Криминализирането на бедността и възходът на неолиберализма (Лоик Вакан)

Криминализацията, на която в момента са подложени активисти от много социални движения срещу безработицата, бездомността и ксенофобията в цяла Европа – показана в крайна форма в произволните полицейски щурмове срещу антиглобалистите по време на демонстрациите в Геноа по време на срещата на върха на Г8 през 2001г. – не може да се разбере извън по-широката тенденция за криминализиране на бедността, замислена, за да може да се управляват последиците от нео-либералната политика за дъното на социалната структура в напредналите общества. Грубите полицейски практики и увеличената употреба на затвори, възприети днес по целия континент, са наистина част от по-широка трансформация на държавата, трансформация, която сама по себе си е предизвикана от мутацията на платения труд и е ускорена от обръщането на наследения баланс на силите между отделните класи и групи, борещи се едновременно за контрол и над заетостта и над държавата.

В тази борба международният бизнес и "модернизиращите" фракции на буржоазията, и държавническите благородници, обединени под знамето на неолиберализма, взеха надмощие и започнаха широка кампания за реконструиране на обществената власт. Премахването на социалната регулация, появата на несигурния труд на надница (на фона на продължаващата масова безработица в Европа и неотклонното увеличение на "работещи бедни" в САЩ) и завръщането на старата наказателна държава вървят ръка за ръка: "невидимата ръка" на несигурните трудови договори намира институционалното си допълнение и копие в "железния юмрук" на държавата, която се прегрупира, за да спре размириците, предизвикани от разпространението на социална несигурност (Wacquant 1999a).

Регулацията на работническите класи чрез това, което Пиер Бурдийо (1998) нарича "лявата ръка" на държавата - образование, обществено здравеопазване, социална сигурност, социална помощ и социален жилищен фонд, се измества в САЩ, или допълва в Западна Европа от регулация чрез "дясната ръка", която включва полиция, съдилища и система от затвори, които стават все по-активни и обезпокояващи в долните слоеве на социалното пространство. Рязкото и натрапчиво утвърждаване на "правото на сигурност" от страна на водещи политици и от Ляво и от Дясно, паралелно с тихото изоставяне на "правото на заетост" в традиционната му форма (правото на работа на пълен работен ден с пълен пакет привилегии, безсрочно и на поносима заплата), както и нарастващият интерес и увеличените средства за прилагане на закона също идват на помощ, за да бъде компенсиран дефицита на легитимност, от който страдат политическите лидери благодарение на факта, че се отказаха от установените цели на държавата на икономическия и социалния фронт.

Навсякъде в Европа правителствата се опитват по този начин да подкопаят новата легитимност на активистите и "активните малцинства" в рамките на изникващите социални движения, придобита във и чрез всекидневни борби, за да попречат на по-нататъшното разрастване на колективната мобилизация. По-силна от прости репресивни мерки, криминализацията на защитниците на социалните и икономическите права е част от по-широк политичести дневен ред, водещ до създаването на нов режим, който може да бъде определен като "либерално-патернистичен": либерален на върха, към бизнеса и привилегированите класи, на нивото на каузите за нарастващо социално неравенство и маргиналност; и патернистичен и наказателен; на дъното, към тези, които са дестабилизирани от преструктурирането на заетостта и изчезването на държавните мерки за защита на благоденствието или преобръщането им в инструменти за разследване на бедните.

