образование

Как работи Пряката демокрация

Когато всички граждани решават всички политики, тогава политиците стават излишни тъй като тяхната работа е да решават за и вместо други. Политиците представляват други хора. Властта да решаваш за други е „власт” и именно властта – не политиката – ражда корупция. Премахвайки властта да представляваш други ще премахнем и корупцията. Когато никой няма право да решава от името на някой друг, политиката ще се прочисти от лицемерие и конспирации. Когато всички граждани решават всички политики сами, тогава виждаме една друга политическа система, наречена Пряка демокрация. В такава система никой не решава вместо и за други, никой не е платен за да решава. Всички граждани участват пряко при вземането на всички политически решения. Няма избори, Парламент и Правителство. Всички граждани участват пряко в управлението и контрола на всеки социален аспект като здравеопазването, образованието, финансите, селското стопанство, транспортът и т.н.

Подобно на нещо като хипотеза, аз предлагам да разглеждаме университета през неговите напрежения и противоречия. Както няколко от авторите в обсъжданията на Edu-factory вече посочиха, тези противоречия могат да бъдат широко категоризирани чрез начина, по който университетът е едновременно място както на общите блага, на циркулацията на знание, така и на неолиберално преструктуриране. Второ, мисля че тези напрежения могат най-продуктивно да бъдат разглеждани не просто като напрежения между принципи, преследването на знание срещу тренирането на бъдещи служители, а между различни практики, които в крайна сметка произвеждат различни модели на живот и мислене: т.е. различни образувания на субектност.

1. През 21 век границата между така нареченото нормално общество и подземния свят ще се разпадне. Макови полета ще разцъфтят сред милитаризирани зони, а биотехнологиите ще се развият по свои пътища, независимо от това какво съдиите намират за допустимо. Градски райони ще се прострат отвъд граници и повече и повече области ще се превърнат в места, които трябва да се избягват. Полицията няма да влиза в най-високите етажи на небостъргачите, защото така й е наредено. На всякакви нива, лицето на размирно престъпното и покварено общество ни се усмихва.

2. През 20 век, холандският икономист Ян Тинберген предсказа, че системите на тоталитарния комунизъм и демократичния капитализъм ще се слеят. Това, което е било определяно като разпад на тоталитарния комунизъм и абсолютната победа на демократичния капитализъм не е нищо повече (или по-малко) от чудовището, което е резултат от това сливане: тоталитарен капитализъм.

Предговор към "The Production of Living Knowledge: The Crisis of the University and the Transformation of Labor in Europe and North America" (Джиджи Роджеро, Temple University Press, 2011)

Какъв е статутът на университета, когато знанието, комуникациите, културата и емоциите  са впрегнати да работят с безпрецедентна интензивност? Джиджи Роджеро си поставя за цел да отговори именно на този въпрос. Той започва от предпоставката, че съвременната трансформация на университета не може да бъде разбрана, без да се отчетат сеизмичните изменения в състава на труда. Книгата му "Производството на живо знание" ("The Production of Living Knowledge") ни предлага първия просторен анализ на трансформацията на университета, разглеждана като контрапункт на предполагаемата поява на когнитивния капитализъм и поддържащите го форми на труд. Тази книга е част от нарастващия брой пост-операистки¹ (или автономистки) изследвания от последното десетилетие, които се занимават със зависещата от знанието, дълбоко нестабилна и глобална парадигма на натрупването на капитал. Критиката на Роджеро срещу съвременния университет е ценен принос към дебатите, свързани с политиката на производство на знание в рамките на когнитивния капитализъм. Това въведение се стреми да предостави на читателя контекст за предизвикателната книга на Роджеро като я постави в перспектива.

През юни 2000 г. във Франция група студенти по икономика публикуваха в интернет петиция, протестирайки срещу:

• липсата на реализъм в обучението по икономика;
• "неконтролируемото използване" и третиране на математиката като "цел сама по себе си" в икономиката, което води до превръщането на икономиката в "аутистична наука", изгубена в "измислени светове";
• репресивното доминиране на неокласическата теория и подходите, произхождащи от нея в университетските курсове по икономика;
• догматичният стил на обучение по икономика, който не оставя място за критично и задълбочено мислене.

Петицията на френските студенти настояваше за:

• включване на емпиричните и конкретните икономически реалности;
• поставянето на науката пред сциентизмът;
• плурализъм в подходите, адаптиран към комплексността на икономическите обекти и неопределеността, обкръжаваща повечето от големите въпроси в икономиката;
• иницииране на реформи от страна на техните преподаватели за спасяване на икономиката от аутистичното и социално безотговорното ѝ състояние.

Петицията на студентите имаше голяма тежест, тъй като авторите и първите подписали бяха свързани с френската университетска система "Гранд екол", чиито огромен академичен престиж и селективност превъзхожда всички останали висши учебни заведения във Франция. Никой не смееше да каже, че тези студенти, върхът на сладоледа, се противопоставят на формалисткия подход в икономиката, тъй като той е твърде труден за тях. По този начин още от самото начало защитниците на статуквото бяха лишени от любимите им аргументи.

