David Graeber Intro

Сред тези, които имат отговорността за управлението на големи икономики, нараства чувството, че дисциплината икономическа наука вече не е подходяща за целта. Тя започва да изглежда като наука, предназначена да решава проблеми, които вече не съществуват.

Добър пример е обсесията с инфлацията. Икономистите все още учат своите студенти, че основната икономическа роля на правителството – мнозина биха настояли, единствената му наистина подходяща икономическа роля – е да се гарантира стабилност на цените. Трябва постоянно да сме нащрек за опасността от инфлация. Следователно, мисълта правителствата да могат просто да печатат пари, е по своята същност греховна. Ако обаче инфлацията се държи под контрол чрез координираните действия на правителства и централни банки, пазарът трябва да намери своята "естествена норма на безработица", а инвеститорите, като се възползват от ясните сигнали на цените, би трябвало да могат да гарантират здравословен растеж. Тези предположения дойдоха с монетаризма от 1980-те – идеята, че правителството трябва да се ограничи до управлението на предлагането на пари, – и до 1990-те вече се приемаше като елементарен здрав разум, така че почти всички политически дебати трябваше да произтичат от ритуално признаване на вредата от разходите на правителството. Това продължава да е така, въпреки факта, че от рецесията през 2008 г. централните банки трескаво печатат пари в опит да създадат инфлация и да принудят богатите да направят нещо полезно с парите си; и до голяма степен не успяват и в двете начинания.

Сега живеем в различна икономическа вселена от тази преди икономическия срив. Намаляването на безработицата вече не води до по-високо заплащане. Печатането на пари не води до инфлация. Но езикът на обществения дебат и мъдростта, предадена в учебниците по икономикс, остават почти изцяло непроменени.

Очаква се да има известно институционално изоставане. В днешно време конвенционалните икономисти не са особено добри в прогнозирането на финансовите сривове, улесняването на общото благоденствие или появата на модели за предотвратяване на изменението на климата. Но когато става въпрос да се установят на позиции на интелектуална власт, незасегнати от такива провали, успехът им е безапелационен. Човек трябва да погледне историята на религиите, за да намери нещо подобно. До ден днешен икономическата наука продължава да се учи не като разказване на аргументи – не като всяка друга социална наука като каша от често враждуващи си теоретични перспективи, – а по-скоро като нещо по-подобно на физиката: постепенното осъзнаване на всеобщи, безпрепятствени математически истини. "Хетеродоксални" теории в икономикса разбира се съществуват (институционалистка, марксистка, феминистка, "австрийска", пост-кейнесианска...), но техните поддръжници са били почти напълно заключени вън от това, което се счита за "сериозни" факултети, и дори откровени бунтове от студенти по икономикс (от Пост-аутистичното икономическо движение във Франция до След-катастрофния икономикс във Великобритания) до голяма степен се провалиха в опитите си да ги наложат насила в основната учебната програма.

В резултат на това, хетеродоксалните икономисти продължават да бъдат третирани като само една крчка или две отдалечени от пълни идиоти, въпреки факта, че те често имат много по-добър документиран опит за прогнозиране на икономически събития от реалния свят. Нещо повече, основните психологически предположения, на които се основава конвенционалният (неокласически) икономикс – макар че отдавна са опровергани от истинските психолози – колонизират останалата част от академичното пространство и са оказали дълбоко влияние върху общоприетите разбирания за света.

Никъде това разделение между обществения дебат и икономическата действителност не е по-драматично, отколкото във Великобритания, което може би е причината, поради която изглежда, че това е първата държава, в която нещо започва да се пропуква. Именно център-лявата Нов Лейбър (New Labour) беше на власт преди предкризисния “балон” и реакцията на гласоподавателите “да изхвърлим копелдаците” предизвика поредица от консервативни правителства, които скоро откриха, че реториката на строгите икономии – Чърчилианското пресъздаване на всеобща жертва за общественото благо, – финтира добре британската общественост, позволявайки им да спечелят широко приемане на политики, предназначени да орежат малкото останало от британската социална държава и да преразпределят ресурсите нагоре, към богатите. "Няма магическо дърво, на което да растат пари", както го представи Тереза Мей по време на изборите през 2017 г. – на практика единственото запомнящо се изречение от една от най-безличните кампании в британската история. Фразата беше повтаряна безкрайно в медиите, всеки път, когато някой задаваше въпроса защо Великобритания е единствената държава в Западна Европа, която изисква заплащане за университетско обучение или дали наистина е необходимо да има толкова много хора, които спят на улицата.

