Проблемът за насилието в опозиция (Херберт Маркузе)

"Проблемът за насилието" (Das Problem der Gewalt) е лекция на Херберт Маркузе, изнесена на 13ти юли 1967. Философ от еврейски произход и член на Франкфуртската школа, оказал влияние върху студентското движение в САЩ, Маркузе се завръща в родния си град Берлин по поканата на немския Cтудентски cоциалистически съюз (SDS). Лекцията е изнесена две седмици след като студента Бено Онезорг е убит от полицията при демонстрацията срещу посещението във ФРГ на Шаха на Иран. Срещата е част от огромна поредица студентски дебати и протести, прераснали в събитията, възпламенили цялото земно кълбо през 1968.

Радикалната опозиция днес може да бъде разглеждана само в глобална перспектива. Като изолирано явление тя  е изначално нелегитимна. Аз ще дискутирам с вас тази опозиция именно в глобална перспектива като взема за пример Съединените щати. Вие знаете, че за мен студентската опозиция е един от решаващите фактори за промяна днес. Аз със сигурност не я смятам, както ме обвиняват, за непосредствена революционна сила. Но тя е един от най-мощните фактори, който един ден може би ще успее да се превърне в революционна сила. Затова и в тези години създаването на отношения между студентските опозиционни организации в различните държави е едно от най-важните стратегически изисквания. Почти не съществуват отношения между студентската опозиция в САЩ и тази в Германия. Не съществува и една единствена влиятелна централна организация в САЩ. Ние трябва да работим за създаването на подобни отношения. И ако аз днес обсъждам примера на САЩ, то това е, за да подготвя създаването на подобни връзки. Студентската опозиция в САЩ е част от една по-голяма опозиция, която е наричана 'Новата левица', 'the new left'.

Най-напред  намирам за необходимо да очертая в общи понятия какво различава Новата от Старата левица. На първо място, с изключение на някои малки групи, Новата левица не споделя ортодоксално-марксистки или социалистически възгледи. Тя се характеризира с дълбоко недоверие към всяка идеология, от която човек се чувства предаден и лъган, включително от социализма. Наред с това Новата левица по никакъв начин – отново с изключение на малки формации – не е фиксирана върху работническата класа като революционна класа. Нещо повече: тя съвсем не може да се определи в класови понятия. Новата левица се състои от интелектуалци, от формации в движението за граждански права и от младежи - основно най-радикалните елементи, но включва дори такива, които на пръв поглед не изглеждат изобщо политизирани, а именно 'хипитата', за които ще стане дума по-късно. И нещо интересно: говорителите на това движение обикновено не са традиционните политици, а подозрителни субекти като поети, писатели, интелектуалци. С този очерк наум, ще признаете обстоятелство, че Новата левица представлява направо кошмар за 'старомарксистите'.  Те застават пред една опозиция, която няма нищо общо с 'класическата' революционна сила; една демонична заплаха, но такава, която отговаря на истината. Пред тях стои една опозиция, която няма нищо общо с 'класическата' революционна сила. И да, това е кошмар, но този кошмар отговаря на истината. Вярвам, че тази толкова неортодоксална опозиционна констелация е правдиво отражение на авторитарно-демократичното общество на услугите, което аз се бях опитал да опиша като „едноизмерно". Основна характеристика на едноизмерното общество е интеграцията на подчинената класа въз основа на един много материален, много реален показател: въз основа на контролираните и задоволени потребности, които от своя страна възпроизвеждат монополисткия капитализъм; въз основа на едно контролирано и задоволено съзнание. Резултатът от тази констелация е че липсва всякаква субективна потребност от радикална промяна, обективната необходимост за каквато е все по-належаща. При тези обстоятелства опозицията отново се съсредоточава върху маргинализираните в сферата на съществуващото. На първо място това са хората, живеещи в мизерия в гетата: 'непривилегированите', чиито жизнени потребности развитият късен капитализъм не иска и не може да задоволи. На второ място опозицията се концентрира върху хората от противоположния полюс на обществото – върху привилeгированите, чието съзнание и чиито инстинкти нарушават обществения контрол или успяват да го избегнат. Тук имам предвид онези обществени прослойки, които, въз основа на позицията и образованието си, все още имат достъп до фактите – достатъчно труден сам по себе си – и могат да ги схванат в тяхната взаимна зависимост. Наред с това, тези обществени слоеве имат познание и съзнание за постоянно изострящите се обществени противоречия и за цената на жертвите, които изисква обществото на изобилието. И така, опозицията днес съществува в тези двa полюса на обществото, и тук бих искал накратко да я опиша.

