Mechanic955

Интервю с Корнелиус Касториадис, публикувано в мексиканското списание Metapoliticа, брой 8, 1998.

— Какво е вашето мнение за EZLN (Сапатистка армия за национално освобождение) и техните искания, предвид вашето активно участие в социалистически групи и партии в Европа?

— За да отговоря на този въпрос, ще се обърна към моята лична история. Както вече ви е известно, бях активен в различни социалистически партии в Гърция и Франция над 13 години в периода 1937-1969. Тогава бях твърде млад: започнах от 15 годишна възраст и останах активен до навършването на 28. Въпреки това мога да кажа, че за мен това не беше пасивен и спокоен период...

На парламентарните избори в Гърция на 25.01.2015 г. броят на негласувалите беше 36.13%. Въздържането от гласуване е индиректен, но ясен израз на недоверие, който отразява чувството, че в рамките на тази политическа система като цяло нищо не може да бъде променено към по-добро. От друга страна, без значение от крайния партиен избор, значителен брой гласоподаватели се възползваха от правото си на глас не заради силна вяра в политическата система, а от страх, отчаяние и/или нужда от оптимизъм. От тази гледна точка (респ. от идеологическа гледна точка) 36.13% представляват разнородно гражданско тяло, което като цяло не е представено.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.

По мое мнение няма друг вид демокрация освен пряка демокрация. Представителната демокрация не е никаква демокрация и тук съм съгласен не с Маркс, а измежду много други, с Русо, че "англичаните са свободни веднъж на всеки пет години". И дори не и един ден на всеки пет години, защото на този ден заровете вече са били хвърлени. Ние ще гласуваме за президент на Франция другата пролет. В какво ще се състои свободата на французите? В това да избират между Едуард Баладюр и Жак Ширак или между Баладюр и Жак Делор. Това е всичко. Но основният аргумент срещу пряката демокрация в съвременните общества е техният размер.

Отвъд Бога и държавата, парите управляват. Можем ли все още да си представяме алтернативи? И каква роля в борбата ще играят съвременни иновации като биткойн?

1. Парите са дълг

Една обхватна точка, по която бе постигнат консенсус измежду участниците в конференцията MoneyLab (март, 2014) беше тяхното придържане към една хетеродоксална теория за създаването на пари, която бе наречена "кредитна теория за парите" [1]. Създадена през началото на 20-ти век от британския икономист Алфред Мичъл-Инс и наскоро популяризирана от антрополога Дейвид Гребър и хетеродоксални тинк танкове като Positive Money, можем да кажем, че кредитната теория за парите се върти около две основни твърдения. Първо, историческият произход на парите лежи не в тяхната функция като средство за размяна, надграждащо недостатъците на бартера (както Адам Смит и дори Карл Маркс вярвали), а в тяхната функция като единица за отчитане на различни социални задължения. Следователно парите произхождат от дълга – или, може би по-точно би било да кажем, от взаимоотношенията между кредиторите и длъжниците. Парите не трябва да бъдат разлглеждани просто като нещо, като обект или стока, а като социална връзка. Фактически те са власатово взаимоотношение между неравни, което завинаги изправя длъжниците срещу кредиторите. В "Създаването на задлъжнелия човек" [2], Маурицио Лазарато дори стига до там да заяви, че взаимоотношенията между длъжници и кредитори са фундаментални класови отношения, а капиталът е "универсалния кредитор".

Демокрацията се зароди от идеята, че всички, които са равни в един аспект, са равни абсолютно. Всички са еднакво свободни, следователно всички са абсолютно свободни... Следващата стъпка е, когато демократите, въз основа на твърдението, че всички са равни, настояват за равноправно участие във всичко.