Истински изключителният елемент във фразата на Мей е, че тя не е истина. Във Великобритания има много магически дървета за пари, както във всяка развита икономика. Наричат се "банки". Тъй като съвременните пари са просто кредити, банките могат и правят пари буквално от нищото, просто чрез отпускане на кредити. Почти всички пари, които се разпространяват във Великобритания в момента, са създадени по този начин. Не само, че обществеността до голяма степен не разбира това, но неотдавнашно проучване на британската изследователска група “Позитивни пари” открива, че поразителен процент, 85%, от членовете на Парламента нямат представа от къде наистина идват парите (повечето изглежда са с впечатлението, че те са произведени от Кралския монетния двор).

Икономистите по очевидни причини не могат да се правят напълно на разсеяни относно ролята на банките, но са прекарали голяма част от ХХ век, спорейки за това какво всъщност се случва, когато някой кандидатства за заем. Една школа настоява, че банките прехвърлят съществуващите средства от резервите си, друга, че те произвеждат нови пари, но само въз основа на мултипликационен ефект (така че вашият автомобилен кредит все още може да се разглежда като в крайна сметка в основата на пенсионен фонд на някоя баба). Само малцинство – предимно хетеродоксално икономисти, пост-кейнсианци и модерни теоретици на парите, – поддържат т.нар. "теория за кредитно създаване в банкирането": че банкерите просто размахват магическа пръчка и правят парите да се появяват, сигурни в увереността си, че дори и да дадат кредит на клиент за 1 милион долара, получателят ще го върне отново в банката, така че, в цялата система като цяло, кредити и дългове ще се отменят взаимно. Вместо заеми, които се основават на депозити, според тази гледна точка, самите депозити са резултат от заеми.

Единственото нещо, което изглежда никога на никого не му е хрумвало да направи е да си намери работа в банка и да разбере какво всъщност се случва, когато някой поиска да вземе назаем пари. През 2014 г. германският икономист Ричард Вернер прави точно това и открива, че всъщност служителите по кредитите не проверяват съществуващите си средства, резерви или нещо друго. Те просто създават пари от въздуха или, както той предпочита да ги нарече, от "магически прах".

Изглежда, че това също е и годината, когато елементи във всеизвестно независимите граждански служби на Великобритания решиха, че е време това да приключи. Въпросът за създаването на пари се превърна в критична точка на разделение. Огромното мнозинство от дори основните икономисти в Обединеното кралство отдавна отхвърляше строгите икономии като контрапродуктивни (което, според предвиждането, почти не оказва влияние върху обществения дебат). Но в определен момент, да изискваш от всички технократи, натоварени с управлението на системата, да основават всички решения по разработването на политики на фалшиви предположения за нещо толкова елементарно като естеството на парите, се превръща в като да изискваш архитектите да изхождат от разбирането, че корен квадратен на 47 всъщност е π. Архитектите са наясно, че сградите ще започнат да колабират. Ще умрат хора.

Не след дълго Английската банка (британският еквивалент на Федералния резерв, чиито икономисти са най-свободни да изказват мнението си, тъй като те формално не са част от правителството) разгласява сложен официален доклад, наречен "Създаване на пари в модерната икономика", препълнен с видеоклипове и анимации, формулирайки същия аргумент: съществуващите учебници по икономикс, и по-специално властващата монетаристка ортодоксалност, са грешни. Икономистите от хетеродокса са прави. Частните банки създават пари. Централни банки като Английската банка също създават пари, но монетаристите тотално погрешно настояват, че правилната им функция е да контролират паричното предлагане. Всъщност централните банки в никакъв случай не контролират предлагането на пари; основната им функция е да определят лихвения процент — да определят колко частните банки могат да начисляват за парите, които създават. Ето защо почти всички обществени дебати по тези теми се основават на фалшиви предположения. Например, ако това, което казваше Английската банка, е вярно, държавните заеми не отклоняват средства от частния сектор; тя създава изцяло нови пари, които не са съществували преди.

Някой може да си представи, че такова признание ще създаде нещо като вълна и в някои ограничени кръгове това е така. Централните банки в Норвегия, Швейцария и Германия бързо издадоха подобни документи. В Обединеното кралство непосредственият медиен отговор беше просто мълчание. Докладът на Английската банка, доколкото аз знам, никога не е бил особено споменаван в Би Би Си или в друг телевизионен канал. Колумнистите във вестниците продължиха да пишат, сякаш монетаризмът е правилен по подразбиране. Политиците продължиха да бъдат “въртяни на шиш” за това откъде ще намерят пари за социалните програми. Сякаш беше установена някаква entente cordiale (пъпна връв), в която на технократите ще бъде позволено да живеят в една теоретична вселена, докато политиците и коментаторите на новините ще продължат да съществуват в съвсем друга.

