Планета от гета (Майк Дейвис). Част 1

Градската инволюция и неформалният пролетариат

По някое време през идната година една жена ще роди в гетото Айегунле в Лагос, един младеж ще избяга от селото си в западна Ява към ярките светлини на Джакарта или един фермер ще премести докараното си до мизерия семейство в едно от многобройните pueblos jovenes на Лима. Точното събитие не е от значение и ще остане напълно незабелязано. Въпреки това то ще е вододел в човешката история. За пръв път градското население на земята ще превиши селското. Впрочем, предвид неточността на преброяванията в Третия свят, този епохален преход може и вече да се е случил.

Земята се урбанизира дори по-бързо отколкото първоначално бе предвидено от Римския клуб в неговия прословут малтусиански доклад "Граници на растежа" от 1972 г. През 1950 г. в света е имало 86 града с население над един милион; днес те са 400, а до 2015 г. ще са поне 550 [1]. Градовете действително поеха две трети от експлозията на световното население след 1950 г. и към днешна дата растат с милион бебета и мигранти всяка седмица [2]. Днешното градско население (3,2 милиарда) е по-голямо от общото население на света през 1960. Същевременно селските райони в света достигнаха своята максимална населеност (3,2 милиарда) и ще започнат да намаляват след 2020 г. В резултат на това бъдещото увеличение на световното население, което се очаква да достигне връх от десет милиарда през 2050 г. [3], ще се случва изцяло в градовете.

1. Градският климактериум

Къде са героите, колонизаторите, жертвите на метрополията?
Брехт, Дневник, 1921

Деветдесет и пет процента от това окончателно разгръщане на човечеството ще се случи в градовете на развиващите се страни, чието население ще се увеличи до близо 4 милиарда в хода на следващото поколение [4]. (Действително сумарното градско население на Китай, Индия и Бразилия е вече приблизително равно на това на Европа плюс Северна Америка.) Най-много внимание ще предизвика избуяването на огромни градове с население от над 8 милиона и, което е още по-впечатляващо, свръхголеми градове с повече от 20 милиона жители (което е приблизителното градско население на целия свят по времето на Френската революция) [5]. През 1995 г. единствено Токио безспорно бе достигнало този праг. До 2025 г. според "Икономически преглед на Далечния Изток" само Азия може би ще има десет или единадесет нови попълнения към списъка на градовете с такива размери, включително Джакарта (24,9 милиона), Дака (25 милиона) и Карачи (26,5 милиона). Шанхай, чийто ръст бе замразен с десетилетия от маоистката политика на умишлено намаляване на урбанизацията, може би ще има 27 милиона жители в огромните застроени площи около речното устие [6]. Бомбай междувременно се очаква да достигне 33 милиона, въпреки че никой не знае дали такива огромни концентрации на бедност могат да бъдат устойчиви от биологическа или екологическа гледна точка [7].

Но въпреки че свръхголемите градове са най-ярките завезди на градския небосклон, три четвърти от тежестта на ръста на населението ще бъде поета от едва видими второстепенни градове и по-малки поселища: места, където, както обръщат внимание изследователите на ООН, "има слабо или никакво планиране за осигуряване на подслон и услуги за хората" [8]. В Китай (официално с 43% градско население през 1997 г.) броят на официалните градове е скочил от 193 на 640 от 1978 г. насам. Но огромните метрополиси, въпреки изключителния им разтеж, всъщност са намалели като относителен дял от градското население. По-скоро средно големите градове и разрастналите се градчета поемат мнозинството от селската работна сила, която става излишна с пазарните реформи след 1979 г. [9] По същия начин в Африка подобното на супернова разрастване на няколко огромни града като Лагос (от 300 000 през 1950 г. до 10 милиона днес) се съпътства от превръщането на няколко дузини малки градчета и оазиса като Уагадугу, Нуакшот, Дуала, Антананариво и Бамако в градове, по-големи от Сан Франциско или Манчестър. В Латинска Америка, където основните градове на съответните държави дълго време монополизираха растежа, второстепенните градове като Тихуана, Куритиба, Темуко, Салвадор и Белем сега се разрастват главоломно с "най-бързия растеж на градове между 100 и 500 хиляди жители." [10]

