Планета от гета (Майк Дейвис). Част 2

Към Част 1

4. "Големият взрив" на градската бедност

След мистериозния си смях, те бързо смениха темата.
Как ли оцеляват хората у дома от ПСП?
Фиделис Балогун, Adjusted Lives(Пригодени животи), 1995

Това развитие на градската бедност е нелинеен исторически процес. Бавното полепване на махали от бараки към градското ядро е разчленено от изригвания на бедност и внезапни експлозии на строеж на бараки. В своя сборник разкази AdjustedLives (Пригодени животи) нигерийският писател Фиделис Балогун описва пристигането на Програмата за структурно приспособяване (ПСП) с мандат на МВФ в средата на 80-те като равностойно на природно бедствие, унищожаващо завинаги стария дух на Лагос и превръщайки градското население на Нигерия отново в роби.

Извратената логика на тази икономическа програма изглежда беше, че, за да се възстанови жизнеността на замиращата икономика, всички жизнени сокове трябва да бъдат изцедени от мнозинството лишени от привилегии граждани. Средната класа бързо изчезна и купчините с боклук на малцината все по-богати се превърнаха в трапеза за умножилите се крайно бедни. Изтичането на мозъци към богатите на петрол арабски държави и към Западния свят се превърна в наводнение. [1]

Оплакванията на Балогун от "приватизация с пълна пара и гладуване все повече с всеки изминат ден" и избуяването на зловредните последствия от Програмата за структурно приспособяване биха били напълно познати за оцелелите не само от другите 30 програми за структурно приспособяване в Африка, но и на стотици милиони азиатци и латиноамериканци. Осемдесетте години, когато МВФ и Световната банка ползваха дълга като инструмент за преструктурирането на икономиките на по-голямата част от Третия свят, са и годините, когато гетата се превърнаха в неизбежно бъдеще не само за мигрантите от селата, но и за милиони традиционни градски жители, изхвърлени или доведени до мисерия от яростта на "приспособяването."

Както подчертава доклада на ООН, ПСП са "преднамерено анти-градски по своето естество" и замислени да обърнат всякакво "привилегироване на градовете", което преди това е съществувало в социалните политики, фискалната структура или държавните инвестиции.[2] МВФ, действайки като съдия-изпълнител на големите банки и ползващ се с подкрепата на администрацията на Рейгън и на Буш, навсякъде предлага на бедните страни същата отровна чаша на обезценяване, приватизация, премахване на вносните мита и хранителните субсидии, наложено заплащане на здравеопазването и образованието и безскрупулно намаляване на публичния сектор. (Една прословута телеграма на секретаря на държавния резерв Джордж Шулц към чиновниците на USAID в чужбина от 1985 г. заповядва: "в повечето случаи фирмите от публичния сектор трябва да бъдат приватизирани.")[3]

В същото време ПСП опустошава дребните селски стопани като премахва субсидиите и ги избутва, без значение дали ще плуват или ще се удавят, на световните стокови пазари, доминирани от крупните земеделски бизнеси на развитите страни.[4]

Както посочва Ха-Жун Чанг, ПСП лицемерно "избутва стълбата" (т.е. протекционистки изкупни цени и субсидии), която страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) исторически са ползвали в своето собствено изкачване от земеделие към градски стоки и услуги с висока добавена стойност.[5] Докладът на ООН стига до същия извод, изтъквайки, че "основната причина за увеличаване на бедността и неравенството през 80-те и 90-те години на XX век е отеглянето на държавата." В допълнение към наложеното чрез ПСП пряко намаляване на държавното харчене и собственост, авторите от ООН обръщат внимание и на по-изтънченото намаляване на държавния капацитет в резултат на "субсидиарността": прехвърлянето на власт към по-ниските ешелони на управлението и особен към неправителствени организации (НПО-та), директно свързани с големи международни агенции за помощ.

На цялата, привидно децентрализирана структура й е чуждо понятието за национално представително управление, която добре служи на развития свят, а е много податлива на операциите на една глобална хегемония. Господстващата международна гледна точка (т.е. тази на Вашингтон) се превръща във фактическа парадигма на развитието, така че целият свят бързо се обединява в широката посока, зададена от това, което се подпомага от дарителите и международните организации.[6]

Урбанизираните райони на Африка и Латинска Америка бяха най-засегнати от изкуствената криза, подготвена от МВФ и Белия дом. Действително в много страни икономическото въздействие на ПСП през 80-те, съчетано с продължителни суши, покачващи се цени на петрола, рязко покачващи се лихви и спадащи цени на стоките е по-тежко и дълготрайно от Голямата депресия.

Балансът на структурното приспособяване в Африка, на който Керъл Ракоди прави преглед, включва отлив на капитал, срив на производството, минимален или отрицателен приръст на печалбите от износ, драстични намаления в градските обществени услуги, покачване на цените и рязко намаляване на реалните заплати.[7] В Киншаса (аномалия или по-скоро предвестник на това, което предстои да се случи навсякъде?) оздравяването заличава средната класа от държавни служители и довежда до "невероятен спад на реалните заплати", който на свой ред, предизвиква кошмарно увеличение на престъпността и на хищнически банди.[8] В Дар ес Салаам разхода за обществени услуги на човек намаляват с 10% годишно през 80-те: практическо унищожаване на местната държава.[9] В Хартум либерализацията и структурното приспособяване довеждат според местни изследователи до 1,1 милиона "нови бедни": "предимно хора, които преди са имали заплати или са били служители в публичния сектор."[10] В Абиджан, един от новите тропически градове на Африка със значителен индустриален сектор и модерни градски услуги, строгото спазване на режима на ПСП довежда до деиндустриализация, срив на строителството и бързо влошаване на обществения транспорт и канализацията.[11] В Нигерия на Балогун крайната бедност, урбанизирана в Лагос, Ибадан и други градове, метастазира от 28% през 1980 г. до 66% през 1996 г. "БВП на човек от населението от около 260 долара днес" докладва Световната банка "е под нивото при независимостта преди 40 години и под нивото от 370 долара, достигнато през 1985."[12]