Все пак има признаци, че това положение е временно. Англия – и по-специално Английската банка – се гордее, че е ветропоказател на световните икономически тенденции. Самият монетаризъм навлиза в интелектуалния си престиж през 70-те, след като бива прегърнат от икономисти от Банката на Англия. От там той в крайна сметка е приет от превратаджийския режим на Тачър и едва след това от Роналд Рейгън в САЩ и впоследствие е изнесен почти навсякъде другаде.

Възможно е подобен модел да се възпроизвежда днес. През 2015 г., след появата на доклада на Английската банка, Лейбъристката партия за пръв път позволи открити избори за ръководството й, а лявото крило на партията, под Джереми Корбин и сега министъра в сянка по финансовите въпроси Джон Макдонъл, взеха властта. По това време лявото крило на Лейбъристите са смятани за още по-маргинални екстремисти, отколкото крилото на Тачър на Консервативната партия през 1975 г.; то е също така (въпреки постоянните усилия на медиите да ги обрисува като нереформирани социалисти от 1970-те) единствената голяма политическа група в Обединеното кралство, която е отворена за нови икономически идеи. Докато почти цялата политическа върхушка прекарва повечето време през последните няколко години крещейки си един на друг относно Брекзит, офисът на Макдонъл и групите за подкрепа на младежите лейбъристи провеждат семинари и плаващи инициативи по политиките за всичко – от четиридневна работна седмица и универсален базов доход до Зелена индустриална революция и "Напълно автоматизиран луксозен комунизъм" и канят хетеродоксални икономисти да вземат участие в популярни образователни инициативи, насочени към трансформиране на концепциите за това как наистина функционира икономиката. Корбинизмът е изправен пред почти истерична опозиция от фактически всички сектори на политическата върхушка, но би било неразумно да се пренебрегне възможността нещо историческо да напредва.

Един признак, че наистина се е появило нещо исторически ново, е когато учените започнат да четат миналото в нова светлина. Съответно, една от най-значимите книги, излезли в Обединеното кралство през последните години, би трябвало да бъде „Пари и управление: миналото и бъдещето на икономическата наука“ на Робърт Скиделски. Привидно, тя е един опит за отговор на въпроса защо общоприетата икономическа наука се е превърнала в толкова безполезна в годините непосредствено преди и след кризата от 2008 г., но в действителност е опит да се преразкаже историята на икономическата дисциплина чрез разглеждане на двете неща – парите и правителството, – за които повечето икономисти предпочитат да не говорят.

Скиделски е в добра позиция да разкаже тази история. Той олицетворява уникален английски тип: нежният маверик, толкова твърдо закрепен в статуквото, че никога не му хрумва, че той вероятно не може да каже точно това, което мисли, и чиито възгледи се толерират от останалата част от статуквото точно по тази причина. Роден в Манджурия, обучен в Оксфорд, професор по политическа икономия в Уоруик, Скиделски е най-известен като автор на окончателната тритомна биография на Джон Мейнард Кейнс и през последните три десетилетия е заседавал в Камарата на лордовете като барон на Тилтън, свързан по различно време с различни политически партии, а понякога и с никакви. През ранните години на Блеър той е бил консерватор и дори е служил като говорител на опозицията по икономически въпроси в горната камара; понастоящем той е независим, сновейки между парламентарните пейки, широко свързан с левите лейбъристи. С други думи, той развява собствения си байрак. Обикновено, това е интересен байрак. През последните няколко години Скиделски се възползва от позицията си в най-елитния законодателен орган в света, за да проведе серия от семинари на високо ниво за реформиране на икономическата дисциплина; тази книга в известен смисъл е първият основен продукт от тези начинания.

Това, което разкрива, е безкрайна война между две широки теоретични перспективи, в които една и съща страна изглежда винаги побеждава – поради причини, които рядко имат нещо общо както с комплексността на съответната теория, така и с по-голямата й прогностична сила. Същността на аргумента изглежда винаги обръща внимание на естеството на парите. Дали парите са най-добре разглеждани като физическа стока, ценна субстанция, използвана за улесняване на обмена или е по-добре парите да се разглеждат предимно като кредит, метод на счетоводство или обращение на IOU [1] – във всеки случай, социална конвенция? Това е аргумент, който продължава под някаква форма от хиляди години. Това, което наричаме „пари“, винаги е смесица от двете и, както аз самият отбелязах в „Дълг“ (2011), центърът на тежестта между двете перспективи има тенденция да се измества напред или назад с течение на времето. През Средновековието всекидневните транзакции в Евразия обикновено се извършват чрез кредит и се приема, че парите са абстракция. Възходът на световните европейски империи през ХVІ и ХVІІ век и съответният потоп от злато и сребро, плячкосани от Америка, наистина променят тези възприятия. В исторически план усещането, че кюлчетата злато всъщност са пари, обикновено отбелязва периоди на генерализирано насилие, масово робство и постоянно плячкосващи армии – което в по-голямата част от света е точно как хората са усещали Испанската, Португалската, Холандската, Френската и Британската империи. Едно важно теоретично нововъведение, което тези нови базирани на кюлчета теории за парите позволяват, е, както отбелязва Скиделски, онова, което се нарича количествена теория на парите (обикновено се споменава в учебниците – тъй като икономистите се радват на безкрайни съкращения – като QTM [2]).

