Завинаги обречена ли е думата "комунизъм"? (Ален Бадиу)

Лекция, произнесена на събитие, организирано от списание lacanian ink, 6.11.2008 г., Ню Йорк. Публикувано в: lacanian ink. Лекцията може да гледате тук

Бел. пр.: На места текстът силно носи живия знак на речта, което значи, че в транскрипцията на лекцията изглежда се губят съюзи, местоимения, някои междуметия, логически връзки. Тези части на речта почти не са добавяни.

Благодаря ви, че сте тук днес. Истински смел жест е да говориш за Комунизъм веднага след победата на Барак Обама и когато има стихийна криза на капитализма. Само че да го направиш в кино в Ню Йорк е разкошно.

Така че първо определенията. Аз наричам ‘събитие’ един разрив в нормалното разположение на тела и нормални ходове на една отделна ситуация. Или ако щете, аз наричам ‘събитие’ един разрив на законите на ситуацията. Така че, според собствената си значимост, едно събитие не е реализацията/вариацията на една възможност, която пребивава в ситуацията. Едно събитие е създаването на една нова възможност. Едно събитие променя не само реалното, но също и възможното. Едно събитие не е от степента на проста възможност, а от степента на възможност за възможност.

Аз наричам ‘стадий’ [state] или ‘стадий на ситуацията’ системата от ограничения, именно която ограничава възможността. Например днес аз наричам стадия на нашата ситуация, капиталистическа икономика, конституционна форма на правителство, истинни закони за порядъка на труда, армията, полицията и прочие – всичко това композира стадия на нашата ситуация. Стадият определя какво е възможно и какво не е. Така че едно събитие е винаги нещо, което се случва отвъд стадия. И в това място лежи разликата между едно събитие и един прост факт.

Аз наричам ‘процедура на истина’ или ‘истина’ една организация от последствия на едно събитие. Процесът или фактът на назоваването на процеса на това, което следва едно събитие.

И наричам ‘факти’ последствията от съществуването на стадия.

Така че истината не е композирана просто от факти. Това е моята собствена позиция, която ми предстои да доразвивам. Истината е също така ставането на новия субект, новия колективен субект, когато събитието е политическо. Що се отнася до този нов колективен субект, аз мога да говоря за създаването на истината. Що се отнася до стадия, аз мога да говоря за исторически факти. Например, революцията от Октомври 1917 г. в Русия е създаването на една нова политическа истина. В същата страна победата на Съветския Съюз над нацистка Германия през 1945 г. е исторически факт. В посока на същата история, която на места се случва от едно събитие, а на места - от един исторически факт.

И накрая един исторически момент. Всъщност когато той трансформира връзката между идентичностите на индивидите и идентичността на властта. Например когато Лула стана президент на Бразилия, това беше прост факт, а не събитие от историческа трансцендентност. Защото това беше първият път, когато един прост работник зае длъжността глава на държавата.

Идентичности като ‘работник’, ‘гей’, ‘чернокож’, ‘евреин’, ‘млад’, ‘малък’, ‘червенокос’ и т.н. нямат никаква важност в истинското политическо битие, което е универсално или генерално. Но връзката между тези предикати, тази идентичност и властта, могат да имат някаква проста стойност що се отнася до действието на държавата.

С всичко това на ум ние можем да кажем няколко думи за голямата победа на Обама, макар че ми е невъзможно да кажа нещо, касаещо един факт тук и сега. Първо, и се надявам че това не е твърде тъжно за вас, ясно е, че победата на Обама не е политическо събитие. За да утежня сравнението, със същото усещане, за движението за граждански права, под ръководството на Мартин Лутър Кинг през 60-те, това беше голямо политичесо събитие. Но успехът на Обама е за момента, на момента, директно в апарата на държавата, голямата капиталистическа икономика, огромни социални неравенства, войната навън в Афганистан, и т.н., две политически партии. Значи победата на Обама е факт – може би важен факт – от историята на стадия, но не е, поне за сега, политическо събитие.

Второ, победата на Обама определено е много важен символен момент на положението, на историята на положението. Развитието на това реално от Африка – на чернокожите, в името на робството, на културното господство, на расизма и бедността – е огромно събитие, силен символ, и не само за афро-американците, но също за човечеството като такова.

Но символното ниво на стадия е различно от политическата истина. Този силен символ лесно може да бъде, на политическо ниво, празен или даже негативен. Решението ще бъде, накрая, не в ръцете на Обама, а в субективната детерминация на символа. Можете ли да приемете съвета на един стар философ, от една стара страна? Мога само да ви кажа, разделяйте нивата. Не ги смесвайте. Наслаждавайте се на Символното. Не вярвайте на стадия. А що се касае до политиката, осланяйте се само на себе си, на колективното действие.

Но тук имаме една нова операция. Как можем да бъдем подготвени за едно политическо събитие? Как можем да повярваме в нещо, което действително е политическо събитие, а не факт от стадия на историята? Като цяло, в онези актове, в които живеем като в един вид политическа активност. Ние приемаме общите закони на стадия като необходимост. За да предвидим създаването на новата възможност, възможността, която не е простото развитие на фактите на стадия, поне на едно интелектуално или идеологическо ниво, ние трябва да притежаваме една идея за възможността, една обща идея за възможността на една различна възможност. Ние притежаваме идеала на формалната възможност за други възможности. И през повече от един век Комунизмът е бил името на този идеал. И първо той е бил чудесно име. Когато открием това име, което е било името за възможността за нещо друго, ние трябва да се завърнем към значимостта, която то е притежавало първоначално в два текста на Карл Маркс. Единият е от 1844 г. – ръкописите от 1844 г., – а другият е от 1848 г., прочутият Манифест на комунистическата партия.

В тези текстове Комунизъм първо е означавал негативност. Той означавал, че логиката на мястото, на фундаменталната субординация на глобалните работници от една господстваща класа, може да бъде превъзмогната. Структурата на господството, която е тази на историята в нейната античност, не трябва да се бърка. Следователно, казал Маркс, олигархичната власт, създадена в корумпираната държава, въпреки че на работниците се е заплащало в една организирана ситуация, не е неизбежна. Друго, негативната част от думата Комунизъм. Комунистическата идея, добрата дума, и цитирам… не от Маркс, а като хипотеза. Хипотезата за Комунизма е, че друга колективна организация може да просъществува. При всеки един, който притежава това, тази нова организация, ще елиминира неравенството в богатствата и дори, според Маркс, разделението на труда. Хората, които са разделени между физически труд и интелектуална работа, с други думи между града и провинцията, всеки един ще бъде поливалентен работник: това е изразът в Манифеста на Маркс. Частното присвояване на чудовищни богатства и предаването им в тяхно [на държавата] средство чрез самото съществуване на политическия държавен апарат, защитавано от военните и полицията, отделено от гражданското общество, повече няма да изглежда като явна необходимост.

Ще се случи, след като Маркс измисля, след едно сбито изреждане, назованата от него принадена стойност, отговорна за унищожението на работниците или бедните работници, една дълга поредица на организирането по начините на свободното сдружаване за произвеждане на богатство, което ще потвърди това, което Маркс нарекъл Упадъка на държавата. И това е било най-важното определение на Комунизма, което е било ‘процесът на упадъка на държавата’.

Нека ви припомня, че тук държавата не е само държавата на правителство, полиция, армия и прочие, а всичко, което ограничава възможността за колективно създаване.

Така че Комунизъм в средата на 19-ти век е обозначавал самия генерален факт на интелектуални реорганизации. И този факт е хоризонтът за което и да е действие, макар и локално и ограничено по време, както би могло да е, което разделяйки се с порядъка на установената държава композира един фрагмент от новата политика, фрагмент от политика на мобилизиране. Това е накратко Комунизъм, една идея, чиято функция е регулаторна, а не е програма. Абсурд е хипотезата за Комунизма да се категоризира като petit objet a (1), тъй като той служи да се произвеждат, между различни политики, линии на разграничение за дадена политическа серия. Той е отлично съвместим с хипотезата за равенството, с която Комунизмът е един идеал, и е еманципиращ, от една страна, като директно противопоставен на Комунистическата идентичност и нейното реакционно отношение.

Комунизмът на практика е евристична хипотеза, използвана често в политиките дори и ако думата не се появява. И следователно той е полезна идея за политическата детерминация, а не конкретна програма за тези политики.

Може би сте запознати с яростта и видовете свирепост като на Жан-Пол Сартр, който, през 50-те на миналия век, каза че всеки анти-комунист е куче. Ако прочетем правилно тази безцеремонна идея, това е вярно. Всяко действие на държавата, защото може, всяко действие на държавата, което изглежда формално противоречиво на комунистическата хипотеза в общия смисъл, трябва да се разглежда като противопоставено на целта на човечеството. А значи е противопоставяне на свойствено единната съдба на човечеството.

Както знаем, съвремието на, както трябва да кажем, капитализма, едно име на социално съществуване, като коректното име на социално съществуване, е конкуренцията. Това значи, че тя е войната в капитала и извън него, че войната като реална определено е вътре-човешката част на човечеството.

