изкуство

Имаме удоволствието да ви представим прекрасния едноименен филм по книгата на Ги Дебор вече с български субтитри (избират се от бутон CC). Приятно гледане!

Сценарий и режисура: Ги Дебор
Въз основа на неговата книга "Общество на зрелището"
Превод: Мартин Петров
Субтитри: Мартин Петров, anamnesis.info

Член на Ситуационисткия интернационал от 1961 до 1970 г., Раул Ванегейм е автор на Traité de savoir-vivre à l’usage des jeunes générations ("Революцията на всекидневния живот", изд. Gallimard, 1967 г.), от която произлизат най-вдъхновяващите лозунги от Май '68, и на още близо тридесет други книги. Последната, която излезе, е L’État n’est plus rien, soyons tout ("Държавата вече не е нищо, ние сме всичко", изд. Rue des Cascades, 2011 г.).

Можеш ли да ни дадеш кратка дефиниция на ситуационистите?

Не. Живото е несвеждаемо до дефиниции. Жизнеността и радикалността на ситуационистите продължават да се развиват зад завесите на един спектакъл, който има всяка причина да си мълчи и да се прикрива. От друга страна, идеологическата рекуперация, на която тази радикалност бе подложена, преживя изкуствено надигане, но нейните интереси нямат нищо общо с моите.

Какво имаха предвид ситуационистите, когато заявиха, че ситуационизмът не съществува?

Ситуационистите винаги са били враждебни към идеологиите, а да говорим за ситуационизъм означава да търсим идеология там, където няма такава.

Казваш, че и на тебе понякога ти идва до гуша. Казваш, че понякога си направо бесен. Нищо не работи както трябва: неуредици, недоразумения, неразбиране, отчуждение, апатия и цинизъм. Технологията не носи щастие или спасение. „Невидимата ръка” на пазара е ръка на зъл слепец, която сее хаос, завист и омраза. Храната, водата, въздухът, цялата природа бива отровена, ограбена, препродадена и задушена. Богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. Злината се шири, скудоумието избуява, лъжата вилнее. Каквото и да правиш – да учиш добре и да работиш честно, да спазваш законите и да се подчиняваш, да мълчиш и да слушаш, но също да викаш и да се бориш – като че ли няма значение. Светът сякаш отива към гибел или по-скоро към вечен световъртеж от робство, мизерия, неравенство и неправда. Сякаш няма цел, няма посока и спасение не дебне от никъде.

А какво толкова искаш? Първата реакция е да кажеш „да живея като нормален човек”, но разбираш, че това едва ли е вярно и достатъчно. Ако мнозинството е критерий за нормалност, то изглежда безумието и нещастието отдавна са нормализирани като единствено възможен, или поне неизбежен, начин на съществуване за толкова много осреднени мъже и жени тук и сега. Ако „нормалността” е общоприетото в тази епоха, то ти не искаш това. Ти просто искаш да живееш щастливо. Ето, това е което всъщност истински копнеем – не само конституционно гарантираното преследване на щастието, а да се намерим усмихнати в средата на едно хармонично и щастливо битие. С други думи това, което наистина си струва, е качеството на живот. Просто и ясно, нали?