В Латинска Америка ПСП (често прилагани от военни диктатури) дестабилизират селските икономики и опустошават заетостта и жилищното настаняване в градовете. През 1970 г. геваристките "фоко" теории на селските бунтове все още имат предвид една континентална реалност, където бедността в селата (75 милиона бедни) все още засенчва бедността в градовете (44 милиона бедни). Към края на 80-те обаче огромното мнозинство от бедните (115 милона през 1990 г.) живеят в градски colonias и villas miseria вместо на ферми или в села (80 милиона).[13]

Междувременно неравенствата в градовете експлодират. В Сантяго дикатурата на Пиночет изрива кварталите от паянтови бараки и изгонва доскоро радикалните скуотъри, принуждавайки бедните семейства да станат allegados, живеейки два или три пъти повече хора в същото жилище под наем. В Буенос Айрес делът на най-богатите 10% от общия доход се увеличава от 10 пъти колкото този на най-бедните 10% през 1984 г. до 23 пъти през 1989 г.[14] В Лима, където стойността на минималната заплата пада с 83% по време на рецесията на МВФ, процента на семействата, живеещи под прага на бедността се увеличава от 17% през 1985 г. на 44% през 1990 г.[15] В Рио де Жанейро неравенството, измервано с класическите коефициенти на Джини се извисява от 0,58 през 1981 г. до 0,67 през 1989 г.[16] Действително из цяла Латинска Америка 80-те години задълбочават пропастите и издигат върховете на най-крайната социална топография на света. (Според доклад на Световната банка от 2003 г. коефициентите Джини са с 10 пункта по-високи в Латинска Америка, отколкото в Азия, със 17,5 пункта по-високи отколкото в ОИСР и с 20,4 пункта по-виски отколкото в Източна Европа.)[17]

Из целия трети свят икономическите трусове на 80-те години принудиха индивидите да се прегрупират около общите ресурси на домакинствата и особено около уменията за оцеляване и отчаяната изобретателност на жените. В Китай и индустриализиращите се градове на югоизточна Азия милиони млади жени се закрепостиха към поточните линии и мизерията на фабриките. В Африка и по-голямата част от Латинска Америка (с изключение на градовете по северната граница на Мексико) тази възможност не е била налична. Вместо това деиндустриализацията и рязкото намаляване на законната работа за мъжете принуждават жените да импровизират нови начини на препитание като работнички на парче, продавачки на алкохол, улични търговци, чистачки, перачки, вехтошарки, детегледачки и проститутки. В Латинска Америка, където трудовата заетост на градските жени винаги е била по-ниска отколкото на други континенти, наплива на жени в дейности от сектора на услугите в сивата икономика през 80-те е особено рязък.[18] В Африка, където най-типичните представители на сивия сектор са жени, които държат незаконни кръчми или се занимават с разносна търговия, Кристиян Роджерсън ни напомня, че повечето жени, заети в сивата икономика в действителност не са самонаети или икономически независими, а работят за някой друг.[19] (Тези повсеместни и порочни мрежи на микроексплоатация на бедните, които експлоатират свръхбедните обикновено биват замазвани в разказите за сивия сектор.)

Градската бедност изключително силно се феминизира и в страните от бившия СИВ след капиталистическото "освобождение" през 1989 г. През 90-те крайната бедност в бившите "страни в преход" (както ги нарича ООН) скача от 14 на 168 милиона: масово обедняване почти без прецедент в историята.[20] В световния счетоводен баланс тази икономическа катастрофа бива частично уравновесена от възхвалявания успех на Китай в повишаването на доходите в градовете по крайбрежието си, но китайското пазарно "чудо" идва с цената на "огромно увеличение на неравенството в заплащането сред градските работници... в периода 1988 г. до 1999 г." Особено негативно привилегировани са жените и малцинствата.[21]

На теория разбира се 90-те години трябваше да поправят грешките на 80-те и да позволят на страните от Третия свят да си възвърнат загубеното и да намалят пропастта на неравенството, създадена от Плановете за структурно приспособяване. Страданието от приспособяването трябваше да бъде последвано от обезболяващото на глобализацията. В действителност, както с горчива ирония отбелязва доклада на ООН, 90-те са първото десетилетие, в което глобалното разрастване на градовете се случва в условията на почти утопична неокласическа пазарна свобода.

През 90-те търговията продължава да расте с почти безпрецедентен темп, затворените зони се отвориха и военните харчове намаляха... Всички основни суровини на производството поевтиняха, лихвите бързо спаднаха заедно с цените на основните стоки. Капиталовите потоци все по-малко бяха възпрепятствани от национален контрол и можеха бързо да се пренасочват към по-производителни области. При тези почти съвършени според господстващата неолиберална икономическа доктрина условия, човек би могъл да очаква това да бъде десетилетие на невиждан просперитет и социална справедливост.[22]

В действителност обаче градската бедност продължава безспирно да се увеличава, а "пропастта между бедните и богатите страни се разтваря все повече също както се е случвало и през предишните 20 години, а в повечето страни неравенствата в доходите се увеличават или в най-добрия случай се стабилизират." Към края на века глобалното неравенство, измервано от икономистите на Световната банка достига невероятно ниво на коефициента на Джини от 0,67. Математически това е равносилно на ситуация, в която най-бедните две трети от света получават нулев доход, а горната третина – целия доход.[23]

5. Човечество в излишък?