1. Непривилегированите, гетата. В САЩ това са най-вече малцинствата от друг национален или етнически произход, които все още до голяма степен са неорганизирани и враждуват помежду си (в големите градове, например, съществуват сериозни конфликти между чернокожи и пуерториканци). В голямата си част това са групи, които не заемат решаващо място в производствения процес. По тази причина, според теорията на Маркс, те не могат да бъдат обсъждани като потенциална революционна сила – поне не и без допълнителни асоциации. В глобална перспектива обаче непривилегированите, които понасят цялата тежест на системата, в действителност са основната маса в националните освободителни борби срещу неокапитализма в Третия свят и срещу колониализма в САЩ. Все още липсва и ефективна връзка между националните етнически малцинства в колониалните центрове на капиталистическите общества и надигналите се срещу тях множества в неоколониалния свят. Тези маси вероятно вече могат да бъдат обсъждани като нов пролетариат, и като такъв те днес са истинска заплаха за световната система на капитализма. Доколко днес в Европа работническата класа все още или отново може да се причислява към тази група на непривилегированите е проблем, който трябва да дискутираме допълнително; в рамките на всичко, за което бих искал да говоря днес, не бих се справил и с това. И все пак бих искал да привлека вниманието ви върху факта, че все още съществува решителна разлика. Онова, което може да се каже за работническата класа в Америка – че в голямата си част е интегрирана в системата и няма потребност от радикална промяна – вероятно  не бихме могли да твърдим (съвсем не или поне не още) за европейската работническа класа.

2. Привилегированите. Втората група, която днес е в опозиция на късната капиталистическа система, бих искал да обсъдя в две категории. Нека първо разгледаме така наречената нова работническа класа (1), която би трябвало да се състои от техници, инженери, специалисти, учени и т.н. Макар и в по-особени позиции, те са ангажирани в производствения процес. Обективно погледнато, поради ключовото си положение тази група представлява ядрото на една преломна сила. Едновременно с това, обаче, тези професионалисти днес са и глезените деца на системата и в пълно съзнание попадат във властта й. В този смисъл да се говори за „нова работническа класа" е най-малкото прибързано. На второ място стои студентската опозиция, която е основната тема на днешния ни разговор. И като говоря за студентска опозиция, имам предвид в най-широкия смисъл, включително и за студентите, които прекъсват следването си, така наречените drop-outs. Доколкото мога да съдя самият аз, съществува значителна разлика между американската и немската студентска опозиция. Много студенти, активни в опозицията в Америка прекъсват следването си и се залавят да организират опозицията като превръщат това в основно занимание. Това решение крие опасност, но вероятно е и преимущество. Моята дискусия за студентската опозиция ще засегне три основни въпроса. Първо трябва да се запитаме срещу какво се бори тази опозиция; второ, под какви форми съществува; и трето, какви са перспективите пред нея?

На първо място, срещу какво се бори опозицията? Необходимо е да вземем този въпрос изключително сериозно, тъй като става дума за опозиция срещу едно демократично, ефективно функциониращо общество, което обикновено не си служи с терор. И това е – нещо пределно ясно за нас в САЩ – една опозиция срещу мнозинството, включително срещу работническата класа. Това е опозиция срещу натиска, срещу всесилния натиск на системата, която чрез репресивната си и разрушителна продуктивност по все по-безчовечен начин принизява всичко до стока, чиято покупка и продажба носи препитание. Това е и опозиция срещу лицемерната моралност и „ценностите" на системата, срещу терора извън колониалните центрове. Тази опозиция срещу системата се зароди с появата на Движението за граждански права и по-късно с войната във Виетнам. Подтикнати от движението за граждански права студентите от северните щати заминаха на юг, за да помогнат да се регистрират чернокожите като участници в изборите. Това беше и първият път, когато те станаха свидетели на това какво вършат в действителност шерифите там - как убийствата и линчовете на чернокожи остават ненаказани, при все че извършителите са повече от известни. Това се превърна в травматично преживяване и даде тласък на политическото активизиране на студентите, и на интелигенцията в САЩ по принцип. Второ, тази опозиция се засили при избухването на войната във Виетнам. За студентите тази война за първи път разкри същността на настоящото общество: привичната му необходимост от експанзия и агресия и бруталната съпротива срещу всякакви освободителни движения.

