война

Разбира се, че не сте чули. Панорамата на солидарността се изгражда на базата на твърдата убеденост в равнопоставеността и равнозначимостта на човешкото достойнство където и когато и да е по света. Тя е продукт на осмисляне на глобалните процеси, създаващи условията за бедност, война, расизъм, неоколониализъм и противпоставянето на тях в името на това, което в България носи пейоративна конотация – Утопия. Оставяме утопията настрана, за да се върнем на особения тип български „интернационализъм“ (с дебели кавички), който е на мода напоследък. Хиляди българи, под централното дистанционно командване на комерсиалните медии, изведнъж се загрижиха за демокрацията и просперитета на далечни от тях страни, за които най-вероятно знаят, колкото знаят и за нанотехнологиите или епоса на „Попол Вух“. С други думи – нищо.

/ На снимката в ляво: Хуан Карлос Гомез Силвано е друг сапатистки организатор, убит през март от същата групировка, извършила атаката над “Реалността”. /

Истинското лице на представителната демокрация все по-ясно ни се разкрива. Въпреки че защитниците на тази система постоянно се опитват да ни убедят, че общото мнение на обществото се изразява от водените политики на техните правителства на практика не виждаме това.

Примери за това може да намерим в настоящата сирийска криза. Въпреки че в България протести против евентуална интервенция в Сирия имаше в 11 града и преобладаващото обществено мнение е против, правителството предостави военни бази на САЩ при евентуални военни действия. Според социолози около 60% от населението на САЩ е против такава намеса. Във Франция две трети от населението са против военна операция в Сирия. Въпреки това техните правителства усилено подготвят и обсъждат евентуални военни действия. Дори и световните сили да откажат да атакуват Сирия, това няма да се случи заради исканията на техните народи, а заради властови, икономически или други задкулисни интереси. Все по-очевидно е, че правителствата действат независимо от настроенията и исканията на обществото.

От фронтовите линии на конфликтите в Мексико, Аржентина, Южна Африка, Палестина, Корея, от Сиатъл до Генуа, "войната срещу тероризма" в Ню Йорк, Афганистан и Ирак.

Това е история за жените и мъжете, които се съпротивляват на опитите да бъдат унищожени в тази война.

СЛЕД ВОЙНАТА, разказаната с впечатляваща чувствителност история на съвременна Европа, е забележително постижение на един от водещите историци в света. Това е шедьовърът на професор Тони Джуд, роден в Лондон през 1948 година, получил образованието си в Кингс Коаедзк, Кеймбридж и в Екол Нортал Сюпериер, Париж. Преподавал е в Кеймбридж, Оксфорд, Бъркли и Нюйоркския университет, където е професор по Европейска история и директор на Института Ретарк, който основава през 1995 година. Автор и редактор на единайсет книги, той е редовен сътрудник на Ню Йорк Ревю ъв Букс, Тайте Литерари Съплетент, Ню Рипъбпик, Ню Йорк Таймс и много други списания в Европа и САЩ.

Публикуваме превода с любезното съгласие на самия преводач - Зорница Христова.

Свали книгата в .doc-формат

Съдържание

Предговор и благодарности
Въведение

Част първа: След войната: 1945-1953 г.
I Наследството на войната
ІІ Възмездие
ІІІ Възстановяването на Европа
ІV Невъзможното споразумение
V Настъпването на Студената война
VІ Във вихрушката
VІІ Културни войни
Интермецо: Краят на стара Европа

Част втора: Благоденствието и неговите недоволства: 1953-1971 г.
VІІІ Политиката на стабилност
ІХ Изгубени илюзии
Х Заможни времена
ХІ Социалдемократическият момент
ХІІ Призракът на революцията
ХІІІ Краят на играта

Част трета: Години на отстъпление: 1971-1989 г.
ХІV Намалени очаквания
ХV Политика в нова тоналност
ХVІ Време на преход
ХVІІ Новият реализъм
ХVІІІ Силата на безсилните
ХІХ Краят на стария ред

Част четвърта: След стената: 1989-2005 г.
ХХ Континентът се разцепва
ХХІ Разплатата
ХХІІ Старата Европа – и Новата
ХХІІІ Разновидностите на Европа
ХХІV Европа като начин на живот

Епилог: От дома на мъртвите: Есе за съвременната европейска памет

Разпродажбата на Ирак / Iraq for Sale (2006): Приватизиране на армията? Невъзможно? Дали? Доналд Ръмсфелд (Държавен секретар по отбраната на САЩ при президента Буш младши) не мисли така. През своя мандат той прави всичко възможно, за да "освободи" армията на САЩ от „несвойствените" за нея дейности: построяване на бараки, столове, доставка на вода, храна, горива. Всички тези дейности преминават в ръцете на частни компании. Или по-точно на една частна компания, „Халибъртън", която по една случайност е свързана с вицепрезидента Дик Чейни.

Първо искам да коментирам причините за написването на тази статия. Под война имам предвид тази война, водена между народи и държави, които започват военна кампания едни срещу други. В тази статия е залегнала предпоставката, че войните между народите са нанесли много повече вреда, отколкото полза; че истински цивилизованите народи ще открият други начини, за да разрешат проблемите си с чужда страна; че макар воюването да е избор на националния елит, войната има свойството да покварява всички; че всички войни са лоши и е време да се мисли за свят без война. Но за начало ще се опитам да обясня логиката и разума, използвани в аргументите за свят без война.

С помощта на американски фирми от сферата на сигурността, Китай строи прототип на високотехнологична полицейска държава. Готова е за износ.

Докато Китай се приготвя да изложи на показ икономическия си напредък по време на предстоящите Олимпийски игри в Пекин, Шенжен отново поема ролята на лаборатория, изпитателен полигон за следващата фаза на този огромен социален експеримент. През изминалите две години  по целия град бяха инсталирани около 200 000 камери за наблюдение. Много от тях са на обществени места, маскирани като улични лампи. Тези камери скоро ще бъдат свързани в една единствена, национална мрежа, всевиждаща система, която ще може да следи и разпознава всеки, попаднал в обсега й – проект, движен отчасти от американски технологии и инвестиции. През следващите три години китайската администрация по сигурността предвижда инсталирането на около 2 милиона камери в Шенжен, с което градът ще стане най-наблюдаваното място в света. (Лудият по сигурността Лондон може да се похвали само с половин милион камери.). Днешен Китай, чието олицетворение е преходът на Шенжен от кал към мегаполис за 30 години, представлява нов начин за организиране на обществото. Понякога наричан "пазарен сталинизъм", това е мощен хибрид от най-силните политически инструменти на авторитарния комунизъм – централно планиране, безпощадни репресии, постоянно наблюдение – впрегнати в полза на целите на глобалния капитализъм.

Камерите за наблюдение са само една част от много по-мащабна високотехнологична програма за следене и цензура, известна в Китай като "Златния щит"...