Общите блага като парадигма отвъд държавата и капитала (Явор Тарински)

Хората наричали общи блага тези части от околната среда, за които приет закон изисквал специфични форми на общностно уважение. Наричали общи блага тази част от околната среда, която се намирала отвъд техния дом и собственост, но към която предявявали претенции за употреба, не за да произвеждат стоки, а за да осигуряват прехраната на своето домакинство.
Иван Илич [1]

Въведение

В книгата си Икономически ред и религия (1945) Франк Х. Найт и Томас Х. Мириам твърдят, че социалният живот в голяма група, с изцяло обща собственост, е невъзможен.[2] В същия дух Уилям Ф. Лойд и по-късно Гарет Хардин развиват нео-малтусианския[3] термин "трагедията на общите блага" [4], твърдейки, че индивидите, действащи независимо и рационално според своя личен интерес, се държат по начин, противоположен на интересите на цялата група, като изчерпват някои общи ресурси. От тогава насам тезата, че хората са неспособни да управляват колективно, без контрол и надзор от институции и власти, откъснати от обществото, успешно се е загнездила в общественото въображаемо.

Дори голяма част от лявото гледа на общия контрол на ресурси като на нещо утопично и следователно предпочита да го остави за далечното бъдеще, колебаейки се, вместо това, между различни форми на частна и държавна собственост [5]. Така се поддържа дилемата държавно – частно управление на общите ресурси, което води до допълнително маргинализиране на алтернативните форми.

Винаги са били налице обаче множество гласове, опитващи се да скъсат с тази двойка, а понастоящем броят им расте. За автономистите Майкъл Харт и Антонио Негри това е фалшива дилема. Според тях [6] привидно единствената алтернатива между частно и държавно отговаря на една също толкова вредна алтернатива между капитализъм и социализъм. Често се приема, че единственият лек за недостатъците на капиталистическото общество е държавната регулация и кейнсианското и/или социалистическо икономическо управление; и обратното, предполага се, че социалистическите проблеми се коригират единствено чрез частен и капиталистически контрол. Социализмът и капитализмът, въпреки че на моменти са били смесвани, а в други случаи – в остър конфликт, са все режими на собственост, които изключват общото. Политическият проект за институционализиране на общите блага ... прорязва по диагонал тези фалшиви алтернативи.

Фалшивостта на дилемата държавно – частно може да бъде видяна и от симбиотичното взаимодействие между двете предполагаеми "алтернативи". Авторът и активист Дейвид Болиер посочва историческото партньорство между двете [7]. Според него пазарите извличат изгода от държавно осигуряваната инфраструктура и надзор върху инвестиции и пазарна дейност, както и от предоставяния от държавата свободен достъп до гори, минерали, изследвания и други обществени ресурси. От друга страна, държавата разглежда пазарите като основен източник на приходи от такси и работни места за хората – и като начин за избягване на проблема с икономическите неравенства и социални възможности, две политически експлозивни предизвикателства.

На пръв поглед изглежда, че сме оставени без реален избор, тъй като двете "алтернативи", за които ни се казва "отгоре", че са възможни, по един или друг начин водят до същото заграждане, както видяхме по-горе, от които печеливши са малки елити. Но през последните години парадигмата на общите блага се зароди "отдолу" – като мощно и практическо решение на настоящата криза и изход от доминантната дилема. Тази алтернатива се явява като трети път, тъй като отива отвъд държавата и "свободния" пазар и е изпробвана на практика от общности в миналото и настоящето.

Логиката на общите блага

Логиката на общите блага се простира отвъд смесването на националната държава и "свободния" пазар. В известен смисъл тя предполага, че живеем в общ свят, който може да бъде споделян от цялото общество, без да бъде заграждан от някакви бюрократични или пазарни механизми. По този начин, без заграждане от страна на външни управници (конкуриращи се с обществото и помежду си), ресурсите престават да бъдат оскъдни, тъй като в такъв случай няма интерес от тяхното бързо изчерпване. Иван Илич отбелязва, че когато хората говорят за общи блага, iriai, те обозначават един аспект от околната среда, който е ограничен, необходим за оцеляването на общността, нужен на различни групи по различни начини, но който, в стриктно икономически план, не е възприеман като оскъден. [8]

Логиката на общите блага непрестанно еволюира и отхвърля бюрократизацията на права и същности, въпреки че включва форми на комунален самоконтрол и индивидуално самоограничение. Поради това успява да синтезира социалното с индивидуалното.

Общите блага могат да бъдат открити по целия свят в различни форми: от коренни общности, съпротивляващи се срещу изсичането на гори, и индийски фермери, борещи се срещу ГМО култури, до софтуер с отворен код и движения за дигитални права върху интернет. Основните характеристики, които могат да бъдат намерени във всяка една от тези форми, са прякодемократичните процедури при управлението, отвореният дизайн и изработка, достъпност, непрестанно развитие и др.