Аргументът QTM е изложен за пръв път от френски адвокат на име Жан Боден, по време на дебат за причината за рязката дестабилизираща инфлация на цените, която следва незабавно иберийското завоевание на Америка. Боден твърди, че инфлацията е просто въпрос на търсене и предлагане: огромният приток на злато и сребро от испанските колонии подкопава стойността на парите в Европа. Основният принцип несъмнено би изглеждал въпрос на здрав разум за всеки, който има опит в търговията по това време, но се оказва, че се основава на поредица от неверни предположения. Първо, по-голямата част от златото и среброто, извлечени от Мексико и Перу, изобщо не са попаднали в Европа и със сигурност не са сечени като монети. По-голямата част е транспортирана директно в Китай и Индия (за закупуване на подправки, коприна, калико и друг „ориенталски разкош“) и доколкото има инфлационни ефекти у дома, те се основават на спекулативни книжа от един или друг вид. Това почти винаги се случва, когато се прилага QTM: изглежда очевидно от самосебе си, но само ако изключите повечето критични фактори.

В случая с инфлацията на цените от шестнадесети век, например, след като се вземат предвид кредитите, натрупването и спекулациите – да не говорим за повишени темпове на икономическа активност, инвестиции в нови технологии и нива на заплати (които от своя страна имат много общо с относителната сила на работниците и работодателите, кредиторите и длъжниците), – става невъзможно да се каже със сигурност кой е решаващият фактор: дали паричното предлагане движи цените или цените движат паричното предлагане. Технически, това се свежда до избор между така наречените екзогенни и ендогенни теории за парите. Трябва ли парите да се третират като външен фактор, като всички онези испански дублони, за които се предполага, че се транспортират в Антверпен, Дъблин и Генуа по времето на Филип II, или трябва да се възприемат предимно като продукт на самата икономическа дейност, добивани, изсечени и поставени в обращение или по-често, като кредитни инструменти (напр. заеми), за да се отговори на търсенето - което, разбира се, би означавало, че корените на инфлацията са другаде?

Казано в прав текст: QTM очевидно греши. Удвояването на количеството злато в дадена държава няма да има ефект върху цената на сиренето, ако дадете цялото злато на богати хора и те просто го заровят в дворовете си или го използват за направата на позлатени подводници (това е, между другото, причината количественото облекчаване, стратегията за закупуване на дългосрочни държавни облигации за пускане на пари в обращение, също да не работи). Това, което всъщност има значение, е харченето.

Въпреки това, от времето на Боден до наши дни, почти всеки път, когато е налице голям политически дебат, защитниците на QTM печелят. В Англия, моделът е зададен през 1696 г., непосредствено след създаването на Английската банка, с конфликт относно инфлацията по време на войната между министъра на финансите Уилям Лаундс, сър Исак Нютон (тогавашният надзирател на монетния двор) и философа Джон Лок. Нютон се бил съгласил с Министерството на финансите, че сребърните монети трябва да бъдат официално обезценени, за да се предотврати дефлационен колапс; Лок заема крайно монетаристска позиция, твърдейки, че правителството трябва да се ограничи до гарантиране на стойността на собствеността (включително монетите) и че заиграването ще обърка инвеститорите и ще измами кредиторите. Лок печели. Резултатът е дефлационен колапс. Рязкото затягане на паричното предлагане създава рязко икономическо свиване, което оставя стотици хиляди души без работа и създава масово безсилие, безредици и глад. Правителството бързо преминава към модериране на политиката (първо като позволява на банките да монетизират правителствените военни дългове под формата на банкноти и, в крайна сметка, като изцяло измества сребърния стандарт), но в официалната си реторика, идеологията на Лок – на малка правителствена намеса, прокредиторска, на “твърди” пари, – става основата на всички по-нататъшни политически дебати.