Освен това, както посказва Грегъри Гълдин, урбанизацията трябва да се мисли като структурна трансформация по цялата дължина на селско-градския континуум и интензифицирано взаимодействие между всички негови точки. В изследвания от него случай в южен Китай самите села се урбанизират и същевременно произвеждат епохална миграция. "Селата стават подобни по-скоро на пазарните или общински градчета, а средно големите градове се превръщат в големи." Резултатът в Китай и голяма част от Югоизточна Азия е един хермафродитен пейзаж – частично урбанизирани села, които според Гълдин и други може да са "важен нов път в човешките селища и развитие... една нито градска, нито селска форма, а смесване на двете, при което гъста мрежа от взаимодействия свързва голямо градско ядро със заобикалящите го региони." [11] В Индонезия, където подобен процес на градско-селска хибридизация е много напреднал в Джаботабек (областта на Джакарта), изследователите наричат тези новаторски модели на ползване на земята десокота и спорят дали са преходни или нов вид градско устройство. [12]

Урбанистите разсъждават и върху процеса на вплитане на градовете от третия свят в удивителни нови мрежи, коридори и йерархии. Делтите на Перлената река (Хонконг - Гуанджоу) и на Яндзъ (Шанхай) заедно с коридора Пекин-Тианджин бързо се превръщат в градско-индустриални мегаполиси, сравними с Осака, долен Рейн или Ню Йорк – Филаделфия. Но това може би е едва първия етап от възникването на една още по-голяма структура: "един непрекъснат урбанизиран коридор, простиращ се от Япония и Северна Корея до Западна Ява."[13] Шанхай тогава почти със сигурност би се наредил сред Токио, Ню Йорк и Лондон като един от "световните градове", контролиращи световната мрежа от капиталови и информационни потоци. Този нов градски ред ще дойде с цената на увеличаващо се неравенство в рамките на градовете и помежду градове с различен размер и специализация. Гълдин например цитира любопитни китайски дискусии за това дали древната пропаст в доходите и развитието между града и селото бива заменена днес от също толкова основополагаща бездна между средно големи градове и крайбрежните градове-великани.[14]

2. Назад към Дикенс

Видях неизброими тълпи, предварително обречени на тъмнина, мръсотия, мор, порок, мизерия и ранна смърт.
Дикенс, Декемврийско видение, 1850

Хода на урбанизацията в страните от Третия свят едновременно повтарят и смесват прецедентите от XIX и началото на XX век в Европа и Северна Америка. В Китай най-голямата индустриална революция в историята премества население колкото това на цяла Европа от селата в задушени от смог, гонещи небето градове. В резултат на това "Китай ще престане да бъде предимно селската страна, която е бил хилядолетия наред." [15] Действително от върха на Свтовния финансов център в Шанхай може скоро да се отваря гледка към един обширен урбанизиран свят, какъвто надали си е представял Мао или дори Льо Корбюзие. Но в по-голямата част от развиващия се свят ръстът на градовете не се задвижва от мощна промишленост и износ или огромен приток на чуждестранен капитал, както е в Китай (понастоящем половина чуждестранни инвестиции в развиващия се свят са в Китай).

В резултат на това на другите места по света урбанизацията съвсем не е свързана с индустриализация или дори с развитие въобще. Някои биха казали, че това е резултат на една неизбежна тенденция: иманентната тенденция на силициевия капитализъм да къса връзката между ръст на производството и ръст на заетостта. Но в Африка на юг от Сахара, Латинска Америка, Близкия Изток и части от Азия урбанизацията без растеж е не толкова поради железния закон на развиващите се технологии, а е по-скоро наследство от една глобална политическа конюктура: дълговата криза от края на 70-те и последвалото, ръководено от МВФ преструктуриране на икономиките на Третия свят през 80-те. Освен това урбанизацията в Третия свят поддържа своя главоломен темп (3,8% на година от 1960 г. до 1993 г.) по време на гладния период през 80-те и началото на 90-те въпреки падащите реални доходи, рязко покачващите се цени и огромната безработица. [16]

