икономически кризи

Изложение върху световната икономическа криза на Ричард Улф.
Професорът по икономика Ричард Улф се връща назад в историята на САЩ, за да открие корените на днешната икономическа криза. Изключително забавен и с ясни думи ще ни разясни причините за задлъжняването на американския народ и за спекулациите на фондовите пазари.
Има ли изход от кризата и какъв би могъл да бъде той?

 Публикуваме последната статия на нашия забележителен приятел, поет, философ, активист и истински Човек, Пейчо Пейчев. Почивай в мир, Пейчо! Помним, скърбим!

През последните няколко седмици, експлозивно в подвижността си и изменяемостта си, движението "Окупирай" в съвременния глобален свят наистина по изумителен начин демонстрира приложимостта на технологиите и социалните мрежи. И това не просто защото се появи някак ей-така безпричинно едно движение, което се зароди в Ню Йорк и наложи модата да се пръкват негови копия по различни места по света, носейки със себе си някакъв неясно-необясним аромат на абстрактен ентусиазъм. Да, не са малко хората, които не просто подхождат с недоверие към него, но и незнайно откъде привиждат някаква негативна естетичност, уж носеща у себе си противна щекотливост. Движението "Окупирай" в различните му проявления – "Окупирай Уол Срийт", "Окупирай Лондон", "Окупирай Париж", "Окупирай България" … - не е абстрактна производна на някаква урбанистична ферментация. Не е пореден вопъл на някаква абстрактно съществуваща левица, опияняваща се да възроди своето изгубено адекватно присъствие в политическото пространство, накърнена и завиждаща на Големите успехи на неолибералистките инициативи. Не, не е вярно, че движението "Окупирай" събира някакви неориентирани тълпи от реваншисти, абстрактни анархисти, фанатизирани зелени, овехтели и нови хипита, антиглобалисти, патологични комунисти и анти-капиталисти. И не е вярно, че то има поддръжници в лицето на официални представители на институции като Барак Обама и Бил Клинтън, наред с Нанси Пелоси, Уго Чавес, Али Каменай (радикалния ислямист от Иран), а още по-малко пък фигури като Джордж Сорос и Бил Гейтс, които се изживяват като либерални комунисти. Да, странно е присламчването на някои от тези хора към движението, присъединяването им към ненавижданите иначе от тях Уго Чавес и Славой Жижек. И безкрайно лицемерно е биенето в гърдите на такива и изживяването им като духовни ментори, особено когато заявяват, че "капитализма е враг на отвореното общество". Ни най-малко капитализма не е враг на "отвореното общество", ами те всъщност са взаимно легитимиращи се производни.

Прекъсната ли е връзката?

В книга V на своята „Политика” Аристотел описва вечния преход на олигархиите, превръщащи се в наследствени аристокрации – които впоследствие биват сваляни от тирани или развиват вътрешни съперничества, след като някои фамилии решават „да вземат народа в своя лагер“ и въвеждат демокрация, в рамките на която възниква нова олигархия, следвана от аристокрация, демокрация, и така нататък през цялата история.

Дългът е основната сила, движеща тези промени – винаги с нови особености и обрати. Той поляризира богатството и създава кредиторска класа, чиято олигархична власт свършва с идването на нови лидери („тирани“ според Аристотел), които печелят обществена подкрепа като анулират дълговете и преразпределят собствеността, или изземат нейното плодоползване за държавата.

Партията на Уол Стрийт е управлявала в САЩ без какъвто и да е съперник твърде дълго. Доминирала е тотално (за разлика от частично) политиките на президентите от поне четири десетилетия (ако не и повече), независимо от това дали въпросните президенти са били нейни охотни служители или не. Законно е корумпирала Конгреса чрез малодушната зависимост на политици и от двете партии към нейната сурова финансова мощ и достъп до мейнстрим медии, които тя контролира. Благодарение на назначенията, одобрени от президенти и Конгрес, Партията на Уол Стрийт доминира голяма част от държавния апарат, както и юридическия, в частност Върховния Съд, чиито пристрастни решения са все повече в интерес на користни финансови интереси в различни сфери като избирателния и трудовия закон, закона за околната среда и договорното право.

