ПарПолити: Политическа система за добро общество (Стивън Шалом)

Какъв вид политически институции и практики биха били подходящи за едно добро общество? Нека изключа изпълнителните и съдийски институции и да стесня въпроса, за да попитам: Какви видове решаващи институции и практики биха били подходящи за едно добро общество?

През годините левицата е предлагала множество отговори на този въпрос, като по мое виждане всички те са сериозно сбъркани в едно или друго отношение, въпреки че всеки един притежава ценни прозрения, които да предложи.

[Parpolity (participation polity) – обществен строй на участието]

Ленинизъм

Един популярен отговор на Левицата е бил ленинизмът. Докато наивното руско селячество в ранния двадесети век казвало „Само ако Царят знаеше...”, вместо това Лелин казал „Само ако аз бях Царят”. Когато Ленин обявил, че е небходимо “безрезервно подчинение на една единствена воля” за модерната голямомащабна индустрия, той осмислял изгледа и интересите на координаторската класа, не на работническата класа. Болшевиците установили една политическа система, която се развила в ужасите на сталинизма, но дори по-рано тя била несъвместима с основните демократични ценности (1).

Ленинистите отговорили на тези, които критикували липсата им на демокрация, твърдейки, че обществото следва да служи на обективните интереси на работническата класа, не на допуснатите ѝ интереси, не на това, което работническата класа с нейното фалшиво съзнание смята, че са нейните интереси. Така че авангардът – който притежава истинското революционно съзнание – често трябва да налага своята воля над невежото население. Тази представа за фашливо съзнание е била използвана, за да се оправдаят някои от най-гротескните диктаторства на историята, но понятието не е изцяло фиктивно. Ленинистката грешка не е била в мисълта, че в света съществува много невежество; нито в мисълта, че угрозяващите жизнени условия често се намесват в разбирането на хората на техните истински интереси. Тяхната грешка била в допускането, че те са били освободени от корист или невежество, и че познавали интересите на другите, с достатъчна сигурност, за да оправдаят потъпкването на онези, които не били съгласни.

Така че докато ние трябва да отхвърлим диктаторската ленинистка позиция, ние искаме една политическа система, която не просто разглежда гледищата на хората като фиксирани, а като работа в процес, която се подобрява докато хората функционират в едно хуманно общество.

Представителна демокрация

Една втора политическа система е представителната демокрация, система, съгласно която хората гласуват за други хора – представители, – които ще управляват в тяхно име. Представителната демокрация има няколко сериозни дефекта.

Първо, тя третира политиката като строго инструментална – т.е. като средство за една цел, вместо ценност по свое собствено право. Но вътрешно политическото участие си заслужава усилията: то дава на хората опита да контролират собствения им живот. Колкото повече задачата да се мисли за това, как можем колективно да ръководим живота си се делегира на други, толкова по-малко осведомени ставаме по отношение на нашето общество, толкова по-малко ние определяме собствените ни съдби, и толкова по-слаби са нашите връзки на солидарност с близките ни граждани.

Един втори проблем с представителната демокрация е, че по много причини представителите всъщност не представляват техните избиратели. Представителите казват едно нещо, за да ги изберат, а после променят позициите си веднъж щом влязат в служба. Те нямат реална връзка със стотиците хиляди хора, които представляват. Техните различни жизнени обстоятелства ги отвеждат към развиването на различни интереси от тези на техните избиратели.

Обаче е вярно, че ние можем да задължаваме представителите да спазват техните кампанийни обещания. Но какво се случва, когато условията се променят? Искаме ли от представителите да се изисква да провеждат политики, които нови събития са превърнали в неподходящи или даже вредни? Като алтернатива, ние можем да задължаваме всички представители да следват развиващите се желания на техните избиратели, както те се отразяват от изследванията на общественото мнение. Но ако ние направим това, тогава представителите се считат за технически ирелевантни. Няма нужда представителите да изследват или обсъждат проблеми, защото няма значение какво мислят. Всичко, което има значение, е те да гласуват съгласно изявените желания на избирателите им. Накратко, представители, които са задължавани могат просто да бъдат подменени от компютър, който компилира мненията на хората, а след това гласува по съответствие. Но това на практика не е нищо повече от една система на директна (референдумна) демокрация. Така че ако представителите се задължават, те са ирелевантни, а ако не се задължават, то тогава те често няма да бъдат истински представителни на техните избиратели.