Три вида затвор и значението им в нео-либералния проект

За да сложим неочакваното възраждане на затворите на преден план на институционалния хоризонт в развитите общества през последните две десетилетия (King and Maguire 1998; Christie 2000), ще е полезно да си спомним, че хвърлянето на хора зад решетките за наказание е скорошно изобретение. Този факт е изненадващ за много хора, тъй като сме толкова свикнали да виждаме затворници, че ни изглежда напълно нормално: затворът изглежда задължителна и неотменима организация, работеща от незапомнени времена. В действителност, до края на 19 век местата за затваряне са служили предимно за задържане на заподозрени или осъдени за престъпления, която трябва да изчакат изпълнението на присъдите си, състоящи се от различни телесни наказания (бичуване, приковаване на позорния стълб, погребване на живи хора, жигосване или осакатяване, умъртвяване със или без мъчения), съпроводени от изгнание, принудителен труд или каторга (Spierenburg 1995). Самото лишаване от свобода се превръща в наказание и в углавна присъда par excellence (дотам, че е трудно да си представим или да приложим други наказателни санкции без те да изглеждат недостатъчно сурови) едва с появата на модерния индивид, който се предполага да се радва на лична свобода, включваща естественото право на телесна цялост, което не може да бъде отнето нито от семейството, нито от държавата без най-сериозна причина. Припомнянето, че затворът е много млада институция на фона на човешката история, трябва да подчертае, че растежът и установяването му не са предрешен въпрос.

Второ, след като се превърне в нормативна форма на наказателни санкции, отнемането на свободата може да изпълнява няколко функции едновременно, последователно или по едно и също време. Социологът Клод Фаугерон (1995) прави полезно разграничение между това, което тя нарича "затвор за сигурност", с цел да попречи на индивиди, смятани за опасни, да причиняват вреди; "затвор за обособяване", предназначен да изключи социални категории, смятани за нежелани; и "затвор за власт", чиято цел е предимно да утвърди привилегиите и властта на държавата. Веднага става ясно, че тези три форми на лишаване от свобода не са насочени срещу едни и същи групи хора – например педофили, нелегални преселници и опасни "размирници" по време на демонстрации – и не предават еднакви съобщение на обществото. Това многообразие на функциите на затвора не пречи на тези или на подобни конкретни цели да преобладават в определен момент. По този начин в европейските страни днес затворът за обособяване се използва все по-често при неевропейски чужденци (това са имигранти от бившите колонии на стария континент), които по този начин биват определени като външни за "социалната същност" на възраждащата се Европа (Palidda 2000, pp. 219–240). В Америка затворите са поели ролята на черни гета като инструмент за контрол и ограничаване на част от населението, смятана за нисша каста, с която човек не трябва да се смесва. И това са Афро-американците, които "печелят" от де факто политика на утвърждаваща затворите дейност, водеща до огромния им брой в тъмници и затвори в страната: черните мъже са 6% от населението, но представляват повече от половината от новите попълнения в щатски и федерали затвори всяка година от 1989 насам (виж Wacquant 2000a, 2001).

Освен това, основен факт от края на века е без съмнение огромното увеличение на затворническите общества във всички развити общества (Stern 1997; Tonry and Petersilia 1999; Garland 2001), което се дължи на на все по-честата, всъщност редовна, употреба на лишаването от свобода като инструмент за регулация на социалната несигурност. Това е твърдението ми в книгата "Затворите на нищетата“: във всички страни, където се е разпространила нео-либералната идеология за подчинение на "свободния пазар", наблюдаваме грандиозно увеличение в броя на хората зад решетките, тъй като държавата все повече разчита на полицията и наказателните институции да ограничават размириците в следствие на масовата безработица, налагането на несигурно заплащане на надница и намаляване на социалната защита. Как нео-либералните наказания се разпространяват и изменят Унищожаване на икономическата държава, разрушаване на социалната държава, укрепване на наказателната държава: тези три трансформации са в тясна връзка една с друга и всичките три са резултат предимно от обръщането на управляващите класи към нео-либералната идеология. Всъщност тези, които прославят наказателната държава днес в Америка както и в Европа, са същите, които вчера изискваха да се сложи край на "Голямото управление" в социалната и икономическата сфера и които наистина успяха да намалят привилегиите, очакванията и нуждите на обществото в полза на пазара – по точно в полза на диктатурата на големите корпорации. Това може и да изглежда като противоречие, но всъщност това са двата компонента на новата институционална машина за управление на бедността, която се насажда в ера на масова безработица и несигурна заетост. Това ново "управление" на социалната несигурност – да използваме терминологията на Мишел Фуко – се основава от една страна на дисциплинирането на хората без умения и на нерегулирания пазар на труда и от друга - на натрапчивия и вездесъщ наказателен апарат. Невидимата ръка на пазара и железният юмрук на държавата се обединяват и се допълват, за да накарат нисшите класи да приемат лишения от социални придобивки труд на надница и социалната нестабилност, който той носи. Така, след дълго отсъствие, затворът се връща в полезрението на институциите, натоварен с функции за запазване на социалния ред.