Какво можем да кажем за приватизацията?

Отново, ефектите от нея са очевидни. Например при последното икономическо чудо в Мексико приватизацията както винаги означаваше предаването на публични активи в ръцете на приятели на президента или на други богати хора или международни инвеститори за стотинки от истинската им цена. В действителност броят на милиардерите в Мексико по време на икономическото чудо се увеличи много, по-бързо от процента на хората, живеещи в крайна бедност. Оказа се, че някои са много добре, но населението като цяло – не особено. За населението това беше истинска катастрофа, дори и преди колапса. Това е приватизацията. А що се отнася до правата върху собственост, увеличаването на правата върху частната собственост?

След икономическата криза от 2008 г., идеолозите на "свободния пазар" започнаха да използват същото извинение, което сме чували много пъти от идеолозите на комунизма след разпадането на СССР – че случилото се на практика всъщност не отговаря на замисъла; че това не е "истински" комунизъм/капитализъм. Но докато има вярващи, не е трудно да се съживи умираща идеология. Намираш изкупителна жертва, която да поеме вината за всичко, даваш честна дума, че следващия път нещата ще са различни и системата отново става обещаваща.

За онези, които се интересуват от действителността, един поглед върху истинската история предполага някои корекции – модификация на теорията за свободния пазар към нещо, което бихме могли да наречем "теорията за свободния пазар в истинския свят". Онази, която не се рецитира, а се прилага в действителността.

Принципът на тази теория за свободния пазар е следния: свободните пазари са чудесни за вас, но не и за мен. Това е почти универсално. И така вие – независимо кой сте – трябва да се научите на отговорност, да станете обект на пазарна дисциплина, това е добре за вас, това е трудна любов и т.н., и т.н. Но аз имам нужда от бавачката Държава, която да ме пази от пазарната дисциплина, така че да имам възможност да се удивлявам на чудесата на свободния пазар, докато съм доволно субсидиран и защитен от всички останали чрез бавачката Държава. И разбира се това трябва да е безрисково. И така, готов съм да трупам печалби, но не искам да поемам рискове. Ако нещо се обърка, вие ще ме спасите.

Настоящият текст е транскрипция на лекцията на Дейвид Харви, направена на 26 април 2010 г. на конференцията на "Кралската общност за насърчаване на изкуството, производството и търговията (RSA) в Лондон, Великобритания.

Преминаваме през криза, за която се дават всякакви обяснения и е интересно да разгледаме различните жанрове.

Според един от тях всичко се дължи на човешката слабост. Алън Грийнспан се оправда, че "това е човешката природа, срещу която не можем да направим нищо." Съществува цяла вселена от обяснения, според които виновните са хищническите инстинкти, инстинктите за доминация, илюзиите на инвеститорите, алчността и т.н. Това е доста дискутирано, защото колкото повече научаваме за всекидневните практики на Уолстрийт, толкова по-ясно ни става, че в това обяснение има голяма доза истина.

Гладът в света вече не е временен проблем, а структурна световна хранителна криза. Тя е резултат от дългогодишното развитие, имащо за цел благосъстоянието на развитите държави. Филмът описва механизмите на световната икономика, които спират развитието на бедните страни като Египет, Бангладеш, Еквадор.

През юни 2000 г. във Франция група студенти по икономика публикуваха в интернет петиция, протестирайки срещу:

• липсата на реализъм в обучението по икономика;
• "неконтролируемото използване" и третиране на математиката като "цел сама по себе си" в икономиката, което води до превръщането на икономиката в "аутистична наука", изгубена в "измислени светове";
• репресивното доминиране на неокласическата теория и подходите, произхождащи от нея в университетските курсове по икономика;
• догматичният стил на обучение по икономика, който не оставя място за критично и задълбочено мислене.

