Капиталистически измами (Робин Ханел)

Критици и защитници от дълго време спорят относно това дали капитализмът е несправедлив. Дали работодателите плащат несправедливи заплати на своите служители? Дали кредиторите заемат несправедливи кредити на кредитополучателите? Дали наемодателите таксуват наемателите несправедливо? Дали продавачите поставят несправедливи цени? Моят отговор на тези въпроси се крие в самите тях, заради което мисля, че капитализмът е системо несправедлив. Но да обясня защо ще ми отнеме много време и пространство, а днес не това ми е целта. Моят въпрос днес е, над и отвъд всички системни несправедливости, дали има ИЗМАМИ? И отговорът ми е, че има два вида измами в нашата икономика, за които малцина подозират, които протичат във всеки един момент. Едната се нарича ''корпорация'', а другата – ''банка''.

Критици и защитници от дълго време спорят относно това дали капитализмът е несправедлив:

Дали работодателите плащат несправедливи заплати на своите служители? Дали са несправедливи само ако са по-ниски от сумата, с която служителя повишава фирмените постъпления? Дали са несправедливи само ако падат под необходимото ниво за издръжка на служителя и семейството му? Или са несправедливи когато на даден служител се плаща по-малко от пълната стойност на това, което е произвел, оставяйки работодателя, който не е произвел нищо, без никаква печалба?

Дали кредиторите заемат несправедливи кредити на кредитополучателите? Дали те са несправедливи само ако надвишават нива, при които дълговете буквално са неплатими? Дали са несправедливи само ако надвишават продуктивността на кредитополучателя, завишена от дълга? Или са несправедливи когато надвишават процента, с който цялата икономическа продуктивност расте?

Дали наемодателите таксуват наемателите несправедливо? Дали наемите са несправедливи само ако надвишават определен процент от приходите на наемателя? Или когато надвишават разходите на собственика да поддържа на имота?

Дали продавачите поставят несправедливи цени? Дали те са несправедливи само ако са толкова високи, че ощетяват купувача? Или са несправедливи тогава, когато продавачът печели повече от сделката от купувача? Или са несправедливи тогава, когато по-богатата страна излиза печеливша от сделката, а по-бедната остава ощетена?

Моят отговор на тези въпроси се крие в самите тях, заради което мисля, че капитализмът е системо несправедлив. Но да обясня защо ще ми отнеме много време и пространство, а днес не това ми е целта. Моят въпрос днес е, над и отвъд всички системни несправедливости, дали има ИЗМАМИ? И отговорът ми е, че има два вида измами в нашата икономика, за които малцина подозират, които протичат във всеки един момент. Едната се нарича ''корпорация'', а другата – ''банка''.

Измама #1: Корпорациите – Основната характеристика на всяка корпорация е, че тя се наслаждава на ограничена отговорност (limited liability). Във Великобритания те се обозначават с инициалите ''Ltd’’ (на български ООД/Дружество с ограничена отговорност - бел. прев.) след тяхното име, което означава, че даденото юридическо лице носи ограничена отговорност(limited liability). В испаноговорящите страни инициалите S.A. стоят след всяко име на корпорация, което е съкращение на “Sociedad Anonima” (Анонимно общество). Важното тук е, че собствениците на корпорации са анонимни и недосегаеми и само активите, принадлежащи на корпорациите могат да бъдат отнети от техните кредитори. Какво означава това?

Ако започнеш някаква дейност, която вреди на околните, те могат да те съдят за всичко, което притежаваш. Те могат да погнат твоите банкови сметки, финансови портфолио от ценни книжа, къща, кола, мебели и всичко останало, което могат да сметнат за ценно, включително и твоята заплата. Но ако дадена корпорация започне да вреди на околните, те могат да я съдят само за активите, притежавани от корпорацията. Но корпорациите имат собственици, които са хора като мен и теб, с банкови сметки, портфолиа, къщи, коли, мебели и заплати. И в крайна сметка тези хора определят поведението на своите корпорации. Но жертвите не могат да погнат активите на собствениците на тези корпорации. Всички активи на собствениците на корпорациите са защитени. Това означава, че корпорациите могат да мамят тези, на които вредят, докато всички останали не могат.

През по-голямата часто от историята на капитализма измамата с ограничена отговорност не е била позволена. Системата, в която най-силните играчи се наслаждават на привилегията на ограничена отговорност, докато всички останали не разполагат с нея, е сравнително нова. На някои монашески общности и търговски гилдии се е давало правото на ограничена отговорност от ангкийското законодателство през 15 век, също и на монополи като този на East India Company, основан на ограничена отговорност и даден от английската корона през 17 век. Първият съвременен закон, позволяващ измама с ограничена отговорност е приет през 1811 г. в щата Ню Йорк. Но измамата с ограничена отговорност се оказва толкова печеливша, че до края на 19 век почти всички държави намират за необходимо да дадат на корпорациите ограничена отговорност, за да могат те да се конкурират успешно с други измамници, лицензирани някаде другаде. Но това не означава, че в един свят без измамници всички ние няма да можем да живеем по-добре.