Застъпниците на представителната демокрация, обаче, наистина привеждат някои легитимни аргументи, Те твърдят, че би отнело твърде много време всеки да решава за всичко. Аз мисля, че тази бележка често се преувеличава – допускането на хората до съвещания, например, не може да се преценява по тяхната реакция на безсмислени събрания днес, където те нямат реална власт – въпреки това е вярно, че не всеки притежава, или някога ще притежава, същия ентусиазъм за политика, както политическите активисти. Ние не искаме една политическа система, която изисква всеки да цени политическото участие толкова, колкото редовата политика днес. Но макар че ще искаме една по-ниска степен на участие от тази, фаворизирана от политическите фанатици, това не е аргумент срещу институционализирането на значително по-политическо участие от това, което е изпитано от повечето граждани на капиталистически демокрации.

Един втори аргумент от страна на представителната демокрация е, че представителните законодателни власти са съвещателни органи, които обсъждат и договарят сложни разрешения, които безпристрастно улавят същността на един проблем, докато гражданството като цяло би било неспособно на подобно прецизно нагаждане. Те трябва да гласуват за или да оттеглят даден въпрос от избирателната бюлетина; те не могат да прередактират или отменят [въпроси], макар че знаем, че прецизното формулиране на въпрос в бюлетина често може да изопачи резултатите. Това е валидна бележка, такава, за която всяка алтернатива на представителната демокрация е нужно да си даде сметка.

Референдумна демокрация

Пряката демокрация е една алтернатива на представителната демокрация. При пряка демокрация самите хора вземат решения, а не избират други да го правят за тях. Съществуват няколко варианта на пряка демокрация. Един от тях е референдумната демокрация, при която всеки въпрос се поставя пред населението като цяло. В миналото такъв един подход беше просто невъзможен: нямаше механизъм да се позволи на милиони души да пускат бюлетини на почти ежедневно ниво. Но модерната технология прави това възможно. Хората могат да използват интернет първо за да имат достъп до толкова много информация, колкото искат, и след това да гласуват относно предпочитаните от тях опции.

Но дори и ако е технически възможно, наистина ли ше искате да прекарате цялото това време, изчерпателно изследвайки многобройните стотици въпроси, които националните законодателни власти обикновено подемат всяка година. Тези законодателни власти правят това повече или по-малко на пълен работен ден. Искате ли да инвестирате същото това количество време (докато вършите също някаква друга работа)? Законодателите по правило имат персонал, който да направи работата им управляема. Дали всеки гражданин би имал личен персонал? Разбира се, нужно е някакво средство да се отделят важните въпроси от всички по-скоро рутинни въпроси, с които законодателите обикновено се занимават.

Отвъд този проблем, референдумната демокрация страда от дефектите, отбелязани по-горе. Когато хората правят решения, които не изникват от участие в накакъв вид съвещателен процес, техните импровизирани мнения е по-вероятно да са нетолерантни и неинформирани. Докато съвещаването насърчава хората да търсят обща почва и да откриват начини да приемат сериозно мненията на други, гласуването при един референдум насърчава хората да изразяват техните пред-съществуващи виждания по поляризирани позиции. В референдумната демокрация, когато изгубите един вот вие не се чувствате по-добре от това, че сте участвали; чувствате се потъпкани, че никой не е провел сериозно разискване на вашите безпокойства. Когато спечелите един вот вие се чувствате самодоволни, без необходимост да отчетете безпокойствата на онези, които сте поразили.

Автономни общности

Един втори тип на директна демокрация е там, където всички решения се вземат директно от хората, живеещи в напълно автономни малки общности. Тук можем да имаме облагите на участието и облагите на съвещаването. Но при все това съществуват недостатъци.

Първо, не всички проблеми са податливи на маломерни решения. Птичият грип призовава към глобално разрешение. Проблемите на околната среда се нуждаят от широкомащабна реакция. Малките общности не могат да си позволят тяхно собствено оборудване за диагностика с магнитен резонанс. (Да, аз също харесвам ехинацея, но кой може да постави под съмнение, че очакваемостта на живота е била повишена от достъп до модерни, високо-технологични лекарства, сравнена с общества, зависели изцяло от билки и корени.) Вярно е, че някои голямомащабни технологии причиняват голяма вреда – като съораженията за ядрена сила – и че с голяма част от технологията се злоупотребява ужасяващо в сегашното общество, за да обслужва интересите на елити. Но за нас това не е причина да отхвърляме технологията изцяло. Технологията – едно от големите постижения на нашия вид – притежава потенциала да намалява човешкия черен труд и ни предоставя възможността да се захващаме с по-креативна работа и да водим по-пълноценен живот.

