Защо трябва да спрем да използваме думата 'активист'

Да се опълчваш на властта не е хоби или субкултура — това е колективен проект, обхващащ всички аспекти на нашия живот.

Един от начините, по които прогресивните социални и политически групи поставят бариери между себе си и обществото е чрез изграждането на една сравнително нова категория на политическия актьор: активистът.

Думата активист е използвана за пръв път преди около век, за да назове онези шведи, които са агитирали за Швеция да се откаже от своя неутралитет и да се включи в ПСВ на страната на Кайзера. Но в сегашната ѝ употреба, думата е станала част от нашия лексикон от 1960-те насам.

Днес активист е натоварена с важни смисли, които не могат да бъдат изразени в други думи, които са описвали по-ранни манифестации на колективното действие. Класификации като аболиционист, популист, суфражетка, юнионист или социалист биват използвани винаги в специфичен контекст. Активист, от друга страна, е “безконтекстен” етикет, който обхваща всички политически проблеми и социални движения.

Негативни стереотипи по отношение на активистите могат да създадат негативни мнения по отношение на всяка една кауза, когато въпросната кауза бъде асоциирана с активизъм. В последствие, ако терминът отблъсква много хора от проблема, това когнитивно блокира тяхното въвличане в колективно действие. И въпреки това, някои хора биват привлечени към активизма поради същата тази причина. Много активисти изпитват гордост от активизма си, отчасти защото той е израз на тяхното желание да правят нещо непопулярно. Наистина, някои искат да видят своята собствена маргинализация като орден на честта, когато са намерили радикално опозиционна нишова идентичност.

Това групиране на активистите в някакъв кюп служи перфектно в по-широкия замисъл на напредналите капиталистически държави към засилване на индивидуалистичното себеизразяване и по-малко участие в социалния колективен процес. Със спускането на тази завеса, изглежда сякаш активизма се трансформира в специфична идентичност, която центрира нещо подобно на хоби като да бъдеш скиор, любител на театъра или на храната — вместо да се фокусира върху гражданската или политическа отговорност, която винаги обхваща големи групи и интереси.

В общество, което се самоподбира във все по-тесни микроагрегати, е съвсем логично самия активизъм да се превърне в една такава малка ниша — активизмът изгражда своя собствена дефинирана общност по интереси, към която ще се включат други самоподбиращи се индивидуални активисти. Проблемът в това е, че когато става въпрос за борба срещу вече пуснала корени власт, се нуждаем от много повече от малки ниши и самоселекция от опоненти на статуквото. Нуждаем се от много по-големи клони на обществото.

Едно ново движение, което се стреми да привлече само индивиди като индивиди, един по един, никога не може да се разрасне достатъчно, за да постигне голяма системна промяна. Силните политически съперници на статуквото никога не са градили своите операции изцяло от нулата, а по-скоро чрез средствата на политизирането, активизирането и изравняването в позициите на съществуващи социални блокове и и институции.

Участието в движението за граждански права в Щатите например, трудно може да бъде наречено индивидуален въпрос; неговата сила се корени в отношението му към вече съществуващи по това време общности и институции — особено участието на хора в църкви на чернокожи, исторически черни колежи и клонове на NAACP (Национална асоциация за напредък на чернокожите). През 1980-те, Ралф Рийд и други лидери на възраждащата се християнска десница са изследвали движението за граждански права и копират техния подход, организирайки се в цели конгрегации от фундаменталистки църкви. По този начин, фундаменталистките църкви стават важен център на сила за запазване на хегемонията на дясната ос между Уол Стрийт и социално консервативните християни от последните няколко десетилетия.

Десните като че ли са успели да научат повече уроци по политическа стратегия от движението за граждански права, отколкото либералната левица, която превръща политическото участие в професия, създавайки цяла плеяда от "single-issue" (ориентирани само в един конкретен проблем) неправителствени организации, на които НПО-та им е забранено от закона да противостоят политически на властта и чиито поддръжници (ако имат изобщо такива) са, като цяло, пасивни консуматори, полезни главно за подписване на петиции и събиране на дарения.