Проправихме си път близо до ситито,вкопчвайки се
в хилядите му пукнатини за оцеляване....
Патрик Шамоазо, Тексако(1997)

Бруталната тектоника на неолибералната глобализация след 1978 г. е аналогична на катастрофичните процеси, които по начало оформят "трети свят" по времето на късния Викториански империализъм (1870-1900). При последния насилственото включване в световния пазар на огромните самозадоволяващи се селячества на Азия и Африка довежда до гладната смърт на милиони и изселването на още десетки милиони от традиционните им земи. Крайният резултат, както и в Латинска Америка, е селска "полу-пролетаризация": създаването на огромна глобална класа от доведени до мизерия полу-селяни и земеделски работници без екзистенциална сигурност, че ще могат да преживеят[24] (В резултат на което XX век се превърна не във века на градски революции, както си представя класическия марксизъм, а на епохални селски бунтове и предимно селски войни за национално освобождение). Структурното приспособяване изглежда наскоро доведе до също толкова фундаментално преобразяване на човешки съдби. Както заключават авторите на доклада на ООН: "вместо да бъдат място на ръст и просперитет, градовете са се превърнали в бунище, където се изхвърля излишъкът от населението, работещо в нискоквалифицираните, неосигурени и ниско платени индустрии на услугите и търговията от сивия сектор." "Възходът на [този] сив сектор" открито заявяват те "е... пряко следствие от либерализацията."[25]

Действително работещата на черно глобална работническа класа (частично припокриваща се, но не и съвпадаща с населението на гетата) наброява почти един милиард, което я превръща в най-бързо нарастващата и най-безпрецедентна социална класа на Земята. Откакто антропологът Кийт Харт, провеждащ изследване в Акра, за пръв път въведе понятието "неформален сектор" през 1973 г., се появи една огромна по обем литература (която в по-голямата си част не успява да разграничи микро-натрупване от не-до-оцеляване), бореща се с изключителните теоретични и емпирични проблеми, свързани с изучаването на стратегиите за оцеляване на градските бедни.[26] Все пак налице е базисен консенсус, че кризата от 80-те обръща относителните структурни позиции на формалния и неформалния сектор: насърчавайки оцеляването на черно като новия основен начин на препитание в мнозинството градове в Третия свят.

Алехандро Портес и Кели Хофман наскоро оцениха цялостното отражение на ПСП и либерализацията върху класовата структура на градовете в Латинска Америка от 70-те насам. В съзвучие с изводите на ООН, те откриват, че както държавните служители, така и законно работещият пролетариат са намалели във всички държави от региона от 70-те години насам. В контраст с това работещите на черно, както и общото социално неравенство рязко са се увеличили. За разлика от някои изследователи, те правят едно важно разграничение между неформална дребна буржоазия ("съвкупността от собственици на микропредприятия, наемащи по-малко от 5 работници плюс професионалисти и техници, работещи за собствена сметка") и неформалния пролетариат ("съвкупността от самонаетите лица без към тях да се причисляват професионалисти и техници, домашни помощници и платени и неплатени работници в микропредприятията").

Те демонстрират как този бивш обществен слой – "микро-предприемачите," така обичани от северноамериканските бизнес училища, често са изместени специалисти от публичния сектор или освободени от работа опитни работници. От 80-те години на миналия век насам, броят им е нараснал от 5% на 10% от икономически активното градско население: една тенденция, която е отражение на "принудителното предприемачество, натрапено на бивши служители на заплата, поради спада на заетостта във формалния сектор."[27]

Според доклада на ООН, общият брой на "неформалните" работници възлиза на около две пети от икономически активното население на развиващия се свят.[28] Според анализаторите към Интер-американ дивелъпмънт банк (Междуамериканска банка за развитие), към момента в "сивата" икономика е наета 57% от работната сила на Латинска Америка и на нея се падат 4 от 5 нови работни места.[29] Според други източници над половината от населяващите градовете индонезийци и 65% от жителите на Дака преживяват чрез "сивия" сектор.[30] Проучвания в гетата, а и в градовете сочат, че неформалната икономическа активност обхваща 33% до 40% от градската заетост в Азия, 60% до 75% в Централна Америка и 60% в Африка.[31] Действително в субсахарските градове създаването на "формални работни места" буквално вече не съществува. Проучване на градския пазар на труда в Зимбабве в условията на "стагфлационно" преструктуриране в началото на 90-те показва, че формалният сектор създава едва 10 000 работни места годишно, като същевременно градската работна сила нараства с над 300 000 за същия период.[32] Аналогично, прогнозите за гетата сочат, че през следващото десетилетие цели 90% от новоразкритите градски работни места в Африка ще бъдат в "сивия" сектор.[33]

В това огромно множество от маргинализирани работници, съкратени градски служители и урбанизирани селяни пророците на саможивия капитализъм, като неудържимия Ернандо де Сото, вероятно ще съзрат обезумял от вълнение кошер от амбициозни предприемачи, копнеещи за права върху обществената собственост и нерегулирано конкурентно пространство. Очевидно обаче по-разумно би било да се погледне на неформалните работници, като на "активни" безработни, за които няма друг избор освен да се издържат по някакъв начин или да умрат от глад.[34] Стоте милиона бездомни деца по света – да ни прощава сеньор де Сото – едва ли ще обявят първично публично предлагане (IPO) на акции или ще започнат да сключват фючърси за дъвки.[35] Нито пък мнозинството от седемдесетте милиона китайски "плаващи" работници от градските периферии ще се капитализират като дребни подизпълнители или ще се интегрират във формалната, градска работническа класа. Неформалната работническа класа, която навсякъде е обект на микро и макро експлоатация, е повсеместно лишена от протекциите на трудовото законодателство и стандарти.

