойно... но дали е така?

Представете си случай, в който двама души работят еднакво време със същата интензивност, но единия от тях има по-добри инструменти от другия, трябва ли той да бъде по-добре възнаграден? Защо трябва някой, който произвежда високо ценени предмети да бъде по-добре възнаграден от този произвеждащ по-малко ценени, но също търсени от обществото предмети? Защо трябва някой, който е спечелил от „генетичната лотария” (да речем, че е имал късмета да се роди с гени за голямо мускулесто тяло) да печели повече от този, който е нямал този късмет?

В икономика на участието възнаграждения се дават според усилията и жертвите, които са положени от тези, които могат да работят. Някои антикапиталисти смятат, че възнагражението трябва да е според произведеното, но по този начин добър атлет, например, ще печели състояния, а добър доктор ще получава повече от фермера извършващ тежък физически труд по цял ден. ПарЕкон отхвърля това. В действителност, според възнаграждението на усилията и жертвите, ако един човек има приятна, високопродуктивна работа, а друг има обременителната, изтощаваща и по-малко продуктивна, но все още социално ценна работа, то той ще печели повече за час, отколкото първия.

И така ние имаме нашата трета ценност, която може да подлежи на дискусии. Ние искаме добрата икономика да възнаграждава според усилията и жертвите, и разбира се, когато човек не е способен да работи да му се осигуряват пълни доходи.

Четвъртата и последна ценност, на която се основава ПарЕкон е свързана с вземането на решения и се нарича самоуправление. При капитализма собствениците, борда на директорите, капиталистите имат крайната думата по най-важните въпроси. Мениджърите и високоинтелектуалните работници (координаторската класа) са тези, които монополизират вземането на решения на ежедневно ниво, като адвокатите, докторите, инженерите, данъчните и пр. вземат по-маловажните решения. А хората, които извършват труда рядко дори знаят за взетите решения, тях това по-малко ги касае.

Противоположно на това, ПарЕкон е демократична икономика. Хората контролират собствения си живот на ниво, което те искат. Всеки човек има определено ниво на тежест на казаното, като по този начин не афектира върху тежеста на казаното от друг човек със същото ниво. Ние въздействаме на дадено решение дотолкова, доколкото то въздейства на нас. Това се нарича самоуправление.

Представете си, че работник иска да сложи снимка на дъщеря си на работното си място. Кой трябва да направи това решение? Дали собственика трябва да го вземе? Или пък мениджъра? Дали пък не трябва всички работници заедно да решат? Очевидно, никой от тях. Решението трябва да бъде взето от работника, който иска да сложи тази снимка. Той или тя трябва буквално да бъде диктатор в този случай.

А сега си представете, че някой работник иска да сложи на неговото или нейното бюро радио, на което да слуша силна и груба метъл музика. Сега кой трябва да вземе това решение? Интуитивно знаем, че решението трябва да бъде взето от всички, които ще слушат радиото. Като тези, които ще са най-притеснени и тези, който ще са най-удовлетворени, трябва да имат най-тежката дума.

И в този момент ние достигнахме до vis-i-vis вземането на решения. Не ни трябва някой професор. Не ни трябва неразбираем език. Ние просто осъзнаваме, че не искаме през цялото време човек да има един глас и мнозинството винаги да печели. Нито искаме човек да има един глас и заедно с още няколко процента да се изисква споразумение. Нито искаме винаги един човек да взема решението авторитарно като диктатор. Нито искаме винаги да се стига до консенсус. Нито искаме винаги да се прилага един същ метод за вземане на решения.  Всички тези методи са приемливи в някои случаи и абсолютно неприемливи в други.

Това, което се опитваме да постигнем, когато се избере даден модел за вземане на решение, план за действие и т.н., е всеки участник да има влияние върху решението пропорционално на степента, която това решение го засяга.

Икономика на участието е изградена върху няколко основни дефинирани институционални избора.

Работниците и потребителите имат нужда от място, където да излагат своите предпочитания. Исторически това са били работническите и потребителските съвети. При ПарЕкон, в съветите, съществуват няколко допълнителни начина за комуникация при вземане на решения, така че решението да се празпредели между участниците, а тежестта на думата им да отговаря на степента до която ги засяга дадения проблем. Изборът може да се определя чрез мнозинство, чрез ¾ от гласуващите, чрез 2/3 от гласуващите, чрез консенсус или по някакъв друг начин. Те се взимат на различни нива, с по-малко или повече участници, и чрез използването на различни процедури в зависимост до каква степен ще ги засегне решението. Понякога човек или група от хора могат да вземат решенията. Понякога всички на работното място или дори целия индустриален сектор участва във вземането на решение. Различни начини за гласуване ще се прилагат при вземането на различни решения.

