Живеем в свят, който е с главата надолу. Както гласи едно широкоразпространено меме, "всичко, от което се страхувахме при комунизма, – че ще загубим домовете и спестяванията си и ще бъдем принудени да работим вечно за мизерни заплати без право на глас в системата, – стана истина при капитализма." Вместо да доведе до по-големи икономически и политически свободи, както винаги твърдяха адептите му и интелигенцията, крайният триумф на неолибералния проект върви ръка за ръка с драматична експанзия на държавния контрол и наблюдение. В момента повече хора са под поправителен надзор в САЩ отколкото са били в Гулаг в пика на сталинисткия терор. Сървърите на Националната служба за сигурност на САЩ могат да съхраняват 1 милиард пъти повече данни от Щази. Когато Берлинската стена падна през 1989 г., в света имаше 15 огради и стени по границите. Днес те са 70. В много отношения антиутопичното бъдеще от новелите и филмите вече е тук.
С фаустовското предложение да възкреси цели общества чрез прерогативите на частната печалба и безкрайния икономически растеж, неолиберализмът винаги е поставял желязната ръка на държавата здраво до невидимата ръка на пазара. В началото на глобалната финансова криза обаче това съглашателство между частните интереси и държавната власт се радикализира. Джорджо Агамбен пише, че днес ставаме свидетели на "парадоксалното събиране на абсолютно либералната парадигма в икономиката с безпрецедентната и също толкова абсолютна парадигма на държавния и полицейски контрол." Търсейки корените на тази парадигма назад до възникването на полицията и буржоазната обсесия със сигурността в пред-революционен Париж, Агамбен отбелязва, че "екстремната стъпка бе предприета в наши дни и все още е в процес на пълна реализация."
Терористичните атаки от 11 септември и вторичните ефекти на Голямата рецесия изиграха важна роля в катализирането на тези процеси, ускорявайки продължаващата де-демократизация на държавата и очертавайки все по-ярко релефа на фундаментално насилническия характер на неолиберализма. Резултатът, за Агамбен, е възхода на ново политическо формирование, което оперира съобразно своя собствена логика:
Държавата, в която живеем в момента, не е нищо повече от дисциплинираща държава. Жил Дельоз предложи да го наречем "държава на контрола" [État de contrôle], тъй като тя иска не да заповядва и да налага дисциплина, а да управлява и контролира. Дефиницията на Дельоз е вярна, тъй като управлението и контрола не е необходимо да съвпадат с реда и дисциплината. Никой не е показал това толкова ясно, колкото италианският полицай, който след бунтовете в Геноа през юли 2011 г. заяви, че правителството не иска от полицията да поддържа реда, а да управлява безредието.
Управление на безредието – това се превръща в основна парадигма на правителството в условията на неолиберализъм. Вместо директно да се изправи срещу основополагащите прични за политическата нестабилност, екологичната катастрофа и ендемичните социални проблеми, държавата на контрола счита за "по-сигурно и полезно да направлява ефектите". И така, вместо да се бори срещу отвратителните неравенства в богатството и властта в сърцето на финансиализирания капитализъм, тя все повече се насочва към контрол и надзор над прекариата. Вместо да пребори социалното изключване и икономическата маргинализация на исторически потискани малцинства от много време насам, тя продължава да ги заплашва, убива и затваря. Вместо да сложи край на бедността и войните, тя днес строи нови стени и огради, за да държи навън нежеланите мигранти и бежанци. Накратко, вместо да се опита да адресира основополагащите причини за многоизмерните конфликти и кризи, пред които е изправено човечеството, държавата на контрола се задоволява само да ги управлява.
Ако има една картина, която да дефинира тази възникваща парадигма на контрол, това са фалангите на милитаризираната полиция за борба с безредиците – въоръжени с автомати и екипирани с бронирани военни машини – готови за атака срещу почти винаги невъоръжено местно население на места като Рио Де Женейро, Диарбекир или Стендинг Рок. От визията на полицията до въоръжението и тактиките им, тези картини ясно показват как вътрешните сегрегации все повече приличат на окупирана военна зона. Приликата разбира се не е случайна: не само, че полицията получава обширен излишен материал от военно-промишления комплекс, включително оръжия и транспортна техника, които иначе биха били дислоцирани на някое истинско бойно поле; полицията също така използва военни методи за борба с бунтовете при контролирането на протести и обществени пространства. В действителност два от четирите отряда за борба с безредиците във Фъргюсън през 2014 г. са получили обучението си по контрол на тълпите от израелската полиция, чиито умения са ошлайфани в окупираните територии на Палестина. Накратко, под неолиберализма методите на военна окупация навън и локален полицейси контрол у дома все повече се сливат в едно.
Същото сливане се случва и на границата между частния интерес и обществената власт или между корпоративната и държавната власт. Също както неотложните нужди на Уол Стрийт се сливат с приоритетите на Федералния резерв и Министерството на финансите на САЩ и също както интересите на производителите на оръжия продължават да диктуват решенията на Белия дом и Пентагона, така и капацитетът на Силиконовата долина за събиране на данни и алгоритмичен контрол все повече се интегрират в американската система за сигурност и разузнаване. Междувременно, западните армии все повече разчитат на частни подизпълнители, които да осигурят военна подкрепа и дори активно участие, така както частни сили за сигурност поемат ролята на полиция, като в глобален мащаб съотношението вече е 2 към 1 в полза на частните сили. С други думи, докато неолибералната държава драстично увеличава контрола си над все по-неспокойното население у дома и навън, компании с добри връзки успешно се вклиняват в бизнеса на "управление на безредието" в своя собствена, частна полза.
Всичко това е гарнирано с развитието на властни нови технлогии – от смартфоните в джоба ни до дроновете над главите ни, – които позволяват безпрецедентно проникване на държавно-частнато властово ядро във всички части на света и всички аспекти на живота ни. Никога досега шепа частни компании и държавни агенции не са имали такъв безкраен достъп до комуникациите и местонахождението на толкова много нищо неподозиращи хора. И никога досега американският президент не е имал толкова много контрол над толкова софистицирани и гъвкави машини за убиване на дистанционно управление, които да използва за извънсъдебните си кампании за убийства. Днес, когато в Белия дом ще се настани авторитарен и расистки олигарх и също толкова опасни десни демагози чакат своя час из Европа и останалия свят, неминуемо изниква въпроса как ще се защитим от тази всевиждаща и всеконсумираща държава на контрола и нейния присъщ стремеж за разрастване и абсолютното ѝ незачитане на базови човешки права и политически свободи.
Ако всичко, от което е трябвало да се страхуваме при комунизма е станало реалност при капитализма, може би е дошло време да започнем да мислим за демократични антикапиталистически алтернативи.
Превод : Петър Пиперков