представителна демокрация

Публикуваме интервюто за в-к "Капитал" с Мария Иванчева (социален център "Хаспел") и Вал Тодоров ("Живот след капитализма"), направено на 27.02.2013 г. от журналистката Люба Йорданова по повод настоящите протести и процеси, пътя след тях, системната криза на настоящата политико-икономическа и социална система и възможните алтернативи отвъд нея.

Свали аудио-файла (.wav; 68 мин)

Защо точно "манифест", не звучи ли това "помпозно" и "комунистически"?

Текстът на един "манифест" е публична декларация на принципи и намерения и на латински manifestum значи "ясен" или "явен". Нищо повече и нищо по-малко от това. Манифести не се пишат само от партии или видни политици, а и от най-обикновени хора и малки групи. В Англия и САЩ манифести се пишат от ученици, които участват в младежки организации. Също така много популярни са личните манифести, които се пишат, за да мотивираш самия себе си. Манифести обикновено се пишат в сферите на политиката, изкуството и технологиите. Известни манифести от различни течения в изкуството са: Манифест на футуризма (1909), Манифест на сюрреализма (1924), Филмов манифест "Догма 95" (1995), Филмов манифест на ремодернистите (2008). "Комунистическият манифест" (1848) и "Моята борба" (1925) на Хитлер са познати примери на политически манифести, но по-известните манифести от последните 40 години са консервативни и либертариански: "Нов либертариански манифест" (1980) на Конкин, "Контракт с Америка" (1994) на републиканците, "Революцията – манифест" (2009) на Рон Пол.

Защо манифестът е написан от името на 99% от хората, когато едва ли е възможно такъв висок процент да споделят общи възгледи?

Настоящият текст е написан през лятото на 2012 г. във връзка с тогавашните екологични протести срещу промените в закона за горите, но всичко написано в него е още повече валидно и днес.

Протестираме срещу промените в закона за горите. Знаем, че природата е на всички нас, но корпоративни лобисти и корумпирани политици я заграбват за себе си, а медиите се опитват да омаловажат недоволството ни. Тук и сега става дума за конкретен закон, който е само късче в огромната мозайка на една грозна глобална система. Но ние знаем, че всяко дърво е част от гора от системни проблеми. Не сме толкова наивни да виждаме само отделни дървета, а да нехаем за същността на гората.

Не само в България, а и в Европа, Америка и целия свят, хората излизат възмутени на улиците и настояват за радикална промяна в корумпирания икономически и политически модел, в който ни е наложено да живеем. Тази хищна финансова и корпоративна система е базирана на и възпроизвежда неравенство, експлоатация, несправедливост, бедност, болести, отчуждение, войни и унищожение на човешките и природни ресурси.

В брошурата си "Невидимият комитет" се е постарал да ни покаже как всеки специализиран сектор на познанието констатира по свой начин катастрофата, в която са ни насадили.

Психолозите атестират тревожния феномен на разтваряне и обезличаване на личността, на една прогресираща генерализация на депресията, която се дублира от увеличаващия се брой точки на преминаване към „безумни“ акции.

Социолозите ни сочат кризата във всички социални отношения, имплозията-рекомпозиция на семейството, на двойките и на всички традиционни връзки, разпространението на вълните на масов цинизъм, които карат социолозите да поставят под съмнение дори съществуванието на самото „общество“.

Икономистите от новия клон постаутистична икономика са се заели да докажат несъстоятелността на аксиомите и претенциозността на „икономическата наука“.

Еколозите не е необходимо да ни отпращат към събраните данни и факти, за да очертаят констатацията и размерите на природната катастрофа.

Възприемана от специалистите „оптимистично“, катастрофата се превръща в множество „проблеми“, поддаващи се, според тях, на „решаване“ или поне на „управление“, поради което светът може да продължи спокойно своя марш към… пропастта.

Обратно на „специалистите“, Невидимият комитет счита, че водовъртежите, които вълнуват повърхността и увличат настоящето към дъното, произлизат от едно тектонично разкъсване в най-дълбоките пластове на днешната цивилизация. Това вече не е „общество в криза“, а състояние на един свят, който си отива. Тоталитарните акценти, които овоняват епохата, националният пожар от ноември 2005 г. и рядката решимост на някои други движения – всичко това свидетелства за една крайно напрегната ситуация. За едно напрежение, чиято формула е: Ние възприемаме интуитивно планетарния обхват на катастрофата, но нямаме никакви средства, за да ѝ се противопоставим.

