Петър Станчев

Въпреки, че ги делят континенти, борбите на кюрдите и сапатистите споделят сходна цел: да се противопоставят на капитализма, да освободят жените и да изградят автономия.

Властта в хората може да бъде приложена на практика, единствено когато властта, упражнявана от социалните елити, премине в народа. ― Мъри Букчин, Post-Scarcity Anarchism

Само преди шест месеца, съвсем малко хора бяха чували за Кобани. Но когато Ислямска държава (ИД) започна безсмислената си атака над града през септември 2014 г., малката кюрдска крепост бързо стана важна точка в борбата срещу религиозния екстремизъм. В месеците, които последваха, Кобани се превърна в интернационален символ на съпротива, сравняван както с Барселона, така и със Сталинград заради тяхната роля като бастиони срещу фашизма.

Разбира се, че не сте чули. Панорамата на солидарността се изгражда на базата на твърдата убеденост в равнопоставеността и равнозначимостта на човешкото достойнство където и когато и да е по света. Тя е продукт на осмисляне на глобалните процеси, създаващи условията за бедност, война, расизъм, неоколониализъм и противпоставянето на тях в името на това, което в България носи пейоративна конотация – Утопия. Оставяме утопията настрана, за да се върнем на особения тип български „интернационализъм“ (с дебели кавички), който е на мода напоследък. Хиляди българи, под централното дистанционно командване на комерсиалните медии, изведнъж се загрижиха за демокрацията и просперитета на далечни от тях страни, за които най-вероятно знаят, колкото знаят и за нанотехнологиите или епоса на „Попол Вух“. С други думи – нищо.

/ На снимката в ляво: Хуан Карлос Гомез Силвано е друг сапатистки организатор, убит през март от същата групировка, извършила атаката над “Реалността”. /

Представяме Ви четвъртата част от вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част 1, Част 2, Част 3

Свободен народ и звездите на 500 години съпротива

Падна ми се да отида в общността „Свободен народ“. Приготвих раницата си и заедно с пазителя ми седнахме, за да изчакаме да ни извикат, докато площадът на каракола се изпълни с камиони. Армандо говори езика чол и щяхме да бъдем изпратени в общност чол, където освен всичко друго, той щеше да бъде и мой преводач, защото много от жителите на общностите не говорят испански. „Свободен народ, всички за Свободен народ могат да започнат да се качват на камионите“, изкънтяха високоговорителите.

Представяме Ви третата част от вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част първа от разказа му можете да прочетете тук, а втората - тук.

Класове в джунглата – урок първи – автономия, свобода и еманципация

„Казват, че паметта е най-силна и голяма сред малките хора и е най-трудно да я откриеш сред големците. Затова казват, че мъжете и жените се смаляват, остарявайки. Казват още, че това е, за да блести повече паметта. Казват и че това е работата на най-старите сред старите – да опазват паметта. Казват и че достойнството не е нищо повече от памет, която е жива. Казват.“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

Денят започва с кукуригането на петли и рев на маймуни в обикалящата ни джунгла. Събуждам се и отивам до тоалетната, докато пазителят ми продължава да хърка на пода на сцената, където спим няколко десетки мъже. За пръв път успявам да огледам каракола, който се оказва доста по-просторен, отколкото съм очаквал.

Продължаваме публикуването на вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част първа от разказа му можете да прочетете тук.

Към „реалността“

„Казват хората с не много мъдрост, че нощта крие много и големи опасности, че нощта е пещера на крадци, място на сенки и страхове. Така говорят хората, които не знаят. Ти обаче трябва да знаеш, че лошото днес не се разхожда скрито зад черните одежди на нощта. Лошото се разхожда под открито небе и в ясен ден ненаказуемо. Населило се е в дворците на властта, притежава фабрики, банки и големи бизнеси, облича се в дрехи на сенатори и депутати...“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

Уроци по автономия в Лакандонската джунгла, 20 години по-късно

„Борбата, казваше старият Антонио, е като спирала. Може да започне във всяка една точка, но започне ли, никога не приключва“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

Когато в нощта на 31 декември 1993 г. войниците на EZLN [1] заемат позиции в готовност да завземат няколко от големите градове в най-южния мексикански щат Чиапас, аз от позицията на скромните си тогава 4 години не съм и предполагал, че 20 години по-късно същата революция ще изиграе централна роля в живота ми и ще се превърне в източник на вдъхновение и интерес, както нищо друго преди.