В друго интервю същият Сартр казва, в такива термини, цитирам: “Ако хипотезата за Комунизма не е правилна, ако тя не е приложима, това значи че човечеството в себе си не е нещо много различно от мравки и порове".

Това, което той казва в него е, че ако конкуренцията, свободните пазари, търсенето на малка jouissance [фр. - наслада] и стените, които те защитават от желанията на слабите са колективизирани, човешкото същество е непотребна измет.

Така че, за да бъдем реален актьор, реалната дейност на ставането-човек на човешкия звяр, ние трябва единствено да познаваме историята на Комунистическата хипотеза. И трябва да изследваме въпроса: действително ли Комунистическата хипотеза е правилна или напълно погрешна?

На практика съществуват две големи исторически серии на тази хипотеза. А двете са доста предизвикателен въпрос. Серията на създаването, създаването на властта самата и тази на първия опит да се осъществи теорията. Първата серия започва с Френската революция и стига до Парижката Комуна. Да кажем от 1792 г. до 1871 г. Първата серия на Комунистическата хипотеза: тя е тази на създаването на хипотезата. Тази серия свързва (и разработва) идеята за Комунизма като движение на народна маса в представата за спасителя на всички. Т.е., конкретната форма на идеята през тази серия, масово движение от една страна, и от другата страна спасителя на всички. Тъй като е било мобилизиращо народно движение, под множествени форми – демонстрации, стачки, въстания, въоръжено действие и прочие – около фигурата на повалянето на държавата, – ние знаем, че държавата е била, зад своите стени, не само правителството, държавата е била формата за редуцирането на възможността – тя трябва да бъде силна, за да еманципира възможността като такава. А единственият възможен актьор на това разрушение е масовото движение и, в началото, масовото движение на работниците. А това поваляне на държавата е едно бунтовническо поваляне, което се нарича, както знаете, революция.

Така че в крайна сметка съществува силна поука, постигната между Комунистическата идея и практическия катаклизъм, революцията. Тази революция трябва да потъпче съществуващите форми на обществото – частна собственост, частни средства за владение, разделянето на хората на нации и прочие – и да установи Комунистическо равенство, или това, което работническо-класовите мислители на 19-ти век наричат, както и моят приятел Жак Рансиер проявяваше доста такава склонност, "общност на народите". Чрез бунтовничество, комунизмът е бил осъществяването на общността на народите.

Тази серия приключва с поразителната новост и радикалното настроение на Парижката Комуна през 1871 г. Комуната представлявала една различна алтернатива, рядка комбинация на народно движение, работническо-класова насока и усилено бунтовничество. Тя показала икономиката на модернизма на тази формула, именно която е била убита, както знаете, или упражнила властта на изцяло ново обвързване на два момента, в една от най-големите столици на Европа. Но тя също така показала и с какво е била ценна, защото не била способна да разпростре революцията на народно ниво, или капацитета да се организира съпротива към контра-революцията, която била изцяло поддържана от френската средна класа.

Втората серия на Комунистическата хипотеза подема от 1917 г., Руската революция, до 1976 г., края на Културната революция в Китай, която също бележи края на бунтовните младежки движения в Европа и Америка (и Латинска Америка, разбира се), които се появиха по целия свят, някъде между 1966 и 1975 г., и чиито център, от гледната точка на политическата иновация, беше Май 1968 в Париж и впоследствие през последвалите години. Но както знаете през късните 60-те наблюдавахме много от нещата, формиращи политическа съпротива към Виетнамската война в Америка и също движението на младите практически във всички страни по целия свят.

Тази втора серия трае около 60 години, но забележете, че тя е отделена от първата от една дупка от приблизително същата дължина, повече от 40 години. Историята на комунистическата хипотеза не е континуална история; тя е континуитет от серии, които са отделени. Това е важно за нас, защото може би точно сега ние сме между две серии.

Така че тази втора серия, която започва с Руската революция, е доминирана от едно нещо и то е: Как можем да сме победители? Това е мрачният и практически уникален въпрос по време на революцията. Как обратно на Парижката Комуна можем да устоим, като прегръщаме сангвиничното откровение, богатия народ и неговите користолюбци? Как можем да организираме новата власт, новата държава по такъв начин, че нейните врагове да не я разрушат?

Ленин е познал как, понеже при Ленин е бил открит първият отговор на този въпрос. И определено не е за нищо това, че Ленин е реагирал на проблема, щом въстанието в Русия продължило един ден повече от Парижката Комуна. Тази официална победа и реалното, това, което занимавало Ленин били проблемите на организацията и безразличието и те били изцяло побрани - като се започне с 1902 г. и разбира се в "Какво да се прави?", известния текст на Ленин "Какво да се прави?" - в теорията и практиката на централизма и организацията на една класова партия. Можем да кажем, че Комунистическата Партия придобива плът само в нейната теза за осъществяването на Комунистическата хипотеза.