За съжаление не ми остава време да разгледам въпроса дали войната във Виетнам е империалистическа. Ще си позволя само една кратка забележка, защото този проблем възниква отново и отново. Ако разбираме империализма в класическия смисъл и питаме дали Съединените щати се борят за инвестиции във Виетнам, то отговорът е не, това не е империалистическа война. Макар че дори това тясно понятие за империализъм днес се налага с нова сила. Можете да прочетете примерно в 'Нюзуик' от 07/07/67, че във Виетнам става дума за бизнес на стойност двадесет милиона долара, и числата растат с всеки изминал ден. Доколко обаче тук може да се употреби едно ново понятие за империализъм, не е необходимо да спекулираме. По този въпрос вече са се изказвали компетентни говорители на американското правителство. В случая с Виетнам се касае за отказа да се остави една от най-стратегическите и икономически значими области в света да попадне под контрола на комунистически сили. Става въпрос за една решителна борба срещу всякакви опити за национално освобождение навсякъде по света. И като казвам решително имам предвид, че успехът на виетнамската кауза би катализирал други освободителни борби около земното кълбо и много по-близо до колониалните центрове, където се вливат наистина огромни инвестиции. Защото в този смисъл Виетнам не е просто някакво си събитие във външната политика. Конфликтът там засяга същността на системата и дори вероятно е преломен момент в нейното развитие – може  би началото на края. Защото това, което той разкрива, е, че въоръжени с най-немощните оръжия, човешката воля и човешкото тяло са способни да държат в шах за вечни времена разрушителната производствена система.

Тук идвам до втория въпрос, който исках да засегна, a именно формата на опозицията. Говорим за студентската опозиция. Тук искам предварително да изясня, че в случая не се касае за политизиране на университета, защото университетът вече е политизиран. Нека само се замислим до каква степен например природните науки – дори толкова абстрактни като математиката – намират приложение в индустрията и във военните стратегии. Нека не изпускаме от внимание степента в която природните науки – и наред с тях социологията и психологията – са зависими от финансовата помощ на правителството и на големите „фондации"; степента в която социологията и психологията са се поставили в непосредствена служба на човешкия контрол и регулирането на пазара. В този смисъл можем да кажем, че университетът вече е политическа институция, и че в най-добрия случай може да става дума за антиполитизация, а не просто за политизиране на университета. Това е позицията на неутралност, която заема позитивизма, като не дава на критиците си да обелят и дума нито в рамките на учебния процес, нито в тези на научната дискусия. Оттук и едно от основните изисквания към студентската опозиция в САЩ е реформата в учебния план. Идеята е критичните елементи да бъдат допуснати в рамките на академичната дискусия в пълната си сила – и то не като агитация или пропаганда. Където това не е възможно, извън университета се основават така наречените „свободни", или тук в Германия „критични университети", както примерно в Бъркли и в Станфорд, а сега и в някои от най-големите университети на източното крайбрежие. В рамките на тези „свободни университети" се провеждат курсове и семинари върху учебни предмети, които не се споменават в редовния учебен план, като примерно марксизъм, психоанализа, изследвания на империализма, на външната политика по време на студената война, на маргинализираното население в гетата.