Междувременно някой преподаватели по икономика във Франция отговориха със своя собствена петиция, подкрепяйки исканията на студентите, добавяйки още към анализа им и оплаквайки култа към сциентизма, в каквото се е принизила икономиката. Петицията на преподавателите също така призоваваше за стартирането на публичен дебат за състоянието на икономиката и преподаването ѝ.

"Съществува една естествена тенденция елитните институции да се опитват да приобщят студентите към нормите и очакванията на управлението – политическото, икономическото и доктриналното управление. Други се опитват да предизвикат подчинение и приемане на властта и да дадат на студентите умения, които ще им позволят успешно да участват в обществото, такова, каквото е, а не да отправят предизвикателства срещу него. Но подходът не е един. Естествените науки оцеляват от предизвикателствата срещу приетите доктрини и образователните практики по тези дисциплини – идеалистично, а често и в действителност – поощряват изобретателността, съмненията и независимостта на ума. Световно известен физик от Масачузетсия технологичен институт става известен с това как отговаря на студенти първокурсници, които първия час го питат „какво ще покрива този курс“. Неговият (изключително адекватен) отговор бил: „Не е важно какво ще покрием. Важно е какво ще открием“. Може би ще откриете, че това, което книгата и аз твърдим, е грешно – такова развитие е добре дошло. Ако се спазват подобни напътствия, то ние сме навлезли в полето на сериозното образование."

Изглежда сме изправени пред сериозна класова криза в нашите движения и организации, която приема две форми: 1) въпросът за класата беше махнат от списъка с приоритетите и 2) тези, които му обръщат адекватно внимание имат погрешен класов анализ, което го прави безполезен. Като член на СДО (Студенти за демократично общество, Students for a Democratic Society - SDS) виждам, че не сме имунизирани срещу този проблем; затова това есе се опитва накратко да подхване този въпрос и да посочи проблемите, като започне с второто. Традиционният ляв двукласов анализ ще бъде отхвърлен в полза на въвеждането на трета класа – координаторската; и след като определя тази нова класа, ще обсъдя последиците от нея в нашите движения и организации, имайки предвид опита на СДО. Трябва да се отбележи, че класата ще бъде разгледана по по-опростен начин, отколкото трябва; въпреки това имайте предвид, че авторът вярва, че класата не може да бъде формулирана като индивидуално потисничество, отделно от други потисничества, които произлизат от общността и от културни, родствени и авторитарни отношения. По-скоро, всеки е активно преплетен с другия; това понякога се нарича "тоталистки" подход или "допълващ холизъм".

Вече изминаха над четири години, откакто съществува Ванкувърският ПарЕкон колектив. Беше някъде септември 2003-та, когато няколко от нас - ванкувърските пареконисти се натъкнахме един на друг. От тогава създадохме проект, който далеч надхвърли очакванията ни и разгърна нови хоризонти за бъдещи възможности, които са вълнуващи, вдъхващи кураж и надежда. Тук ние искаме да разгледаме някои от нашите постижения,  неуспехи и съществуващи предизвикателства. Също ще споделим някои от стремежите ни за близкото бъдеще. Правим го с надеждата за насърчаването на други да се поучат от нашия опит и да преследват подобни цели.

Като говорим за образование изникват две широки рамки към които се отнася то, които от своя страна генерирант два основни подхода за обучение.

Част от образованието е присъщо за определения индивид. Ако мислим за образованието като започваме с ученика, ние изследваме процеса на пренос на информация и умения, и развитието на талант в учениците. Питаме се кой е най-успешния начин да научим учениците давайки им крайния резултат от това което сме научили, атрибутите на учениците, уменията на учителите?

Каква е сферата на родството? Какво се случва в нея?

В сферата на родството:

• Хората създават семейство и всички обвързвания и анагажименти, продължаващи цял живот, които са част от семейството. Хората създават интимност, която е, до известна степен, отделена от публичната сфера на работа, политика, култура и т.н., въпреки, че в тези сфери също се създават връзки.
• Хората отглеждат деца и им предоставят първите преживявания на половата идентичност, езика, расовата/етническата идентичност, географската идентичност, религиозната идентичност.
• Хората правят секс и се учат как да изразяват сексуалността си (дори и тези активности не винаги да са ограничени в семейството; те също така се случват и в общността/културата/обществото; както и в икономическата сфера - както в производстовото на еротична литература, филми, секс играчки, секс труд и т.н. Но не искам да кажа, че сексът и сексуалността са 100% “заучени" поведения. Те също така имат корени и в биологията.
• Хората се грижат за децата, възрастните, един за друг, адресират специфични нужди.

От  самите думи “икономика на участието", "политика на участието", участието е крайъгълен камък в тези сфери. Може би същото важи и за сферата на родството. Препрочитайки тази чернова за визията за родството, участието на цялото общество все още е нужно за създаването на сигурни, здрави и процъфтяващи семейства. Въпреки че не всеки ще е част от семейство по същия начин както и останалите, а и не всеки ще избере да стане родител, цялото общество има интерес да работи заедно, за да се подсигури, че сферата на родството е вкоренена в, и възпоризвежда, ценности, които се надяваме да насочват нашето общество – свобода, справедливост, солидарност, участие, разнообразие/толерантност.