Това "извратено" разрастване на градовете противоречи на каноничните икономически модели, които предричаха, че лошите отзиви заради рецесията в града би трябвало да забавят или дори да обърната миграцията от селата. Как могат градовете в Кот д’Ивоар, Танзания, Габон и другаде, където икономиката се свива с 2% до 5% годишно, все пак да подържат ръст от 5% до 8% на година [17]? Част от тайната разбира се са политиките на дерегулация и "де-селянизация", налагани от МВФ (а сега и от Световната търговска организация), които ускоряват бягството на излишната в селата работна ръка към градските гета, въпреки че градовете вече не предлагат работа. Ръст на градското население въпреки стагниращия или отрицателен икономически растеж на градовете е крайната форма на това, което някои изследователи наричат "свръх-урбанизация." [18] Това е само една от няколкото неочаквани пътеки, по които неолибералният световен ред насочи хилядолетната урбанизация.

Класическата социологическа теория от Маркс до Вебер разбира се вярва, че големите градове на бъдещето ще вървят по индустриалните стъпки на Манчестър, Берлин и Чикаго. Действително Лос Анджелес, Сао Паоло, Пусан, а в днешно време и Сиудад Хуарес, Бангалор и Гуанджоу се приближават до тази класическа траектория. Но повечето южни градове са подобни на викториански Дъблин, който, както отбелязва Емет Ларкин е бил неподражаем сред "всичките царства на гета, произведени в западния свят през XIX век... [защото] неговите гета не са продукт на индустриалната революция. Дъблин в действителност страда повече от проблемите на деиндустриализацията, отколкото на индустриализацията между 1800 г. и 1850 г." [19]

По същия начин Киншаса, Хартум, Дар ес Салам, Дака и Лима имат невеоятен ръст въпреки разорената индустрия, замествала някога вноса, свития публичен сектор и западащата средна класа. Глобалните сили, които изтласкват хората от селата – механизацията в Ява и Индия, вносът на храна в Мексико, Хаити и Кения, граждански войни и суша из цяла Африка, повсеместното окрупняване на собствеността и конкуренцията между аграрни фирми с индустриални мащаби – изглежда подържат урбанизацията дори когато притегателната сила на града рязко намалява поради дълг и икономически спад [20]. Същевременно бързият градски растеж в ситуация на структурни промени, девалвация на валутата и отегляне на държавата се оказва безотказна рецепта за произвеждане на гета от бараки. [21] В резултат на това голяма част от градския свят се връща в назад в епохата на Дикенс.

Удивителното преобладаване на такива гета е основна тема на историческия и мрачен доклад, публикуван миналия октомври от програмата на Обединените нации за човешки селища (UN - Habitat) [22]. "Предизвикателството на гетата" е първата действително глобална оценка на градската бедност. Той умело интегрира различни изследвания на отделни случаи в различни градове от Абиджан до Сидни с глабални данни за домакинствата, които за пръв път включват Китай и бившия Съветски блок. (Авторите от ООН признават особената заслуга на Бранко Миланович – икономиста на Световната банка, който пръв ползва микро-изследвания като мощна лупа за изучаването на растящото глобално неравенство. В един от своите доклади Миланович обяснява: "за пръв път в човешката история изследователите имат сравнително точни данни за разпределението на доходите и благосъстоянието [разходи и консумация] сред повече от 90% от земното население.") [23]

"Предизвикателството на гетата" е необичаен и със своята интелектуална честност. Един от изследователите, свързани с доклада ми каза, че "типовете от "Вашингтонския консенсус" (Световната банка, МВФ и т.н.) винаги са настоявали да определят проблема с бедните квартали не като проблем на глобализацията и неравенството, а като резултат на ‚лошо управление‘." Новият доклад обаче къса с традиционната за ООН предпазливост и самоцензура и открито обвинява неолиберализма, особено програмите за структурно приспособяване на МВФ [24]. "Основната посока на държавните и на международните намеси през последните 20 години в действителност е увеличила градската бедност и гетата, увеличила е изключването и неравенството и е отслабила градските елити в техните усилия да ползват градовете като двигатели на растеж." [25]

Докладът определено пренебрегва (или оставя за следващи доклади на ООН-Хабитат) някои от най-важните въпроси, свързани с ползването на земя, които следват от свръх-урбанизацията и неформалното заселване, включително безразборното застрояване, влошаването на околната среда и градските опасности. Той също така не осветлява процеса на прогонване на работна сила от селата и не включва обширната и бързо увеличаваща се литература по половите измерения на градската бедност и неформалната трудова заетост. Но като оставим настрана тези дребни възражения, докладът остава безценно изложение, което усилва откритията на спешни изследвания чрез институционалния авторитет на ООН. Ако докладите на Междуправителствения панел, посветен на промените в климата представляват безпрецедентен научен консенсус по отношение на опасностите от глобалното затопляне, то докладът за бедните квартали разгласява също толкова авторитетно предупреждение за глобалната катастрофа на градската бедност. (Един ден трети доклад би могъл да изследва зловещия терен на тяхното взаимодействие.) [26] И, за целите на настоящия преглед, предоставя отлична рамка за изследване на съвременните дебати върху урбанизацията, неформалната икономика, човешката солидарност и историческото действие.

3. Урбанизацията на бедността

Планината от боклук изглежда се простираше много надалеч, а след това постепенно,
без забележим знак или граница преминаваше в нещо друго. Но какво?
Объркано струпване на конструкции без улици. Кашони, шперплати и гниещи дъски,
ръждясващите коруби на коли без прозорци, бяха нахвърляни заедно, образувайки обиталище.
Майкъл Телуел, Колкото по-тежко, 1980

За първа публикувана дефиниция на "slum" (гето) се сочи тази във Vocabulary of the Flash Language (Речник на уличния език) на Во от 1812 г., където е синоним на "рекет" или "престъпна дейност." [27] По време на холерата от 30-те и 40-те години на XIX век обаче "slum" е нещо, в което бедните живеят, а не нещо, с което се занимават. Едно поколение по-късно места в Америка и Индия биват определяни като гета и те биват разпознати като световно явление. "Класическите гета" е изключително местно явление, специфично до стапен да е живописно, но реформаторски настроените като цяло се съгласяват с Чарлз Буут, че всички гета се характеризират със смесица от разнебитени жилища, пренаселеност, бедност и пороци. За либералите през XIX век разбира се моралното измерение е от решаващо значение и гетото бива привиждано преди всичко като място, където "утайката" на обществото загнива в неморално и често бунтовно великолепие. Авторите на доклада на ООН отхвърлят викторианските клевети, но иначе запазват класическото определение: пренаселеност, некачествено или незаконно строителство, недостатъчен достъп до чиста вода и канализация и несигурно владение [28].

Това многоизмерно определение е всъщност много консервативен критерий за това какво може да бъде прието за гето: много читатели ще бъдат изненадани от противоречащото на опита откритие на ООН, че едва 19,6% от градското население на Мексико живее в гета. Все пак, дори с това ограничено определение, докладът изчислява, че през 2001 г. поне 921 милиона души обитават гета: бройка, приблизително равна на населението на целия свят по времето, когато младия Енгелс за пръв път се впуска из опасните улици на Манчестър. Действително неолибералният капитализъм умножава прословутото дикенсово гето Tom-All-Alone (Том съвсем сам) от "Студеният дом" в експоненциална степен. Жителите на такива гета съставляват потресаващите 78,2% от градското население на най-слабо развитите страни и една трета от цялото световно градско население [29]. Ако екстраполираме възрастовата структура на повечето страни от третия свят, поне половината жители на тези гета са на възраст под 20 години [30].

Най-високият дял на жители на такива гета е в Етиопия (смайващите 99,4% от градското население), Чад (също 99,4%), Афганистан (98,5%) и Непал (92%). [31] Най-бедното градско население обаче вероятно е в Мапуто и Киншаса, където (според други източници) две трети от жителите изкарват по-малко от цената на минималната необходима дневна порция храна. [32] В Делхи градоустроителите горчиво се оплакват от "гета в гетата" – незаконното настаняване в малкото открити пространства на периферните квартали с нови жилища, в които старите градски бедняци са били насилствено настанени в средата на 70-те. [33] В Кайро и Пном Пен новодошлите в града завземат или наемат покривните пространства, създавайки градове-гета във въздуха.