Друга форма на студентска опозиция са познатите отворени семинари в свободен формат teach-ins, sit-ins, be-ins, love-ins. Тук бих искал само да отбележа колко разнородни по обхват са тези форми, което говори и за високия енергиен заряд на студентската опозиция: от една страна можем да говорим за критически способности за преподаване и учене, старание в теорията, a от друга - за нещо, което можем да обозначим само като „екзистенциално съ-битие" и „laissez-faire": „doing one's thing". Бих искал по-късно да кажа нещо за значението на този заряд, защото според мен той е израз на сливането между политически и сексуално-морален бунт, който е много важен фактор в опозицията в Америка. Този заряд намира своя видим израз в демонстрацията, невъоръжената демонстрация – и то при демонстрации, които не целят конфронтация. Търсенето на конфронтация заради самата конфронтация е не само ненужно, но и безотговорно. Няма защо тепърва да търсим конфронтация, защото можем да я намерим навсякъде. Търсенето на конфронтация ще лиши опозицията от легитимност. Днес тя стои в защита, а не в нападение. Поводи се намират, например случаите на ескалация на войната във Виетнам, посещенията на представителите на военната политика, и така наречените случаи на „picketing" - една, като знаете, особена форма на демонстрация в Америка пред фабрики, в които се произвеждат напалм и други отровни оръжия. Тези демонстрации са организирани, те са легални. Не представляват ли те… (и това, което казвам сега има връзка отново с Америка, но ще видите, че много лесно можете да направите извода за това какво би било изпълнимо и тук) … та, не са ли такива легални демонстрации директна конфронтация с институционализираното насилие, което бива отприщено срещу опозицията? Не, не са. Не и когато остават в рамките на закона. Когато тези демонстрации се извършват в съгласие със закона, те се подчиняват на институционалното насилие, което определя автономно законовата рамка. Това легитимно насилие е способно да ограничи закона до един задушаващ минимум, например когато се позовава на правила като непозволеното влизане в държавната собственост, ненарушаване на движението, неприкосновеността на нощната тишина и други. В такива случаи онова, което е било законно може да се превърне в нелегално, например ако една напълно мирна демонстрация пречи на нощната тишина и – със или без умисъл – погазва частна собственост и т.н. В подобни ситуации конфронтациите с насилието, с институционализираното насилие, изглеждат неизбежни. В противен случай опозицията се превръща в безвреден ритуал за успокоение на съвестта, стожер правата и свободите в сферата на съществуващото. Опитът на Движението за граждански права показва, че трябва да се използва насилието на другите, че другите са насилието, и че срещу това насилие законността е изначално проблематична. Това показва и опитът на студентската опозиция, доколкото системата се чувства застрашена. В този момент опозицията е поставена пред фатално решение: опозицията като ритуално мероприятие или опозицията като съпротива, т.е. като гражданско неподчинение.

Бих искал да кажа поне няколко думи за правото на съпротива. Изумявам се всеки път, когато установявам колко малко си е пробил път в съзнанието фактът, че признаването на правото на съпротива, именно на „гражданско неподчинение", принадлежи към най-старите и най-светите елементи на западната цивилизация. Идеята, че има право, което стои над позитивното право, е толкова стара колкото самата цивилизация. Всяка опозиция, която е повече от частен случай, се изправя пред конфликт на права; защото съществуващото държи монопола над насилието и позитивното право си присвоява задължението да използва това насилие в своя защита. Именно срещу това положение е необходимо признаването и упражняването на едно по-висше право на - и задължение за - съпротива като движеща сила на историческото развитие на свободата; на гражданското неподчинение като потенциално освободително насилие. Без това право на съпротива, без това използване на едно по-висше право срещу правото в настоящата му форма, днес бихме стояли на нивото на най-примитивните варвари. Затова и понятието за насилие, според мен, приема две различни форми: от една страна това е институционализираното насилие на настоящата система, а от друга - насилието на съпротивата, което неизменно остава нелегално против позитивното право. Да се говори за законност на съпротивата е безсмислено: никоя обществена система, дори и най-свободната, не може да легализира насоченото срещу себе си насилие. Тези две форми на насилие имат противоположни функции. Съществува потисническо насилие и освободително насилие; жизнеутвърждаващо насилие и разрушително насилие. И двете форми на насилие са и ще останат исторически сили. Затова и опозицията по начало стои в полето на насилието. Едното право застава срещу другото не само като абстрактна мярка за сигурност, а и като конкретно действие. И още веднъж: съществуващото има право да определя границите на законност. Този конфликт на двата вида право - правото на съпротива и това на институционализираното насилие - са в постоянна заплаха от силово стълкновение. Това се дължи на факта, че именно освободителното право бива жертвано в името на правото на съществуващия ред и че както досега в историята, броят на жертвите, изисквани от системата, надхвърля този на жертвите на революцията. Това, обаче, означава, че проповядването на ненасилие по принцип води до възпроизвеждане на съществуващото институционализирано насилие. В монополисткото индустриално общество това насилие в огромна степен е концентрирано под формата на доминация, която е проникнала в корените на цялото общество. Предвид тези ограничения освободителното право непосредствено се превръща в особено право. Оттам и конфликтът между различни видове насилие се осъществява като престрелка между всеобщото и особеното насилие, докато последното не се превърне в нова всеобщност, която да се противопостави на съществуващото.