Следващият институционален ангажимент е да се възнаграждава според положените усилия и жертви, а не според собствеността, властта и дори производителността. Кой решава колко усилено се трудим?

Нашите работнически съвети в контекст с икономическите надстройки, определени от останалите институции. Ако работите повече, ще имате право на повече от социалния продукт. Ако работите по-интензивно, също. Ако работите на тежка или опасна, или отегчителна работа, вие също имате право на повече от социалния продукт. Но нямате право на повече печалба заради това, че владеете собственост за производство, защото никой друг освен обществото не я владее. Също така, нямате право на повече печалби ако работите с по-добри инструменти, или защото произвеждате продукти, които са по-ценени, нито дори за това, че имате лични умения, които ви помагат по време на работа, защото те не включват жертви и усилия, а са въпрос на късмет или дарба. По-голямата производилтеност разбира се е ценена... но това не е причина да получавате повече. И морално, и по отношение на стимула ПарЕкон прави това, което е рационално. Човек ще получава повече ако заслужава - ако полага повече жертви в работата. Това, което ни носи повече печалба са нашите усилия.

Добре, но нека да допуснем че имаме работнически и потребителски съвети. Да допуснем, че вярваме в участието, демокрацията и дори в самоуправлението. Но нашето работно място има корпоративно разделение на труда. Какво ще се случи?

Около 20% от работната сила, която монополизира със своята позиция вземането на решения и знанието, че е изключително важно да се знае какво става и какви опции съществуват ще са на дневен ред. Тяхното решение ще е авторитарно. Дори и другите работници да гласуват, то те ще гласуват за планове и опции, които тази координаторска класа избира. Ще бъде волята на тази класа, която определя производството. След време те ще решат, че имат нужда от повече средства, за да отглеждат тази велика мъдрост. Те ще се разделят от другите не само по това, че имат власт, но и по доход и състояние.

И така, каква е алтернативата?

Икономика на участието използва балансирани работни комплекси. Вместо да комбинира задачи, така че едни професии да са овластени, а други да са ужасно омаловажени, така че някои професии да предоставят знания и власт, а други да ограбват умствено и да са такива, че само да се подчиняваш - ПарЕкон казва да се направят всички професии еквивалентни на останалите по качеството на живот и по овластяване.

Всеки човек има професия. Всяка една от тях включва множество задачи. В ПарЕкон, разбира се, всеки човек си избира професията според таланта, капацитета и енергичността му. Но всяка професия е микс от задачи и отговорности, така че общото качество на живот и най-вече общия овсластяващ ефект на работата да са еднакви за всички професии.

При ПарЕкон нямаме само човек, който прави хирургически операции, а имаме такъв който освен хирургически операции помага и при чистенето на болницата, както и прави други неща, така че сумата от всички тях да представлява честен микс от задължения. При икономика на участието няма просто мениджъри или работници. Няма просто адвокати или временни готвачи. Няма ппросто инженери или монтажни работници - въпреки че цялата работа би била свършена. При ПарЕкон имаме хора с работа, която включва съвкупност от задължения, като тези задължения са според способностите им, също така, предоставя честно споделяне на различните задължения (както тези, които са отегчителни и скучки, така и тези, които са интересни и овластяващи).

Нашата работа не подготвя малка част от нас да властват, а останалите да се подчиняват. А подготвя всички нас да участваме в самоуправляващи се работнически и консуматорски съвети. Подготвя всички ни да се ангажираме с разумно и продуктивно в самостоятелно самоуправление на нашия живот и институции.

Но какво ще стане ако имаме нова икономика с работнически и потребителски съвети, със самоуправление, с възнаграждение за положените усилия и жертви, и с балансираните работнически комплекси - но всичко това го съчетаем с пазарно или централно планиране на разпределението? Това ще проработи ли?

Пазарите унищожават идеята за възнаграждение и създават съперничество, което налага орязване на разходите и търсене на все по-голям пазарен дял. За да направят това, те на практика отделят част от хората от дискомфорта на орязаните средства, точно тези хора които са предназначени да разберат как да го направят и така се формира координаторската класа, която властва над работниците и нарушава нормите за възнаграждение, дава им се власт и унищожават самоуправлението, което желаем.

Същото би било при централното планиране. Те също незабавно ще издигнат хора да правят планове, което ще доведе до такива хора на всяко работно място, освен това, всички те ще споделят едни и същи пълномощия в икономиката. Централното планиране също ще изгради координаторска класа, която да подчинява работниците.