Населението на гетата бива често преднамерено и понякога съществено недоброявано. В края на 80-те например Банкок има официален дял на бедност от 5%, но изследванията показват, че близо една четвърт от населението (1,16 милиона) живее в бараки и незаконни лагери. [34] ООН също наскоро откри, че непреднамерено недоброява градската бедност с големи разлики. Обитателите на гета в Ангола например са вероятно два пъти по-многобройни отколкото то първоначално е смятало. По подобен начин е бил подценен броят на бедните селища в Либерия, което не е учудващо предвид че Монровия утроява населението си за една година (1989-90 г.) с паническото бягство на селско население от бруталната гражданска война. [35]

На Земята вероятно има повече от четвърт милион такива квартали. Само петте големи метрополиса на южна Азия (Карачи, Бомбай, Делхи, Калкута и Дака) съдържат 15 000 отделни общности, живеещи в бараки с общо население от 20 милиона. Още по-голямо неселение се тълпи в бараките на Западна Африка, а други големи градски струпвания се разпростират из Мала Азия и етипоското плато; обгръщат полите на Андите и на Хималаите; експлодират встрани от небостъргачите на Мексико, Йоханесбург, Манила и Сао Паоло; и разбира се се разполагат по бреговете на реките Амазонка, Нигер, Конго, Нил, Тигър, Ганг, Иравади и Меконг. Елементите на тази планета от гета са едновременно напълно взаимозаменими и спонтанно уникални: сред тях са bustee на Калкута, chawl и zopadpatti на Бомбай, katchi abadis на Карачи, kampong на Джакарта, iskwater на Манила,shammasa на Хартум, umjondolo на Дърбан, intra-murios на Рабат, bidonville на Абиджан, baladi на Кайро, gecekondu на Анкара, conventillo на Кито, favelas на Бразилия, villas miseria на Буенос Айрес, colonias populares на Мексико Сити. Това са суровите антиподи на повсеместните фантастични пейзажи и жилищни комплекси, подобни на увеселителни паркове – буржоазните "Offworlds" (откъснати светове) на Филип К. Дик – в които глобалната средна класа все повече предпочита да се затваря.

Докато класическият бедняшки квартал е рушаща се част от вътрешността на града, новите по-често се разполагат на ръба на експлодиращите градове. Хоризонталното разширение на градове като Мексико, Лагос или Джакарта е невероятно и избуяването на гета е също толкова голям проблем, колкото избуяването на предградия в богатите държави. Развитата част от Лагос например се е удвоила за едно десетилетие от 1985 г. до 1994 г. [36] Управителят на област Лагос миналата година каза на репортери, че "около две трети от общата територия от 3,577 квадратни километра на областта могат да бъдат определени като бараки или бедняшки квартали." [37] Действително, както пише кореспондент на ООН,

голяма част от града е мистерия... неосветени магистрали минават покрай каньони от тлеещ боклук преди да преминат в неасвалтирани улици, виещи се през 200 бедняшки квартала, по чиито открити канали текат отпадъци... Никой не знае със сигурност числеността на населението – официално е 6 милиона, но повечето експерти го оценяват на 10 милиона, да не говорим за броя на убийствата всяка година или броя на заразените с ХИВ. [38]

Лагос освен това е просто най-големия възел в коридора от квартали от бараки със 70 милиона души, който се простира от Абиджан до Ибадан: вероятно най-големия непрекъснат белег на градската бедност на Земята. [39]

Екологията на гетата разбира се се върти около наличието на място за настаняване. Уинтър Кинг твърди в едно скорошно изследване, публикувано в "Харвардски юридически преглед", че 85% от градските жители на развиващия се свят са "незаконно настанили се". [40] Неопределената собственост на земята и/или зле стопанисваната държавна собственост са в крайна сметка пукнатините, през които едно огромно население се е вляло в градовете. Начините на заселване на гета варират в много широк спектър от високо дисциплинирани нашествия в земеделски терени в Мексико Сити и Лима до сложно организирани (но често незаконни) пазари на жилища под наем в покрайнините на Пекин, Карачи и Найроби. Дори в градове като Карачи, където градската периферия формално е държавна собственост, "огромни приходи от спекулации със земя... продължават да се вливат в частни сектор за сметка на домакинствата с нисък доход." [41] Действително националните и местните управленски структури обикновенно се примиряват с незаконното заселване (и незаконните частни спекулации) стига да могат да контролират политическия облик на гетата и да извличат постоянен поток от подкупи или наеми. Без нотариални актове и собственост върху жилищата обитателите на гетата са принудени да приемат квази-феодална зависимост от местните длъжностни лица и партийни шефове. Отказът от преданост би могъл да доведе до насилствено изгонване или дори разчистване на цял квартал.

Междувременно изграждането на жизненоважна инфраструктура изостава далеч зад темпа на урбанизация и гетата в градските покрайнини често нямат каквито и да било законни водопроводи, канализация, електроснабяване. [42] Бедните райони в градовете на Латинска Америка като цяло имат по-добри комунални услуги от Южна Азия, които на свой ред обикновено имат минимални градски услуги като водоснабдяване и електрификация, които липсват в много африкански гета. Подобно на ранно-викториански Лондон заразяването на водата с човешки и животински отпадни води продължава да причинява хронични диярийни заболявания, които убиват поне два милиона градски бебета и малки деца всяка година. [43] Делът на африканците, които нямат достъп до канализация се оценява на 57%, а в градове като Найроби бедните са принудени да разчитат на "летящи тоалетни" (дефекация в найлонови пликчета). [44] В Бомбай пък проблемът с канализацията се измерва с една тоалетна чиния на 500 жители в бедните квартали. Едва 11% от бедните квартали в Манила и 18% в Дака имат регламентирана система за отвеждане на мръсните води. [45] Без да се взима предвид бичът на ХИВ/СПИН, ООН преценява, че двама от пет обитатели на африканските гета живеят в бедност, която буквално представлява "опасност за живота." [46]

Градските бедни същевременно навсякъде са принудени да се заселват на опасни и иначе негодни за строж терени: свръхстръмни склонове, брегове на реки и мочурища. Също така те се настаняват в смъртоносните сенки на рафинерии, химически заводи, хвостохранилища или покрай ж.п. линии и магистрали. В резултат на това бедността води до катастрофи с безпрецедентна честота и мащаби в градовете като например хроничните наводнения в Манила, Дака или Рио, пожари на нефто- и газопроводи в Мексико Сити и Кубатао в Бразилия, катастрофата в Бопал в Индия, взрив на завод за амуниции в Лагос и смъртоносни свлачища в Каракас, Ла Пас и Тегучигалпа. [47] Лишените от граждански права общности на градските бедняци освен това са уязвими от внезапни изблици на държавно насилие като позорното изриване с булдозери през 1990 г. на гетото Мароко от плажа на Лагос ("трън в очите на съседната общност от остров Виктория, крепост на богатите") или разрушаването посред мразовитата зима на огромния незаконен град Жейянкун в покрайнините на Пекин. [48]

Но гетата, колкото и да са смъртоносни и несигурни, имат блестящо бъдеще. Селата още известно време ще съдържат мнозинството от бедните по света, но тази спорна титла ще им бъде отнета от градските гета до 2035 г. [49] Поне половината от предстоящия взрив на градското население в Третия свят ще бъде в сметката на неформалните общности. Два милиарда обитатели на гета до 2030 г. или 2040 г. е чудовищна, почти непонятна перспектива, но градската бедност не се изчерпва със самите гета. Действително докладът на ООН подчертава, че в някои градове мнозинството бедни всъщност живеят извън гетата в строгия смисъл на думата. [50] Изследователите от "Градска обсерватория" на ООН предупреждават освен това, че до 2020 г. "бедните в градовете може да достигнат 45 до 50% от общото градско население." [51]

Следва продължение...

Превод: Мартин Петров и Донка Александрова

БЕЛЕЖКИ:

[1] UN Population Division, World Urbanization Prospects, the 2001 Revision, New York, 2002.
[2] Population Information Program, Population Reports: Meeting the Urban Challenge, vol. xxx, no. 4, Fall 2002, p. 1.
[3] Wolfgang Lutz, Warren Sandeson and Sergei Scherbov, ‘Doubling of world population unlikely’, Nature 387, 19 June 1997, pp. 803–4. Населението на суб-сахарска Африка ще се утрои, а на Индия ще се удвои.
[4] Global Urban Observatory, Slums of the World: The face of urban poverty in the new millennium?, New York 2003, p. 10.
[5] Although the velocity of global urbanization is not in doubt, the growth rates of specific cities may brake abruptly as they encounter the frictions of size and congestion. A famous instance of such a ‘polarization reversal’ is Mexico City: widely predicted to achieve a population of 25 million during the 1990s (the current population is probably about 18 or 19 million). See Yue-man Yeung, ‘Geography in an age of mega-cities’, International Social Sciences Journal 151, 1997, p. 93.
[6] For a perspective, see Yue-Man Yeung, ‘Viewpoint: Integration of the Pearl River Delta’, International Development Planning Review, vol. 25, no. 3, 2003.
[7] Far Eastern Economic Review, Asia 1998 Yearbook, p. 63.
[8] UN-Habitat, The Challenge of the Slums: Global Report on Human Settlements 2003, London 2003, p. 3.
[9] Gregory Guldin, What’s a Peasant to Do? Village Becoming Town in Southern China, Boulder, co 2001, p. 13.
[10] Miguel Villa and Jorge Rodriguez, ‘Demographic trends in Latin America’s metropolises, 1950–1990’, in Alan Gilbert, ed., The Mega-City in Latin America, Tokyo 1996, pp. 33–4.
[11] Guldin, Peasant, pp. 14, 17. See also Jing Neng Li, ‘Structural and Spatial Economic changes and their Effects on Recent Urbanization in China’, in Gavin Jones and Pravin Visaria, eds, Urbanization in Large Developing Countries, Oxford 1997, p. 44.
[12] See T. McGee, ‘The Emergence of Desakota Regions in Asia: Expanding a Hypothesis’, in Northon Ginsburg, Bruce Koppell and T. McGee, eds, The Extended Metropolis: Settlement Transition in Asia, Honolulu 1991.
[13] Yue-man Yeung and Fu-chen Lo, ‘Global restructuring and emerging urban corridors in Pacific Asia’, in Lo and Yeung, eds, Emerging World Cities in Pacific Asia, Tokyo 1996, p. 41.
[14] Guldin, Peasant, p. 13.
[15] Wang Mengkui, advisor to the State Council, quoted in the Financial Times, 26 November 2003. Since the market reforms of the late 1970s it is estimated that almost 300 million Chinese have moved from rural areas to cities. Another 250 or 300 million are expected to follow in coming decades. (Financial Times, 16 December 2003.)
[16] Josef Gugler, ‘Introduction—II. Rural–Urban Migration’, in Gugler, ed., Cities in the Developing World: Issues, Theory and Policy, Oxford 1997, p. 43. For a contrarian view that disputes generally accepted World Bank and un data on continuing high rates of urbanization during the 1980s, see Deborah Potts, ‘Urban lives: Adopting new strategies and adapting rural links’, in Carole Rakodi, ed., The Urban Challenge in Africa: Growth and Management of Its Large Cities, Tokyo 1997, pp. 463–73.
[17] David Simon, ‘Urbanization, globalization and economic crisis in Africa’, in Rakodi, Urban Challenge, p. 95.
[18] See Josef Gugler, ‘Overurbanization Reconsidered’, in Gugler, Cities in the Developing World, pp. 114–23. By contrast, the former command economies of the Soviet Union and Maoist China restricted in-migration to cities and thus tended toward ‘under-urbanization’.
[19] Foreword to Jacinta Prunty, Dublin Slums 1800–1925: A Study in Urban Geography, Dublin 1998, p. ix.
