Свободата според сапатистите. Част 2 (Петър Станчев)

Продължаваме публикуването на вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част първа от разказа му можете да прочетете тук.

Към „реалността“

„Казват хората с не много мъдрост, че нощта крие много и големи опасности, че нощта е пещера на крадци, място на сенки и страхове. Така говорят хората, които не знаят. Ти обаче трябва да знаеш, че лошото днес не се разхожда скрито зад черните одежди на нощта. Лошото се разхожда под открито небе и в ясен ден ненаказуемо. Населило се е в дворците на властта, притежава фабрики, банки и големи бизнеси, облича се в дрехи на сенатори и депутати...“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

Отварям вратата на таксито, което едва изкачва стръмната улица в покрайнините на Сан Кристобал, водеща към СИДЕСИ – Университетът на земята, където е регистрацията за сапатисткото училище (което ще наричам „ескуелита“). Поканен съм заедно с хиляди активисти от цяло Мексико и света, за да видя успехите на организацията в последните 20 години след въстанието. Това, което виждат очите ми, обаче, е повече от всичко очаквано. Десетки автобуси и минибусове са паркирани пред университета, всеки с надпис Солидарен сапатистки транспорт. Десетки хора от всички цветове, форми, размери и възрасти прииждат бавно към университета, за да се регистрират, докато покрай тях забързано щъкат сапатисти с черни маски на главите и радиостанции, организиращи мащабната операция по извозването на 2500 ученици към въстаническите центрове. Въпреки че съм чел за предишната ескуелита през август, когато в Чиапас идват 1500 ученика, идеята че сега сме 2500, а през януари 2500 отгоре, се визуализира пред очите ми. Мащабът на кампанията е невъобразим и въпреки всичко, организацията е изпипана до последния детайл почти в стил на военна операция.

Почти изтичвам към мястото, където трябва да се регистрирам, усмихвайки се на минаващите покрай мен, говорещи различни езици и видимо идващи от всички части на света активисти. Еуфоричен подавам паспорта си на момичето, което трябва да провери името ми в списъка, след което получавам зелен бадж, който определя в коя от петте бунтовнически зони ще бъда изпратен. Над името и инициалите на групата, от чието име идвам, прочитам:

„Каракол I – Реалността – майка на всички караколи в морето на нашите мечти“

Въстаническата територия е разделена на пет зони, наречени караколи или охлюви на български. Тези райони са административната структура на сапатистката територия в съпротива, всеки обединяващ определен брой автономни общини, а всяка община – определен брой автономни общности. Охлюв или каракол, защото охлювът се движи бавно, но усърдно в една посока – в този случай посоката е един по-добър свят. Говорителят на движението също ни разказва в една от книгите си, че спиралата в черупката на охлюва е като борбата – може да започне във всяка една точка, но започне ли – посоката е безкрайност. Получаваме и четири книги, всяка покриваща една от темите, които са част от първото ниво на ескуелита – Автономно превителство I и II, Автономна съпротива и Жените в автономното правителство.

Пада ми се най-отдалеченият каракол, но и този, който е служил за пример при организацията на останалите. На 9 часа път от Сан Кристобал, Каракол I Реалността е сърцето на сапатистката съпротива – мястото, което сапатистите избират през далечната 1995 г., за да срещнат за пръв път представители на гражданското общество, независими медии и активисти от цял свят.

- Кога тръгват автобусите за натам?
- Веднага.

Осъзнавам, че съм оставил дрехите и спалния си чувал в пералнята в града, за да се отърва от аромата на една седмица пътуване на стоп, както и очаквайки, че ще тръгнем по-късно. Изтичвам до първия човек с радиостанция и маска, който виждам:

- Вижте, дрехите ми са в града, не мога да тръгна веднага.
- Колко време ти трябва?
- 1 час.
- Давай.