Освен това, както Алан Дюбрисън твърди, в случая на Абиджан "динамиката на занаятите и на дребната търговия в голяма степен зависи от търсеното в наемния сектор." Той предупреждава за "илюзията", подхранвана от Международната работническа организация (ILO) и Световната банка, че "неформалният сектор може ефикасно да замести формалния и да спомогне за процес на разрастване, тъй щото да се удовлетворят нуждите на някой над 2,5 милионен град."[36] Предупреждението му отеква и при Крисчън Роджърсън, който прави разлика (в стил Портес и Хофман) между "сървайвалистките" и "разрастващите" се микропредприятия, като за първите пише: "като цяло приходите, генерирани от тези, управлявани в по-голямата си част от жени, предприятия обикновено са недостатъчни дори за покриването на минимален жизнен стандарт, а функционирането им е свързано с малки капиталовложения, буквално никакво професионално обучение и само ограничени възможности за прерастване в жизнена бизнес инициатива." При толкова ниски градски заплати във формалния сектор в Африка, че икономистите са озадачени как оцеляват работниците (т.нар. "загадка на заплатата"), неформалният третичен сектор се е превърнал в арена на крайно дарвиновско съревнование между бедните. Роджърсън дава примери от Зимбабве и Южна Африка, където ръководените от жени неформални ниши, като нерегламентирани кръчми и семейни гаражни магазинчета, които са пртъпкани, ночиято рентабилност колабира.[37]

Иначе казано, истинската макроикономическа тенденция на неформалната заетост е възпроизвеждането на абсолютна бедност. Но ако неформалният пролетариат не е най-дребния от дребната буржоазия, то той не е и "армия от запасна работна сила" или "лумпенпролетариат" в архаичното тълкувание на XIX век. Със сигурност част от него е скрита работна сила за формалната икономика и редица проучвания разкриват как подизпълнителските мрежи на Уолмарт и на други мега-компании се разпростират дълбоко в нещастието на бедняшките квартали. В крайна сметка обаче, мнозинството от градските обитатели на гетата са действително и крайно бездомни в контекста на съвременната международна икономика.

Гетата разбира се водят началото си от глобалното село, където, както ни напомня Дебора Бриксън, неравнопоставената конкуренция с големите агро-индустриалци разкъсва "по шевовете" традиционното селско общество.[38] Изгубвайки "капацитета си за съхранение", селските области биват измествани от гетата и градската "инволюция" замества селската, като резервоар за излишна работна ръка, която може да просъществува само чрез все по-крайни прояви на самоексплоатация и все по-конкурентно разделение на вече гъсто запълнените "сървайвалистски" ниши.[39] "Модернизацията", "Развитието" и сега свободният "Пазар" са получили своето. Работната сила на милиарди хора е била изхвърлена от световната система и кой може да очаква друг по-правдоподобен сценарий при неолиберално покровителство, под което тези хора е трябвало да бъдат реинтегрирани като продуктивни работници или масови потребители.

6. Маркс и Светият дух

[Бог казва:]Ще дойде време, когато бедният ще каже, че няма
нищо за ядене и препитание не ще има... Поради туй
бедният ще иде и влезе в чуждия дом да търси храна. Поради туй
богатият ще вземе пушката си и ще обяви войни на отрудения...
кръвта ще се лее по улиците като порой от небесата.
Пророчество 1906 г., "Пробуждането на улица Асуза"

Излиза, че последното капиталистическо сортиране на хората вече е започнало. Глобалното разрастване на многобройния неформален пролетариат е преди всичко изцяло автентично структурно развитие, непредвидено нито от класическия марксизъм, нито от гурутата на модернизацията. Гетатадействително предизвикват социалната теория да възприеме новата идея за истинска глобална утайка, лишена от стратегическата икономическа сила на социализираната работна сила, но изцяло концентрирана в един свят от градове-коптори, опасващи укрепените анклави на градските богаташи.

Разбира се предразположеност към градска инволюция се наблюдава и през XIX век. Европейските индустриални революции се оказват неспособни да поемат целия приток на изместена селска работна ръка, особено след като континенталното земеделие е изправено пред опустошителната конкуренция на северноамериканските прерии през 70-те години на XIX век. Масовата имиграция към заселническите общности в Северна и Южна Америка и Океания, а също и Сибир, се оказват динамичен изпускателен винтил, който предотвратява бунтове в Дъблин, а също и разпространението на един вид анархизъм на ниските класи, зародил се в най-бедните части на южна Европа. Днес, тъкмо напротив, излишната работна сила е изправена пред безпрецедентна бариера – буквално "велика стена" от високотехнологично гранично укрепление – възпираща широкомащабната имиграция към богатите държави. Също така, противоречиви програми за заселване на "погранични" райони като Амазония, Тибет, Калимантан и Ириан Джая водят до екологични катастрофи и етнически конфликти без да оказват значително влияние за намаляването на бедността в Бразилия, Китай и Индонезия.