В същото време, радикалното ляво се разпали. Много ветерани от социалните движения през 1960-те и 1970-те бяха рабираемо травматизирани от репресиите и интензитета на движенията през тези години. Тези от тях, които остнаха активни създадоха общ наратив, който съдържа цяло съзвездие от споделени смисли и отправни точки. Новодошлите в “движението” трябва да се ориентират в центъра на съзвездието, научавайки правилния радикален език, който в повечето случаи е напълно различен от езика, светогледа и социалните практики на повечето американци. С течение на времето, това отчуждение и маргинализиране vis-à-vis с американското общество стана дълбоко интернализирано в практиките и психологията на много радикали.

По този начин, модерния активизъм бива оформен едновременно от либералните и радикалните леви. Идеалистични, ориентирани към социалната правда млади хора днес взимат активизма като нещо на готово, което винаги е съществувало - това е категорията, в която те трябва да направят крачка, за да предприемат колективно действие. В последствие, повечето активисти се провалят в опитите си да свалят тази конструкция.

Когато нови активисти стъпят в културно пространство, където политическата дейност се случва само в група от мислещи по сходен начин активисти, резултатът е, че най-идеалистичните и ориентирани към колективното действие млади хора по свое желание се изключват от институциите и социалните мрежи върху които имат най-голям потенциал да влияят или срещу които да се борят.

Идеята, че активизма окупира специално пространство сам по себе си — че е дейност отделена от ежедневието на хората, културните пространства и работните места на повечето членове на обществото - насърчава активистите да проверяват своя активизъм на вратата, когато влизат в “неактивистки” сфери. Като алтернатива, те могат гордо и предизвикателно да носят активизма на своята фланелка, но повече като израз на индивидуалната си мода, която ги разграничава от групата — и най-често пречи другите да ги приемат на сериозно — като част от някакъв искрен опит за стратегически обмислено социално ангажиране.

Естествено, ориентираните към социалната справедливост хора гравитират към безопасни пространства (англ. “safe space”), където те се чувстват ценени. Бавният процес по конфронтирането и трансформирането на обърканите ежедневни пространства обаче, е есенцията на грасруутс политическото организиране. Когато ние не конфронтираме - отвътре, - културата, вярванията, символите, и наративите на съществуващите институции и социални мрежи, от които самите ние сме част, ние отстъпваме от ресурсите на латентната сила, въплътена в тези институции и мрежи. Това не е печеливша траектория. В замяна на нашата приятна малка активистка клубна колибка, ние се отказваме от цялата ферма.

Трябва ли тогава да се откажем от етикета “активист”? По-добрия въпрос би бил: Има ли някаква смислена причина да продължаваме да използваме един такъв етикет, който настройва толкова много хора срещу нас и нашите послания? Ако тази дума функционира ефективно като когнитивна преграда, която възспира повечето хора от осъзнаването на каквото и да било от нещата, които правим или говорим, докато в същото време дава оправдание на симпатизантите ни (които не се определят като “активисти”) да се включат в нашите дейности, тогава набраната инерция не е достатъчно добра причина да продължим да държим на подобни неизгодни за нас етикети.

Отказвайки се от етикета обаче, можем да стигнем още по-далеч. По-важно е да излезем отвъд културната ниша, в която ни вкарва той. Нашата работа не е да изградим из основи някаква специална сфера, която да приютява нашите социално просветени идентичности (и делюзии). Нашата работа е по-скоро да политизираме ежедневните пространства; и да въплътим нашата [антиавторитарна] политика и колективно действие в тъканта на обществото.

Фредрик Дъглас има една знаменита реплика, “Властта не дава нищо даром без да си го поискаме.” Можем с право да крещим лозунги пред сградите на властта докато лицата ни не посинеят, но в дългосрочен план трябва да поемем отговорност за изграждането на колективна сила, която ще направи желанията ни потентни да променят света.

Превод: Димитър Райков

Това есе е адаптирано от книгата "Hegemony How-To: A Roadmap for Radicals" (AK Press) на Джонатан Матю Шмукър.

За автора: Джонатан Матю Шмукър е докторант по социология в Калифорнийския университет в Бъркли, оглавява "Beyond the Choir", некомерсиален грасруутс проект за разширяване на обхвата на организациите за социална справедливост. Негови статии се появяват в The Guardian, The Nation, The Sociological Quarterly и др.