Излитам в първото такси, което виждат очите ми, за да се върна точно след час и да се наредя на опашката заедно с хора от САЩ, Австралия, Европа, всички части на Америка [1], Азия и Африка. Всеки идващ със своята история на съпротива, всеки научил или очакващ да научи нещо от сапатистите. От хора, организиращи комунитарни радиа, социални центрове и окупирани къщи, социални и еколгични движения, феминисти до независими активистки медии и тепърва въвличащи се в борбата, палитрата на участниците е богата на силни цветове. Силното анархистко присъствие също се усеща, отчасти резултат на специалната покана, която сапатистите изпратиха към мексиканските анархисти заради антикампанията в медиите срещу тях.

Скоро сме в един от многото минибусове и караваната ни потегля на деветчасовото си пътешествие към „Реалността“. Мексиканци, аржентинци, хора от САЩ и един българин, провокиращ любопитсво с далечния си произход, изпълват за часове минибуса с кикот, музика и бърборене, докато нощта не пада над джунглата и силуетите на върховете на Чиапас запчват да се губят в тъмнината и мъглата. Емоцията заглушава всеки разговор и в един момент всички пътуваме затаили дъх и очакващи неизвестното, което също ни очаква, както разбрахме по-късно.

След около девет часа караваната от минибусове спира в тъмното. Всички се разбуждат, докато от тъмното от време на време изскачат маскирани силуети. Изчакването се проточва и не получаваме отговор на въпроса дали сме пристигнали, докато в един момент светлини се запалват зад нещо като огромна ограда и порта, които не се виждат добре в тъмното. Джунглата се изпълва с тътен:

- Да живее Сапатистката армия за национално освобождение!
- Да живее!
- Да живее автономията!
- Да живее!
- Да живеят мъжете, жените и децата сапатисти!
- Да живеят!
- Да живее субкоманданте Маркос!
- Да живее!
- Да живее субкоманданте Педро!
- Да живее!
- Да живеят народите на света!
- Да живеят!
- Да живее борбата срещу неолиебрализма!
- Да живее!

Стотиците гласове се материализират, когато портата се отваря и ние пристъпваме плахо между две редици от сапатисти с маски на лицата си и вдигнати във въздуха леви юмруци.

- Да живеят учениците на сапатисткото училище!
- Да живеят!
- И тук, и там, борбата продължава! И тук, и там, борбата продължава!
- Хората обединени, никога няма да бъдат победени!

Под звука на стотиците гласове ние се подреждаме пред сцената, където са учителите от зоната и две огромни маримби, които прекъсват виковете и аплодисментите, за да изсвирят кратка мелодия, след което всички продължават да викат с пълно гърло. Викаме и ние с юмрук в ръка, търсейки погледите си в тълпата, сякаш опитвайки се да се уверим, че всичко това не е халюцинация, а реалност.

След малко започват да четат имената ни едно по едно. Всеки един от нас се изправя под аплодисменти и пред всички се запознава със своя „пазител“ – сапатист, мъж или жена, който ще придружава всеки един от нас по време на ескуелитата. Говорителят се запъва леко с името ми, но накрая го прочита правилно. Изправям се почти замаян от емоция под порой от овации и пристъпвайки напред, подавайки ръка на маскирания си „пазител“. Армандо, казва той, след което се отправяме към предвиденото за спане място.

- Гладен ли си – пита ме той и скоро няколко мъже се намираме събрани в полумрака ядящи боб с тортияс и пиещи сапатистко кафе.

Армандо е на 38 години, въпреки че преди да свали маската си не бих му дал повече от 30. Сапатист е от 15-годишен и идва от общност, където се говори езика чол. „Пазителите“ не само се грижат за учениците, но служат и като преводачи в общностите, където много хора говорят различните езици на маите, но не и испански. Научавам първата си дума на чол – уоколишаулъ – благодаря.

- Уоколишаулъ – казвам – миейки купата си от вечерята.
- За нищо – отговаря Армандо.

Малко по-късно се унасям бавно в спалния си чувал, докато джунглата пее своята нощна песен околоми, а моите възприятия за реалността не ми дават да повярвам, че всичко това се случва наистина.

Датата е 24 декември 2013 г. – бъдни вечер.

Към Част 3...

БЕЛЕЖКИ:
[1] Под Америка, разбира се, имам предвид континента, не държавата, присвояваща си това име