И така единствено гетата се оказват изцяло франчайзингово решение на проблема със складирането на излишното човечество на XXI век. Но не са ли големите гета вулкани, готови да изригнат, както ужасено си е мислил на времето един викториански буржоа? Или с увеличаване на броя на бедните, които се съревновават за едни и същи неформални остатъци, безмилостната дарвинова конкуренция ще доведе до самоунищожително общностно насилие, като най-висшата форма на градска инволюция? До каква степен неформалният пролетариат притежава най-потентния от амулетите на марксизма – "историческа представителност"? Възможно ли е отлъчената работна сила да бъде въплътена отново в един глобален еманципиращ проект? Или социологията на протеста в осиромашалите мега-градове е регресирала до прединдустриалната градска тълпа, която епизодично се надига при наличието на консуматорски кризи, но иначе е лесно манипулируема чрез похвати като клиентелизъм, популистки спектакли и призиви за междуетническо разбирателство? Или може би някакъв нов, неочакван, исторически прецедент, от рода на Харт и Негри, пъпли към свръх-града?

В действителност наличната литература по въпросите на бедността и градските протести предлага само някои отговори на тези така широкообхватни въпроси. Някои изследователи например биха се запитали дали етнически многообразните гета, в които живеят бедните или икономически хетерогенните неформални работници, всъщност "сами по себе си" представляват значима класа, а още по-малко потенциално активна "класа за самата себе си". Със сигурност неформалният пролетариат носи "радикални окови" в марксисткия смисъл, че има нищожен или никакъв интерес от запазването на съществуващия строй на производство. Но тъй като принудително напусналите родните си села преселници и неформални работници в по-голямата си част са лишени от адекватна заетост или са ограничени до обслужване домовете на богатите, те имат минимален достъп до културата на колективния труд или до голямата класова борба. Тяхното социално стъпало задължително трябва да е улицата или пазара на гетото, не фабриката или международната поточна линия.

Бунтовете на неформалните работници, както подчертава Джон Уолтън в свое неотдавнашно изследване върху социалните движения в бедняшките градове, преди всичко са епизодични и непостоянни. Обикновено са насочени към незабавни потребителски въпроси: окупиране на имоти в търсене на жилища на приемливи цени и бунтове срещу увеличението на цените на храните или на комуналните услуги. В миналото поне "градските проблеми на развиващите се общества обикновено са се решавали по-скоро чрез посредничеството на покровителско-клиентски взаимоотношения, отколкото с обществен активизъм."[40] След дълговата криза от 80-те години на XX век неопопулистките лидери в Латинска Америка имат изключителен успех в експлоатирането на отчаяното желание на бедните граждани за по-стабилно и предсказуемо структуриране на всекидневието им. Макар и Уолтън да не го поставя ребром, градският неформален сектор е идеологически хаотичен в подкрепата си за популистки спасители: в Перу се сплотява около Фухимори, докато във Венецуела прегръща веруюто на Чавес.[41] В Африка и Южна Азия, от друга страна, градският клиентелизъм много често се отъждествява с доминиращите етно-религиозни фанатици и кошмарните им амбиции за етническо прочистване. Печално известни примери са анти-мюсюлманската милиция към Одуанския народен конгрес и полуфашисткото движение Шив Сена в Бомбай.[42]

Дали тази социология на протеста от "XVIII век" ще се запази в средата на XXI век? Навярно миналото е лош пътеводител към бъдещето. Историята не е едностранна. Новият урбанизиран свят се развива с невероятна скорост и често в непредсказуеми посоки. Навсякъде продължителното акумулиране на бедност компрометира екзистенциалната сигурност и отправя необичайни предизвикателства към икономическата изобретателност на бедните. Вероятно има повратна точка, при която мръсотията, пренаселеността, алчността и насилието, съпътстващи градския живот, накрая поглъщат спонтанните любезности и мрежите за оцеляване в гетото. Със сигурност и в стария селски свят е имало прагове, често определяни от глада, преминаването на които е водело директно до изригване на социалното напрежение. Но все още никой не знае каква е социалната температура, при която новите градове на бедността се възпламеняват внезапно.

Наистина поне за момента Маркс е отстъпил историческата сцена на Мохамед и Светия Дух. Ако Бог е умрял в градовете на индустриалната революция, то в пост-индустриалните градове на развиващия се свят, той се е надигнал от мъртвите. Контрастът между културите на градската бедност от двете епохи е забележителен. Както Хю Маклиъд демонстрира в академичното си изследване върху религията на викторианската работническа класа, Маркс и Енгелс са в голяма степен точни в схващането си, че урбанизацията освобождава работническата класа от религиозни влияния. Макар Глазгоу и Ню Йорк да са частични изключения "тълкуванието, асоцииращо отделянето на работническата класа от църквата с разрастването на класовото съзнание е в известен смисъл неопровержимо". Независимо, че малките църкви и разколните секти са процъфтявали в гетата, основното течение бил активния или пасивен атеизъм. През 80-те години на XIX век Берлин скандализира посещаващите го чужденци, като "най-безбожния град на света", а в Лондон до 1902 г. посещаемостта в църквите в пролетариатските Ийст енд и Докланд е едва 12% от възрастното население (и то предимно католици).[43] В Барселона, разбираемо, по време на Трагичната седмица (Semana Tragica) анархистката работническа класа разграбва църквите, а в гетата на Санкт Петербург, Буенос Айрес и дори Токио войнствени работници жадно поглъщат новите веруюта на Дарвин, Кропоткин и Маркс.