Общите блага се коренят дълбоко в Античността, но днес те бързо се разширяват чрез постоянно обновление, добавяйки към коренните комунални земеделски практики нови форми на "солидарна икономика", както и високотехнологични FabLabs, алтернативни валути и много други. Липсата на ясно изразена идеологическа рамка спомага за това постоянно развитие.

Логиката на общите блага е дълбоко вкоренена в Древна Атина. Според гръко-френския философ Корнелиус Касториадис това е периодът, в който се заражда свободно публично пространство.[9] Касториадис го описва като политическа сфера, "принадлежаща на всички" (τα κοινα – общите блага на гръцки). "Публичното "престава да бъде 'частно' дело – т.е. дело на монарси, жреци, бюрократи, политици или/и експерти. Вместо това решенията, засягащи общи въпроси, се вземат от общността.

Според антрополога Хари Уокър [10] логиката на общите блага може да бъде открита и в перуанските амазонски общности, според които най-желаните блага не били разглеждани като конкурентни, за разлика от съвременната икономика, която приема, че ако дадени блага са употребявани от един човек, то те не могат да бъдат употребявани от друг. Перуанската амазонска култура се фокусира върху споделянето, върху удоволствието от това, което може да бъде споделено, вместо консумирано насаме.

Швейцарските селища са класически пример за устойчивостта на общите блага. Информация за тях ни предоставя Елинор Остром и нейните полеви изследвания в едно от тях. [11] Във въпросното селище местните фермери използват частни парцели за земеделство, но споделят комунални ливади за паша на добитък. Остром открива, че в този случай евентуална трагедия на общите блага (хипотетично презапасяване) е избегната от жителите, които достигат до общо споразумение, според което всеки има право да пасе толкова добитък, за колкото може да се грижи през зимата. Тази практика датира от 1517 г. Други практически и жизнеспособни примери за устойчиво комунално управление на общи блага Остром открива в САЩ, Гватемала, Кения, Турция, Непал и др.

Елинор Остром посещава Непал през 1988 г., за да изследва множеството напоителни системи, управлявани от фермери. [12] Системите се ръководят чрез ежегодни асамблеи между местните фермери и неформално на ежедневно ниво. По този начин договореностите за тяхното използване, мониторинг и санкционирането на нарушения се извършват хоризонтално. Острьом забелязва, че е по-вероятно управляваните от фермери напоителни системи да произвеждат не в полза на пазарите, а според нуждите на местните общности: те произвеждали повече ориз и разпределяли водата по-равномерно. Тя достига до заключението, че измежду въпросните системи, различаващи се помежду си, броят на представящите се по-зле от държавните такива е много малък.

Един от най-ярките съвременни примери за възвръщане на общите блага е Движението на сапатистите в Чиапас, Мексико. Те се разбунтуват през 1994 г. срещу споразумението NAFTA, целящо пълното заграждане на общи ресурси и блага от жизнено значение за коренните общности. Чрез бунта на сапатистите местните жители успяват да си възвърнат земята и ресурсите, които управляват успешно чрез система на участие, основана на пряка демокрация, повече от 20 години.

Дигиталните общи блага, от друга страна, включват уикита като Уикипедия, организации за отворени лицензи като Creative Commons и много други. Изследователят на социални движения Майо Фъстър Морел ги определя като " информационни и образователни ресурси, които са колективно създавани и биват притежавани или споделяни от общност и клонят към не-изключване, т.е. те са (като цяло свободно) достъпни за трети страни. Те са ориентирани към споделяне, а не към размяна като продукти. В допълнение на това общностите, които ги създават, могат да се намесват в управлението на техните взаимодействия и споделяни ресурси." [13]

С други думи, логиката на общите блага е стремежът към включване и колективен достъп до ресурси, знание и други източници на колективно благополучие, което неизбежно изисква създаването на антропологичен тип от социално активни и отдадени граждани на тези блага. Това означава радикално скъсване с доминантното днес въображаемо на икономизма, което разглежда човешките същества единствено като рационални материалисти, стремящи се винаги към максимализиране на своя утилитарен личен интерес. Вместо това общите блага предполагат радикално самоинституционализиране на обществото, което ще позволи на гражданите пряко да управляват общите си блага.

Общите блага като модел за бъдещето

Основната характеристика на различните случаи на общи блага е интерактивността отдолу. Широкият достъп до този тип ресурси и фактът, че са обща собственост на обществото, предполагат, че тяхното управление се извършва от същото това общество. Следователно държавната намеса е несъвместима с такова широко самоуправление, тъй като държавните форми приемат установяването на бюрократични управленчески слоеве, отделени от обществото. Това означава, че общите блага отиват отвъд (и често срещу) различните проекти за национализация.