Петицията на френските студенти настояваше за:

• включване на емпиричните и конкретните икономически реалности;
• поставянето на науката пред сциентизмът;
• плурализъм в подходите, адаптиран към комплексността на икономическите обекти и неопределеността, обкръжаваща повечето от големите въпроси в икономиката;
• иницииране на реформи от страна на техните преподаватели за спасяване на икономиката от аутистичното и социално безотговорното ѝ състояние.

Петицията на студентите имаше голяма тежест, тъй като авторите и първите подписали бяха свързани с френската университетска система "Гранд екол", чиито огромен академичен престиж и селективност превъзхожда всички останали висши учебни заведения във Франция. Никой не смееше да каже, че тези студенти, върхът на сладоледа, се противопоставят на формалисткия подход в икономиката, тъй като той е твърде труден за тях. По този начин още от самото начало защитниците на статуквото бяха лишени от любимите им аргументи.

Междувременно някой преподаватели по икономика във Франция отговориха със своя собствена петиция, подкрепяйки исканията на студентите, добавяйки още към анализа им и оплаквайки култа към сциентизма, в каквото се е принизила икономиката. Петицията на преподавателите също така призоваваше за стартирането на публичен дебат за състоянието на икономиката и преподаването ѝ.

"The Shock Doctrine" (Шоковата доктрина) е най-новият документален филм на режисьора Майкъл Уинтърботъм, корежисиран от Мат Уайткрос, работили заедно и по филма "The Road to Guantanamo (2006)" (Пътят към Гуантанамо).

Базиран по книгата на Наоми Клайн със същото име и структуриран около публичните лекции на канадската писателка и активистка, "The Shock Doctrine" твърди, че политиката на "свободния пазар" на САЩ успява да доминира света чрез експлоатация на шокирани от бедствия и катастрофи хора и страни.

Дълги години Джон Пъркинс е бил "икономически убиец", в света на международните финанси. Функция, която той извършва чрез убеждаване на държави от третия свят да предприемат мащабни проекти за обществени строежи. Днес разбираме, че тези проекти финансирани от Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) служат за обогатяване на американски корпорации, докато в същото време създават осакатяващи дългове за тези държави, правейки ги зависими от САЩ.

Най-известната му книга ("Изповедта на един икономически килър") може да изтеглите от тук.

Джон Пъркинс става икономически килър (economic hit man) през 1971 г., когато е на 26 години. Схемата, по която "работят" той и неговите колеги, е проста: те убеждават дадено правителство да започне някой мащабен инфраструктурен проект (огромен язовир, летище, автострада), който уж ще осигури на страната голям икономически растеж и благоденствие. Пак килърите уреждат милиардните кредити. С условието обаче проектът да се изпълнява от определени американски фирми. Когато след някоя и друга година става ясно, че правителството не може да върне заемите, "измамената държава вече е изпаднала в тежка икономическа и политическа зависимост от САЩ". По този начин американските концерни стават господари на нейните петролни находища и други богатства, Пентагонът придобива военни бази, а Вашингтон установява пълен контрол над важни геополитически обекти (напр. Панамския канал).

"Похватите на икономическия килър са като тези на мафията - обяснява Пъркинс, позовавайки се на собствения си опит от Индонезия, Еквадор и ред други страни. - Осигуряват се кредити, които въпросната държава не може да върне, след което започва спиралата от искания за нови и нови "услуги и отстъпки".

За да постигне целта си, Пъркинс агитира чуждите управници чрез "разкрасени" статистики, експертни оценки и проекти. Но успехите му се дължат не толкова на числата и красноречието му, колкото на подкупите, които ги съпровождат. "Политиците в Третия свят не са толкова наивни, че да се захващат с нелепи проекти. Истинското разковниче е склонността им към корупция. Колкото по-корумпиран е един режим, толкова по-големи успехи постигат икономическите килъри."