Застъпниците на автономните общности често отговарят, че тяхното предпочитание към малкия размер не възпира общностите от коопериране, дали за да се захванат с проблем на околната среда или да споделят машина за ДМР. Но как решаваме как да споделяме оскъдни медицински ресурси сред общности, ако не с някаква процедура по вземане на решение, включваша многочислени общности? А ако имаме такива процедури, тогава ние вече нямаме автономни общности.

Един втори проблем с малките автономни общности включва въпроса, колко малко е малкото. Къркпатрик Сейл, например, препоръчва общности от около 10000 души всяка. На мен ми се струва, че те ще бъдат прекалено малки, за да изпълнят множество важни социални задачи и прекалено отегчаващи, за да осигурят адекватно разнообразие. В същото време, обаче, те са прекалено големи за да позволят пряка демокрация лице в лице. Едно съвещание на 5000-те възрастни на общността не би било много опит на участието. Малцина ще успеят да говорят, да споделят техните въжделения и безпокойства, или да участват. Без съмнение, след няколо от тези отчуждаващи мега-съвещания, посещаемостта рязко ще спадне, достигайки в крайна сметка управляем размер, но това би могло да се отрази в степени на участие, даже по-ниски от сега преобладаващите в Съединените щати.

Загнездени съвети

Един трети тип на пряка демокрация е да се отхвърлят моделите както на себедостатъчността, така и на референдума и вместо това да има малки общности, свързани едни с други. Логиката на тази система на загнездени съвети е тримерна.

Първо, всеки успява да участва в един съвет, който е достатъчно малък за вземане на решения лице в лице и за реално съвещаване.

Второ, в тези съвети ще бъдат вземани множество решения. Сиреч, съществуват множество решения, които трябва да бъдат направени в този съвет от най-ниско ниво, тъй като решението се отразява само или преобладаващо на членовете на този съвет.

Трето, понеже съществуват множество решения, които засягат повече от хората в един отделен съвет, засегнатите съвети ще трябва да координират тяхното вземане на решение. Това значи, че съветите ще трябва да изпращат делегати до един съвет от по-високо ниво. (А, ако решението засяга повече от един от тези съвети от по-високо ниво, те на свой ред ще изпратят делегати в съвет от трето ниво. И така нататък.)

Как ще оперират тези съвети от по-високо ниво? Ние не искаме да имаме делегати, задължени от техните изпращащи ги съвети, защото тогава съветите от по-високо ниво няма да бъдат съвещателни органи. Както се отбеляза по-горе, няма да има смисъл за никого да се изказва или да се опитва да убеждава други, или страстно да се обясняват специалните загрижености на човек, понеже всички делегати ще имат нулева свобода на действие – те трябва да гласуват по начина, по който техния изпращащ съвет им е казал. Това значи, че никой от съвет А не успява да чуе перспективата на хората от съвет Б, и няма възможност да се достигне до по-добра позиция от единствените предложени или А, или Б. От друга страна, ако делегатите не са инструктирани и вършат именно това, което искат, тогава имаме проблема на делегатите, които стават като непредставителните представители, които характеризират представителната демокрация.

Това, което е по-смислено, е да се изпрати делегат, който/която, понеже тя или той е бил част от един съвет и е участвал/а в съвещателен процес с неговите членове, разбира техните чувства и грижи и е оторизиран/а да се съвещава от тяхна страна с други делегати. Но какво ще възпре този незадължен делегат от това, да не стане непредставителен представител? Първо, връзката между делегати и техните изпращащи съвети е органична такава, въобще не като връзката между членове на Щатския Конгрес и техните избирателни колегии от 600000 члена. Делегатите са част от – и постоянно се връщат в – техните изпращащи ги съвети. Второ, делегатите ще бъдат ротирани; на никого няма да бъде позволявано да служи непрестанно като делегат на съвет. Трето, делегатите ще бъдат субект на незабавно отзоваване. Ако някога един съвет счита, че неговия делегат повече не отразява адекватно неговите грижи и чувства (а всички съвещания на съвета от по-високо ниво се записват на видео и се мониторират лесно), тогава той може незабавно да подмени делегата с някой друг. Четвърто, съветът от по-високо ниво ще гласува само по проблеми, които са сравнитено не-противоречиви. Когато и едно гласуване да е близко по резултат (или когато достатъчно съвети от по-ниско ниво настояват), решението се връща до по-ниския съвет за решаване.