Това конструиране на втората серия на хипотезата, Партията, в действителност реставрира въпроса, подет в първата серия, въпроса за победата, в Русия, в Китай, в Албания, в Корея, във Виетнам, и понякога в Куба, и така дава насоки на Комунистическата Партия, цялостната революция на политическия и социален ред в едно.

След първата серия, чиято разделителна линия била формулирането на Комунистическата хипотеза, и на реалността на движението, на масовото движение, сполучливо е съществувала една втора серия, самата линия на която е била една рязка и милитаристична организация, локална победа, продължителност и конструиране на новата държава.

Както се знае, втората серия създала на свой ред една програма, която не притежавала средствата да се разтвори, с резултата, че очевидно не решила проблема, оставен от първата. И на практика Партията, Комунистическата Партия, която била плътта на Комунистическата хипотеза, Комунистическата партия се адаптирала към метежната и военна история, която била успешна в оборването на нейните поддръжници, противопоставили се на нелепостта, за да конструира Държавата около диктатурата на пролетариата в смисъла на Маркс. Т.е. държава, организираща прехода към друга държава. Властта да се организира не-властното, диалектическата форма на упадъка на държавата. Под формата на държавата-партия – като в Русия, Китай и други места – била въведена една нова форма на държава, която била авторитарна и империалистическа. А тази държава била негативна, много далеч от практическото право на народа и много далеч от идеала за упадъка на държавата. Разгръщането на, както някои биха се изразили, насилие, не се признавало в инертното положение на нейната вътрешна бюрокрация. Когато селянина се среща с конкуренция, наложена му от един търговец, когато армията взима повече от своя дял, за да го демонстрира, ти никога няма да победиш.

Най-важният съвременен проблем е, че политическата форма на партията не е равна на дадената реорганизация и креативна трансформация на Комунистическата хипотеза. И именно към този проблем са се причислявали последните важни приноси на втората серия. Културната революция в Китай и съседката ѝ Русия е назована, например, от Мао. В Китай максимата на Мао по този пункт беше: Няма Комунизъм без Комунистическото движение. Няма никакъв Комунизъм без Комунистическото движение. Партията не е достатъчна: ако не разполагаш с движението, не разполагаш с нищо: щом всяка кауза може да бъде подета в името на, да резонира на, да развива силата на държавата, и впоследствие комбинацията от реалния свят, Културната революция се опита да стартира и бързо се превърна в мерзка и стихийна. Определението на врага, който е или неопределен, или насочен срещу единството - цялото общество, Комунистическата Партия - Мао има нещо общо с това когато заявява, и цитирам: "В нашата страна днес ние знаем къде се намира движението, или дали движението е в Комунистическата партия.“

Така, борбата в крайна сметка е била между партията и фактите. И тя разрушила социалната съвместимост. Накрая, старият порядък трябваше да се пре-установи под най-ужасни условия. Във Франция, след Май 1968, доминиращият мотив беше, че организираното колективно действие трябва да създаде ново политическо пространство, а не да възпроизвежда централизираното управление на държавата. Възроденото съдържание ще бъде нови форми на организиране и действие, обхващайки същите политически разделения, интелектуалци и работници, и предлагайки продължаването на Комунистическата хипотеза дори отвъд логиката на мащаба или на властта. Имаше едно събитие, което, даже и ако този опит беше под нови форми, към края на на Май 68, ще бъде счетено че като цяло модерната форма на реакционната държава още веднъж беше господстваща в пазарите, под прикритието на демокрацията.

Думата Комунизъм днес е изцяло забравена дума, практически единствено отъждествена с един изгубен опит. Ето защо политическата ситуация и идеологическата ситуация са толкова объркващи. Защото на практика Комунистическата хипотеза, с или без думата Комунизъм, която е просто една дума, можеш да говориш, например за егалитарната хипотеза или хипотезата за радикалното равенство или за каквото и да е, но всичко, което остава от правилната хипотеза, правото да мислиш за една идея за нови възможности, а не само за осъществяването на стари възможности, вписани в държавата. Не виждам надежда. Ако тази хипотеза трябва да бъде наша, ние още веднъж се нуждаем от нови думи. Но ние знаем да вършим по-добре каквото и да е дотолкова, доколкото колективното действие е засегнато. Без хоризонта на равенството и Комунизма, без тази идея, нищо в историческата и политическата революция няма естеството да заинтересува философа. Нека всеки си гледа работата и да не говори повече за нея.