През 70-те години Пъркинс работи по уреждането на "една голяма сделка, за която се говори много и досега". Тогава кралският двор в Рияд се съгласява да реинвестира по-голямата част от саудитските петродолари в американски държавни облигации, като при това поема и задължението да поддържа цената на петрола на желаното от САЩ равнище. В замяна на това Вашингтон обещава да не допусне падането на династията от власт. Преговорите "са трудни" и се ускоряват едва тогава, когато Пъркинс осигурява на един от принцовете "дамска компания от блондинки при посещението му в Бостън". Това съвсем не е единственият случай, в който икономическият килър се изявява и като сутеньор.

За десетте си години в занаята Пъркинс се е нагледал на подкупни политици, които лесно откликват на офертите му. Изключенията са само две: панамският президент Омар Торихос и еквадорският му колега Хайме Ролдос. Първият не се съгласява да предаде контрола над Панамския канал, вторият не отстъпва пред американските нефтени концерни. В крайна сметка и двамата загиват при загадъчни самолетни катастрофи през 1981 г. Тогава именно Пъркинс си дава сметка, че "на мястото на икономическите килъри са се появили чакалите, сиреч истинските килъри, обучени от ЦРУ или други специални служби".

Измъчван от угризения на съвестта, малко по-късно той подава оставка. Това обаче не му пречи да запази и до ден-днешен връзките си с някои от бившите си колеги. От тях той знае, че в наши дни икономическите килъри са още по-активни - особено в Ирак, както и в Латинска Америка (Венецуела, Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Еквадор). Нещо повече, ако в миналото килърите са били "само" хиляди, днес те са "може би стотици хиляди". Повечето от тях действат в полза на "концернокрацията", тоест за световното господство на концерни като "Уол-Март", "Найк", "Ексон" и т.н. Връзката между "концернокрацията" и американските власти също е от явна, по-явна, подчертава Пъркинс, привеждайки примера с вицепрецидента Дик Чейни и "Халибъртън".

"Това, което разказвам аз, не се различава с нищо от онова, което изнесе в книгата си "Глобализацията" Джоузеф Стиглиц. Разликата между мен и бившия главен икономист на Световната банка е там, че той пише от научна гледна точка, а аз - направо от окопите."

Днес вече 63-годишен, Джон Пъркинс живее в родното си градче Ню Хъмпшър в щата Флорида. Израсъл в семейството на начален учител, в младостта си той не вижда пред себе си особени перспективи. През 1971 г. обаче негов познат го свързва с един агент на Националната агенция за сигурност (NSA). Това е най-голямата разузнавателна организация на САЩ, която се занимава с вербуването на икономически килъри. След кратко проучване агенцията го препоръчва на консултанската фирма "Час Т. Мейн" (Chas T. Main). Като неин служител Пъркинс никога не е получавал преки указания да манипулира "проектите" - поради простата причина, че и той, и колегите му са били наясно, че трябва да правят точно това. Битието на икономически килър обаче му харесва - пари, приключения, екзотични пътешествия, жени, контакти с политически и икономически величия. А и професията явно му се удава - за броени години Пъркинс става шеф на 50 подчинени.

Години след като се е отказал от кариерата си, Пъркинс явно е наблюдаван отблизо от бившите му работодатели. Ето защо те скоро разбират, че пише книга и купуват мълчанието му със скъпа синекура. Големите пари, които получава за своята дискретност, позволяват на Пъркинс да създаде благотворителна фондация, която се занимава с опазването на природата и културата на Амазония. Така той се опитва да откупи съвестта си, като помага на индианците, както и на други жертви на подвизите му като икономически килър по света. Накрая обаче идва черният 11 септември и последвалата го "катастрофална политика" на Вашингтон. Тогава Пъркинс решава, че вече "не може да мълчи във времена, в които трябва да крещи".