„Идващият бунт“ се опитва да изтръгне от всяка специалност частта от истината, която се съдържа в нея, преминавайки през седем кръга, които разбира се, ще се умножават и разширяват. Това са Азът, социалните отношения, трудът, икономиката, мегаполисите, средата, в която живеем и накрая – цивилизацията. Да се изтръгне от тези проблеми истината най-често означава: разрушаване на стълбовете на епохата. В разгледаните седем кръга, във всяка от седемте области, се оказва, че полицейщината е единственото решение и изход, който предлагат господарите на съществуващия ред. И залогът на всеки избор – за президент или парламент – се свежда до отговор на въпроса кой ще има привилегията да упражнява терора; дотолкова вече политика и полиция са станали синоними.

„Идващият бунт“ ни изважда от трите десетилетия, през които не преставаха да предъвкват, че „не можем да знаем предварително от какво и от кого ще бъде извършена революцията, че не можем нищо да предвидим“.

По същия начин, по който Бакунин прокламира тактиката на превръщането на империалистическата война в гражданска, а нея – в Социална революция и формулира лаконично програмата на Комуната в Лион през септември 1870 г., а Бланки успя да планира ефикасната барикада шест месеца преди Парижката Комуна, по същия начин ние можем да определим кои пътища водят вън от кръговете на съществуващия ад и кои днес са неизползваеми. Следователно, едно определено внимание на техническите проблеми на бунта не липсва в брошурата.

Всичко, което можем да кажем тук, е, че тя съсредоточава мисълта ни около поемането на самоуправлението от народа на всички нива, към физическото блокиране на икономиката и премахването на полицията...

Свали в .pdf-формат | Свали в .doc-формат

Автор: Невидимият комитет
Превод: Георги Константинов

Унищожаване на биологичното богатство

Ще говоря за днешните проблеми на демокрацията. Казвам днешни проблеми на демокрацията, а не проблемите на днешната демокрация, защото днес демокрация реално не съществува никъде. Има (може би) някои либерални олигархии в определени страни, относително привилегировани в много отношения. Сега би трябвало да сме над пет милиарда души на земята и само 500 или 600 най-много 700 милиона души живеят в страни, в които гладът не е ежедневен проблем, в които преследванията, затварянето, подтисничеството не са ежедневие. Но дори и в икономически развитите и политически либералните страни ситуацията, въпреки че изглежда почти приемлива, в действителност е отчайваща. Отчайваща е, защото за съжаление никой не може да види по-далеч от носа си; все още, човечеството днес среща огромни проблеми.

Партията на Уол Стрийт е управлявала в САЩ без какъвто и да е съперник твърде дълго. Доминирала е тотално (за разлика от частично) политиките на президентите от поне четири десетилетия (ако не и повече), независимо от това дали въпросните президенти са били нейни охотни служители или не. Законно е корумпирала Конгреса чрез малодушната зависимост на политици и от двете партии към нейната сурова финансова мощ и достъп до мейнстрим медии, които тя контролира. Благодарение на назначенията, одобрени от президенти и Конгрес, Партията на Уол Стрийт доминира голяма част от държавния апарат, както и юридическия, в частност Върховния Съд, чиито пристрастни решения са все повече в интерес на користни финансови интереси в различни сфери като избирателния и трудовия закон, закона за околната среда и договорното право.

От избори към съзнателно негласуване

Процесът на изборите изисква от нас хората да дадем безплатно, чрез пускането на бюлетината, правото на позиция и решение на всякакви политически въпроси, предоставяйки това в ръцете на малцина представители. Това, с няколко думи означава да НЕ решаваме за живота ни, а за това кой ще решава за него. Това е поредният епизод на съвременната трагедия наречена „представителна демокрация”. И наистина е трагедия, защото през предходните режими властта е била въпрос на насилствено изпълнение, докато днес подтиснатите сами избират кой ще ги управлява.

"Тези серии са за това как онези на власт са използвали теориите на Фройд, за да се опитат да контролират опасната тълпа в ерата на масовата демокрация" - Адам Къртис

За много хора в политиката и бизнеса, триумфът на Аз-а е крайния израз на демокрацията, където властта най-накрая се е пренесла в хората. Със сигурност хората могат да си мислят, че те управляват, но наистина ли е така? "The Century of the Self" разкрива неразказаната и понякога спорна история за разрастването на консуматорското общество във Великобритания и САЩ. Как е създаден всеконсумиращият Аз, от кого и в чии интерес?

Докосвайки теми като идеята за демокрация, свободния пазар, политическата криза е постепенното уеднаквяване на програмите на десните и левите политически сили, "Клопката" изследва идеологията, която ни кара да приемем тази толкова странна идея за свободата. Описвайки нашите лидери като неосъзнати жертви на една ограничена визия за човешкото същество, Адам Къртис твърди, че няма нищо природно грешно в нас и е възможно да се създаде едно справедливо общество, неподчинено на силата на числата и страха.