Измамата с ограничена отговорност очевидно насърчава поемането на рискове. Въпросът е дали това е в услуга на обществото или в негов ущърб. Застъпници твърдят, че без измамата с ограничена отговорност заможните инвеститори няма да участват в рискови начинания, забавяйки скоростта на поемането на социално полезни рискове. Според критиците ограничената отговорност насърчава поемането на разрушителни рискове на гърба на други. След едно десетилетие ограничена отговорност в действие в Англия, Едуард Уилиям Кокс, доживотен член на консервативната партия, казва следното през 1855 г.:

Има морално задължение, чието спазване е дълг на законите на всяка цивилизована нация – да се изплащат дългове, да се спазват договори и да се изплащат репарации за сторени неправди. Ограничената отговорност се основава на противоположни принципи и позволява на човек да извлича ползи за себе си и да не бъде отговорен пред никого за своите действия.

Независимо дали социално полезни или деструктивни, сигурен съм, че всеки един от нас би се радвал на облагите на измамата с ограничена отговорност, на която в момента се наслъждават само корпорациите.

Измама #2: Банки – Банките са около нас по-дълго отколкото корпорациите с ограничена отговорност. Банките приемат влогове, които вложителите могат по своя воля да изтеглят. Но на практика само малък процент от влоговете се пазят в банковите трезори, защото банките заемат повечето от влоговете на кредитополучатели, които са задължени само да изплащат своите заеми по план, определен от договора за заем. С други думи, банките са двуженци: те имат правнообвързващ брак с първата си съпруга – вложителя, и правнообвързващ брак с втората – кредитополучателя. Ако първите съпруги са снизходителни и не упражняват своето брачно право да изтеглят своите влогове, само тогава банките няма да фалират всекидневно.

Техническото наименование на това е ''банкиране с частичен резерв''. Но това наименование е подвеждащо, защото предполага, че е възможно банкиране и с не частичен резерв. Ако от банките се изискваше да пазят всички влогове, за да елиминират всяка възможност за банкрут, ако вложителите изберат да изпълнят съпружеското си право, тогава те нямаше да могат да дават заеми и следователно нямаше да могат да правят печалба. С други думи ''банкиране'' означава, че резервите са само част от депозитите, което означава, че винаги е наличен риск от несъстоятелност.

И което е по-лошо, най-лесният начин за всяка банка да повишава печалбите си е като държи в резерв колкото се може по-малък процент от депозитите, увеличавайки по този начин опасността от несъстоятелност. Банките не биха могли да реализират печалби, освен ако лихвите по кредитите средно не са по-високи от лихвите по депозитите. Но банките трябва да се конкурират с други банки за клиенти, желаещи да направят влогове и заеми. Така че те могат единствено да намаляват лихвите, който изплащат по депозитите до толкова, че да не изгубят вложители и да увеличават лихвитепо заемите до толкова, че да не изгубят клиенти. От друга страна, докато „спредът“ между лихвите по заемите и депозитите е ограничен от конкуренцията между банките, една банка би могла да увеличи своите печалби, като завишава частта от своите влогове, които заема или като намалява частта, която пази в резерв. Ако една банка намали на половина депозитите, които държи в резерв, тя ще удвои своите печалби.

Тази измама се състои в това, че банките залагат парите на своите първи съпруги, а не своите собствени, когато дава заеми. Ако заемът се изплати банката прибира печалбата. Но ако това не се случи, поради каквато и да е причина, тогава първите съпруги губят своите пари.

Тази измама се оказва толкова доходоносна, че в исторически план банките не могат да устоят на това да държат все по-малък резерв в името на печалбите на акционерите, което води до чести тежки банкови фалити, които невинните вложители понасят най-тежко. Общественият гняв в крайна сметка доведе до минимално правно изискване за задължителен резерв и гарантиране на влоговете. Въпреки това никоя от тези ''регулаторни реформи'' не премахва опасността, заложена в банковата индустрия. Изискванията за задължителен резерв пречат на банките да заемат своите резерви до такава степен, че дори и малко изтегляне на влогове да ги доведе до състояние на несъстоятелност. Гарантирането на влоговете намалява възможността от паникьосване на вложителите при първите симптоми на проблеми с техните банки, което би довело до масово изтегляне на влогове. Но при 100% задължителен резерв не биха съществували банки, а никоя държава не може да гарантира всички депозити. Следователно рискът, заложен в банковата индустрия остава, макар и леко намален.

Както измамата с корпоративната ограничена отговорност, така и банковата измама си има своите защитници и критици. Защитниците твърдят, че ако не позволим на банките движение, ще има твърде малко социално продуктивни заеми. Критиците от много време насам твърдят, че нерегулираното банкиране е инцидент, който неизбежно ще се случи. Някои критици, включително и аз, днес твърдим, че тъй като банките са се доказали като много опитни в убеждаването на политици да премахват регулации след отминаването на финансови кризи, само ще се самозаблуждаваме ако мислим, че банковият сектор може да бъде поставен под компетентен надзор и следователно частното банкиране с цел печалба е лукс, който не всички могат да си позволят. По-добре е да имаме обществени банки, неконтолирани от акционери, стремящи се към печалба по начини, създаващи ненужни социални рискове. Във всеки случай, аз съм сигурен, че всички ние бихме искали да опитаме двуженската измама и да залагаме парите на други хора, да прибираме печалбата от тях и ако се появят загуби, да оставим други да плащат.

Превод: Mechanic955