Свали филма | Свали субтитри на български

Икономическата наука – в сеансите на популярните ѝ аватари в медията и политиката – е космологията и теодицеята на съвременната ни култура. Повече от самата религия, повече от литературата, повече от кабелната телевизия, икономиката е тази, която предлага доминиращия наратив на сътворението в нашето общество, обрисувайки отношението на всеки от нас към вселената, която обитаваме, отношението на човешките същества към Бога. И историята, която се разказва, е изумителна. В нея огромното множество от непознати индивиди – всеки сам за себе си, всеки в еднолична борба – въпреки всичко са обвързани заедно в една красива и естествена подредба на битието: Пазарът. Това разбиране на пазарите – не като артефакти на човешката цивилизация, а като природен феномен – сега служи като безспорна база за почти всеки политически или социален дискурс.

Тази статия е адаптирана от моята лекция в памет на Едуард Сед в Американския университет в Бейрут през май 2006 г. Пълният текст е поместен в "Ливан отвътре: Пътуване към една съсипана земя с Ноам Чомски" (2007 г.)

Критикуването на МВФ, един дългогодишен популярен спорт в лявото пространство, най-накрая зае мястото си като мейнстрийм култура. За съжаление, някои нови, мейнстрийм играчи сега присъстват на много по-високи нива, отколкото много други леви ветерани. Тъй като общоприетите критики на новоизлюпените критици не споделят прогресивните ни приоритети, можем да очакваме, че техните виждания няма да съвпаднат с нашите интереси. Тази статия обяснява какво прави МВФ и (1) как да се противопоставим на политиките на МВФ, които са не само неравноправни, но и неефективни от която и да е гледна точка и (2) как да отговорим на разнообразните предложения за реформи или подмяна на тази институция, които вече сериозно се обсъждат.

Всичко, което се произвежда, потребява, инвестира в днешната глобална икономика във всяка една страна е силно детерминирано от логиката на натрупване на богатства в много неравностойна, силно дерегулирана глобална кредитна система. Обикновено кредитната система – и производството, потреблението и инвестициите, които зависят от нея – относително необезпокоявано и със сигурност носят много повече ползи за едни, отколкото за други. Но понякога нещата излизат извън тези релси във всяко едно отношение. Бизнесите се забавят до пълзене. Производствата затварят врати и инвестиционните проекти биват изоставяни по средата. Съкращават се много работници. Богатства изчезват. Всичко това, въпреки че производствените мощности остават също толкова големи и силни като когато всичко се движи оживено. За да разберем как модерната капиталистическа икономика може да потъне в криза, трябва да разбираме нещо от кредит, акумулиране на богатство, валутни курсове, лихвени проценти, внос и износ.

"От много години ме занимават два проблема на човешкото познание. Първият е да се обясни как може да се знае толкова много, след като разполагаме с толкова ограничена фактическа информация. Вторият проблем е да се обясни как може да се знае толкова малко, след като разполагаме с толкова много фактическа информация. Първия проблем бихме могли да наречем „проблем на Платон", а втория – "проблем на Оруел" – аналог в областта на обществения и политически живот на това, което би могло да се нарече "проблем на Фройд".

Както пише на един чешки плакат: "На поляците им трябваха десет години, на унгарците – десет месеца, на източногерманците – десет седмици, а на чехословаците – десет дни" да свалят режимите, някога смятани за непоклатими. Ще направим опит да разграничим доброто от лошото, да се отбележи кое е изненадващото и кое – не. Империите на злото: едната си отива, остава другата.

Криминализацията, на която в момента са подложени активисти от много социални движения срещу безработицата, бездомността и ксенофобията в цяла Европа – показана в крайна форма в произволните полицейски щурмове срещу антиглобалистите по време на демонстрациите в Геноа по време на срещата на върха на Г8 през 2001г. – не може да се разбере извън по-широката тенденция за криминализиране на бедността, замислена, за да може да се управляват последиците от нео-либералната политика за дъното на социалната структура в напредналите общества. Грубите полицейски практики и увеличената употреба на затвори, възприети днес по целия континент, са наистина част от по-широка трансформация на държавата, трансформация, която сама по себе си е предизвикана от мутацията на платения труд и е ускорена от обръщането на наследения баланс на силите между отделните класи и групи, борещи се едновременно за контрол и над заетостта и над държавата.