Осмелявайки се в това футурологично есе да скицирам облика на обществото, избавено от капитализма (икономиката на печалбата) и държавата (апарата за принуда, който съществува от данъчни приходи), си давам сметка, че подробното описание рискува да заприлича на директива, задължителен план за изпълнение. Не, нямам такава цел. Творческата инициатива на хората със сигурност ще породи други схеми, кои по-добри, кои просто по-различни от моето предложение. Ако те се придържат към духа на свободата, значи ще са съвместими помежду си и практическото им прилагане ще доведе до синтеза на форми, отпадане на части и цели умозрителни модели, но така или иначе всяко теоретично предложение ще изиграе ролята на ориентир, към който да се върви. И в процеса на движение задължително се правят корекции, уточнява се и крайната цел. А тя е постигането на лична свобода, за която Рудолф Рокер е писал:

“Само в обединението на чувството за солидарност с вътрешния импулс в името на справедливостта – свободата се превръща във връзка за единство; и само при това условие личната свобода на ближния престава да бъде преграда и става гаранция за собствената ни свобода.”

Затова не схеми и структури трябва да бъдат целта на будните хора, защото те са само средство за постигането и опазването на свободата.

Дължим го на загиналите за нея наши предшественици, дължим го на себе си, дължим го на потомците си.

СЛЕД ВОЙНАТА, разказаната с впечатляваща чувствителност история на съвременна Европа, е забележително постижение на един от водещите историци в света. Това е шедьовърът на професор Тони Джуд, роден в Лондон през 1948 година, получил образованието си в Кингс Коаедзк, Кеймбридж и в Екол Нортал Сюпериер, Париж. Преподавал е в Кеймбридж, Оксфорд, Бъркли и Нюйоркския университет, където е професор по Европейска история и директор на Института Ретарк, който основава през 1995 година. Автор и редактор на единайсет книги, той е редовен сътрудник на Ню Йорк Ревю ъв Букс, Тайте Литерари Съплетент, Ню Рипъбпик, Ню Йорк Таймс и много други списания в Европа и САЩ.

Публикуваме превода с любезното съгласие на самия преводач - Зорница Христова.

Свали книгата в .doc-формат

Съдържание

Предговор и благодарности
Въведение

Част първа: След войната: 1945-1953 г.
I Наследството на войната
ІІ Възмездие
ІІІ Възстановяването на Европа
ІV Невъзможното споразумение
V Настъпването на Студената война
VІ Във вихрушката
VІІ Културни войни
Интермецо: Краят на стара Европа

Част втора: Благоденствието и неговите недоволства: 1953-1971 г.
VІІІ Политиката на стабилност
ІХ Изгубени илюзии
Х Заможни времена
ХІ Социалдемократическият момент
ХІІ Призракът на революцията
ХІІІ Краят на играта

Част трета: Години на отстъпление: 1971-1989 г.
ХІV Намалени очаквания
ХV Политика в нова тоналност
ХVІ Време на преход
ХVІІ Новият реализъм
ХVІІІ Силата на безсилните
ХІХ Краят на стария ред

Част четвърта: След стената: 1989-2005 г.
ХХ Континентът се разцепва
ХХІ Разплатата
ХХІІ Старата Европа – и Новата
ХХІІІ Разновидностите на Европа
ХХІV Европа като начин на живот

Епилог: От дома на мъртвите: Есе за съвременната европейска памет

Докато все още спорим дали има живот след смъртта, може ли да добавим в кошницата още един въпрос? Има ли живот след демокрацията? И какъв ще е този живот? И под демокрация нямам предвид демокрацията като идеал или вдъхновение. Имам предвид работещия модел: западната либерална демокрация и нейните варианти, такива каквито са.

И така има ли живот след демокрацията?

Опитите да се намери отговор на този въпрос често се превръщат в сравнение между различни системи на управление и завършват с леко раздразнителна, свадлива защита на демокрацията. Тя има грешки, казваме. Не е перфектна, но е по-добра от всичко друго, което се предлага. Неизбежно, някой в стаята ще каже: "Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия.. това ли предпочитате?”

Както пише на един чешки плакат: "На поляците им трябваха десет години, на унгарците – десет месеца, на източногерманците – десет седмици, а на чехословаците – десет дни" да свалят режимите, някога смятани за непоклатими. Ще направим опит да разграничим доброто от лошото, да се отбележи кое е изненадващото и кое – не. Империите на злото: едната си отива, остава другата.

Господстващият политически модел в началото на 21 век е конституционно-плуралистичният. Той датира от 17 век и практически е отбелязал малко развитие от Френската революция до наши дни. Кои са неговите характеристики? Работи ли и за кого? Може ли той да бъде средство за постигане на качествена промяна в света? Можем ли чрез него да премахнем цялата нищета и експлоатация? Какви са неговите недъзи и могат ли да бъдат реформирани? Какви алтернативи стоят пред нас?