Докато опозицията не се развие като обществена сила на една нова всеобщност, проблемът за насилието остава предимно тактически. Възможно ли е при особени случаи на конфронтация със съществуващото насилие, при които насилието на съпротивата търпи поражение, фактът на конфронтацията да промени съотношението на силите в полза на опозицията? Един от аргументите, често привеждани при обсъждането на този въпрос се оказва неубедителен: подобни конфронтации допринасят за укрепването на другата страна, на противника. Това така или иначе се случва; дори и когато се въздържаме от подобни конфронтации. То се случва при всяко активизиране на опозицията: укрепването на противника трябва да се превърне в преходен момент. Тогава обаче оценяването на ситуацията зависи от смисъла на конфронтацията и особено в рамките на систематична образователна дейност и организирана солидарност. Позволете ми пак да дам един пример от Съединените щати: опозицията изживява войната във Виетнам като посегателство срещу свободата, направо срещу живота, извършено в чест на съществуващата всеобщност, против която е насочено правото на тотална защита. Болшинството от населението обаче подкрепя правителството и войната, понеже опозицията е все още дифузна и локално организирана. При тези обстоятелства легалната на първо време форма на опозиция непринудено се развива в гражданско неподчинение, в отрицание на военната служба и в организиране на съпротива. Тази дейност излиза извън рамките на закона и допринася за изострянето на ситуацията. – Наред с това, демонстрациите биват въвеждани все по-систематично сред населението чрез образование. Това е „обществено полезна дейност", community work. Студентите тръгват из гетата и сиромашките райони на страната, за да активизират съзнанието на населението. Те работят по премахването на най-очевидните недостатъци, примерно липсата на най-основна хигиена. Прави се опит хората да бъдат организирани в името на своите непосредствени интереси, но едновременно с това целта е да се събуди политическото съзнание на живеещите в тези региони. Подобна образователна дейност се провежда не само в гетата. Наред с това се практикува ходенето от врата на врата като в прочулата се кампания със звънене от врата на врата, „door-bell-ringing-campaign", при което актуалната ситуация се дискутира с домакинята, а също и със съпруга й, стига и той да е вкъщи. Това е важно особено преди избори. Наблягам на дискусията със съпругите, защото в действителност се оказва - както би могло да се очаква - че жените са много по-податливи на хуманни доводи от мъжете. Това вероятно може да се отдаде на факта, че жените още не са погълнати от производствения процес за разлика от мъжете. Подобна образователна дейност е много трудоемка, и отнема много време. Ще има ли успех? Успехът е измерим – примерно при преброяването на бюлетините, които така наречените 'кандидати за мир' имат в местните, а по-нататък и в националните избори.

В опозицията днес може да се констатира обрат към теорията, която е особено важна, защото, както вече подчертах, за Новата левица започва с тоталното подозрение към всяка идеология. Вярвам, че става все по-видно как всяко усилие за промяна на системата се нуждае от теоретическо ръководство. Така ние в САЩ и в студентската опозиция днес трябва не само да прокараме мост между Старата и Новата левица, но и да изработим нова  критическа теория; например американската студентска организация SDS (Студенти за демократично общество) работи върху теория на обществената промяна, която ще бъде подложена на дискусия на широката основа.

Като последен аспект на опозицията бих искал да спомена едно ново измерение на протеста, което обединява морално-сексуалния и политическия бунт. Бих искал да илюстрирам с един пример, на който бях свидетел. Подобни примерни никак не са рядко срещани и този специално ще ви разкрие разликата между Съединените щати и тук. Това се случи на един от най-големите протести в Университета в Бъркли, Калифорния срещу войната във Виетнам. Полицаите наистина бяха одобрили официално демонстрацията, но наред с това бяха преградили достъпа до целта на демонстрацията: а именно военната гара в Оукланд. С други думи, от един  определен момент нататък, демонстрацията би станала незаконна, би нарушила забраната за демонстрация. При приближаването на хиляди студенти към този пункт, от който насетне започваше забранения маршрут, те бяха посрещнати от барикада от около десет колони тежко въоръжени полицаи с черни униформи и стоманени каски. Студентската демонстрация наближи полицейската барикада. Както винаги начело вървяха хора, които приканваха другите да не се предават, а да се опитат да разцепят полицейския кордон, при което със сигурност би имало счупени глави без това непременно да постигне някаква определена цел. Демонстрацията трябваше да организира свой собствен кордон, който да се раздели, за да може да се стигне до полицията. Последното, разбира се, не се случи. След две-три минути на уплаха хилядите демонстранти седнаха на улицата, в градинките, извадиха хармоники, започна 'петингът', любовните ласки, и така беше сложен краят на тази демонстрация. Вероятно намирате това смешно. Аз вярвам, обаче, че тук съвсем спонтанно и анархистично беше постигнато единство, което в крайна сметка без съмнение ще направи впечатление на всички онези, които са враждебно настроени към демонстрацията.