Всъщност това, което е останало от нея, или можем даже да кажем нашия ‘философски дълг’, трябва да допринесе с откриването на нов модел на съществуване за хипотезата, която имаме, нови видове на политическа организация, които тази хипотеза може да породи. Вече сме научили от втората серия и пагубния й провал, че ние трябва да се завърнем към условията на съществуване на Комунистическата хипотеза, и не само, за да усъвършенстваме средствата на нашата борба.

Урокът на втората серия е, че въпросът за победата не може да бъде центъра на нашата серия. Ние следва да и трябва да изпитаме нещо ново, а след съпротивата съществува и въпросът за властта. Каква е политиката, която не трябва да се обърква с въпроса за властта? Сиреч, реалната такава. Не можем да се задоволим с диалектическата ситуация между държавата и масовото движение, с подготовката на бунта, с конструирането на властови запас и диалектическа организация, с понятието за революция, което днес е мъгляво. В действителност, ние трябва да установим повторно първо хипотезата, комунистическа или егалитарна, с идеологическа или нападателна мяра. А по отношение на това ние сме по-близо до силите, които са ангажирали ума през 19-ти век. Ето къде се намираме с историята на революцията от последния век. Ние сме много по-близко до 19-ти век, отколкото до миналия век. В диалектическото деление на историята ние трябва, понякога, да се движим пред времето.

Точно както може би след 1840 г., днес ние сме изправени пред абсолютно циничен капитализъм, все повече и повече вдъхновен от идеи, които работят само назадничаво: бедните са справедливо бедни, африканците са нискоразвити, и че бъдещето без отличима граница принадлежи на цивилизованата буржоазия на Западния свят. Всякакви видове феномени от 19-ти век се появяват отново, извънредно простиращи се форми на мизерия в самите тези страни. Вечно нарастващи на неравенство, радикалният разрез между хората от работническата класа, на неинформираните и средната класа, пълния разпад на политическата власт в служба на собствеността и капиталистическите печалби. Няколко години умозаключаване, дезорганизация на революционери и нихилисткото отчаяние на огромни части от младежта, сервилността на голямото тяхно мнозинство и опита на жалкото раболепие на формални групи в похода към съвременните средства да се установят, да се установят повторно, да се намерят нови определения за Комунистическата хипотеза.

Всички тези характеристики са много близо до политическата ситуация, която е господствала в Европа в средата на 19-ти век. Ето затова явната победа на капитализма, повод за втората серия на Комунистическата хипотеза, е била, на практика, една много силна реакция, едно много силно завръщане към нещо много старо. Политизирането на съвременния капитализъм е както виждате завръщането към циничния капитализъм на 19-ти век. И вероятно ето затова след 19-ти век въпросът за нас не е победата на Комунистическата хипотеза, а условията на тази идентичност. Нашите проблеми са много повече проблемите на Маркс, отколкото проблемите на Ленин, и това е бил големият въпрос на революционерите на 19-ти век.

Първо, историческото съществуване на хипотезата произвело ли е условията в една голяма нация от хора и това, че не сме превърнати в затворници от самото определение на думата, произнасяна от враговете ни? Дори историческата съпротива към хипотезата, в която няма много власт, е онова, донякъде идентифицирано тук, което ни угнетява. Сложно е, но на моменти също така и стимулиращо. Чрез комбиниране на конфликти на мисълта, понеже в началото си имаме работа с една нова форма на мигновение или идея, съществува една тежест върху конструкциите на мисълта, като конструкцията на една нова форма на диалектика при Маркс. Тези конструкции на мисълта са винаги нормални и универсални. Но ние също така сме в нови политически експериментирания, които са локални и сингуларни, и смесицата от двете може да учреди една мисъл на универсалното ниво, с политическо експериментиране на локалното или сингуларно ниво, което накрая може да произведе новата форма: Комунистическата хипотеза.

През цялата история, това съществуване трябва да бъде в съзнание, чрез нови форми на тези организации на това, кое е политическото събитие, и на нивото от резултата и от научаването на локално експериментиране. Така че ние трябва да открием третата серия на това велико време, ние можем. А ако можем – трябва да го направим.

Благодаря ви.

***

Превод от английски: Станимир Панайотов

БЕЛЕЖКИ:

1. Фр. - petit objet a (малък обект а) – психоаналитично понятие на Лакан, част от проекта му за завръщане към Фройд. В ранните си семинари се определя като реплика към "частичния обект" на Мелани Клайн, с най-общо значение на недостижим обект на желание, нещо, въобразено и отделено от тялото. Лакан настоява понятието да не се превежда; б.пр.