Подчиняващото, всепомитащо присъствие на темата за "градското насилие" и уличната престъпност в дискурса и политиките на европейските правителства, и най-вече във Франция от завръщането на власт на така нареченото Gauche Plurielle [плуралистично ляво, съставено от социалисти, комунисти и зелени партии], няма много общо с еволюцията на "младежката" престъпност (винаги трябва да добавяме: младежи от работническата класа и от чуждестранен произход, тъй като е ясно, че те се имат предвид; освен когато в страни като Италия и Германия политиците не чувстват неудобство да излязат направо и да кажат "имигрантска престъпност"). Вместо това неговата цел е да подпомага предефинирането на границите и модалностите на държавните действия: Кейнсианската държава, която е историческият носител на солидарност и чиято мисия е да се противопостави на циклите и разрушителните ефекти на пазара, да гарантира колективното "благо" и да намали неравенството, е заменена от Дарвинистката държава, която превръща конкуренцията във фетиш и възхвалява индивидуалната отговорност (чиято обратна страна е колективната безотговорност), и която се оттегля в рамките на кралските си функции на "законност и ред" – самите те хипертрофирали.

Следователно, наказателния апарат от пост-кейнсианската ера на несигурна заетост е полезен по три начина: той служи за дисциплиниране на части от работническата класа, които се опъват срещу новите, несигурни работни места; неутрализира и складира най-подривните елементи; и затвърждава властта на държавата в ограничената територия, която отсега нататък ще й бъде определена.

Забелязват се три етапа в световното разпространението на новите "произведени в Съединените щати" идеологии и политики на ред и законност, и по-точно в така наречените мерки на "нулева толерантност" – които, интересно, са наричани мерки за "качество на живота" в Ню Йорк (виж Wacquant 1999b за по-детайлен анализ). Първа е фазата на гестация, приложение и излагане на показ в американските градове, и най-вече в Ню Йорк, който е издигнат до ранг на Мека на сигурността от систематична пропагандна кампания. По време на тази фаза неоконсервативните организации за идеи (think tanks) като Manhattan Institute, Heritage Foundation, American Enterprise Institute и някои други имат основна роля, тъй като те са тези, които изработват новите възгледи преди да те бъдат разпръснати в американската управляваща класа във войната срещу държавата на благоденствието, която се води от зората на социалните и расовите проблеми в САЩ, започнали в средата на 70-те години на миналия век.

Втората фаза е импорт-експорт, улеснявана от връзките между сродни "резервоари за идеи", изникнали като гъби в цяла Европа през последното десетилетие, и най-вече в Англия (Stone et al. 1999). Точно както по въпросите на заетостта и социалната политика (King and Wickham-Jones 1999; Deacon 2000), Англия служи за Троянски кон и "аклиматизационна камера" за новите, нео-либерални наказателни мерки за разпространението им по целия континент (голямо влияние тук има Institute for Economic Affairs, който доведе в Обединеното кралство първо Чарлз Мъри, за да проповядва орязване на благата, след това Лоурънс Мийд, за да пропагандира зависимост на благата от работата на хората, и накрая Уилям Братън, за да печели поддръжници за "нулевата толерантност"). Но ако износът на новите американски продукти тип законност-и-ред има зашеметяващ успех, то това се дължи на съществуващото търсене сред управляващите на страните, които ги внасят: в годините на намеса тези страни се посветиха в догмите на така наречения "свободен пазар" и в императивите като "по-малко управление" в социалните и икономически дейности.