Проблемът е там, че пазарът и централното планиране ще унищожат ценностите и структурите, които смятаме за важни. Да предположим, че вместо налагането на решения от горе-надолу както е при централното планиране и пазарите, които атомизират купувачите и продавачите, ние установим кооперация, където всеки участник е добре информиран и тяхната дума тежи толкова доколкото дадения проблем ги засяга, и всеки от един от тях има нужната подготовка и увереност да развива и представя своите претенции. Това би било развиване на самоуправление на принципа на централно управление, чрез участието на всички, възнаграждението би било според усилията и жертвите, работата би била балансирана и също би довело до подходяща оценка на персоналните, социалните и екологичните въздействия, които кооперацията създава, би довело до създаване на безкласово разпределение.

Планиране на участието е система, в която всеки работнически и потребителски съвет предлага своята работа и консуматорски претенции в светлината на знанието за локалните и глобалните последствия, и могат ясно да оценят последиците от своите избори. Системата предлага освен права, така и обратна връзка относно предпочитанията, чрез множество прости комуникативни и организационни принципи, и инструментариум, наречен индикативни цени, подпомагащи табла, помощници за предаване на новата информация и други подобни - всички те позволяват на участниците в системата да изразят своите желания, да ги предаде и рафинират в светлината на обратната връзка относно желанията на другите, които пристигат за съвместни решения в съответствие с плана за напредък.

Участниците изразяват своите претенции. Те научават какво другите желаят. Изменят предпочитанията им в опит да се изгради един общ план. Във всяка нова стъпка в кооперативните преговори участниците търсят своите интереси, но всеки може да получи това въз основа на социалното развиетие, а не чрез експлоатацията на други. Невъзможно е да опиша цялата система и да покажа колко ценна и изпълнима е в това кратко есе.

Икономика на участието изгражда безкласово общество. Мога да получа по-добри работни условия ако се приложи ПарЕкон. Мога да получа повече възнаграждение ако работя по-дълго и усилено с колегите ми, или ако средното материално положение в обществото се увеличи. Не само, че съм солидарен с останалите работници по този начин, но и участвам във вземането на икономическите решения, включително тези на работното ми място и тези, които засягат останалата част от икономиката, до степен в която те засягат мен.

ПарЕкон не само елиминира несправедливото разделение в доходите и състоянието, а постига и преразпределение. Не само не насилва участниците в системата да нарушават живота на останалите, но и създава солидарност. Не само не хомогенизира продукцията, но стимулира и разнообразието. Не само не позволява на шепа хора да имат огромна власт, докато други нямат никаква, а предоставя система в която всеки има думата.

И така, достигнахме пак до образованието.

80% от нас учат в училище скучни предмети и се учат да се подчиняват, защото това изисква капитализма от работниците. Останалите 20% са коравосърдечни за проблемите на тези под тях, като ги игнорират, а тези, които са най-отгоре са направо жестоки.

При ПарЕкон обучението трябва да е съвместимо със социалните институции. Всъщност, това е валидно за всяко общество. Но при ПарЕкон - ако се приеме, че остналите сфери на живот са прости и справедливи - обществото ще има нужда от нас да сме колкото се може по-креативни, продуктивни и да участваме в него като пълнопварни граждани.

Икономика на участието е солидарна икономика, икономика на разнообразието, икономика на справедливостта, икономика на самоуправлението. Това е безкласова икономика. Точно заради това образователната система при ПарЕкон ще генерира солидарност, разнообразие, справедливост, и самоуправление - включително богати и разнообразни възможности за разбиране и творческа работа.

Има две възможни причини капитализма да говори за предпочитана педагогика. От една страна това е педагогика, която да поддържа йерархията в обществото. В този случай, тя е повече за контрол, а не това, което повечето от нас имат предвид под образование. От друга страна може да е заради образованието, но тогава това е противоложно на първото. В този случай, резултатите биха били в противоречие с пазара, частната собственост, възнаграждение на собствеността и властта, и корпоративното разделение на труда.

Мисълта ми в това есе е, че ако всички ние искаме добро образование - както и добро здравно осигуряване, изкуство, спорт, продукция, потребление - то ние ще трябва да изградим нова икономика и тя трябва да е икономика на участието.

При ПарЕкон доброто образование не е нещо, което печеля и след това трябва да защитавам или загубя защото е в противоречие с обществените институции. Доброто образование е част от обществената логика.

Има ли последици за реалните структури и процедури на обучението и образованието, които са включени ПарЕкон? Бих предположил, че отговора е да, не е маловажен факта, че тези структури са самоуправляващи се, ще включва с планиране на участието, балансирани работни комплеси и т.н.

За по-специфично значение относно педагогиката и по въпросите свързани по-тясно с педагогиката, методите на обучение, споделянето аз не бих могъл дори да дам предложение. Предпочитам да спра на този етап. Представих една широка гледна точка относно икономическия контекст на образованието и съм сигурен, че това ще бъде приложено в бъдеще.

Капитализмът унищожава стремежа за добро образование, докато ПарЕкон го утвърждава...

Превод: Марто