Аристотел

 Днес, в отговор на задълбочаващата се криза на представителността, на преден план излезе пряката демокрация като алтернативно предложение, издигано от социалните движения, надигащи се по целия свят. От една страна популисти и партийни функционери, в опит да привлекат гласовете на огромното мнозинство от недоволни от настоящата ситуация, обявяват за свое решение на съвременната криза полупряката демокрация на референдумите [1]. Самите социални движения, от друга, чрез своите практики, изведоха на преден план пряката демокрация на мрежите от "лице-в-лице" асамблеи. В политическите дебати зачестяват обсъжданията относно реформиране на представителната демокрация, с цел повече гражданско участие [2], докато по улиците активисти обсъждат и опитват да създават автономни структури отвъд държавата и капитала, които потенциално да могат да послужат за основа на едно по-справедливо и прякодемократично общество.

Патологичната консумация се е превърнала в нещо толкова нормално, че вече едва я забелязваме.

Няма нещо, от което да имат нужда, което вече да не притежават, нито дори да искат. Затова им купете фигурка на британската кралица със соларно захранване; чесачка за корем; посребрена чашка за сладолед; "забавна" надуваема проходилка за възрастни; пластмасова електрическа играчка на име "Псуващата костенурка Тери"; или – и намирам това за някак показателно – карта на света за изчегъртване с монета.

На първия ден след Коледа те изглеждат забавни, на втория – скучни, срамни на третия и т.н. На двадесетия вече са на боклука. За тридесет секунди съмнително забавление или хедонистичен стимул, който трае не повече от вдишване на никотин, потребяваме материали, които ще окажат влияние върху идните поколения.

Нека започнем с един аспект, който традиционният марксизъм разглежда единствено като част от "суперструктурата" на обществото, като произлизащ и второстепенен феномен, но който ние считаме за много важен, т.е. кризата на социалните и човешките ценности.

Никое общество не може да съществува без набор от ценности, които са признати на практика и биват спазвани от квази-тоталността от неговите членове. Проблемът тук не е да знаем дали тези ценности са правилни или грешни – или дали крият реални механизми чрез които някои хора успяват да експлоатират други. За кохезията, за функционирането на всички общества, които познаваме – дори за тези, разделени на класи – такъв набор от ценности се е доказал като необходим. Те са това, което постоянно ориентира действията и мотивите на хората и ги обединява в едно социално цяло. Тази функция не може да бъде гарантирана само чрез насилие и принуда, нито дори само чрез наказателен закон, който казва "това не трябва да се прави, иначе отивате в затвора". Трябва да е налице нещо повече. В крайна сметка законът само посочва кое е забранено. Не може да осигури позитивни мотиви, позитивна ориентация, с която хората да могат да запълнят съдържанието на социалния живот.

Критици и защитници от дълго време спорят относно това дали капитализмът е несправедлив. Дали работодателите плащат несправедливи заплати на своите служители? Дали кредиторите заемат несправедливи кредити на кредитополучателите? Дали наемодателите таксуват наемателите несправедливо? Дали продавачите поставят несправедливи цени? Моят отговор на тези въпроси се крие в самите тях, заради което мисля, че капитализмът е системо несправедлив. Но да обясня защо ще ми отнеме много време и пространство, а днес не това ми е целта. Моят въпрос днес е, над и отвъд всички системни несправедливости, дали има ИЗМАМИ? И отговорът ми е, че има два вида измами в нашата икономика, за които малцина подозират, които протичат във всеки един момент. Едната се нарича ''корпорация'', а другата – ''банка''.

От изначалната тиня на социо-политическото обозначаване, от много години, избрах за себе си термина "антиавторитарен". Тези, които предпочитат конкретиката спорят, че този термин не е достатъчно описателен и не заявява "конкретна" политическа еволюция. Бандити, бунтари, улични банди, "свободни оратори", джеферсонови конституционалисти, неубоздани и политически неграмотни непокорни тинейджъри, антикомунисти, лентяи, контра-културисти, либертарни социалисти, демократични социалисти, социал демократи, съветски комунисти, синдикалисти, анархо-синдикалисти, анархо-марксисти, анархо-комунисти, анархо-феминисти... и много други могат да бъдат определени, по един или друг начин, като "антиавторитарни". И за да не помислите, че забравих, анархистите, както с малко 'а', така и с главно 'А', също се считат за антиавторитарни. Често са ми задавали въпроса: "Защо не използваш някой по-приемлив 'етикет', с по-открояващи се 'леви' краски?".