Същото се отнася и за непрестанните неолиберални опити за заграждане на все още неприватизираното, срещу които през последните години се разбунтуваха социални движения по целия свят, а техните алтернативни предложения включваха, по един или друг начин, широк проект за пряка демокрация. Този проект неизбежно обхваща всяка сфера на обществения живот, което се отнася и за общите блага.

Холистична алтернатива на настоящата система, включваща проекта за пряка демокрация и общите блага, може да бъде черпена от трудовете на големи либертарни теоретици като Корнелиус Касториадис и Мъри Букчин. Предложенията, развити от двамата мислители, предлагат поглед към това как обществото би могло да се самоуправлява пряко, без външни управленчески механизми.

Както видяхме в случаите, разгледани по-горе, общите блага изискват координация между потребяващите ги, за да бъдат избягвани евентуални "трагедии". Но за мнозина, подобно на Найт и Мириам, това най-вероятно би било приложимо само в малки мащаби. Това е една от причините много леви да подкрепят различни форми на държавна бюрокрация, която да управлява общите блага в името на обществото, като по-малкото, но възможно, зло.

В своите трудове Касториадис неколкократно отхвърля тази хипотеза, твърдейки вместо това, че колективното вземане на решения в големи мащаби е възможно с подходящия набор от инструменти и процедури. Той отрича схващането за един "правилен" модел, като неговите идеи са силно повлияни от опита на Древна Атина. Изследвайки атинския полис, той заявява, че прякото гражданско участие е възможно в общности с население до 40 000 души. [14] На това ниво общностите могат да решават въпроси, които пряко ги засягат, на "лице-в-лице" асамблеи (общи асамблеи). По други въпроси, засягащи и други общности, общите асамблеи излъчват отзоваеми делегати, които да участват в регионални съвети. Чрез такъв тип хоризонтална власт могат да бъдат изготвяни общи споразумения и правни договорки за ползването на общи блага.

Подобно е предложението, направено от Мъри Букчин. Също вдъхновен от опита на Древна Атина, той предлага установяването на общински "лице-в-лице" асамблеи, свързани помежду си в демократични конфедерации, правейки по този начин държавния апарат излишен. Според Букчин в такъв случай контролът върху икономиката не е в ръцете на държавата, а под контрола на "конфедерални съвети" и следователно нито колективизирана, нито приватизирана, а обща. [15]

Една такава "загнезденост" не означава непременно йерархия, както Елинор Остром и Дейвид Харви предполагат. [16] Поне ако бъдат спазени някои определени критерии. Както е при много от практическите примери за пряка демокрация по света, ролята на делегата е от ключово значение, но често бива пренебрегвана. Делегатите трябва да бъдат подчинявани на асамблеите (като основен източник на власт) чрез различни механизми, като кратки мандати, ротация, избиране чрез жребий и т.н. Всички тези механизми са били изпробвани в различни времена и обстоятелства и са се доказали като ефективен антидот срещу олигархизацията на политическата система.

Чрез такъв тип мрежовидност и самоинституиране може да се осъществява прекият контрол върху общите блага от общностите, които зависят от тях. Друг елемент, който би могъл да допълни предложенията, изложени по-горе, е т.нар. "солидарна икономика". Различни колективни начинания никнат като гъби и се разпространяват бързо из Европа и други поразени от кризи места (като Южна Америка), давайки възможност на общностите пряко да управляват икономическата си дейност в свой интерес.

Едно такова сливане ще позволи на обществото колективно да изготвя набора от правила, който да регулира употребата на общи блага, докато структури на солидарната икономика като кооперативи и колективи ще се занимават с прякото поддържане на общите блага. Тези структури биват управлявани демократично от работещите в тях хора, които ще бъдат възнаграждавани достойно за своите услуги от обслужваните общности. От друга страна, обществените делиберативни институции трябва да разполагат с механизми за надзор и контрол върху структурите от солидарната икономика, отговорни за общи блага, за да не им се позволи да ги заградят.

Един пример за такова сливане се заражда в боливийския град Санта Круз, в който управлението на водата е организирано под формата на потребителски кооператив. [17] Той функционира повече от 20 години, като продължава да се ползва с репутацията на една от най-добре поддържаните структури в Латинска Америка. Управлява се чрез Генерална асамблея от делегати, излъчвани от потребителите. Асамблеята назначава Генерален управленчески съвет, като потребителите имат право на вето върху него, което поражда стабилност. Този модел драстично намалява корупцията, карайки водоснабдителната система да работи за потребителите.