Според Скиделски, моделът се повтаря отново и отново: през 1797 g., 1840-те, 1890-те и, в крайна сметка, в края на 1970-те и началото на 1980-те, с (във всеки случай краткото) възприемане на монетаризма от Тачър и Рейгън. Винаги наблюдаваме една и съща последователност от събития:

  1. Правителството приема политики на “твърди” пари като принцип.
  2. Следва бедствие.
  3. Правителството тихо се отказва от политиката на “твърди” пари.
  4. Икономиката се възстановява.
  5. Въпреки това, философията на “твърдите” пари се превръща в или се утвърждава като “прост универсален здрав разум”.

Как е било възможно да се оправдае такава забележителна поредица от провали? Тук голяма част от вината, според Скиделски, може да бъде положена в краката на шотландския философ Дейвид Хюм. Ранен защитник на QTM, Хюм е и първият, който въвежда идеята, че краткосрочните шокове – като произведения и описан по-горе от Лок, – ще създадат дългосрочни ползи, ако имат за резултат освобождаването на саморегулиращите се сили на пазара:

Още от времето на Хюм икономистите разграничават краткосрочните и дългосрочните последици от икономическа промяна, включително ефектите от политическите интервенции. Това разграничение служи за защита на теорията за равновесието, като дава възможност тя да бъде формулирана по начин, който отчита в известна степен реалността. В икономикса краткосрочността сега обикновено означава периодa, през който пазарът (или пазарната икономика) временно се отклонява от дългосрочното си равновесие под въздействието на някакъв "шок", като махало, временно изместено от положение на покой. Този начин на мислене предполага, че правителствата трябва да оставят пазарите да открият своите позиции на естествено равновесие. Държавните интервенции за "коригиране" на отклоненията ще добавят само допълнителни слоеве на илюзия по отношение на първоначалните такива.

Има логическа грешка във всяка такава теория: няма начин да я опровергаем. Предпоставката, че пазарите винаги сами ще се коригират накрая, може да бъде изпитана само, ако има общоприети дефиниции за това кога е "краят"; но за икономистите това определение се оказва "колкото дълго е необходимо да достигнем точка, в която можем да кажем, че икономиката се е върнала към равновесие". (По същия начин, изявления като "варварите винаги печелят на края" или "истината винаги надделява" не могат да бъдат доказани, тъй като на практика те просто означават "когато варварите спечелят, или когато истината надделее, ще обявим края".)

На този етап, всички елементи са налице: възможно е затегнатите монетарни политики (които са в полза на кредиторите и на богатите) да бъдат оправдани като "сурова медицина" за изчистване на ценовите сигнали, така че пазарът да може да се върне в едно здравословно състояние на дългосрочен баланс. Описвайки как се е стигнало до всичко това, Скиделски ни предоставя достойно продължение на историята, която Карл Полани започва да очертава през 1940-те: как предполагаемо саморегулиращите се национални пазари са продукт на внимателно социално инженерство. Част от това включва създаването на правителствени политики, които са умишлено проектирани да вдъхновят огорчение и недоволство от "голямото правителство". Скиделски пише:

Важно нововъведение е данъкът върху доходите, наложен за първи път през 1814 г., и подновен от [премиера Робърт] Пийл през 1842. През 1911-14 г. това е основният източник на приходи за правителството. Данъкът върху доходите донесе двойна полза от това да се даде на британската държава сигурна база за приходи, от една страна, и да влезе в крак с интересите на гласоподавателите чрез евтино правителство, тъй като само преките данъкоплатци получават право на  вот.... "Фискалната честност", при Гладстоун, "се превръща в новия морал."

Всъщност, няма абсолютно никаква причина съвременната държава да се финансира предимно чрез присвояване на част от доходите на всеки гражданин. Има много други начини да се подходи. Много от тях – като например поземлени, търговски данъци и потребителски данъци и данъци върху богатството (всеки от които може да бъде повече или по-малко прогресивен) — са значително по-ефективни, тъй като създаването на бюрократичен апарат, който може да контролира личните дела на гражданите до степента, изисквана от системата за подоходно облагане, само по себе си е изключително скъпо. Но това пропуска истинския смисъл: данъкът върху доходите е предназначен да е натрапчив и дразнещ. Той е предвиден да се преживява като поне малко нечестен. Подобно на толкова голяма част от класическия либерализъм (и съвременен неолиберализъм), той е една остроумна хватка – разширяване на бюрократичната държава, която позволява на лидерите си да се преструват, че се застъпват за минималистично правителство.

Единственото основно изключение от този модел е средата на ХХ век, това което се помни като “Кейнсианската ера”. Това е период, в който тогавашните капиталистически демокрации се изплашени от Руската революция и перспективата за масов бунт на собствените си работнически класи и позволяват безпрецедентни нива на преразпределение, което на свой ред води до най-повсеместния материален просперитет в човешката история. Историята на Кейнсианската революция от 1930-те и неокласическата контрареволюция през 1970-те е разказвана безброй пъти, но Скиделски дава на читателя нов усет за основния конфликт.