Едно ляво правителство може да осигури глътка въздух за социалните движения, но може също така и да ускори тяхната демобилизация и асимилация от държавната власт.

Днес социалният антагонизъм се проявява във военни термини. Капиталистическата доминация разрешава своите противоречия не като предоставя определени права и свободи на потиснатите, както правеше в миналото, а като налага постоянно състояние на изключение, където всички средства за социално инжинерство са оправдани и на всеки протест се гледа като на наченка на враждебност. Достигането до нов баланс остава предизвикателство, на което отговор ще може да даде единствено влизането – или невлизането – на социалната контра-власт в центъра на политическия живот.

Основната ми позиция е следната: феминистите би трябвало да се обърнат към принципи, взаимоотношения и практики, които са откровено политически и, по-точно, прякодемократични. Това изисква, измежду много други неща, желание за следване на политики, нито либерални, нито матерналистични: като човешка дейност, която е несвеждаема до представително управление или „арогантна мъжка публична сфера”. В противен случай феминизмът рискува да пропусне ценна алтернативна концепция за политиката, която е исторически конкретна и до голяма степен част от женския живот. Тази концепция е най-правилно да се нарича демократична. Според нея политиката е колективно и пряко включване на гражданите в определянето на делата на тяхната общност. Общността може да бъде квартал, град или цял регион. Важното е, че всички въпроси, засягащи общността се възприемат като „работа на хората”. [1]

Политиката е твърде важна, за да бъде оставена на една малка активистка класа. Трябва да я върнем във всеки ъгъл на нашия живот.

През годините често са ми задавали въпроса как съм станал активист. Въпросът как индивидите като индивиди стават активни в движения за социална промяна, колкото и привлекателен да изглежда, може да съдържа еднакво привлекателни предположения относно самия активизъм. Той може да съдържа доброволно и самостоятелно начинание, извънкласна дейност, доза субкултурност и разграничаващ етикет; че активистът е определен вид човек. Когато хората се обръщат към мен като активист, аз ги поправям: "Не харесвам етикетът ‚активист‘," учтиво обяснявам, "защото оставя всички останали извън активността. Всички имаме граждански отговорности. Социалната промяна се случва, когато цели общности се активизират."

Политическата апатия е феномен, който е занимавал (и продължава да занимава) мнозина интелектуалци и социални учени. Това е патологичен симптом за общество, което губи своята креативност и поставя основите на своя разпад. Ако опитаме да дефинираме политическата апатия, бихме казали, че тя е състоянието, в което човешките същества престават да действат като активни политически животни, престават да гледат на себе си като на способни да поемат отговорност за вземането на решения, които определят техният живот, и накрая, те престават да бъдат носители на различен тип социална институция, игнорирайки всяко чувство за автономия [1]. Вместо това, те приемат пасивно поведение, характеризирано от масово поведение, конформизъм, интровертност и прекомерен индивидуализъм, или както Корнелиус Касториадис (2001) казва, те предпочитат приватизацията пред свободата.

По повод бунтовните събития около световното първенство в Бразилия публикуваме декларацията на футболистите, окупирали централата на Френската футболна федерация, по време на бунтове през май ’68 във Франция. Посланията за декомерсиализация на спорта и неговото съуправление от всички граждани, са по-актуални от всякога и предлагат много храна за размисъл за всички футболни фенове; за това как искаме да изглежда този спорт без да се превръща в развъдник на национализъм и оръжие на политически елити; за това, че освобождението на футбола от оковите на печалбарството и комерсиализацията може да бъде дело само на самите футболисти и фенове, в съдружие с всички останали, които се борят срещу експлоатацията в останалите сфери на съвременния живот.