Днес, от друга страна, популистки ислям и сектата на петдесетниците в християнството (и култът към Шиваджи в Бомбай) са заели социално пространство, аналогично на онова, заемано от социализма и анархизма през ранния XX век. В Мароко например, където половин милион преселници от селските региони биват "поглъщани" от гъмжащите градове всяка година и където половината от населението е под 25 години, ислямистки движения като "Справедливост и развитие", основано от шейх Абдусалам Ясин, са се превърнали в така да се каже правителства на гетата, които организират вечерни училища, осигуряват юридическа помощ на жертвите на държавна злоупотреба, осигуряват лекарства за болните, субсидират поклонения и плащат за погребения. Както министър-председателят – Абдерахман Юсуф, социалистическият лидер, който някога бе прокуден от монархията – неотдавна призна пред Игнасио Рамон: "Ние (левите) сме се обуржоазили. Изолирали сме се от хората. Трябва отново да спечелим на своя страна кварталите на обикновените хора. Ислямистите съблазниха естествения ни електорат. Обещаха му рай на земята." Един от ислямистките лидери обаче заявил пред Рамон: "изправени пред безразличието на държавата и бруталността на всекидневието, благодарение на нас хората откриха солидарност, взаимопомощ, братство. Те разбраха, че ислямът е хуманизъм."[44]

Еквивалентът на популисткия ислям в гетата на Латинска Америка и на по-голямата част от субсахарска Африка е петдесятничеството. В наши дни християнството далеч не е западна религия (две трети от последователите му живеят извън Европа и Северна Америка), а мисиите на петдесятническата църква са най-динамичното му разклонение в градовете на бедността. Наистина историческата обособеност на петдесятничеството е такава, че то се явява първата значима световна религия, зародила се почти изцяло в модерното градско гето. Водещо началото си от ранния, възторжен методизъм и афро-американския спиритуализъм, петдесятничеството се "пробужда", когато Светият Дух дал дарбата на езиците на събралото се за молитва междурасово множество в един беден квартал на Лос Анджелис (улица Азуса) през 1906 г. Обединени от кръщението на духа, чудодейните изцеления, каризмата и предхилядолетното убеждение, че предстои световна война между капитала и работната сила, ранното американско петдесятничество – както религиозните историци многократно са изтъквали – възниква като "пророческа демокрация" чийто селски и градски последователи респективно се припокриват с поддръжниците на популизма и на синдиката "Индустриални работници на света" (IWW, наричани също The Wobblies).[45] Действително, също като организаторите от синдиката на индустриалните работници, ранните петдесятнически мисионери в Латинска Америка и Африка "често живеели в крайна бедност, разполагали с оскъдни или никакви средства, рядко знаели къде ще пренощуват или как ще си осигурят следващото ядене."[46] Също така не преотстъпили нищо на синдиката в яростното осъждане на несправедливостите на индустриалния капитализъм и неизбежната разруха, до която той води.

Симптоматично, първото бразилско паство, в един от анархо-работническите квартали на Сао Паоло, е основано от италиански занаятчия – имигрант, който заменил Ерико Малатеста с Духа в Чикаго.[47] В Южна Африка и Родезия, петдесятничеството полага ранните си основи в миньорските селища и гетата, където, според Джийн Комаров "сякаш си пасна с традиционните концепции за прагматичните духовни сили и компенсира обезличаването и безсилието на градското работно преживяване."[48] Отдавайки по-значима роля на жените от другите християнски църкви и изключително застъпващо се за въздържанието и умереността, петдесятничеството, както Р. Андрю Чеснът открива вбаихадас от Белем, винаги е било особено притегателно за "най-осиромашалия слой на бедняшките класи": изоставени съпруги, вдовици и самотни майки.[49] След 1970 г., предимно поради апела си към жените от гетата и репутацията си на нерасистко движение, петдесятничеството прераства във вероятно най-голямото самоорганизирало се движение от бедно градско население на планетата.[50]

Макар че неотдавнашните твърдения за "над 533 милиона последователи по света през 2002 г." вероятно са преувеличени, възможно е разбира се цифрата да е наполовина. По общо мнение 10% от населението на Латинска Америка са петдесятници (около 40 милиона), а също така движението е единственият най-значим културологичен отговор на експлозивната и травмираща урбанизация.[51] С разпространението на петдесятничеството в глобален мащаб, неизбежно се наблюдават някои отличителни течения и социологии. Но ако в Либерия, Мозамбик и Гватемала американско финансираните църкви са послужили като вектори на диктатура и репресия и ако сега някои щатски паства биват внедрявани в мейнстрийм фундаментализма на предградията, мисионерската петдесятъчна вълна в Третия свят остава близо до изначалния хилядолетен дух на улица Азуса.[52] Най-вече, както Чеснът открил в Бразилия, "Петдесятничеството... остава религия на неформалната периферия" (и особено в Белем "на най-бедните от бедните"). В Перу, където петдесятничеството се разпростира почти експоненциално сред обширните гета (barriadas) на Лима, Джефри Гамара твърди, че разпространението на сектите и на неформалната икономика "са взаимоследствия на едното от другото".[53] Пол Фрестън допълва, че това е "първата автономна, масова религия на Латинска Америка... Лидерите може и да не са демократични, но пък произлизат от същата социална класа".[54]

За разлика от популисткия ислям, който се фокусира върху цивилизационната приемственост и междукласовата солидарност на вярата, петдесятничеството, в традицията на своя африканско-американски произход, запазва фундаментално изгнаническа си същност. Въпреки че, също като исляма в гетата, то адекватно се съотнася към потребностите за оцеляване на неформалната работническа класа (организирайки мрежи за взаимопомощ за бедните жени, предлагайки изцеление чрез вярат, като парамедицина, помагайки при възстановяването на алкохолно и наркотично зависими, предпазвайки децата от изкушенията на улицата и прочие), неговата крайна презумпция е, че градският свят е покварен, несправедлив и непоправим. Тепърва остава да разберем дали, както твърди Джийн Комаров в своята книга за африканско-ционистките църкви (много от които сега са петдесятнически), тази религия на "маргинализираните в гетата на неоколониалната модерност" не е в действителност една "по-радикална съпротива" от "участието във формалната политика или работническите съюзи".[55] Но с изцяло отсъстващите от гетата "леви", есхатологията на петдесятничеството достойно отрича нечовешката съдба на града от Третия свят, за която ни предупреждава доклада на ООН. Наред с това то приветства онези, които както структурно, така и в екзистенциален смисъл, действително живеят в изгнание.