Последната трета фаза се състои от слой научна замазка на тези мерки и фокусът е направен: купуваме на сляпо консервативно прасе в криминологична торба. Във всяка страна могат да се намерят местни интелектуалци, които спонтанно поемат ролята на "контрабандисти" (passeur) или с университетския си авторитет препредават адаптираните американски политики и методи за налагане на законност и ред в собственото си общество. Във Франция, например, има известен брой академични фигури, които живеят единствено от препродаването на втора ръка американски идеологии за сигурност (един от тях предстои да публикува книга, озаглавена Има ли френски "Счупен прозорец"?, когато така наречената теория на "счупените прозорци" вече загуби доверието на сериозните американски криминолози). Това са идеологиите, на които можем да се натъкнем впоследствие под формата на псевдо-идеи на семинарите на Institute for Advanced Studies in Domestic Security (IHESI), в Que Sais-Je на тема Градското насилие и несигурността, в документи, раздавани на кметове по време на преговори за техните "договори за местна сигурност" с централната власт, и накрая – във вестници и във всекидневни разговори. (IHESI е държавен институт, който провежда образователни семинари и "проучвания" по въпросите на сигурността и законовите мерки; той е под егидата не на Министерството на науката, а на Министерството на вътрешните работи, към което също е и полицията, и работата му наподобява повече бюрократична пропаганда, а не научни разработки. Que Sais-Je е престижна серия публикации на Presses Universitaires de France, която се състои от малки томчета с научна информация на дадена тема, която минава за най-добра и съвременна. Договорите за местна сигурност (Contrats locaux de sécurité) са споразумения, подписвани с централната власт, чрез които общините планират, популяризират и прилагат проактивни мерки срещу престъпността.)

С това не искаме да кажем, че Европа внася американски тип полиция и наказателни политики на едро, сляпо имитирайки политиците отвъд Атлантическия океан. Европейските страни със силна държавническа традиция, католически или социално-демократични, не са се насочили към угодническо подражание на американския модел, тоест, към рязка и брутална замяна на социално благоденстващото отношение към бедността с наказателно отношение, подкрепено от радикална "карцеризация". Те по-скоро търсят да открият "европейския" (френски, италиански, германски и така нататък) път към наказателната държава, подходящ за различните европейски политически и културни традиции и характеризиращ се с общ, двоен акцент на едновременно социалната регулация и наказателната регулация на социалната несигурност.

Така френската държава едновременно увеличава социалната си намеса и наказателната си намеса. От една страна тя увеличи работните места за младежи и подкрепяните от правителството работни места за безработни, които включват обучение (CES, или Contrats Emploi-Solidarité); увеличи размерите на различни обществени пакети помощи (които и така са малки) и значително увеличи гарантираните минимални доходи (RMI); въведе наистина универсална здравна осигуровка и така нататък. Но, от друга страна, полицейски отряди за справяне с масовите безредици се разполагат в така наречените "деликатни квартали" и бяха сформирани специални разузнавателни единици за откриване и обуздаване на престъпността в тях; държавата заменя социалните работници и преподавателите със съдии, когато "рискови" младежи трябва да бъдат предупредени да не излизат от рамките на закона; градове приемат и прилагат напълно незаконни заповеди срещу просията, които служат за измитане на бездомните и скитниците от улиците; правителството на Жоспен отказа да уеднакви нормите при принудително задържане чрез comparution immédiate (бързи арести и процес) с нормите за affaires à instruction (случаи за разследване след полицейски сигнал) с аргумента, че трябва да се бори с "градското насилие" (като по този начин предлага на младежите от западащите жилищни комплекси една форма на "утвърждаващо затворите действие"); наказанията за рецидивизъм са по-скроги; депортацията на чужденци с ‘double peine’ (‘double peine’ се отнася до факта, че почти всички чужденци, осъдени на затвор във Франция за сериозни престъпления, първо излежават срока на присъдата си и след това биват изгонени от територията на страната с административен декрет) са по-бързи и освобождаването под гаранция на практика е премахнато.