Самият Кийнс е твърд антикомунист, но това е предимно тъй като счита, че капитализмът е по-вероятно да подтиква към бързо технологично развитие, което до голяма степен ще премахне нуждата от материален труд. Той е искал пълна заетост не защото е смятал, че да работиш е добро, а защото в крайна сметка иска да се отстрани работата и си е представя общество, в което технологията ще направи човешкия труд отживелица. С други думи, основната предпоставка за него е, че основите постоянно се менят под краката на анализаторите; предметът на всяка социална наука е неустойчив. По подобни причини, Макс Вебер твърди, че никога не би било възможно социалните учени да излязат с нещо дори далечно подобно на законите на физиката, защото когато и да достигнат до нещо близо до достатъчно информация, самото общество и това, което анализаторите смятат, че е важно да се знае за него, вече са се променили толкова много, че събраната информация вече е без значение. Противниците на Кийнс, от друга страна, са решени да вкоренят аргументите си в точно такива универсални принципи.

За външните хора е трудно да видят за какво наистина става въпрос, защото аргументът се превърна в технически спор между ролята на микро- и макроикономикса. Кейнсианците настояват, че микроикономическата наука е подходяща за изучаване на поведението на отделните домакинства и фирми, които се опитват да оптимизират предимството си на пазара, но веднага щом започне да се гледа на националните икономики, човек се премества на съвсем различно ниво на комплексност, където се прилагат различни закони. Също както е невъзможно да се разберат съвкупителните навици на един специфичен вид африкански мравояд - ардварка, чрез анализ на всички химични реакции в клетките, така и моделите на търговия, инвестиции или колебанията на лихвените проценти или на заетостта не са просто сбор от всички микротранзакции, които ги съставляват. Моделите, както философите на науката биха казали, имат "нововъзникващи свойства". Очевидно е необходимо да се разбере микронивото (точно както беше необходимо да се разберат химикалите, които съставят ардварка), за да има някакъв шанс да разбере макронивото, но това само по себе си не е достатъчно.

Контра-революционерите, започвайки със стария съперник на Кейнс Фридрих Хайек от LSE и различните светила, които се присъединяват към него в обществото Мон Пелерин, се прицелват директно към това понятие, че националните икономики са нещо повече от сбора на частите си. Политически, Скиделски отбелязва, това се дължи на враждебността на самата идея на изкуството на държавността (и в по-широк смисъл за всяко колективно добро). Националните икономики наистина могат да бъдат сведени до съвкупния ефект на милиони индивидуални решения и, следователно, всеки елемент от макроикономиката трябва систематично да се "установи на микрониво".

Една от причините за такава радикална позиция е, че тя е взета в същия момент, когато самата микроикономическа наука завършва дълбоката си трансформация – а именно тази, започнала с маргиналната революция от края на ХІХ век, – от техника за разбиране как работещите на пазара взимат решения до една обща философия на човешкия живот. Микроикономикскът успява да направи това, във впечатляваща степен, като предложи поредица от предположения, които дори и самите икономисти са щастливи да признаят, че не са наистина верни: нека приемем, казват те, наличието на чисто рационални участници, мотивирани изключително от собствения си интерес, които знаят точно какво искат и никога не променят мнението си и имат пълен достъп до цялата съответна информация за формирането на цени. Това им позволява да правят прецизни, прогнозни уравнения за това как точно се очаква да действат хората.

Със сигурност няма нищо лошо в създаването на опростени модели. Твърди се, че така трябва да се процедира във всяка наука за човешките дела. Но една емпирична наука след това се заема да тества тези модели срещу това, което хората всъщност правят, и съответно ги приспособява. Точно това не са направили икономистите. Вместо това, те откриха, че ако някой обвият тези модели в математически формули, напълно непробиваеми за непосветените, би било възможно да се създаде вселена, в която тези предположения никога не биха могли да бъдат отречени. ("Всички икономически агенти са ангажирани в максимизирането на утилизирането [полезността - бел. ред.]. Какво е утилизираност [полезност - бел. ред.]? Каквото и да е, което икономическият агент изглежда, че увеличава в максимална степен.") Математическите уравнения позволяват на икономистите да твърдят, че представляват единствената социална теория, която е напреднала до нещо като прогнозна наука (дори ако повечето от техните успешни прогнози са за поведението на хора, които самите са били обучени в икономическа теория).