Отговорите на тези въпроси са особено важни днес, дни преди парламентарните избори в България през 2009, а още повече в условията на глобална криза. Можем ли да променим обществото към по-добро чрез избори, парламент, партии?

В началото беше крясъкът (крясък на отрицанието на сегашния свят, но и на мечтите за един по-добър такъв - бел. прев.).

А после какво?

Крясъкът допуска съществуването на един изстрадан стремеж за промяна в света. Но как да я постигнем? Какво можем да направим, че светът да стане едно по-добро, по-човечно място. Какво можем да направим, че да премахнем цялата нищета и експлоатация?

I

Има един дежурен отговор. Направи го чрез държавата. Присъедини се към някоя политическа партия, помогни и да вземе дъравната власт и по този начин промени страната. Или ако си по-гневна/ен или нетърпелив/а, ако имаш съмнения относно постижимото чрез парламентаризма, то тогава присъедини се към революционна организация и ѝ помогни да вземе държавната власт, било по мирен или войнствен начин, а след това използвай революционната държава да промениш обществото.

Промени света чрез държавата: това е парадигмата, доминирала революционната мисъл за повече от век.

Исторически са поемани различни пътища в търсене на доброто общество. Идеалите са воювали помежду си, някои са печелили, повечето са губели. Някои са обявявали край на историята, установяване на имперски ред, триумфа на капитализма. Други продължават да се борят за по-добър свят след капитализма; те са се обединявали, устоявали и развивали заедно. И все още има някои, които правят специфични предложения как би изглеждало едно добро общество. Това есе е повод за размисъл относно икономическата визия, за еволюцията на отминалите и настоящите икономически разбирания и най-накрая, аргумент за организиране на Икономика на участието (ПарЕкон).

За целите на това есе, аз започвам с изтъкване на нуждата от свободна икономическа система. След това подчертавам нещата, които вярвам, че са главните цели на търсената алтернатива на капитализма. Ценностите са установени, за да служат като ръководен критерий при оценяването на различните предложения и възможности. Заедно с тези оценъчни критерии, аз използвам радикален анализ на институциите, за да помогна в разбирането на институционалната рамка на алтернативните икономически системи и тяхната полезност.

Конференцията на републиканците предизвика безпрецедентни по мащабите и разнородния си състав протести, а също и полицейски репресии в духа на милитаризирания "модел Маями" - над половин милион души изпълниха улиците на Ню Йорк в неделя на 29 август и над 1800 души бяха арестувани за 4 дни и държани в напечените от жегата хангари на Кей 57, не случайно наречен "Гуантанамо на Хъдзън". Кой обаче стоеше зад планирането, организацията, изпълнението и отразяването в независимата медия на "битката за Ню Йорк", както Еми Гудман (Amy Goodman) от Democracy Now! озаглави всекидневните си двучасови репортажи на неспиращите сблъсъците на воля, морал и стратегии по улиците и в залата на конференцията? Какви политически идеали и морални императиви движеха инициаторите на тази разноцветна като дъгата амалгама от граждански движения и инициативи?

Една седмица по-рано на конференцията "Живот след капитализма" имах възможността да срещна и чуя много от активистите, които се готвеха не само за "битката за Ню Йорк", но и за дългосрочната борба на гражданските движения в Америка и по света. Пътувах от Флорида до Ню Йорк специално за това събиране на мъже и жени, младежи и посребрени ветерани от различни щати, раси и идеологии, отдадени на разнородни прогресивни каузи, които обаче се придържаха към принципите на равенство, социална справедливост и взаимно уважение. Това събиране, което се разграничаваше по стил от традиционните конференции, се опитваше да въплъти духа на сапатиското encuentro – пространство, което не е разделено между "експерти" и "публика", където всички гласове биват изслушвани и концепцията за "хоризонтализъм" е едновременно цел и средство; три дни на споделени алтернативи, стратегии и изграждане на нови приятелства.

PDF файлове - Ден първи | Ден втори | Ден трети

Мандарините на корпоративния свят, изпълнителните директори, банкерите, политиците, съдиите и генералите ни гледат от високо и клатят строго глави. "Няма алтернатива," казват те и пускат кучетата на войната. Тогава от руините на Афганистан, от разрушените градове на Ирак и Чечня, от улиците на окупирана Палестина и планините на Кашмир, от хълмовете и равнини на Колумбия и горите на Андра Прадеш и Асам идва смразяващия отговор: "Няма друга алтернатива освен тероризъм." Тероризъм. Въоръжена борба. Въстание. Наричайте го както искате. Тероризмът е ужасен, грозен и обезчовечаващ както за своите извършители, така и за своите жертви. Но същото се отнася и за войната. Може да се каже, че тероризмът е приватизацията на войната. Терористите са търговци на свободния пазар на войната. Те са хората, които не вярват, че държавата има монопол върху законната употреба на насилие.