Би могло да се попита защо не се изпратят всички въпроси обратно за гласуване до съветите от първично ниво? Но ето тук е мястото, където се появява нашата загриженост да се избегне прекаляването с участие с ексцесивни изисквания за време. Чрез изпращането обратно на оспорими проблеми или на онези, така изискани от съветите от по-ниско ниво, разполагаме с проверка на злоупотребата с власт от делегатите в съветите от по-високо ниво. Но да се връща всичко обратно би било просто загуба на време.

Гласуване

Използвах думата „гласуване” няколко пъти, но това повдига въпроса дали процедурата по вземане на решение изисква консенсус, правило на мнозинството, или някаква друга мярка.

Консенсусното вземане на решения – при което дискутирането продължава докато всички се съгласят – има много защо да го препоръча. То позволява и окуражава взаимния респект, съвещаване, и толерантност. Едно пламенно малцинство не трябва да бъде игнорирано. Консенсусът в частност работи добре в малки групи с общо виждане. Но да се разчита изключително на консенсус няма смисъл за голямомащабното общество, или даже за по-малки групи, които не са се обединили на основата на общи виждания. Да се отхвърля консенсусът означава да се потъпчат често дълбоко стаените безпокойства на множеството.

Вземете въпроса за аборта, въпрос, който не е вероятно да изчезне след установяването на едно ново общество, основано на хуманни, в това число феминистки, ценности. Прави се предложение да се отвори нова клиника за аборти. Едно малко малцинство се противопоставя на предложението на основанието, че откровено счита аборта за убийство. Другите, обаче, отстояват еднакво откровени възгледи, че да се забранява абортът означава да се нарушат най-фундаменталните права на жените. Те говорят, те дебатират, те уважават моралната сериозност едни у други, откриват някои области на общо съгласие (да речем относно нуждата да се набавят средства за жени, които избират да износят бременността им до термина), но в крайна сметка не могат да достигнат до консенсус. В този случай, едно гласуване, решено под правилото на мнозинството, е единствената справедлива опция. Да се позволи на малцината несъгласни да блокират действието означава да се отрече върховният авторитет на преобладаващото мнозинство да решава за собствените си съдби. Няма нищо магическо в петдесетте плюс един процента, но те наистина заслужават повече морална тежест от петдесетте минус един процента.

Вземането на решение в съветите трябва да протича чрез консенсус, когато е възможно, чрез правилото на мнозинството - когато не е. Като се казва това, всъщност динамиката на малки групи силно клони към консенсус. Хората, които се озовават в малцинството по някакъв проблем е вероятно да желаят да се съвместят с мнозинството, тъй като те знаят, че ще бъдат в мнозинството по някой друг проблем. В големи, анонимни групи, това чувство за реципрочност не е вероятно да бъде така силно, но където има контакт лице в лице, социалното напрежение ще склонява да насърчава хората да избягват гласуванията и да се съвместяват с усета на съвещанието. Но при някои случаи нещата няма да стоят така, а така има смисъл – след подходящо съвещаване – да се проведе гласуване. Гласуването е от полза не просто за мнозинството, което получава своето предпочитание за политика, но също и за малцинството, което може официално да регистрира своето несъгласно виждане. Малцинството не е вкарано насила в позицията, в която то трябва или да блокира мнозинството, или фалшиво да указва своето съгласие с виждането на мнозинството.

Защита на малцинствени права

При положение, че съм предложил да се следва правилото на мнозинството, как правата на малцинствата да бъдат защитавани в подобна система? Много общества притежават конституции, които разработват ограничения на авторитета на мнозинството: мнозинството не може да каже на хората каква религия да практикуват, какво могат да казват, какво могат да мислят; мнозинството не може да отрече на индивидите правото на съдебен процес, правото да гласуват, и прочие. Едно добро общество, разбира се, ще има някакъв вид устав, който е специфицирал тези видове ограничения. Но най-добрата конституция в света няма да бъде достатъчно специфична, за да определи и разреши всяко обстоятелство, което би могло да изникне. Ако един съвет гласува, че словото на омраза е нелегално, това нарушение на свободното слово ли е? Ако един съвет гласува, че родителите не могат да пращат децата си в религиозни училища, които проповядват сексизъм, това нарушение на религиозната свобода ли е? Тези видове въпроси ще се нуждаят от разрешение на база конкретния случай. Но от кого? Ако решенията се вземат от съветите, то тогава мнозинството е в същността си натоварено да постанови проверка върху себе си – което няма да бъде много успокояващо за малцинствата. В много общества тези решения се взимат от съдии, но тогава въпросът е: Как са избрани съдиите?