Това позволява на Homo Economicus да нахлуе в останалата част на академията, така че през 50-те и 60-те години на XX век почти всяка научна дисциплина в областта на подготовката на младите хора за позиции на властта (политически науки, международни отношения и т.н.) приема някакъв вариант на "теорията на рационалния избор", подбран в крайна сметка от микроикономикса. До 80-те и 90-те това достигна до точка, в която дори ръководителите на художествени фондации или благотворителни организации не биха се считали за напълно квалифицирани, ако не са поне широко запознати с "наука" за човешките дела, която започва от предположението, че хората са фундаментално егоистични и алчни.

Това бяха "микроосновите", върху които неокласическите реформатори изискаха да се върне макроикономическата наука. Тук те бяха в състояние да се възползват от някои неоспорими слабости в кейнсианските формулировки, преди всичко неспособността да обяснят стагфлацията от 1970-те, да отстранят останалата кейнсианска суперструктура и да се върнат към същите политики на “твърди” пари и малко правителство, които са били доминиращи през ХІХ век. Разви се позната схема. Монетаризмът не сработи; в Обединеното кралство и след това в САЩ тези политики бързо бяха изоставени. Но идеологически интервенцията беше толкова ефективна, че дори когато "новите кейнсианци" като Джоузеф Стиглиц или Пол Кругман се завърнаха, за да доминират дебата относно макроикономикса, те все още се чувстваха задължени да поддържат новите микрооснови.

Проблемът, както подчертава Скиделски е, че ако първоначалните ви предположения са абсурдни, мултиплицирането им хилядократно едва ли ще ги направи по-малко абсурдни. Или, както той пише по-малко тактично, "лунатични предположения водят до луди заключения":

Хипотезата за ефективния пазар (EMH), популяризирана от Юджийн Фама... е прилагането на рационални очаквания към финансовите пазари. Хипотезата за рационалните очаквания (REH) казва, че агентите оптимално използват цялата налична информация относно икономиката и политиките незабавно, за да коригират своите очаквания съответно....
Така, по думите на Фама,..."В един ефективен пазар, конкуренцията сред многото интелигентни участници води до ситуация, в която... действителната цена на сигурността ще бъде добра приблизителна оценка на нейната присъща стойност." [болд на Скиделски]

С други думи, ние бяхме длъжни да се преструваме, че пазарите по дефиниция не биха могли да грешат — ако през 80-те години цената на земята, върху която е построено Императорското селище в Токио например, е била по-висока от тази на цялата земя в Ню Йорк, тогава това би трябвало да е защото толкова всъщност е струвала. Ако има отклонения, те са чисто случайни, "стохастични", и следователно непредсказуеми, временни и, в крайна сметка, незначителни. Във всеки случай, рационалнодействащи икономически агенти бързо ще се намесят, за да изчистят всички подценени акции. Скиделски иронично отбелязва:

Тук има парадокс. От една страна, теорията казва, че няма смисъл да се опитваме да извлечем печалба от спекулации, тъй като акциите винаги са правилно оценени и техните движения не могат да бъдат предсказани. Но от друга страна, ако инвеститорите не се бяха опитали да се възползват, пазарът нямаше да бъде ефективен, тъй като няма да има самокоригиращ се механизъм....
Второ, ако акциите винаги са правилно оценени, на пазара не могат да се генерират балони и кризи....
Тази нагласа се процеди в политиката: "държавни служители, започвайки с Алън Грийнспан [председател на Държавния резерв], не желаеха да спукат балона, именно защото не бяха склонни дори да твърдят, че това е балон". Хипотезата за ефективния пазар направи невъзможно идентифицирането на балони, защото ги отхвърли априори.

Ако има отговор на известния въпрос на кралицата защо никой не е предвидил катастрофата, това ще е този.

На този етап, кръгът се затваря. След такъв катастрофален позор, ортодоксалните икономисти се опряха на силната си защита – академичната политика и институционалната власт. В Обединеното кралство, един от първите ходове на новата Консервативно-либерална демократична коалиция през 2010 г. беше да реформират системата на висшето образование чрез трикратното увеличение на студентските такси и да се въведе американския режим на студентски заеми. Здравият разум би предложил, че ако образователната система се представя успешно (въпреки всичките си врагове, британската университетска система се считаше за една от най-добрите в света), докато финансовата система функционира толкова зле, че почти е унищожила глобалната икономика, разумното нещо е да се реформира финансовата система, за да бъде малко по-подобна на образователната система, а не обратното. Едно агресивно усилие да се направи обратното може да бъде само идеологически ход. Това беше тотална атака срещу самата идея, че знанието може да бъде нещо друго, освен икономическо благо.