Втората разлика между САЩ и Франция (и по-общо страните от континентална Европа) е: наказателните мерки, налагани на бедността à la française, най-вече се прилагат от полицията и съда, а не чрез затвори. Това се подчинява на логика, която е по-паноптична, отколкото наказателна или сегрегираща, с показателното изключение на чужденците (Wacquant 1999c). Съответно, бюрокрацията на социалните служби е призована да поеме активна роля, тъй като те притежават информацията и човешкия потенциал да наблюдават отблизо "проблемните групи" – това аз наричам социален паноптикум.

Въпросът е дали европейският път е истинска алтернатива на американското лишаване от свобода или е просто един етап по пътя към масовите затвори. Ако кварталите на затворените социални общности бъдат залети с полицаи, без да бъдат подобрени шансовете за живот и възможностите за заетост на обитателите им, със сигурност ще има увеличение на арестите и наказателните присъди и така, в края на краищата, хора в затворите. В какви пропорции? Бъдещето ще покаже. Същият въпрос възниква, много по-драматично и наболяло, в Латинска Америка, където полицията и наказателни политики от американски тип се внасят на едро. Две десетилетия след като "Момчетата от Чикаго" префасонираха икономиките на този континент, "Момчетата от Ню Йорк" Уилям Братън, Рудолф Джулиани и Manhattan Institute разпространяват тук своя госпел за законност и ред с разрушителни последици, поради много по-високите нива на бедност, ембрионичната фаза на програмите за социални блага, и корумпирания и насилствен характер на криминалните и правосъдните бюрокрации. В предишните авторитарни общества от Втория свят като Аржентина и Бразилия приложението на нео-либералните наказателни мерки означава възобновяване на диктатурата над бедните (виж Wacquant 2000b за Аржентина and Wacquant 2001b за Бразилия).

"Плуралистичното ляво" на Франция се присъединява към "Вашингтонския консенсус"

Точно в средата на Европа се води световната битка за определяне на транснационалните цели и норми на наказателната институция в ерата на нео-либералистичната хегемония и чрез тези норми – битката за оформяне на визията за пост-кейнсианската държава. И тук новата ориентация на Франция към престъпността и сигурността играят централна роля. През 80-те години на миналия век, поредните мандати на Митеран допринесоха силно за легитимацията на нео-либералната икономическа идеология като капитулираха под натиска на финансовите пазари и паричните спекулации и приеха политика на строг бюджет и приватизация. Днес Жоспен се намира в същата позиция на наказателния фронт в резултат на това, че го възприемат – с право или не – като последния наистина ляв лидер в Европа и дори в света. Той може да се противопостави на ‘la pensée unique’ [едностранно мислещите] по въпросите на наказателното правосъдие. Вместо това той пропагандира "Вашингтонския консенсус" за ред и законност, налаган от американските неоконсервативни идеолози.

Когато омаловажи социалните причини за престъпността като "социологически извинения" (в популярно интервю в Le Monde в началото на 1999г. под несъзнателно ироничното заглавие "Срещу едностранното мислене"), Жоспен отрече социологическата мисъл, въпреки, че тя е органично свързана със социалистическата мисъл, и легитимира нео-либералната визия за света в най-ретроградните й аспекти. По-генерално, човек може да се надява, че когато левицата е отново на власт, ще предприеме смела политика на декриминализация и декарцеризация, че ще увеличи периметъра и привилегиите на социалната държава и ще намали тези на наказателната държава. А се случва обратното (Sainatti and Bonelli 2000). Същата педагогика на отстъплението и отказа, която ръководеше икономическата политика, сега се прилага в областта на наказателното правосъдие. Появата във Франция на така наречената "Републиканска левица", която скърби за дните, в които непълнолетните получаваха строга дисциплина, е притеснителна – една чудовищна форма на Републиканизъм, подхранван от носталгия по "златната ера", която никога не е съществувала. Това старомодно образование, някои хора изглежда са забравили, се основава на фундаментално неегалитарни и насилствени социални отношения, особено между възрастови групи и между половете. Обществото като цяло възпитава и не може да бъде възстановена старомодна система за дисциплиниране, когато навсякъде подобна система на строгия авторитет е поставена под въпрос и премахната. Когато господин Chevènement беше министър на образованието през 80-те години на 20 век по времето на управлението на Митеран, неговата амбиция беше да осее Франция с университети. Когато пое Министерството на вътрешните работи (към което е полицията) в края на 90-те планът му беше да обгради разрушените от правителствената икономическа програма райони с полицейски участъци, докато може би трае откриването на затвори в тях. И при двата сценария присъствието на държавата се увеличава, но с диаметрално противоположни средства и последици: първият сценарии се превръща в разширяване на шансовете за живот, а вторият в тяхното орязване; единият засилва легитимността на публичната власт, другият я подкопава. Без да преувеличава, човек може да обобщи тази двойнственост със следната формула: за децата на средната и висшата класа – университети и професионални управленски работни места; за поколението на работническата класа, затворена в разпадащи се жилищни комплекси – несигурни работни места като служители или позиции като полицейски помощници, наблюдаващи изгнаниците и отпадъците от новия пазар на труда – под заплаха от лишаване от свобода. По този начин цели 10% от откриваните от държавата "младежки работни места" са adjoints de sécurité, полицейски помощници, наети на длъжности с ниско заплащане и натоварени с улеснението и разширяването на достъпа на силите на реда в тези райони.

Настъплението на наказателната държава не е с предрешен край

За разлика от САЩ, където криминализацията на бедността се е превърнала в навик и привичка и затова е заложена в самата структура на държавата както и в културата, в Европа зарът още не е хвърлен, даже никак. Както и несигурното заплащане, което някои се опитват да представят като естествена необходимост (то също идва от Америка), увеличението на наказанието лишаване от свобода не е неизбежно. Прибягването до апарата на затворите в развитите общества не е съдба, а въпрос на политически избори, и тези избори трябва да бъдат направени с пълно знание за фактите и последствията от тях.

Съпротивата срещу наказанията на социалната несигурност трябва да започне тристранна борба. Преди всичко, на нивото на думите и дискурсите, трябва да се сложи спирачка на семантичните стремежи, които водят, от една страна, до смаляване на пространството на дебата (например, чрез ограничаване на схващането за "несигурност" до физическа или криминална несигурност и изключване на социалната и икономическата несигурност) и, от друга, до банализиране на наказателното отношение към напрежения, свързани със задълбочаването на социалното неравенство (чрез употребата на такива мъгляви и несвързани схващания като "градско насилие"). Наложително е да следим отблизо тези псевдо теории, скалъпени от американските идеолози и от разнообразните идеологии за законност и ред, и да ги подложим на строги митнически проверки под формата на щателна логическа и емпирична критика.

След това, на фронта на юридическите политики и практики, трябва да бъдат спрени мултипликациите на мерките, насочени към "разширяване" на наказателната мрежа, и да бъдат предлагани социални, здравни или образователни алтернативи, когато е възможно. Трябва да подчертаем факта, че без да бъдат решение, полицейското наблюдение и лишаването от свобода обикновено влошават и увеличават проблемите, които се опитват да решат. Знаем, че освен че удря най-вече мизерстващия пласт от работническата класа – безработните, тези на несигурна работа, скорошните имигранти – лишаването от свобода само по себе си е мощен двигател на обедняването (Marchetti 1997). Полезно е, в тази връзка, неотклонно да си спомняме какви са вредните условия и ефекти от затворите днес, не само за самите затворници, но и също така за техните семейства и съседи.

И накрая, много може да спечелим от връзката между активисти и изследователи, работещи на наказателния фронт, с тези, чиято борба е на социалния фронт, и то на Европейско ниво, за да се оптимизират интелектуалните и практическите ресурси, които ще бъдат инвестирани в тази борба. Съществува огромна мина от научно и политическо знание, която трябва да бъде експлоатирана и споделена по целия континент – и отвъд: американските учени и активисти имат да предложат богат опит, който демонстрира колосалната социална и човешка цена на масовото лишаване от свобода. Защото истинската алтернатива, която може да се противопостави на криминализирането на бедността, деликатно или твърдо (поне краткосрочно и с временен ефект – бел. прев.), е изграждането на една европейска социална държава, която да заслужава това определение. Най-добрият начин затворът да бъде накаран да се оттегли е да се затвърдят и да се разширят социалните и икономическите права.