Появата на такова сливане между общите блага и кооперативното производство на стойност, както Майкъл Бауенс и Василис Костакис твърдят [18], интегрира изключените, практикува икономическа демокрация, произвежда блага за общото благо и социализира своето знание. Циркулацията на общи блага ще бъде комбинирана с процеса на кооперативно натрупване, в полза на общите блага и ползващите ги. В един такъв модел логиката на свободно допринасяне и универсално потребление за всички ще съществува съвместно с прякодемократични мрежи и кооперативен метод на физическо производство, основан на реципрочност.

Заключение

Нуждата от възстановяване на общите блага е спешна. Със задълбочаващата се глобална нестабилност, все още на хоризонта, въпросът за това как ще споделим нашия общ свят, е тънката линия, разделяща, от една страна, дихотомния свят на пазарно варварство и бюрократична хетерономия, и от друга, един възможен свят, основан на колективна и индивидуална автономия. Както Хана Аренд казва [19]:

Общественото пространство, като общ свят, ни събира заедно, но предотвратявайки нашето падане един върху друг. Това, което прави масовото общество толкова непоносимо, е не броят на неговите членове, или поне не основно, а фактът, че светът между тях е изгубил своята способност да ги събира заедно, да ги свързва и разделя. Необичайността на тази ситуация наподобява спиритуален сеанс, при който група хора, събрали се около маса, могат внезапно, чрез някакъв вълшебен номер, да видят масата помежду им да изчезва, така че двама души, седящи в два противоположни края, вече не са разделени, но също така и не са свързани от нищо осезаемо.

Парадигмата на общите блага, като част от един по-широк проект за пряка демокрация, може да играе ролята на номера, който кара разделящата ни маса да изчезва, но същевременно да създава силни междучовешки взаимоотношения, основани на солидарност и участие. А за да се случи това, социалните движения и общности трябва да си възвърнат, чрез изграждането на мрежи и заздравяването на вече съществуващи такива, общественото пространство и общите блага, създавайки по този начин кохерентна контравласт и отваряйки възможности за институиране на практика на нови форми на социална организация, отвъд държавата и пазара.

Първоначално публикувано на английски в New Compass.

Бележки:
[1] Ivan Illich. Silence is a Commons, публикуван в CoEvolution Quarterly, 1983
[2] Deirdre N. McCloskey. The Bourgeois Virtues, The University of Chicago Press, 2006. p. 465
[3] Малтусианството произлиза от Томас Малтус, английски свещеник, икономист и социолог от 19. век, според когото бедните винаги изчерпват своите ресурси и остават в мизерия заради по-високата си раждаемост. (Derek Wall. Economics After Capitalism , Pluto Press, 2015. p.125)
[4] Концепцията е основана на едно есе, написано през 1833 г. от Лойд, викториански икономист, посветено на ефектите от нерегулираната паша в обща земя. По-късно тя придобива по-широка популярност след текст на Хардин от 1968 г.
[5] Както Теодорис Кариотис демонстрира в текста Chronicles of a Defeat Foretold, публикуван в ROAR magazine, Issue #0 (2015), pp 32-63
[6] Michael Hardt & Antonio Negri. Commonwealth, The Bleknap Press of Harvard University press, 2011. p. ix
[7] David Bollier & Silke Helfrich. The Wealth of the Commons, The Commons Strategy Group, 2012. In Introduction: The Commons as a Transformative Vision
[8] Ivan Illich.Silence is a Commons, публикуван в CoEvolution Quarterly, 1983
[9] Cornelius Castoriadis in “The Greek Polis and the Creation of Democracy” (1983), The Castoriadis Reader (1997), Ed. David A. Curtis. p. 280
[10] http://bollier.org/blog/anthropologist-harry-walker-lessons-amazonian-commons
[11] http://www.onthecommons.org/magazine/elinor-ostroms-8-principles-managing-commmons
[12] Elinor Ostrom in Nobel Prize lecture Beyond Markets and States: Polycentric Governance of Complex Economic Systems (2009)
[13] http://whatis.techtarget.com/definition/digital-commons
[14] Cornelius Castoriadis in “Democracy and Relativism”, 2013. p.41
[15] Cengiz Gunes and Welat Zeydanlioglu in “The Kurdish Question in Turkey”, Routledge, 2014. p.191
[16] Например Ostrom в Beyond Markets and States: Polycentric Governance of Complex Economic Systems (2009) и Harvey в Rebel Cities (2012. p.69)
[17] http://siteresources.worldbank.org/INTWSS/Resources/WN5cooperatives.pdf
[18] http://peerproduction.net/issues/issue-7-policies-for-the-commons/peer-reviewed-papers/towards-a-new-reconfiguration-among-the-state-civil-society-and-the-market/
[19] Hannah Arendt. The Human Condition, The University of Chicago, second edition, 1998, p.53.