асамблеи

В Испания на около 100 км. източно от Севиля се намира малък град с 2700 жители, наречен Мариналеда. Това е един от многото земеделски градове в провинция Севиля, заобиколен от километри равни обработваеми полета. Това, което различава Мариналеда от всички други места в Испания, а може би и в Европа, е, че през последните трийсет години тя е център на постоянна работническа борба, място; където се е появил жив, развиващ се и реален социализъм. Имах късмета да посетя града миналата седмица, във време на дълбока икономическа криза и политически цинизъм, и бях крайно удивен от уникалните му социалистически постижения.

През 1996 година индийският щат Керала предприема забележителен експеримент в регионалното планиране. Тогава той е известен под името "Народна кампания за девети план". "Деветият план" се отнася за деветият индийски план за срок от пет години, според който всеки щат в Индия изготвя свой годишен план. "Народна"-та част се отнася за решението 35% от бюджета за развитие на щата  да бъде прехвърлен от централизираната бюрокрация към местните общини, където местните жители сами могат да определят собствените си приоритети (1). Експериментът на Керала, по-късно познат като "Кампания на народния план" (КНП), драстично подобрява доставката на публични услуги, води и до етническо равенство, улеснява и ускорява навлизането на жените в публичния сектор като засилена демократична практика. До третата година кампанията започва да открива повече работни места и да подобрява микро кредитната идея на известната Грамийн Банк за издигане на домакинствата над прага на бедността (2). След победата на Левия демократичен фонд (ЛДФ) на изборите през 2001, които стартират КНП, Конгресът отстранява много от идеите на проекта, но регионалното планиране оцелява и в момента отново се подема от министерския съвет на ЛДФ, избран през 2006. В този кратък обзор ще обобщим историческите корени на КНП, основните елементи и резултати, както и някои от най-важните провали и недостатъци.

Осмелявайки се в това футурологично есе да скицирам облика на обществото, избавено от капитализма (икономиката на печалбата) и държавата (апарата за принуда, който съществува от данъчни приходи), си давам сметка, че подробното описание рискува да заприлича на директива, задължителен план за изпълнение. Не, нямам такава цел. Творческата инициатива на хората със сигурност ще породи други схеми, кои по-добри, кои просто по-различни от моето предложение. Ако те се придържат към духа на свободата, значи ще са съвместими помежду си и практическото им прилагане ще доведе до синтеза на форми, отпадане на части и цели умозрителни модели, но така или иначе всяко теоретично предложение ще изиграе ролята на ориентир, към който да се върви. И в процеса на движение задължително се правят корекции, уточнява се и крайната цел. А тя е постигането на лична свобода, за която Рудолф Рокер е писал:

“Само в обединението на чувството за солидарност с вътрешния импулс в името на справедливостта – свободата се превръща във връзка за единство; и само при това условие личната свобода на ближния престава да бъде преграда и става гаранция за собствената ни свобода.”

Затова не схеми и структури трябва да бъдат целта на будните хора, защото те са само средство за постигането и опазването на свободата.

Дължим го на загиналите за нея наши предшественици, дължим го на себе си, дължим го на потомците си.

Една цивилизация се развива, когато генерира предизвикателства, на които реагира адекватно. Съвременният свят поражда огромен брой малки и големи предизвикателства, поставя въпроси, на които обществото, ако не даде перспективен отговор, изпада в застой или тръгва по пътеката на упадъка. Днешните предизвикателства, социални, културни, технически, свързани с околната среда, не са принципно нови, защото пречки и проблеми винаги е имало. Новото днес е тяхната концентрация и взаимна свързаност поради скъсяване на каналите за пренасяне на информация. Всяка нова обществена практика, всяка нова технология, всеки нов ефект от взаимодействието с околната среда стават достояние на цялата планета. Търсенето на адекватен отговор, който не потиска проблема, а го решава от корена му, придобива характер на спешно реагиране. Но съвременните йерархични структури на взаимодействие и управление са твърде тромави, имат множество звена, затова решенията, които се вземат, закъсняват или не са адекватни от гледна точка на "обикновения" човек. Освен това, решенията са повлияни, да не кажем определени, не от същинските потребности на хората, а от интересите на определени малцинствени групи с определени привилегии (които ги правят доминиращи малцинства).

Работниците от аржентинският завод за теракота ФАСИНПАТ спечелиха през август 2009 г. важна победа – фабриката им принадлежи вече съвсем законно. Районният съд реши да конфискува предприятието и предаде собствеността му в ръцете на работническия колектив. От 2001 година работниците от завода Занон се борят за законовото признаване на работническия контрол върху най-голямата фабрика за теракота в Латинска Америка. За да разберем какво доведе до това, долу е представен откъс от книгата „Реална Утопия – Общество на участието за 21 век“ (Real Utopia: Participatory Society for the 21st Century).

Целта на моята статия е да представи някои хипотези относно стратегията на анти-капиталистическите еманципиращи движения. Идеята е да се преосмислят условията за ефективна политика, с капацитет за радикална промяна на обществото, в което живеем. Въпреки че нямам пространство за анализ на конкретни случаи, този размисъл не е чисто "теоретично" упражнение, а напротив, произлиза от наблюдението на група движения, в които имах възможността да участвам - движението на съседските (комунални) събрания в Аржентина, някои от процесите на Световния социален форум, както и други глобални мрежи - или такива, които следях отблизо през последните години - движението на безработните в Аржентина ("пикетеро"), както и Сапатистите в Мексико. По отношение на тяхната стратегия, настоящите еманципиращи движения се намират в две противоположни ситуации (донякъде схематично казано).

Изложение, представено на III Световен Социален Форум (ССФ) в Порто Алегре, януари 2003

ФЕНОМЕНЪТ НА СЪВЕТИТЕ в Аржентина е много сложен. Всеки съвет е отделен свят, затова ще започна с обща информация относно движението, за да говоря после за опита ми като участник в народния съвет Сид Кампеадор в град Буенос Айрес.

Накратко може да се каже, че съветите са обединения на кварталните жители, които разискват и решават политически въпроси по хоризонтален начин, без разграничаване между управляващи и управлявани или между представляващи и представлявани. Съветите възникват като движение малко след бунта от 19-и и 20-и декември 2001. Повече от 150 съвета се образуваха спонтанно в Буенос Айрес и още други в Кордоба, Розарио, Мендоса, Санта Фе и т.н. Моят съвет, примерно, се създаде по призива на Ромина, млада жена на 26 години, нямаща никакъв предварителен политически опит, която прекара почти седмица да раздава листовки, канещи на първото събрание.

В разгара на драматичния икономически колапс на Аржентина през 2001, най-проспериращата средна класа в Латинсска Америка се озовава в град на духовете сред изоствамени фабрики и масова безработица. Заводът за авточасти "Forja" стои спящ докато доскорощните работници не започват да действат. Те са част от смелото ново движение на работници, които окупират банкрутирали бизнеси и създават нови работни места в руините на провалилата се нео-либерална система.

Филмът на Наоми Клайн и Ейви Люис разказва как самоуправлението, солидарността и желанието за по-добър живот могат да помогнат на едни съсипани от МВФ, Световната Банка, корпорациите и нео-либерализма хора да си върнат обратно работните места и достойнството.

Свали филма (в AVI) + бг събтитри