БИБЛИОГРАФИЯ

• Bourdieu, P., Contre-feux. Paris: Raisons d’Agir Editions, 1998. (Translation in English: Acts of Resistance: Against the Tyranny of the Market. Cambridge: Polity Press, 1999).
• Christie, N., Crime Control as Industry: Towards Gulags, Western Style. London: Routledge, new enlarged ed., 2000.
• Deacon, A., Learning from the USA? The influence of American ideas upon ‘New Labor’ thinking on welfare reform. Policy and Politics, 28(1), pp. 5–18, 2000.
• Faugeron, C., La dérive pénale. Esprit (215), pp. 132–144, October 1995.
• Garland, D. (Ed.), Mass Imprisonment: Social Causes and Consequences. London: Sage, 2001.
• King, R.D. and M. Maguire (Eds), Prisons in Context. New York: Oxford University Press, 1998.
• King, D. and M. Wickham-Jones, From Clinton to Blair: The Democratic (party) origins of welfare to work. The Political Quarterly, 70 (1), pp. 62–74, 1999.
• Marchetti, A.-M., Pauvretés en prison. Ramonville Saint-Ange: Cérès, 1997.
• Palidda, S., Polizia postmoderna: etnografia del nuovo controllo sociale. Milano: Feltrinelli, 2000.
• Sainatti, G. and L. Bonelli (Eds), La Machine à punir. Pratique et discours sécuritaires. Paris: Dagorno, 2000.
• Spierenburg, P., The Body and the State: Early Modern Europe. In: N. Morris and D.J. Rothman (Eds), The Oxford History of the Prison: The Practice of Punishment in Modern Society, pp. 49–78. Oxford: Oxford University Press, 1995.
• Stern V., A Sin Against the Future: Imprisonment in the World. Boston: Northeastern University Press, 1997.
• Stone, D., A. Denham and M. Garnett (Eds), Think Tanks across Nations. Manchester: Manchester University Press, 1999.
• Tonry, M. and J. Petersilia (Eds), Prisons. Chicago: University of Chicago Press, 1999.
• Wacquant L., Les Prisons de la misére. Paris: Raisons d’agir Editions, 1999a (translations in German, Italian, Portuguese, Spanish, Swedish, Greek, Hungarian, Swedish, Galician, Bulgarian). English translation: Prisons of Poverty, University of Minnesota Press, 2002.
• Wacquant, L., How penal common sense comes to Europeans: Notes on the transatlantic diffusion of neoliberal doxa. European Societies, 1(3), pp. 319–352, Fall 1999b.
• Wacquant, L., ‘Suitable enemies’: Foreigners and immigrants in Europe’s prisons. Punishment and Society, 1(2), pp. 215–223,1999c.
• Wacquant, L., The new ‘peculiar institution’: On the prison as surrogate ghetto. Theoretical Criminology, 4(3), pp. 377–389, 2000a.
• Wacquant, L., Mister Bratton goes to Buenos Aires: Prefacio à la editión para América latina. In: Las cárceles de la miseria, pp. 11–17. Buenos Aires: Ediciones Manantial, 2000b.
• Wacquant L., Deadly symbiosis: When ghetto and prison meet and mesh. Punishment and Society, 3(1), pp. 95–134, 2001a.
• Wacquant L., Rumo a uma ditadura sobre os pobres? Nota aos leitores brasileiros. Preface to As Prisões da miséria, pp. 7–5. Rio de Janeiro: Zahar Editor, 2001b.
• Zimring, F., The new politics of criminal justice: Of ‘three strikes’, truth-in-sentencing, and Megan’s laws. Perspectives on Crime and Justice: 1999–2000 Lecture Series 4 (March): 1–22, 2001.

Превод: Веселка

Лоик Вакан (Loïc Wacquant) е професор по социология в "University of California-Berkeley", изследовател в Centre de sociologie européenne, Collège de France Department of Sociology University of California-Berkeley Berkeley CA 94720, USA E-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.