[20] ‘Thus, it appears that for low income countries, a significant fall in urban incomes may not necessarily produce in the short term a decline in rural–urban migration.’ Nigel Harris, ‘Urbanization, Economic Development and Policy in Developing Countries’, Habitat International, vol. 14, no. 4, 1990, p. 21–2.
[21] On Third World urbanization and the global debt crisis, see York Bradshaw and Rita Noonan, ‘Urbanization, Economic Growth, and Women’s Labour-Force Participation’, in Gugler, Cities in the Developing World, pp. 9–10.
[22] "Предизвикателството на гетата": for publication details, see footnote 8.
[23] Branko Milanovic, True world income distribution 1988 and 1993, World Bank, New York 1999. Milanovic and his colleague Schlomo Yitzhaki are the first to calculate world income distribution based on the household survey data from individual countries.
[24] UNICEF, to be fair, has criticized the imf for years, pointing out that ‘hundreds of thousands of the developing world’s children have given their lives to pay their countries’ debts’. See The State of the World’s Children, Oxford 1989, p. 30.
[25] "Предизвикателството на гетата", p. 6.
[26] Such a study, one supposes, would survey, at one end, urban hazards and infrastructural breakdown and, at the other, the impact of climate change on agriculture and migration.
[27] Prunty, Dublin Slums, p. 2.
[28] "Предизвикателството на гетата", p. 12.
[29] "Предизвикателството на гетата", pp. 2–3.
[30] See A. Oberai, Population Growth, Employment and Poverty in Third World Mega-Cities, New York 1993, p. 28. In 1980 the 0–19 cohort of big oecd cities was from 19 to 28 per cent of the population; of Third World mega-cities, 40 to 53 per cent.
[31] Slums of the World, pp. 33–4.
[32] Simon, ‘Urbanization in Africa’, p. 103; and Jean-Luc Piermay, ‘Kinshasa: A reprieved mega-city?’, in Rakodi, Urban Challenge, p. 236.
[33] Sabir Ali, ‘Squatters: Slums within Slums’, in Prodipto Roy and Shangon Das Gupta, eds, Urbanization and Slums, Delhi 1995, pp. 55–9.
[34] Jonathan Rigg, Southeast Asia: A Region in Transition, London 1991, p. 143.
[35] Slums of the World, p. 34.
[36] Salah El-Shakhs, ‘Toward appropriate urban development policy in emerging mega-cities in Africa’, in Rakodi, Urban Challenge, p. 516.
[37] Daily Times of Nigeria, 20 October 2003. Lagos has grown more explosively than any large Third World city except for Dhaka. In 1950 it had only 300,000 inhabitants but then grew almost 10 per cent per annum until 1980, when it slowed to about 6%—still a very rapid rate—during the years of structural readjustment.
[38] Amy Otchet, ‘Lagos: the survival of the determined’, UNESCO Courier, June 1999.
[39] "Предизвикателството на гетата", p. 50.
[40] Winter King, ‘Illegal Settlements and the Impact of Titling Programmes,’ Harvard Law Review, vol. 44, no. 2, September 2003, p. 471.
[41] United Nations, Karachi, Population Growth and Policies in Megacities series, New York 1988, p. 19.
[42] The absence of infrastructure, however, does create innumerable niches for informal workers: selling water, carting nightsoil, recycling trash, delivering propane and so on.
[43] World Resources Institute, World Resources: 1996–97, Oxford 1996, p. 21.
[44] Slums of the World, p. 25.
[45] "Предизвикателството на гетата", p. 99.
[46] Slums of the World, p. 12.
[47] For an exemplary case-study, see Greg Bankoff, ‘Constructing Vulnerability: The Historical, Natural and Social Generation of Flooding in Metropolitan Manila’, Disasters, vol. 27, no. 3, 2003, pp. 224–38.
[48] Otchet, ‘Lagos’; and Li Zhang, Strangers in the City: Reconfigurations of Space, Power and Social Networks within China’s Floating Population, Stanford 2001; Alan Gilbert, The Latin American City, New York 1998, p. 16.
[49] Martin Ravallion, On the urbanization of poverty, World Bank paper, 2001.
[50] "Предизвикателството на гетата", p. 28.
[51] Slums of the World, p. 12.