Продължаваме публикуването на вдъхновяващия разказ-пътепис на нашия приятел и съучастник Петър Станчев, който имаше прекрасната възможност да участва в сапатисткото училище в Чиапас през декември 2013 г. Част първа от разказа му можете да прочетете тук.

Към „реалността“

„Казват хората с не много мъдрост, че нощта крие много и големи опасности, че нощта е пещера на крадци, място на сенки и страхове. Така говорят хората, които не знаят. Ти обаче трябва да знаеш, че лошото днес не се разхожда скрито зад черните одежди на нощта. Лошото се разхожда под открито небе и в ясен ден ненаказуемо. Населило се е в дворците на властта, притежава фабрики, банки и големи бизнеси, облича се в дрехи на сенатори и депутати...“

Из „Старият Антонио“ – Субкоманданте Маркос

svoboda-sapatisti4Отварям вратата на таксито, което едва изкачва стръмната улица в покрайнините на Сан Кристобал, водеща към СИДЕСИ – Университетът на земята, където е регистрацията за сапатисткото училище (което ще наричам „ескуелита“). Поканен съм заедно с хиляди активисти от цяло Мексико и света, за да видя успехите на организацията в последните 20 години след въстанието. Това, което виждат очите ми, обаче, е повече от всичко очаквано. Десетки автобуси и минибусове са паркирани пред университета, всеки с надпис Солидарен сапатистки транспорт. Десетки хора от всички цветове, форми, размери и възрасти прииждат бавно към университета, за да се регистрират, докато покрай тях забързано щъкат сапатисти с черни маски на главите и радиостанции, организиращи мащабната операция по извозването на 2500 ученици към въстаническите центрове. Въпреки че съм чел за предишната ескуелита през август, когато в Чиапас идват 1500 ученика, идеята че сега сме 2500, а през януари 2500 отгоре, се визуализира пред очите ми. Мащабът на кампанията е невъобразим и въпреки всичко, организацията е изпипана до последния детайл почти в стил на военна операция.

Почти изтичвам към мястото, където трябва да се регистрирам, усмихвайки се на минаващите покрай мен, говорещи различни езици и видимо идващи от всички части на света активисти. Еуфоричен подавам паспорта си на момичето, което трябва да провери името ми в списъка, след което получавам зелен бадж, който определя в коя от петте бунтовнически зони ще бъда изпратен. Над името и инициалите на групата, от чието име идвам, прочитам:

„Каракол I – Реалността – майка на всички караколи в морето на нашите мечти“

Въстаническата територия е разделена на пет зони, наречени караколи или охлюви на български. Тези райони са административната структура на сапатистката територия в съпротива, всеки обединяващ определен брой автономни общини, а всяка община – определен брой автономни общности. Охлюв или каракол, защото охлювът се движи бавно, но усърдно в една посока – в този случай посоката е един по-добър свят. Говорителят на движението също ни разказва в една от книгите си, че спиралата в черупката на охлюва е като борбата – може да започне във всяка една точка, но започне ли – посоката е безкрайност. Получаваме и четири книги, всяка покриваща една от темите, които са част от първото ниво на ескуелита – Автономно превителство I и II, Автономна съпротива и Жените в автономното правителство.

svoboda-sapatisti5Пада ми се най-отдалеченият каракол, но и този, който е служил за пример при организацията на останалите. На 9 часа път от Сан Кристобал, Каракол I Реалността е сърцето на сапатистката съпротива – мястото, което сапатистите избират през далечната 1995 г., за да срещнат за пръв път представители на гражданското общество, независими медии и активисти от цял свят.

- Кога тръгват автобусите за натам?
- Веднага.

Осъзнавам, че съм оставил дрехите и спалния си чувал в пералнята в града, за да се отърва от аромата на една седмица пътуване на стоп, както и очаквайки, че ще тръгнем по-късно. Изтичвам до първия човек с радиостанция и маска, който виждам:

- Вижте, дрехите ми са в града, не мога да тръгна веднага.
- Колко време ти трябва?
- 1 час.
- Давай.

