Свободата според сапатистите. Част 1 (Петър Станчев)

Уроци по автономия в Лакандонската джунгла, 20 години по-късно

„Борбата, казваше старият Антонио, е като спирала. Може да започне във всяка една точка, но започне ли, никога не приключва“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

Когато в нощта на 31 декември 1993 г. войниците на EZLN [1] заемат позиции в готовност да завземат няколко от големите градове в най-южния мексикански щат Чиапас, аз от позицията на скромните си тогава 4 години не съм и предполагал, че 20 години по-късно същата революция ще изиграе централна роля в живота ми и ще се превърне в източник на вдъхновение и интерес, както нищо друго преди.

Сам по себе си фактът, че 20 години след продължилото 12 дни въоръжено въстание, маскираните борци за свобода, социална справедливост и права на коренното население продължават да са символ от световно значение, говори много не само за значимостта на движението, но и за неговата способност да изпраща послания в глобален мащаб, засягащи теми като разрушителния марш на неолибералния капитализъм, унищожаването на околната среда и неоколониалните политики на силните икономически държави от глобалния север и техните мултинационални корпорации. Когато нощта на нова година викът ¡Ya Basta! [2] дава началото на Първата декларация от лакандонската джунгла и обявява война на мексиканското правителство, надали някой очаква ехото, с което тези думи ще оттекнат по света. Сапатисткото въстание е подготвяно 10 години в тайна сред коренното население на Чиапас, жертва първо на испанските колонизатори, срещу които ожесточено се съпротивлява, след което и на самата мексиканска държава, която оставя този най-богат на ресурси регион в страната да тъне в бедност, експлоатация, липса на здравеопазване и образование, а културата и езика на различните групи мая са подложени на унижение и унищожение. Неслучайно декларацията, с която EZLN обявява война, заявява: „Ние сме продукт на 500 години съпротива“. В деня, в който Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) влиза в сила, за да „изстреля Мексико в първия свят“, както твърди тогавашният президент на страната Карлос Салинас, от джунглата на Чиапас хиляди мъже и жени в черни маски разкъсват завесата на неолибералното празнодумство и обявяват, че Мексико никога вече няма да съществува без тях. 20 години по-късно обещаните прогрес и забогатяване са не само илюзия за над 50% от мексиканското население, което живее под прага на бедността, но и потвърждение на правотата на сапатистите да отхвърлят неолиберализма и да поискат един друг свят, в който техните 13 искания – подслон, земя, труд, здравеопазване, образование, независимост, демокрация, справедливост, мир, свобода, прехрана, информация, култура – са основата на един достоен живот за всички без значение на произход, раса, пол и възраст.

За 12 дни сапатистите са изтласкани от големите градове с масирана офанзива на мексиканската армия, но едно ново оръжие препъва кървавата разправа на мексиканската власт, която само преди месеци обявявя, че в Чиапас няма въстанически групи. Декларациите на EZLN и кадри от жестокостите на мексиканската армия достигат цял свят посредством интернет, за да закачат на сапатисткото движение заглавието „първата постмодерна революция“ и да го превърнат в много повече от въстание на коренното население някъде в Централна Америка. Идеята за „край на историята“, белязан от триумфа на неолибералния капитализъм, според Франсис Фукуяма, се превръща в горчива ирония на неуспехите на този икономически строй да се справи с проблеми като глад, свръхконсумация и унищожаване на природните ресурси, експлоатация и бедност, а усещането за липса на алтернатива бързо се разпуква, за да отстъпи място на нова вълна от популярни движения. Сапатистите дават началото на масовото алтер-глобалистко движение, а по-късно идеята им за хоризонталност на съпротивителните движения, пряка демокрация и отричане на догматизма на традиционните идеологии оттеква в движения като Окупирай, 15М и окупацията на площад Синтагма. Думите на говорителя на движението субкоманданте Маркос се превръщат в инструмент, чрез който светът на потиснатите, забравените, експлоатираните и ненужните се припознава в непознатите и невидими лица зад черните маски на сапатистите: „Маркос е гей в Сан Франсиско, чернокож в Южна Африка, азиатец в Европа, Чикано в Сан Исидро, анархист в Испания, палестинец в Израел, индианец мая по улиците на Сан Кристобал, евреин в Германия, циганин в Полша, мохаук в Кебек, пацифист в Босна, самотна жена в метрото в 10 вечерта, селянин без земя, член на банда в гетото, безработен работник, неудовлетворен студент и разбира се, сапатист в планините“. Тези, които скриват лицето си, за да ги види света, са подкрепени от хиляди по цялото земно кълбо и в Мексико и правителството е принудено да спре войната си на тотална екстерминация 12 дни след 1 януари и да започне преговори.

В един есенен ден учителката ми по испански ме попита върху какво ще пиша годишния си проект и след като някой друг беше избрал испанската гражданска война, аз без да се замислям казах – Сапатисткото движение. Знаех основни неща за случващото се в Чиапас, но нямах представа, че този ден и взетото набързо решение ще изиграят толкова значима роля във формирането ми като човек и активист. Думите на тези без глас, на тези, които избират да умрат, за да живеят, които рисуват революцията с приказки и метафори, а зад социалната им реторика се припознава космовизията на маите, ме спечелиха и скоро основахме група за солидарност с движението. Учихме се вървейки и задавайки въпроси, както казват сапатистите, а в солидарността си с тях участвахме и в борбите за един по-добър свят там, където живеем.

20 години след избухването на въстанието с покана, подписана от субкоманданте Маркос и субкоманданте Мойсес, в джоба си се отправих към планините на Чиапас, за да видя едн друг възможен свят. Въможен не само в Чиапас, а навскъде, където има потисничество, бедност и несправедливост.

Две случки

Дни преди сапатисткото училище, напускаме Паленке на стоп в откритата каросерия на камион – нещо невъзможно в Европа и повече от нормално в Мексико. Докато въздухът бавно изстива с изкачването ни в планините, джунглата започва да отстъпва на борове, забили върхове в синевата на планинското небе. Забелязваме първите табелки по пътя, означаващи сапатистки села, изрисувани сапатиски училища и разбира, както навсякъде в Мексико, всемогъщото присъствие на Кока Кола. В едно от селата до плакат с две руси момичета в бикини, държащи кенче кола, са застанали две местни жени в цветните си носии, с тъмночерни коси и тен, контрастиращ силно с рекламния образ на потребителите на газираната напитка. Скоро се появяват и реклами на езиците на маите – тцелтал и тцотцил, в които колата е придружена от срязано авокадо. Културният империализъм, идващ от големия северен брат, се усеща навсякъде в Мексико, дори и в най-затънтените кътчета на страната и Кока Кола е един от най-шокиращите примери. Тя съществува дори в села, където няма питейна вода, а понякога цената й е по-ниска от тази на бутилка минерална вода.

Колата спира в дълга колона от автомобили и скоро започват да идват слуховете. „Сапатистите събират пътна такса“ – казва някой. Прави впечатление, че всички приемат случващото се съвсем позитивно и се завъртат куп шеги, докато чакаме да продължим. Това не се случва скоро и сваляме раниците от камиона, за да продължим пеша. Пътят е заварден с няколко големи трупи дърва и дъска със стърчащи нагоре забити пирони заради лошото управление на общинския кмет от Зелената партия. Зелената партия в Мексико е отроче и коалиционен партньор на ПРИ – партията, управлявала страната без прекъсване от създаването си през 1929 г. до 2001 г. и известна с репресиите си срещу студенти и движения на съпротивата, както и със въвежданието на първите неолиберални политики през 80-те на ХХ век, който процес кулминира с подписването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия и Сапатисткото въстание.

Хората от селото се събират на баскетболното игрище и започват асамблея, когато по пътя се задава организирана група намръщени мъже и се врязва в групата от мъже, жени и деца, които участват в блокирането на пътя. Групата напада с юмруци събралите се, за да блокират пътя. Разбираме, че са пратени от общинския кмет да „разрешат“ проблема. След кратка схватка, в която защитаващите се награбват сопи и камъни, свадата преминава предимно във викове, докато защитниците на кмета не са изтласкани окончателно.

Моите приятели грабват инструментите, които носят и започват да свирят, докато около нас не се събира тълпа от тенцуващи и пляскащи местни и шофьори. След около 3 часа обявяват, че блокадата се вдига „скоро“.

- Какво значи скоро? Кой решава тук? – истеризира туристка от щатите.
- Много добър въпрос, кой решава! – гневно добавя друг гринго [3] - Това е просто още една мексиканска блокада – саркастично окончава той без да очаква последвалото.
- Какво искаш да кажеш с това „още една мексиканска блокада“ и „кой решава“!? Скапани туристи, мислите, че този свят се върти около басейна в хотела ви и туристическите атракции, с които се забавлявате без дори да научите или разберете нещо за хората, които живеят тук. Кой решава? Тук решават хората, кой решава в твоята държава? Ти ли? Или си мислите, че вашето право да си изживеете екскурзийката е по-важно от правото на тези хора да изискат достоен живот!? – избухвам аз, крещейки на променящите пред очите ми цветовете си туристи. Двама се изнасят непосредствено след моята тирада, а последният прави опит да продължи с оплакването, при което ние се обръщаме и си тръгваме.

Скоро вдигат блокадата. Добре дошли в Чиапас.

Дни по-късно чакам транспорта в Окосинго, отправил се към Сан Кристобал. Чакайки изтичвам през щанд, където приготвят такос.

- Нещо без месо имате ли?
- Нямам, сине – отговаря жената – чакай, чакай, ще ти дам нещо.

Тя се казва Марта и ме поканва с храната, която видимо е купила за семейството си. Заговаряме се и се оказва, че е от града, в който аз живея в момента.

- Тук съм от 20 години.
- Значи помниш въстанието през 1994 г., когато сапатистите превземат Окосинго?
- О, да, помня го. Беше меденият ми месец. Помня войната, беше много страшно. Нямаше вода, ток. Армията убиваше невинни по улиците, много невинни умряха.

Марта говори за правителството с езика на сапатистите и помни войната и престъпленията на мексиканската армия.

- Заради бедността се борят сапатистите и срещу „лошите правителства“, които продължават да се обогатяват на наш гръб, докато живеем като животни – довършва тя.

Когато хващам автобуса, Марта маха за сбогом от улицата. Чиапас помни.

Към Част 2

БЕЛЕЖКИ:
[1] Сапатистка армия за национално освобождение
[2] Стига! Достатъчно!
[3] Ще се придържам към думата гринго, говорейки за граждани на САЩ