Превод: Донка Александрова

БЕЛЕЖКИ:

[1] Fidelis Odun Balogun, Adjusted Lives: stories of structural adjustment, Trenton, nj 1995, p. 80.
[2] The Challenge of Slums, p. 30. ‘Urban bias’ theorists, like Michael Lipton who invented the term in 1977, argue that agriculture tends to be undercapitalized in developing countries, and cities relatively ‘overurbanized’, because fiscal and financial policies favour urban elites and distort investment flows. At the limit, cities are vampires of the countryside. See Lipton, Why Poor People Stay Poor: A Study of Urban Bias in World Development, Cambridge 1977.
[3] Quoted in Tony Killick, ‘Twenty-five Years in Development: the Rise and Impending Decline of Market Solutions’, Development Policy Review, vol. 4, 1986, p. 101.
[4] Deborah Bryceson, ‘Disappearing Peasantries? Rural Labour Redundancy in the Neoliberal Era and Beyond’, in Bryceson, Cristóbal Kay and Jos Mooij, eds, Disappearing Peasantries? Rural Labour in Africa, Asia and Latin America, London 2000, p. 304–5.
[5] Ha-Joon Chang, ‘Kicking Away the Ladder: Infant Industry Promotion in Historical Perspective’, Oxford Development Studies, vol. 31, no. 1, 2003, p. 21. ‘Per capita income in developing countries grew at 3 per cent per annum between 1960 and 1980, but at only about 1.5 per cent between 1980 and 2000 . . . Neoliberal economists are therefore faced with a paradox here. The developing countries grew much faster when they used ‘bad’ policies during 1960–80 than when they used ‘good’ (or least ‘better’) policies during the following two decades.’ (p. 28).
[6] "Предизвикателството на гетата", p. 48.
[7] Carole Rakodi, `Global Forces, Urban Change, and Urban Management in Africa', in Rakodi, Urban Challenge, pp. 50, 6o-i.
[8] Piermay, `Kinshasa', p. 235-6; `Megacities', Time, 11 January 1993, p. 26.
[9] Michael Mattingly, `The Role of the Government of Urban Areas in the Creation of Urban Poverty', in Sue Jones and Nici Nelson, eds, Urban Poverty in Africa, London 1999, p. 21.
[10] Adil Ahmad and Ata El-Batthani, `Poverty in Khartoum', Environment and Urbanization, vol. 7, no. 2, October 1995, p. 205.
[11] Main Dubresson, 'Abidjan', in Rakodi, Urban Challenge, pp. 261-3.
[12] World Bank, Nigeria: Country Brief, September 2003.
[13] UN, World Urbanization Prospects, p. 12.
[14] Luis Ainstein, `Buenos Aires: a case of deepening social polarization', in Gilbert, Mega-City in Latin America, p.139.
[15] Gustavo Riofrio, `Lima: Mega-City and mega-problem', in Gilbert, Mega-City in Latin Anwrica, p. 159; and Gilbert, Latin American City, p. 73.
[16] Hamilton Tolosa, `Rio de Janeiro: Urban expansion and structural change', in Gilbert, Mega-City in Latin America, p. 211.
[17] World Bank, Inequality in Latin America and the Caribbean, New York 2003.
[18] Orlandina de Oliveira and Bryan Roberts, `The Many Roles of Me Informai Sector in Development', in Cathy Rakowski, ed., Contrapunto: the Informai Sector Debate in Latin Anwrica, Albany 1994, pp. 64-8.
[19] Christian Rogerson, `Globalization or informalization? African urban economies in the 1990s', in Rakodi, Urban Challenge,p. 348.
[20] "Предизвикателството на гетата", p. 2.
[21] Albert Park et al., `The Growth of Wage Inequality in Urban China, 1988 to '999', World Bank working paper, February 2003, p. 27 (quote); and John Knight and Linda Song, `Increasing urban wage inequality in China', Economics of Transition, vol. II, no. 4, 2003, p. 616 (discrimination).
[22] "Предизвикателството на гетата", p. 34.
[23] Shaohua Chen and Martin Ravallion, How Did the World's Poorest Pare in the 1990s?, World Bank paper, 2000.
[24] See my Late Victorian Holocausts: El Niño Famines and the Mangof the nird World, London 2001, especially pp. 206-9.
[25] "Предизвикателството на гетата", pp. 40, 46.
[26] Keith Hart, ‘Informal income opportunities and urban employment in Ghana’, Journal of Modern African Studies, 11, 1973, pp. 61–89.
[27] Alejandro Portes and Kelly Hoffman, ‘Latin American Class Structures: Their Composition and Change during the Neoliberal Era’, Latin American Research Review, vol. 38, no. 1, 2003, p. 55.
[28] "Предизвикателството на гетата", p. 60.
[29] Cited in the Economist, 21 March 1998, p. 37.
[30] Dennis Rondinelli and John Kasarda, ‘Job Creation Needs in Third World Cities’, in Kasarda and Allan Parnell, eds, Third World Cities: Problems, policies and prospects, Newbury Park, ca 1993, pp. 106-7.
[31] Slums, p. 103.
[32] Guy Mhone, ‘The impact of structural adjustment on the urban informal sector in Zimbabwe’, Issues in Development discussion paper no. 2, International Labour Office, Geneva n.d., p. 19.
[33] "Предизвикателството на гетата", p. 104.
[34] Orlandina de Oliveira and Bryan Roberts rightly emphasize that the bottom strata of the urban labour-force should be identified ‘not simply by occupational titles or whether the job was formal or informal, but by the household strategy for obtaining an income’. The mass of the urban poor can only exist by ‘income pooling, sharing housing, food and other resources’ either with kin or landsmen. (‘Urban Development and Social Inequality in Latin America’, in Gugler, Cities in the Developing World, p. 290.)