Член на Ситуационисткия интернационал от 1961 до 1970 г., Раул Ванегейм е автор на Traité de savoir-vivre à l’usage des jeunes générations ("Революцията на всекидневния живот", изд. Gallimard, 1967 г.), от която произлизат най-вдъхновяващите лозунги от Май '68, и на още близо тридесет други книги. Последната, която излезе, е L’État n’est plus rien, soyons tout ("Държавата вече не е нищо, ние сме всичко", изд. Rue des Cascades, 2011 г.).

Можеш ли да ни дадеш кратка дефиниция на ситуационистите?

Не. Живото е несвеждаемо до дефиниции. Жизнеността и радикалността на ситуационистите продължават да се развиват зад завесите на един спектакъл, който има всяка причина да си мълчи и да се прикрива. От друга страна, идеологическата рекуперация, на която тази радикалност бе подложена, преживя изкуствено надигане, но нейните интереси нямат нищо общо с моите.

Какво имаха предвид ситуационистите, когато заявиха, че ситуационизмът не съществува?

Ситуационистите винаги са били враждебни към идеологиите, а да говорим за ситуационизъм означава да търсим идеология там, където няма такава.

Логиката на рекламирането, доминираща медиите, разглежда всичко ново - материално, културно или друго - като лансиране на продукт. И при всяко лансиране на продукти ключовата дума е концепция. Така с разпространяването на дискусията за décroissance (буквално "отрицателен растеж", т.е. свиване на икономиката или икономическо смаляване), медиите естествено започнаха да питат каква е концепцията. Съжалявам, че ще ги разочаровам, но отрицателният растеж не е концепция. Няма теория за свиване, еквивалентна на теориите за растеж на икономиката. Отрицателният растеж е просто термин, създаден от радикални критици на теорията за растеж, за да ни освободи от икономическата коректност, която ни пречи да предлагаме алтернативни проекти за политики на пост-разрастване.

Факт е, че работата на Запад през последните години се ориентира все повече към сферата на "услугите". Тъй като първичното и вторичното производство се случват основно в "третия" свят или от имигранти в западните страни [1], третичният сектор среща безпрецедентно развитие в западния свят. За някои от тези услуги, за които се предполага, че включват също и някакво ниво на "интелектуалност" (каквото и да означава това), вече не е достатъчно само механичното изпълнение на някои определени задачи - днес те се изпълняват от компютри. Точно обратното, от работника се иска да поема "инициативи", да бъде "креативен", да бъде "част от отбора". При редица задачи, чиито основен обект е контактът с клиента, работникът е "лицето на компанията", който трябва да се придържа към нейните "ценности" (например задължително усмихване и приветливо отношение).

От началото на глобалната икономическа криза нараства броят конспиративни теоретици, които говорят за тайни общества на богати елити, контролиращи света. Тези теоретици създават абсурдни, фантастични сценарии за планове за депопулация и други митове, твърдейки, че всичко се случва зад затворени врати. Докато е вярно, че конспирации съществуват (или, да бъдем честни, те са естествения резултат на това как властта се упражнява в глобален мащаб) и това, че световните блага са запазени за много малко малцинство(1), има голяма разлика между тези, които говорят за тайни планове – имайки въпреки това ясни политически познания и разбирания как световната икономика работи – и тези, които сляпо приемат изфабрикувани, правдоподобни десни митове, без да критикуват логично и внимателно капиталистическата система и социал-политическите властови структури на нашите западни общества.(2)

Един рядък документален филм, преведен за първи път на български – „Корнелиус Касториадис и автономията”(1984) от архива на гръцката национална телевизия. Филмът разказва за живота и творчеството на Корнелиус Касториадис и неговия завой от марксизма към идеите на автономията.

Централна роля във филма играе концепцията за автономия. Представени са два исторически момента на автономни общества – древната Атинска демокрация и средновековните европейски градове. Демокрацията в Древна Атина оформя идеите на големия философ и неговите дефиниции за пряка демокрация и автономия.