Подобни действия бяха предприети за засилване на контрола върху институционалната структура. Би Би Си, някога горд независим орган, под управлението на торите все повече заприлича на държавна радио- и телевизионна мрежа, техните политически коментатори често повтарят почти дословно последните опорки на управляващата партия, които поне икономически се числят към теориите, които бяха току-що дискредитирани. Политическият дебат просто предположи, че единственото решение са обичайните "сурови лекове" и гладстоновска "фискалност". В същото време Английската банка започна да печата пари като луда и ефективно да ги раздава на единия процент най-богати в неуспешен опит да предизвика инфлация. Практическите резултати са, да го кажа меко, невдъхновяващи. Дори в разгара на евентуалното възстановяване от кризата, в петата най-богата страна в света, близо един британски гражданин от дванадесет изпитва глад, до степен включително да прекара цели дни без храна. Ако дефинираме една "икономика" като средството, чрез което човешката популация задоволява материалните си нужди, британската икономика става все по-дисфункционална. Трескавите усилия от страна на британската политическа класа да смени темата (към Брекзит) трудно могат да продължат вечно. В крайна сметка ще трябва да се обърне внимание на истинските въпроси.

Икономическата теория, в сегашния си вид, прилича все повече на барака, пълна със счупени инструменти. Това не означава, че тук няма полезни прозрения, но фундаментално, съществуващата дисциплина е проектирана да решава проблемите на друг век. Проблемът как да се определи оптималното разпределение на работата и ресурсите за създаване на високи нива на икономически растеж, просто не е същият проблем, пред който сме изправени сега: т.е. как да се справим с увеличаването на технологичната производителност, намаляването на търсенето на реален труд и ефективното управление на грижовния труд, без да се унищожи планетата. Това изисква различна наука. "Микроосновите" на сегашния икономикс са точно това, което стои на пътя към тази цел. Всяка нова, жизнеспособна наука ще трябва или да се основава на натрупаното познание за феминизма, поведенческата икономика, психологията и дори антропологията, за да излезе с теории, основани на това как хората действително се държат, или отново да приеме идеята за възникващи нива на комплексност или, най-вероятно, и двете.

Интелектуално няма да е лесно. Политически ще бъде още по-трудно. Да се пробие през катинара върху главни институции, наложен от неокласическия икономикс и неговата близка до теологичното хватка около медиите – да не говорим за всички фини начини, по които е започнал да дефинира нашите представи за човешката мотивация и хоризонтите на човешките възможности – е обезсърчаваща перспектива. Вероятно ще се наложи някакъв шок. Какъв може да е? Още един срив в стила на този от 2008? Някаква радикална политическа промяна към едно голямо световно правителство? Глобално въстание на младите? Както и да се случи, книги като тази [на Робърт Скиделски] – и вероятно тази книга – ще изиграят важна роля.

Превод от английски: Милена Статева
Настоящият текст е първоначално публикуван в The New York Review of Books на 05.12.2019 г. като ревю на книгата на Робърт Скиделски "Money and Government: The Past and Future of Economics", Yale University Press, 2019, 492 pp.

Редакция: Петър Пиперков

Бележки:

[1] IOU (съкратено от фразата "дължа ти") обикновено е неофициален документ, признаващ дълга. IOU се различава от официален документ по това, че IOU не е инструмент за договаряне и не определя условия за изплащане, като например срокове и вноски - бел. пр.

[2] В монетарния икономикс, количествената теория на парите (QTM) гласи, че общото ниво на цените на стоките и услугите е пряко пропорционално на количеството пари в обращение или паричното предлагане - бел. пр.

Дейвид Грейбър бе американски антрополог, политически активист, анархист и писател. От 2013 г. бе професор по антропология в Лондонското училище по икономика, а преди това, между 2007 и 2013 г., бе главен асистент в Университета Йейл. Той бе един от най-известните антиавторитарни леви публични интелектуалци в света. В своите книги и статии, Грейбър убедително разкриваше както абсурдите на капитализма, така и негови осъществими алтернативи. Малко хора разпалваха публичното въображение и желание за свобода както той.

Грейбър не само пишеше, но и живееше това, в което вярваше, за което свидетелстват дългите му посещения при кюрдите в Рожава през последните години, при това в най-тежките моменти на офанзивата срещу тях. Дейвид Грейбър бе практическо въплъщение на ценностите на анархизма и демокрацията, дори на всекидневно ниво. Винаги намираше време да отговори на всеки мейл, туийт или въпрос на студенти. Неговите текстове също бяха написани по изключително достъпен начин, но без да изпадат в крайно опростени твърдения: истинска рядкост в академичните среди.

Почивай в мир, Дейвид Грейбър!

graeber 1 120519 edited

Заглавно изображение:
Dana Schutz/Petzel, New York City
Dana Schutz: Men’s Retreat, 2005