[35] Statistic on street kids: Natural History, July 1997, p. 4.
[36] Dubresson, ‘Abidjan’, p. 263.
[37] Rogerson, ‘Globalization or informalization?’, p. 347-51.
[38] Bryceson, ‘Disappearing Peasantries’, pp. 307-8.
[39] In Clifford Geertz’s original, inimitable definition, ‘involution’ is ‘an overdriving of an established form in such a way that it becomes rigid through an inward over-elaboration of detail’. (Agricultural involution: Social development and economic change in two Indonesian towns, Chicago 1963, p. 82.) More prosaically, ‘involution’, agricultural or urban, can be described as spiralling labour self-exploitation (other factors fixed) which continues, despite rapidly diminishing returns, as long as any return or increment is produced.
[40] John Walton, ‘Urban Conflict and Social Movements in Poor Countries: Theory and Evidence of Collective Action’, paper to ‘Cities in Transition Conference’, Humboldt University, Berlin, July 1987.
[41] Kurt Weyland, ‘Neopopulism and Neoliberalism in Latin America: how much affinity?’, Third World Quarterly, vol. 24, no. 6, 2003, pp. 1095-115.
[42] For a fascinating if frightening account of Shiv Sena’s ascendancy in Bombay at the expense of older Communist and trade-union politics, see Thomas Hansen, Wages of Violence: Naming and Identity in Postcolonial Bombay, Princeton 2001. See also Veena Das, ed., Mirrors of Violence: Communities, Riots and Survivors in South Asia, New York 1990.
[43] Hugh McLeod, Piety and Poverty: Working-Class Religion in Berlin, London and New York, 1870-1914, New York 1996, pp. xxv, 6, 32.
[44] Ignacio Ramonet, ‘Le Maroc indecis’, Le Monde diplomatique, July 2000, pp. 12-13. Another former leftist told Ramonet: ‘Nearly 65 per cent of the population lives under the poverty line. The people of the bidonvilles are entirely cut off from the elites. They see the elites the way they used to see the French.’
[45] In his controversial sociological interpretation of Pentecostalism, Robert Mapes Anderson claimed that ‘its unconscious intent’, like other millenarian movements, was actually ‘revolutionary’. (Vision of the Disinherited: The Making of American Pentecostalism, Oxford 1979, p. 222.)
[46] Anderson, Vision of the Disinherited, p. 77.
[47] R. Andrew Chesnut, Born Again in Brazil: The Pentecostal Boom and the Pathogens of Poverty, New Brunswick 1997, p. 29. On the historical associations of Pentecostalism with anarchism in Brazil, see Paul Freston, ‘Pentecostalism in Latin America: Characteristics and Controversies’, Social Compass, vol. 45, no. 3, :998, p. 342.
[48] David Maxwell, ‘Historicizing Christian Independency: The Southern Africa Pentecostal Movement, c. 1908-60’, Journal of African History 40, 1990, p. 249; and Jean Comaroff, Body of Power, Spirit of Resistance, Chicago 1985, p. 186.
[49] Chesnut, Born Again, p. 61. Indeed, Chesnut found that the Holy Ghost not only moved tongues but improved family budgets. ‘By eliminating expen­ditures associated with the male prestige complex, Assembelianos were able to climb from the lower and middle ranks of poverty to the upper echelons, and some Quandrangulares migrated from poverty... to the lower rungs of the middle class’: p. 18.
[50] ‘In all of human history, no other non-political, non-militaristic, voluntary human movement has grown as rapidly as the Pentecostal-Charismatic movement in the last twenty years’: Peter Wagner, foreward to Vinson Synan, The Holiness-Pentecostal Tradition, Grand Rapids 1997, p. xi.
[51] The high estimate is from David Barret and Todd Johnson, ‘Annual Statistical Table on Global Mission: 2001, International Bulletin of Missionary Research, vol. 25, no. 1, January 2001, p. 25. Synan says there were 217 million denominated Pentecostals in 1997 (Holiness, p. ix). On Latin America, compare Freston, ‘Pentecostalism’, p. 337; Anderson, Vision of the Disinherited; and David Martin, ‘Evangelical and Charismatic Christianity in Latin America’, in Karla Poewe, ed., Charismatic Christianity as a Global Culture, Columbia 1994, pp. 74-5.
[52] See Paul Gifford’s brilliant Christianity and Politics in Doe's Liberia, Cambridge: 993. Also Peter Walshe, Prophetic Christianity and the Liberation Movement in South Africa, Pietermaritzburg 1995, especially pp. 110-1.
[53] Jefrey Gamarra, ‘Conflict, Post-Conflict and Religion: Andean Responses to New Religious Movements’, Journal of Southern African Studies, vol. 26, no. 2, June 2000, p. 272. Andres Tapia quotes the Peruvian theologian Samuel Escobar who sees Sendero Luminoso and the Pentecostals as ‘flip sides of the same coin’—‘both were seeking a powerful break with injustices, only the means were different.’ ‘With Shining Path’s decline, Pentecostalism has emerged as the winner for the souls of poor Peruvians.’ (‘In the Ashes of the Shining Path’, Pacific News Service, 14 Feburary 1996).
[54] Freston, "Pentecostalism", p. 352.
[55] Comaroff, Body of Power, pp. 259-63.