Ако съдиите са избрани чрез гласуване, то тогава е вероятно те да бъдат предмет на същите мажоритарни вълнения, както съвета, който е направил оспореното решение. Съдиите в Съединените щати, които провеждат избирателни кампании, които обещават да са твърди за престъпността, да ограничат неморалността, и прочие, едва ли са най-надеждните защитници на малцинствените права срещу едно нетолерантно мнозинство. От друга страна, ако съдиите се назначават с доживотен мандат (като начин да се отстранят от непосредствените прищявки на мнозинството), то тогава те са един недемократичен орган, който често се придържа не към потиснатото малцинство, а към привилегированото мнозинство.

Този проблем как да се проверява злоупотребата с власт от мнозинството е бил дразнещ такъв в демократичната теория. Ако мнозинствата потискат малцинствата, това не е демокрация. Макар че ако малцинствата могат да блокират мнозинствата, това също е недемократично.

Подходът, които аз предлагам, е аналогичен на модела на журито. Произволно изберете малка група от населението, която да съставлява това, което аз наричам съветните съдилища. Тези съдилища ще преглеждат решенията, взети от съветите, за да видят дали те се намесват в основните права и конституционни защити. На всеки съвет на ниво над първичното ниво ще бъде назначено съдилище, като на съдилището е назначено най-високото ниво на съвет, бидейки Върховното съветно съдилище. Както днешните съдебни журита, тези съдилища ще бъдат съвещателни органи, макар че, за разлика от журитата, те ще имат мандат, по-дълъг от [разглеждането на] един единствен случай – вероятно мандати, колебаещи се до към две години. Като напречен разрез на обществото, те ще бъдат демократични тела: демократични тела, служещи за проверка на демократични съвети.

Защо тези произволно избрани съвети няма просто да отразяват най-лошите предразсъдъци на мнозинството? Нито една система не може да гарантира, че справедливостта винаги ще преобладава, но съществува добро доказателство, че когато хората се съвещават заедно се появяват по-интелигентни и по-толерантни виждания. По-специално така ще стоят нещата в едно общество без сериозно икономическо лишение.

За да обобщя моята позиция: аз отхвърлям ленинизма, представителната демокрация, референдумната демокрация и малките автономни общности. Вместо това приканвам нас да подкрепим една система на загнездени съвети. На всяко ниво, съветите процедират не чрез консенсус, не чрез стриктно правило на мнозинството, а чрез един съвещателен процес, който търси консенсус там, където е възможен и правило на мнозинството там, където е необходимо. Моето педложение включва една съдилищна система, която ограничава мнозинството, като по този начин защитава малцинствените права, но тези съдилища не са нито избирани, нито назначавани, а произволно избрани от населението, за да съставят един съвещателен орган, моделиран по системата на журито.

Сигурен съм, че предложенията ми могат да ползват много усъвършенствания и вероятно сериозни ревизии. Но на опърво приближение аз мисля, че те показват как ние можем да имаме политическа система, която инкорпорира ценностите, които бихме желали да видим в едно добро общество.

Този доклад е подготвен за Първата от Z Sessions on Vision and Strategy на мрежата Z Net, проведена в периода 1-7 юни 2006 г. в Уудс - Хоул, Масачузетс. Тези сесии събират активисти от целия свят, за да споделят идеи и опити относно социалната визия и стратегия. Този доклад безсрамно обобщава идеи, развити в две предишни мои статии: "ParPolity: Political Vision for a Good Society," ревизирана през ноември 2005, http://www.zmag.org/content/showarticle.cfm?SectionID=41&ItemID=9178, и "Political Vision: Making Decisions in a Good Society," Z Magazine, Октомври 2004.

Бележка:

(1) За повече относно този аспект на Ленин и болшевиките, вж. приноса на Том Ветцел в глава 4 от тази книга “Workers’ Power and the Russian Revolution.” [Става дума за книгата със съставител Крис Спанос, "Real Utopia: Participatory Society For The 21st Century", New York: AK Press, 2008; б.пр.]

Превод: Станимир Панайотов