И още съвсем накратко за перспективите на опозицията. На първо място искам да отстраня погрешното схващане, че аз, видите ли, вярвам, че интелектуалната опозиция сама по себе си е революционна сила, или че виждам в хипитата наследници на работническата класа. Само националните освободителни фронтове на развиващите се страни са в състояние на революционна борба. Но дори те не представят ефективна революционна заплаха за системата на късния капитализъм. Всички опозиционни сили днес оказват въздействие върху подготовката - и да, само върху подготовката, но именно върху така необходимата подготовка - на една възможна криза в системата. За тази криза допринасят националните освободителни фронтове и бунтовете в гетата, не само като военни, но и като политически и морални противници – живо, човешко отрицание на системата. За подготовката, за евентуалността на една подобна криза може да бъде и вероятно ще бъде политически радикализирана и работническата класа. Но не бива да крием от себе си истината, че в тази ситуация един въпрос остава напълно отворен: политически радикализирана наляво или надясно? Актуалната заплаха от фашизма или от неофашизма – а фашизмът по своята същност е дясно движение – тази актуална заплаха по никакъв начин не е преодоляна.

Вече говорих за възможната криза: за една възможност за криза в системата. Силите, които допринасят за подобна криза, трябва да бъдат обсъдени обстойно. Аз мисля, че трябва да  разглеждаме тази възможност като обединяване на усилията на несъизмерими субективни и обективни тенденции от икономическа, политическа и нравствена природа, съществуващи както на изток, както и на запад. Тези сили още не са организирани в солидарност. Липсва им масова основа в развитите страни на късния капитализъм. Гетата в Съединените щати също едва навлизат в начална фаза на опита да се политизират. И при тези обстоятелства ми се струва, че задача на опозицията е на първо време да работи върху освобождаването от съзнанието за собствената ни криза. Тогава животът на всички действително ще се превърне в залог. Днес в действителност всички от така нареченото от Веблен подчинено население „underlying population", са именно доминирани. Необходимо е събуждане на съзнанието за ужасяващата политика на една система, чиято сила и чийто натиск прерастват в заплаха от тотално унищожение; съзнанието, че наличните производителни сили биват употребявани за възпроизвеждането на експлоатацията и потисничеството; че така нареченият свободен свят въоръжава военни и полицейски диктатури за да защити собственото си изобилие. Тоталитаризмът, от друга страна, не може по никакъв начин да оправдае тази политика. Срещу него може и трябва да се говори много. Той обаче не е експанзивен, не е агресивен, и все още е диктуван от икономия и бедност. Това все пак не отменя необходимостта да се борим с него, и то от ляво.

Освобождаването на съзнанието, за което става дума тук, се нуждае от по-задълбочено обсъждане. В действителност се има предвид – и би трябвало да бъде постигната ситуация, при която да се има предвид – демонстрация в буквалния смисъл на думата: да се покаже как човек може да се присъедини и да покаже волята си за живот, т.е. своята воля за живот в един освободен, човешки свят. Постановеният ред е мобилизиран срещу тази реална възможност. И при все че за нас е вредно да храним илюзии, не по-малко, а вероятно и много по-вредно е да сме пораженци или да си траем: подобно поведение от наша страна ще послужи за коз в ръцете на системата. А е факт, че срещу нас стои една система, която от началото на фашисткия период и до днес прикрива с действията си идеята за историческия прогрес; една система, чиито противоречия се изявят отново в нечовешки и ненужни войни и чиято нарастваща продуктивност е в същността си израз на нарастващо разрушение и прахосничество. Една такава система не е имунизирана. Тя се бори директно срещу опозицията, дори и срещу опозицията на интелигенцията, по всички краища на света. И макар все още да не виждаме промяна, трябва да продължаваме да действаме в същата посока. Трябва да противостоим, ако все още искаме да живеем като хора, да работим и да бъдем щастливи. В съюз със системата това е невъзможно.

Превод от немски: Мария Иванчева

БЕЛЕЖКИ:
(1) срв. Serge Maller, La nouvelle classe ouvrière, Paris 1963 – б.а.