Излитам в първото такси, което виждат очите ми, за да се върна точно след час и да се наредя на опашката заедно с хора от САЩ, Австралия, Европа, всички части на Америка [1], Азия и Африка. Всеки идващ със своята история на съпротива, всеки научил или очакващ да научи нещо от сапатистите. От хора, организиращи комунитарни радиа, социални центрове и окупирани къщи, социални и еколгични движения, феминисти до независими активистки медии и тепърва въвличащи се в борбата, палитрата на участниците е богата на силни цветове. Силното анархистко присъствие също се усеща, отчасти резултат на специалната покана, която сапатистите изпратиха към мексиканските анархисти заради антикампанията в медиите срещу тях.

Скоро сме в един от многото минибусове и караваната ни потегля на деветчасовото си пътешествие към „Реалността“. Мексиканци, аржентинци, хора от САЩ и един българин, провокиращ любопитсво с далечния си произход, изпълват за часове минибуса с кикот, музика и бърборене, докато нощта не пада над джунглата и силуетите на върховете на Чиапас запчват да се губят в тъмнината и мъглата. Емоцията заглушава всеки разговор и в един момент всички пътуваме затаили дъх и очакващи неизвестното, което също ни очаква, както разбрахме по-късно.

След около девет часа караваната от минибусове спира в тъмното. Всички се разбуждат, докато от тъмното от време на време изскачат маскирани силуети. Изчакването се проточва и не получаваме отговор на въпроса дали сме пристигнали, докато в един момент светлини се запалват зад нещо като огромна ограда и порта, които не се виждат добре в тъмното. Джунглата се изпълва с тътен:

- Да живее Сапатистката армия за национално освобождение!
- Да живее!
- Да живее автономията!
- Да живее!
- Да живеят мъжете, жените и децата сапатисти!
- Да живеят!
- Да живее субкоманданте Маркос!
- Да живее!
- Да живее субкоманданте Педро!
- Да живее!
- Да живеят народите на света!
- Да живеят!
- Да живее борбата срещу неолиебрализма!
- Да живее!

svoboda-sapatisti6Стотиците гласове се материализират, когато портата се отваря и ние пристъпваме плахо между две редици от сапатисти с маски на лицата си и вдигнати във въздуха леви юмруци.

- Да живеят учениците на сапатисткото училище!
- Да живеят!
- И тук, и там, борбата продължава! И тук, и там, борбата продължава!
- Хората обединени, никога няма да бъдат победени!

Под звука на стотиците гласове ние се подреждаме пред сцената, където са учителите от зоната и две огромни маримби, които прекъсват виковете и аплодисментите, за да изсвирят кратка мелодия, след което всички продължават да викат с пълно гърло. Викаме и ние с юмрук в ръка, търсейки погледите си в тълпата, сякаш опитвайки се да се уверим, че всичко това не е халюцинация, а реалност.

След малко започват да четат имената ни едно по едно. Всеки един от нас се изправя под аплодисменти и пред всички се запознава със своя „пазител“ – сапатист, мъж или жена, който ще придружава всеки един от нас по време на ескуелитата. Говорителят се запъва леко с името ми, но накрая го прочита правилно. Изправям се почти замаян от емоция под порой от овации и пристъпвайки напред, подавайки ръка на маскирания си „пазител“. Армандо, казва той, след което се отправяме към предвиденото за спане място.

- Гладен ли си – пита ме той и скоро няколко мъже се намираме събрани в полумрака ядящи боб с тортияс и пиещи сапатистко кафе.

Армандо е на 38 години, въпреки че преди да свали маската си не бих му дал повече от 30. Сапатист е от 15-годишен и идва от общност, където се говори езика чол. „Пазителите“ не само се грижат за учениците, но служат и като преводачи в общностите, където много хора говорят различните езици на маите, но не и испански. Научавам първата си дума на чол – уоколишаулъ – благодаря.

- Уоколишаулъ – казвам – миейки купата си от вечерята.
- За нищо – отговаря Армандо.

Малко по-късно се унасям бавно в спалния си чувал, докато джунглата пее своята нощна песен околоми, а моите възприятия за реалността не ми дават да повярвам, че всичко това се случва наистина.

Датата е 24 декември 2013 г. – бъдни вечер.

Към Част 3...

БЕЛЕЖКИ:
[1] Под Америка, разбира се, имам предвид континента, не държавата, присвояваща си това име

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline