Червено и черно (Сет Акерман)

Радикалите имат навика да говорят в условно наклонение. Говоренето им за промените, които биха искали да видят в света, винаги предпоставя тревожното съзнание, че нашата социална система поставя строги ограничения върху степента на изменение, възможна сега. „След революцията...” е изпълненото с копнеж, иронично предисловие към множество наивно изразени желания отляво.

Защо тогава радикалите са толкова плахи в говоренето за това как би могла да изглежда една различна система?

Едно от най-старите и най-влиятелни възражения към такова говорене идва от Маркс с неговия често цитиран присмех към утопичните „рецепти” за „кухнята на бъдещето.” Приема се, че поуката от този цитат е, че едно бъдещо общество трябва да се породи от спонтанната динамика на историята, не от изолираните фантазии на някой драскач. Това не е лишено от ирония, тъй като две години по-късно Маркс драскачът написва собствената си малка готварска рецепта в своята „Критика на програмата от Гота” – тя включва трудови жетони, складове със стоки и счетоводна система, определяща колко да се плаща на работниците.

Всъщност коментара на Маркс е отговор на отрицателна рецензия, която той получава в парижки вестник, списван от поклонници на философа Огюст Конт, критикуващи Маркс за това, че не предлага конкретна алтернатива на социалната система, която осъжда. (Именно затова в оригиналния цитат той саркастично пита дали рецептите, които критиците са се надявали да видят, не са случайно „контистки.”) За да се схване контекста, трябва да се разбере, че, подобно на множество утопични мислители от тази епоха, Конт предлага сценарии за бъдещо общество, беляазани от една почти налудна грандиозност, включващи прецизни и невероятно подробни инструкции за всеки аспект от ежедневния живот. В действителност Маркс се прицелва именно в този тип маниакално рисуване на бъдещето.

Една друга причина за резервираност, свързана с горната, е усещането, че подробното описание на идеи за бъдещи социални институции означава технократски елитизъм, задушаващ утопическия порив на народа-в-движение. Значимите социални промени никога не се случват без множеството да се вдъхнови за героични актове на ентусиазъм и търпеливите опити реалистки да се боричкаш с материалните проблеми на едно функциониращо общество рядко предизвикват такова въодушевление. Това в никакъв случай не е тривиално възражение – една от най-старите заблуди на лявото е илюзията, че промяната се случва тогава, когато се появи някой с блестящ план в десет точки и съумее да убеди всички в неговата гениалност.

Все пак обаче един успешен радикален проект трябва да въздейства във всички емоционални регистри – не само онези екстатични моменти, когато историята се разтваря и всичко изглежда възможно, но също и онези замислени и критични настроения, когато дори закоравелите оптимисти-на-волята са обладани от съмнения и размисъл. Дори една толкова епична и страстна борба като движението за осем-часов работен ден – което „изглеждаше като една от най-поразителните утопии на революционния социализъм” по това време, както си спомня Ели Халеви – се е отнасяло в крайна сметка до една бюрократична мярка, наложена чрез законови разпоредби и инспектори във фабриките.

Може би най-фундаменталната причина лявото да се отнася подозрително към такива визии е, че те често биват представяни като исторически крайни точки. А крайните винаги ще бъдат разочароващи. Представата, че историята би достигнала някаква крайна цел, където социалните конфликти ще изчезнат и ще се приключи с политиката е една заблудена фантазия на лявото от самото му зачеване. Сценариите за бъдещето не трябва никога да се мислят като финални или дори като необратими. Вместо да се приемат като чертежи на някаква цел на бъдещето, би било по-добре да бъдат гледани просто като карти, скициращи възможни пътища за изход от един лабиринт. Излезем ли веднъж от лабиринта, от нас зависи да решим какво да правим след това.

В това есе аз тръгвам от обичайната социалистка предпоставка, че основните дефекти на капитализма произхождат от конфликта между преследването на частна печалба и задоволяването на човешките нужди. След това нахвърлям някои размишления, които би следвало да бъдат взети предвид при какъвто и да е опит да бъдат поправени тези дефекти.

Това, с което тук няма да се занимавам, е постигането на някаква окончателна и пълна хармония между интересите на всеки един и интересите на всички или пък с прочистването на човечеството от конфликти и себичност. Аз търся най-кратката възможна стъпка от обществото, което имаме днес към общество, където повечето производителна собственост е обща собственост. При това не за да изключа по-радикална промяна, а именно за да я включа.

Няма нищо лошо в това да се мисли конкретно и практически за това как бихме могли да се освободим от социални институции, които поставят толкова тесни граници върху типа общество, който сме способни да имаме. Защото в едно можем да бъдем сигурни: настоящата система или ще бъде заменена с друга, или ще продължи вечно.

...

Радикалите откликнаха на края на „реалния социализъм” по два начина. Повечето въобще спряха да говорят за свят след капитализма, оттегляйки се в една скромна политика на реформа на парче или занимаване с местни проблеми, или лично израстване.

Другият отговор бе точно противоположният – бягство напред в най-чистите и най-безкомпромисни визии за социална реконструкция. В определени радикални кръгове този импулс напоследък повиши привлекателността на скок към свят без дтржави или пазари, а следователно и пари, надници и цени: система, в която стоките биха били свободно произвеждани и свободно взимани, където икономиката би била изцяло управлявана от максимата „от всеки според способностите, всекиму според нуждите.”

Всеки път, когато се разглеждат подобни идеи, дебатът изглежда незабавно се фокусира върху големи философски въпроси за човешката природа. Скептиците се подиграват, че хората са твърде себични, та да може такава система да проработи. Оптимистите привеждат доводи, че хората са естествено сътрудничещ си вид. И двете страни в спора привеждат доказателства. Но най-добре е този спор да бъде оставен настрана. Можем с увереност да приемем, че хората проявяват смесица от взаимопомощ и себичност в съотношение, което зависи от обстоятелствата.

Възвишената визия за свят без държави и пазари се изправя пред препятствия, които не са морални, а технически и е важно добре да схванем какви са те.

Трябва да предпоставим, че не бихме искали да регресираме към някаква рязко по-ниска степен на икономическо развитие в бъдеще, бихме искали да се ползваме поне със същия материален комфорт, който имаме при капитализма. В качествено отношение разбира се би трябвало да се променят най-различни неща, така че производството по-добре да задоволява действителните човешки и екологични нужди. Не бихме искали да видим цялостен спад на производствената ни мощ.

Но типа производство, на който понастоящем сме способни, изисква широко и сложно разделение на труда. Това представлява коварен проблем. За да добиете конкретна представа какво означава това, помислете как американците са живели по времето на американската революция, когато типичния гражданин работел на малка, относително изолирана семейна ферма. Такива домакинства основно произвеждали това, което консумирали и консумирали това, което произвеждали. Ако се окажело, че имат малък излишък на земеделска продукция, можело да го продадат на някой в околността и с изкараните пари можели да си купят малко разкош. В основни линии обаче не разчитали на други хора, за да се снабдят с нещата, които им били необходими, за да живеят.

Сравнете тази ситуация с нашата. Не само че разчитаме на други за стоките, които потребяваме, но броят на хората, на които разчитаме, се е увеличил до главозамайващи мащаби.

Оглеадайте стаята, в която стоите и помислете за вещите си. Сега помислете колко хора пряко са участвали в производството им. Лаптопът, на който пиша, например има монитор, кутия, DVD плейър и микропроцесор. Всяко от тези неща вероятно е било произведено в отделна фабрика, може би в различни страни от различни компании, които наемат стотици, може би хиляди работници. После помислете за пластмасата, метала и гумата, която е вложена в тези части и всички хора, участвали в производството им. Добавете производителите на горивото, захранило фабриките и екипажите на корабите и шофьорите на камиони, които са докарали компютъра до неговото назначение. Не е трудно да си представим милиони хора, участвали в производството само на тези предмети, които сега стоят на бюрото ми. И от милионите свързани с това задачи всеки един е изпълнил само мъничък набор от отделни стъпки.

Как всеки от тях е знаел какво да направи? Разбира се повечето от тези хора са били служители и шефовете им са им казали какво да направят. Но как шефовете им са знаели колко пластмаса да произведат? И как са знаели да изпратят по-слабата, по-мек вид пластмаса на компютърната компания, въпреки че тя с удоволствие щеше да приеме по-здравата, висококачествена пластмаса, запазена за производителите на болнично оборудване? И как тези производители са преценили дали си заслужава да вложат допълнителни ресурси, за да направят лаптопи с хубави монитори с течен кристал, вместо да са пестеливи и да произвеждат старите, по-прости модели с електронно-лъчева тръба?

Общият брой такива дилеми е практически безкраен в една модерна икономика с милиони различни продукти и милиарди работници и потребители. И те всички трябва да бъдат разрешени по начин, който да е съвместим на глобално ниво, защото в кой да е даден момент броят на работниците и на машините е ограничен, така че произвеждането на по-голямо количество от едно нещо означава произвеждане на по-малко количество от друго. Ресурсите могат да бъдат комбинирани в почти безкраен брой възможни пермутации. Някои от тях може да задоволят материалните нужди на обществото сравнително добре, докато други биха били катастрофални, включващи огромни количества нежелана продукция и множество желани неща, останали непроизведени. На теория е възможна всякаква степен на успеваемост.

Това е проблемът на икономическото изчисляване. При пазарната икономика тази функция се изпълнява от цените. И причината цените да вършат работа е, че те предават системна информация за това колко от какво количество от едно нещо хората са склонни да се откажат, за да се сдобият с друго при даден набор от обстоятелства. Изискването хората да се откажат от едно нещо, за да се сдобият с друго в някаква пропорция е единственият начин да се генерира количествена информация за това колко, относително, хората ценят тези неща. И единствено знаейки колко относителна стойност хората отдават на милиони различни неща, производителите, участващи в тази обширна мрежа, могат да взимат рационални решения за това какъв трябва да бъде техния дребен принос към цялата система.

Всичко това не означава, че изчисляването може да бъде постигнато единствено чрез цени, нито че цените, генерирани в един пазар са по някакъв начин идеални или оптимални. Но няма начин децентрализирана система постоянно да генерира и излъчва толкова количествена информация без ползването на цени под някаква форма. Разбира се, не е нужно да имаме децентрализирана система. Бихме могли да имаме централно планирана икономика, в която всички или повечето производствените решения на обществото са предоставени на професионални планировчици с компютри. Тяхната задача би била изключително сложна, а постиженията им – несигурни. Но все пак такава система би предложила някакъв метод за икономическото изчисляване: планировчиците биха се опитали да съберат цялата необходима информация в централния им отдел и след това да измислят какво всеки един трябва да направи.

Така че все нещо трябва да изпълнява функцията на икономическото изчисляване, която цените изпълняват за пазарна система, а планировчиците – за централно планирана система. Работата е там, че е правен опит ясно да се определи какво точно би било нужно за икономическото изчисляване в свят без държави и пазари. Анархисткият активист Майкъл Албърт и икономиста Робин Ханел са изработили система, която те наричат Икономика на участието, в която свободните решения на всеки индивид относно производството и консумацията биха били координирани чрез широкообхватен, покриващ цялото общество план, формулиран чрез процес, в който взимат участие всички, без централна бюрокрация.

Парекон, както го наричат, е интересно упражнение за нашите цели, защото той строго установява какво точно би било нужно, за да се управлява една така „анархистична” икономика. И отговорът е в общи линии следния: в началото на всяка година всеки един трябва да състави списък на всички продукти, които възнамерява да консумира в течение на годината, заедно с количеството на всеки продукт. Пишейки този списък, всеки прави справка с предварителен списък с цените за всеки продукт в икономиката (имайте предвид, че само в секцията „кухня и хранене” на Amazon.com има над два милиона продукта) и общата стойност на молбата на един човек не може да надвишава неговия личен бюджет, който се определя от това колко той или тя обещае да работи през дадената година.

Тъй като първоначалните цени са само предварителни прогнози, мрежа от прякодемократични съвети трябва да въведе всички списъци за консумация и обещания за работа в компютър, за да произведе един подобрен набор от цени, който ще доведе планираните нива на производство и на потребление (търсене и предлагане) по-близо до равновесие. Този подобрен ценови списък тогава бива публикуван, което дава началото на второ завъртане на целия процес: сега всеки трябва да пренапише своите заявки за консумация и обети за работа наново според новите цени. Цялата процедура се повтаря няколко пъти докато търсене и предлагане най-после се уравновесят. Накрая всички гласуват, за да изберат между няколко възможни плана.

В своите речи и публикации Абърт и Ханел разказват този забележителен процес, за да покажат колко привлекателна и изпълнима би била тази система. Но за много хора – аз бих включил себе си в тази група – ефектът е тъкмо обратния. Вместо това се получава точна демонстрация на това, че икономическото изчисляване в отсъствието на пазари или държавно планиране може би не би било невъзможно на теория, но не бихме могли да си го представим да работи по начин, приемлив за повечето хора на практика. А самият Парекон е компромис от гледната точка на пуриста, тъй като нарушава принципа „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите” – молбите за консумация на индивидите не могат да надхвърлят обетите им за работа. Но разбира се без тази уговорка, плановете въобще не биха излизали.

Въпросът не е в това, че широкомащабна икономика без държава и пазар „не би работила.” А че в отсъствие на някакъв координиращ механизъм като този на Албърт и Ханел, тя поначало не би съществувала. Затова проблемът за икономическото изчисляване е нещо, което трябва да вземем насериозно, ако искаме да обмисляме нещо по-добро от сегашното статукво.

...

А какво да кажем за другата възможност? Защо не централно планирана икономика, където работата по икономическото изчисляване е предадена на експерти, събиращи информация, които, да се надяваме, се отчитат по демократичен начин. Всъщност имаме исторически примери на такъв тип система, макар разбира се те далеч да не са били демократични. Централно планираните системи имат определени достижения: когато комунизмът е дошъл в бедни, земеделски страни като България или Румъния, те са смогнали бързо да се индустриализират, да премахнат неграмотността, да повишат нивата на образованост, да модернизират половите роли и в крайна сметка да осигурят на повечето хора елементарни здравни грижи и жилища. Системата могла също да увеличи производството на глава от населението доста бързо от това да речем на днешния Лаос до това на днешна Босна; или от нивото на Йемен до това на Египет.

Но отвъд това системата затънала в проблеми. Тук е мястото за уводна бележка: Тъй като неолибералното дясно има навика да мери успеха на едно общество по изобилието на потребителски стоки, радикалната левица е склонна да се подхлъзне в позицията да твърди, че този тип неща въобще не са политически релевантни. Това е грешка. Проблемът с пълните рафтове в супермаркетите е, че това не е достатъчно, а не че са нежелани или че са нещо елементарно. Гражданите на комунистическите страни са преживявали оскъдицата, неугледността и униформената еднаквост на стоките не просто като неудобства; те са ги преживели като нарушение на основните им права. Както пише един антрополог, изследвал комунистическа Унгария „стоките, произвеждани от държавния социалзъм... започнаха да се възприемат като доказателство за провала на модерността, създадена от държавния социализъм, но, което е още по-важно, и за пренебрежителното и дори „нечовешко” отношение на режима към неговите поданици.”

Всъщност разпространено било усещането за опърпаността на потребителното снабдяване като предателство спрямо хуманистичната мисия на самия социализъм. Един историк на Източна Германия цитира петициите на обикновени потребители, отправени към държавата: „Наистина не е в духа на човешкото същество като център на социалистическото общество, когато трябва с години да пестя за Трабант и след това не мога да ползвам колата си повече от година заради недостиг на резервни части!” казва един от тях. Друг пише: „Когато чета в социалистическата преса „максимално задоволяване на нуждите на хората и т.н.” и... „всичко за благото на хората”, ми се повдига.” В различни страни на различни езици из цяла Източна Европа гражданите ползвали почти еднакви изрази, за да извикат образа на неотговарящите на стандартите стоки, които им били „подхвърляни.”

Продуктите, които по различно време не били достъпни в Унгария поради провали на планирането включвали „кухненския прибор, ползван за приготвянето на унгарско фиде”, „тапи за вана, които да пасват на наличните вани; шкафчета за козметика; и металната кутия, необходима за електрическата инсталация на нови блокове.” Както се оплаква един редакторски коментар в местен вестник през 60-те години тези неща „не изглеждат много важни до момента, в който не ти потрябват и тогава изведнъж стават много важни!”

На агрегирано ниво дори най-добрите изчисления показват, че комунистическите страни постоянно изостават от Западна Европа: доходът на глава от населението в Източна Германия, който е бил малко по-висок от този на регионите на Западна Германия преди Втората световна война, в относителна стойност така и не се възстановява от годините на окупация след войната, а след 1960г. постоянно спада. Към края на 80-те той е по-малко от 40% от този в Западна Германия.

За разлика от една въображаема икономика без държави и пазари комунистическите икономики все пак са имали някакъв механизъм за икономическо изчисляване. Той просто не е работел така, както е бил пропагандиран. Какъв е бил проблемът?

Според много западни икономисти отговорът е прост: механизмът е бил твърде тромав. Така разказан, проблемът има общо с „невидимата ръка”, фраза, която Адам Смит ползва само между другото, но която по-късни автори си присвояват, за да преинтерпретират неговите прозрения за ролята на цените, предлагането и търсенето при разпределението на стоките. Смит първоначално споменава ценовата система, за да обясни защо пазарните икономики въобще показват някакво подобие на ред вместо хаос – защо например коя да е желана стока може удобно да бъде открита в продажба, ако и да няма някаква централна власт, която да се грижи за това тя да бъде произведена.

Но в края на XIX век идеите на Смит са формализирани от основоположниците на неокласическата икономика, една традиция, чиито амбиции за даване на обяснения се отличават с далеч по-голям замах. Те написали уравнения, представящи купувачите и продавачите като вектори на предлагането и търсенето: когато предлагането надхвърлело търсенето на даден пазар, цената падала; когато търсенето надхвърлело предлагането, тя се покачвала. А когато предлагането и тъсенето били равни, за въпросния пазар се казвало, че е в „равновесие”, а за цената се казвало, че е „равновесна цена.”

Що се отнася до икономиката като цяло нейните безброй взаимнопреплетени пазари, то едва през 1954г. бъдещите нобелови лауреати Кенет Ероу и Жерар Дебрьо направили откритие, приветствано като изключително значимо в теорията на „общото равновесие”, откритие, което по думите на Джеймс Тобин „лежи в самото ядро на научната основа на икономическата теория.” Те доказали математически, че при определени допускания, свободните пазари с гаранция генерирали набор от потенциално равновесни цени, които можели да уравновесят предлагането и търсенето на всички пазари едновременно. Произлизащото от това разпределение на стоки би било „оптимално” в един съществен смисъл: никой не би могъл да е по-добре без в резултат на това някой друг да е по-зле.

Поуката, която била извлечена от това откритие била, че цените не са просто инструмент, ползван от пазарните икономики, за да създадат някаква степен на ред и рационалност. По-скоро цените, които пазарите генерирали – ако тези пазари били свободни и без ограничения – били оптимални и водели до максимално ефикасно разпределение на ресурси. Следователно комунистическата система не работела просто защото тромавият и склонен към грешки механизъм на планирането не можел да достигне до това оптимално решение.

Този разказ бил в съзвучие с най-дълбоките инстинкти на икономическата професия. Разните приказки в учебниците по икономика, обясняващи защо минималните заплати или контролът върху рентата в крайна сметка влошават положението на всички, са предназначени да покажат, че предлагането и търсенето диктуват цените по една по-висша логика, чието поставяне под въпрос е опасно за смъртните. Тези истории са все анализи на „частично равновесие” – те единствено показват какво става в един отделен пазар, изкуствено отрязан от всички заобикалящи го пазари. Гилдияията вярва, че Ероу и Дебрьо са предложили доказателство, че тази логика важи и за цялата икономика с всичките й взаимнопреплитащи се пазари: теория на общото равновесие. С други думи, това било доказателство, че в крайна сметка цените на свободния пазар ще доведат икономиката като цяло до нейния оптимум.

Затова когато западните икономисти връхлетяха бившия съветски блок след 1989г., за да помогнат с насочването на прехода от социализъм, основната им мантра, повтаряна до безкрай, беше „Оправете цените.”

Но междувременно се бяха натрупали много доказателства за противното. Около времето на срива на Съветския Съюз икономиста Питър Мърел публикува статия в Journal of Economic Perspectives (Списание за икономически перспективи), разглеждаща емпирични изследвания на ефикасността в социалистическите планови икономики. Тези изследвания последователно не потвърждавали неокласическия анализ: почти всички те установявали, че по стандартните неокласически мерки за ефикасност плановите икономики се справяли еднакво или по-добре от пазарните икономики.

Мърел призовава читателите да се освободят от предразсъдъците си:

Последователността и общата насока на резултатите ще изненадат множество читатели. Аз бях и съм изненадан от естеството на тези резултати. И, имайки предвид несъвместимостта им с възприетите доктрини, има тенденция те да бъдат отхвърлени по методологически причини. Такова отхвърляне обаче става все по-трудно, когато се изправяме пред натрупване на съвпадащи резултати от различни източници.

Първо той разглежда осемнадесет изследвания на техническата ефективност: степента, в която една фирма произвжда на своето собствено технологично максимално ниво. Сравнявайки изследвания на централно планирани фирми със изследвания, които разглеждат капиталистически фирми, ползвайки същата методология, той сравнява резултатите. Един доклад например открива ниво от 90% техническа ефективност в капиталистическите фирми, друг, ползвайки същия метод, установил ниво от 93% при съветските фирми. Резултатите продължили по същия начин: 84% срещу 86%, 87% срещу 95% и т.н.

След това Мърел разглежда изследвания на ефективност на разпределянето – степента, в която входящите ресурси се разпределят между фирмите по начин, максимизиращ общата продукция. Един доклад установил, че напълно оптимално преразпределение на вложенията би увеличило общата съветска продукция с едва 3-4 %. Друг установил, че увеличаването на съветската ефикасност до американските стандарти, би увеличило БВП с общо 2%. Трети доклад дори изчислил едва 1,5%. Най-високата цифра в което и да било от изследванията на Съветския Съюз било 10%. Както отбелязва Мърел тези количества „едва ли биха могли да подтикнат към отхвърлянето на цяла една социо-икономическа система.” (Мърел не бил единствения икономист, който забелязал тази аномалия: статия, озглавена „Защо съветската икономика е разпределително ефективна?” се появява вSovietStudies(Съветски изследвания) приблизително по същото време.)

Двама немски микроикономисти са изпробвали „общоприетата” хипотеза, че „цените в планова икономика са произволно определени обменни стойности без никакво отношение към относителен недостиг или икономическа оценка, [докато] цените на капиталистическия пазар са близки до равновесните нива.” Те ползват метод, който анализира разпределението на вложенията в една иконимика сред различните индустрии, за да измери доколко схемата се отклонява от това, което би се очаквало да надделее при съвършено оптимални неокласически цени. Разглеждайки източногермански и западногермански данни от 1987г., те достигат до „удивителен резултат”: отклонението е 16.1% в Западна Германия и 16.5% в Източна, незначителна разлика. Разликата в полза на запада, пишат те, е била най-голяма в производствените сектори, където е било възможно да съществува нещо като условия на конкуренция. Но в голямата част на западногерманската икономика, която по онова време била хвалена по цял свят катоModellDeutschland,монополите, данъците, субсидиите и т.н. всъщност отклонявали ценовите структури от „ефективния” оптимум дори повече отколкото в загиващата комунистическа система зад Берлинската стена.

Неокласическият модел също така изглежда опроверган от общо взето провалилите се експерименти с по-пазарни версии на социализма в Източна Европа. От средата на 50-те години реформистки настроени икономисти и интелектуалци в региона настояват за въвеждането на пазарни механизми, за да се рационализира производството. В редица страни са изпробвани реформи с различна степен на сериозност, включително и в несполучилата Пражка пролет. Но страната отишла най-далеч в тази посока била Унгария, която дала началото на своя „нов икономически механизъм” през 1968г. Компаниите останали държавна собственост, но сега от тях се очаквало да купуват и продават на свободния пазар и да максимизират печалбите си. Резултатите били разочароващи. Въпреки че през 70-те години по-свободната потребителска икономика на Унгария й спечелила клишето на чуждите кореспонденти „най-щастливата казарма в Съветския блок”, нейният незначителен ръст на производителността не се подобрил, а недостига останал разпространен.

И ако всички тези открития и факти са причина да се съмняваме в неокласическия разказ, има и по-фундаментална причина: икономистите откриват зеещи дупки в самата теория. В годините след като Ероу и Дебрьо изработват своето прословуто доказателство, че свободните пазари при подходящи условия могат да генерират оптимални цени, теоретици (включително самият Дебрьо) разкриват някои обезпокоителни характеристики на модела. Оказва се че такива хипотетични икономики генерират множество набори потенциално равновесни цени и няма механизъм за гарантиране, че икономиката ще се установи на който и да е от тях без дълги потенциално безкрайни цикли на хаотични проби и грешки. Което е още по-лошо, резултатите на модела не се запазвали при съществено намаляване на очевидно нереалистичните изходни допускания. Така например без пазари със съвършена конкуренция – каквито почти не съществуват в реалния свят – няма причина да се очаква каквото и да било равновесие.

Дори либералният орнамент към теорията, според който правителствената намеса е оправдана при „пазарни провали” – специфични аномалии, които се отклоняват от допусканията за съвършен пазар на модела Ероу-Дебрьо – е подкопан от друго откритие 50-те години на XX век: „общата тероя на второто най-добро.” Въведена от Ричард Липси и Келвин Ланкастър, теоремата доказва, че дори да се приемат идеализираните допускания на модела, опитите да се поправят „провалите на пазара” и „изкривяванията” (като мита, ценови контрол, монополи или външни ефекти) е също толкова вероятно да влошат положението, колкото и да го подобрят, ако други пазарни провали не бъдат коригирани, което винаги ще бъде така в свят на ендемично несъвършена конкуренция и ограничена информация.

В широкообхватен преглед на „провала на общата теория на равновесието”, икономиста Франк Акерман (1) заключава:

Една приказка за Адам Смит, невидимата ръка и достойнствата на пазарите, владее учебниците по увод в икономиката, преподаването и съвременното политическо говорене. Интелектуалните основи на тази приказка лежат върху общото равновесие... Ако за основите на любимата на всички икономическа приказка днес се знае, че не са надеждни... то професията дължи на света известни обяснения.

Изводът е следния: ако един детерминистичен разказ за това как свободните пазари генерират оптимални цени, водещи до максимално производство вече не е убедителен, тогава провалът на плановите икономики надали би могъл да бъде отдаден на липсата на тези характеристики. Със сриването на комунистическите системи в Източна Европа, икономистите, загубили вяра в неокласическия разказ, започват да привеждат доводи за нуждата от друго обяснение. Най-изтъкнатия теоретик в тази група е Йозеф Стиглиц, станал известен с работата си върху икономиката на информацията. Неговите доводи съвпадат с тези на други противници на неокласическия подход като изтъкнатият унгарски изследовател на плановата икономика Янош Корнай и революционни икономисти като Питър Мърел.

Всички те посочват редица характеристики, на които неокласическата школа общо взето до голяма степен не обръща внимание, които по-добре обясняват способността на пазарните икономики да избягват проблемите, от които страда централно планираните системи. Те изтъкват различни аспекти, но всички те произхождат от един единствен доста прост факт: в пазарните системи фирмите са независими.

Това значи, че в рамките на закона една фирма може да навлезе на даден пазар, да избере своите продукти и начини на производство, да взаимодейства с други фирми и индивиди и е принудена да затвори, ако не е способна да се справи, разчитайки на собствените си ресурси. Както пише в един учебник по централно планиране, при пазарните системи се предполага, че „една дейност може да бъде предприета, ако не е изрично забранена”, докато при плановите системи „преобладаващото в повечето сфери на икономическия живот допускане е, че една дейност не може да бъде предприета, ако не е получено разрешение от съответните власти.” Неокласическата фиксация да се осигури на фирмите една среда за упражняването на тази автономия, която да е напълно свободна от намеса на правителството, ограниченията върху доброволната размяна да бъдат минимизирани или премахнати, няма общо със същността на въпроса.

Така свободният достъп и множеството независими източници на капитал означават всеки с новаторски производствени идеи да може да потърси ресурси, за да приложи своите идеи и не е изправен пред възможния отказ на една единствена инстанция в рамките на плановия апарат. В резултат на това те имат далеч по-голям шанс да получат ресурсите, с които да изпробват своите идеи. Това вероятно води до по-голямо количество на брака, завещан ни от провалилите се експерименти, но също и до далеч по-голям простор за подобрени продукти и процеси и все по-висок темп на технологични подобрения и ръст на производителността.

Свободата на фирмите да избират своите продукти и методи на производство означава, че те могат да общуват директно с клиентите и да съобразят своето производство с техните нужди. А със свободния достъп клиентите могат да избират продукцията на различни производители. Няма агенция, която да трябва да определя какво трябва да бъде произведено. За да излюстрира относителната информационна ефективност на такава система, Цтиглиц цитира договор на Министерството на отбраната за производтството на обикновени бели тениски: в търга физическото описание на желаната тениска заема тридесет страници с дребен шрифт. С други думи една централизирана агенция никога не би могла да научи и уточни всяка желана характеристика на всеки продукт.

Междувременно източноевропейските икономисти осъзнават, че съществено условие фирмите да бъдат истински автономни е съществуването на капиталов пазар – и това обяснява провала на пазарно ориентираните реформи на Унгария. Търсейки обяснение на продължаващия недостиг при новата пазарна система унгарският икономист Янош Корнай идентифицира феномен, който той нарича „мека бюджетна принуда” – ситуация, при която държавата постоянно прехвърля ресурси към губещи фирми, за да ги предпази от фалит. Според него именно този феномен лежи зад недостига в Унгария: очаквайки, че винаги ще бъдат спасявани от банкрут, фирмите действат на практика без бюджетни ограничения и така упражняват неограничено търсене на суровини и материални активи, причинявайки хронични задръствания на производството.

Но защо държавата все спасява проблемните фирми? Не е като унгарските власти да са били против фалитите по принцип. Всъщност, когато банкрути все пак се случват, комунистическото ръководство ги приема като повод за пропаганда, демонстрирайки своята ангажираност с една рационална икономическа система.

В крайна сметка причината е отсъствието на капиталов пазар. В една пазарна икономика, затруднена фирма може да продаде част или цялата си дейност на друга фирма. Или може да потърси капитал от кредитори или инвеститори, стига да може да ги убеди, че има потенциала да подобри резултатите си. Но в отсъствието на капиталов пазар, единствените възможности са банкрут или спасяване от държавата. Постоянното спасяване са цената, която унгарското ръководство било принудено да плаща, за да избегне изключително високи и прахоснически нива на фалити на фирмите. С други думи капиталовите пазари предлагат рационален начин за справяне с трусовете, причинени от твърдите бюджетни ограничения на пазарните системи – когато една фирма има нужда да похарчи повече отколкото са й приходите, може да се обърне към кредитори или инвеститори. Без капиталов пазар тази възможност е изключена.

С надигането на съпротива срещу комунизма, онези източноевропейци, които искали да избегнат завой към капитализъм, си извадили нужните поуки. През 1989г. полските дисиденти и реформаторски икономисти Влоджимеж Брус и Казимерц Ласки, и двамата убедени социалисти и ученици на изтъкнатия марксист-кейнсианец Михал Калецки, публикуват книга, разглеждаща перспективите за реформа в Източна Европа. И двамата са влиятелни застъпници за демократични реформи и социалистически пазарни механизми от 50-те години.

Техният извод е, че за да има рационален пазарен социалзъм, държавните фирми трябва да станат автономни, а за тази цел е нужен социализиран капиталов пазар. Авторите ясно посочват, че това би довело до пренареждане из основи на политическата икономика на източноевропейските системи и в крайна сметка на традиционната представа за социализъм. Пишейки в навечерието на движенията, които ще доведат до свалянето на комунистическите режими, те излагат своята визия: „ролята на държавата-собственик трябва да бъде разделена от държавата като власт, управляваща администрацията... [П]редприятията… трябва да бъдат отделени не само от държавата в нейната по-обхватна рола, но и едно от друго.”

Скицираното виждане на Брус и Ласки е новаторско: констелация от автономни фирми, финансирани от множество автономни банки или инвестиционни фондове, конкуриращи се и взаимодействащи си на пазар, като всички те обаче са обществена собственост.

...

Всичко това поставя основите за повдигането на критическия въпрос за печалбата. При капитализма има два начина да се мисли за ролята на печалбите. Според марксистката концепция неуморното търсене на печалба от страна на капиталистите определя темпа и формата на икономическия растеж. Така в крайна сметка печалбата е „двигателя на системата.” Тя обаче е оценена като непостоянен и произволен двигател, който би трябвало да бъде заменен с нещо по-рационално и хуманно. В господстващата икономическа теория от друга страна печалбата се схваща като положителен координиращ сигнал, излъчващ към фирмите и предприемачите информация за това как най-ефективно да задоволят нуждите на обществото.

Всяка от тези версии съдържа известна доза истина. Да погледнем господстващото представяне. Неговата логика е проста: печалбата на един филм е пазарната цена на продадената от него продукция минус пазарната цена на купените средства за производство. Затова преследването на печалба води фирмите към това да максимизират своето производство на социално желана продукция и да икономисват от оскъдни ресурси. В тази логика печалбите са съвършенно средство за координация.

Но тази логика важи само в степента, в която пазарната стойност на дадена стока е добра оценка за нейната социална стойност. Вярно ли е това предположени? Левите знаят достатъчно, за да се надсмеят на тази идея. Историята на капитализма е компендиум от зле оценени стоки. Капиталистите от една страна ползват богат арсенал от трикове и маневри, за да повичат пазарната цена на продукцията, която продават (например чрез реклама) и да понижат стойността на вложенията, които трябва да купят (например като понижават нужната квалификация на работната сила). Но и самият капитализъм системно произвежда цени за жизненоважни стоки, които нямат никаква рационална връзка с тяхната странична социална стойност: помислете си например за здравните осигуровки, природните ресурси, лихвите, заплатите.

Така че, ако печалбата е сигнал, то той неизменно пристига примесен с много шум. Все пак тук има важен сигнал. По-голямата част от милионите стоки в икономиката не са като здравните осигуровки или природните рсурси, те са по-банални като например ластици, ламаринени листове или телевизори с плосък екран. Относителните цени на тези стоки наистина изглежда като да функционират като задоволителни показатели за тяхната относителна пределна социална стойност. Когато става въпрос за тази част от входящите ресурси и продукцията на фирмите, да речем стоманодобивна компания, която купува желязо и го продава обработено под формата на стомана, търсенето на печалба наистина кара капиталистите да произвеждат желаните от хората неща по най-ефективния възможен начин. Ирационалността на печалбата се създава от ония зле оценени стоки от решаващо значение: труд, природа, информация, риск и т.н.

С други думи при капитализма фирмите могат да увеличат печалбите си като ефективно произвеждат неща, които хората искат. Но могат също така да ги увеличат чрез докарването на работниците си до мизерия, плячкосването на околната среда, маменето на потребителите или навличането на дългове върху масите. Как да се сдобием с едното без да получим и другото?

Стандартният отговор на тази дилема е това, което бихме могли да наречем социал-демократическото решение: да оставим фирмите да преследват печалбите си, но държавата да се намесва според случая, за да им попречи да го правят по социално вредни начини. Да се забрани замърсяването, да се дадат права на работниците, да се забрани маменето на потребителите, да се потиска спекулата. Тази програма не е за пренебрегване. Социалният теоретик Карл Полани я вижда като част от това, което той нарича дълго „двойно движение”, което върви още от индустриалната революция. Полани твърди, че либералният капитализъм винаги е бил движен от стремежа всичко да бъде превърнато в стока. Тъй като либералният капитализъм има нужда производството да бъде „организирано чрез саморегулиращ се механизъм на бартер и размяна”, той изисква „човекът и природата да бъдат въвлечени в неговата орбита, те трябва да подлежат на търсене и предлагане, т.е. с тях трябва да се борави като със стока, продукти, произведени за продан.”

Но този стремеж за превръщане в стока винаги е произвеждал своята диалектическа противоположност, противоположно движение от подложеното на него общество, търсещо декомодификация. Така двойното движение на Полани е „действието на два организиращи принципа в обществото, всеки от които си поставя специфични институционални цели, има подкрепата на определени обществени сили и ползва свой особен метод”:

Единият е принципа на икономическия либерализъм, целящ установяването на саморегулиращ се пазар, разчитащ на подкрепата на търговските класи и ползващ предимно ненамесата в частната инициатива и свободната търговия като свои методи; другият е принципа на социалната защита, имащ за цел опазването на човека и природата, както и производителната организация, разчитащ на менящата се подкрепа на онези, които са най-непосредствено засегнати от вредното действие на пазара – предимно, но не само трудещите се и свързаните със земята класи – и ползаващ защитно законодателство, ограничителни асоциации и други инструменти за намеса като свои методи.

След Втората световна война натискът на контрадвижението превръща декомодификацията в непризнатия двигател на вътрешната политика из целия индустриализиран свят. Партиите на работническата класа, силно уязвими от натиск отдолу, са на власт през повече от 40% от времето в десетилетията след войната – сравнено с около 10% през междувоенния период и почти никога преди това – а „заразата на лявото” принуждава десните партии към защитни компромиси. Образованието, здравните грижи, жилищното настаняване, пенсионното осигуряване, почивката, грижата за децата, самото оцеляване, но най-важното – наемният труд постепенно са извадени от сферата на пазарния натиск, трансформирани са от стоки, изискващи пари, купувани и продавани въз основа на търсене и предлагане в социални права, предмет на демократично решаване.

Такава поне е максималната обществено-демографска програма. И на определени места в определени периоди от следвоенната епоха постиженията й са значителни.

Но социалдемократическото решение е нестабилно и тук е ролята на марксистката концепция с нейния акцент върху преследването на печалба като двигател на капиталистическата система. Има фундаментално противоречие между това да приемеш, че капиталистическият стремеж към печалба е двигателя на системата и това да вярваш, че можеш систематично да го обуздаваш и потискаш чрез политики и регулации. Според класическото марксистко обяснение противоречието е чисто икономическо: политики, които твърде много намаляват нормата на печалба, ще доведат до недостатъчни инвестиции и икономическа криза. Но противоречието може да бъде и политическо: жадните за печалба капиталисти ще ползват своята социална власт, за да попречат на нужните политики. Как може да има система, движена от стремежа на индивидите да максимизират своята печалба и все пак да очакваш да поддържаш норми, закони, правила потискащи печалбата и регулации, нужни за поддържането на общото благосъстояние?

Това, което е нужно е структура, която да позволява независими фирми да произвеждат и разменят стоки за пазара, целящи произведеното да надхвърля вложеното и същевременно тези фирми да са обществени и техния излишък да не бъде присвояван от малобройна класа на капиталисти. При такъв тип система работниците биха могли да поемат каквато степен на контрол желаят върху управлението на техните фирми и всякакви „печалби” биха могли да бъдат социализирани, т.е. те биха могли действително да действат като сигнал, по-скоро отколкото като движеща сила. Но предпоставката за такава система е социализиране на средствата за производство, структурирани по начин, който да запази съществуването на капиталов пазар. Как може всичко това да бъде направено?

Да започнем с основните неща. Частният контрол върху производствената инфраструктура на обществото в крайна сметка е финансов феномен. Именно чрез финансирането на средствата за производство капиталистите като класа или като индивиди упражняват контрол. Тогава това, което е нужно е социализиране на финансите, т.е. система на общо, колективно финансиране на средствата за производство и кредит. Но какво значи това на практика?

Може да се каже, че хората притежават два вида активи. „Личните” активи включват къщи, коли или компютри. Но финансовите активи – права върху парични потоци като акции, облигации и взаимни фондове, са това, което финансира производствената инфраструктура. Да предположим, че един обществен фонд бъде създаден, за да предприеме, евфемистично казано, „задължителната покупка” на всички частни финансови активи. Той например би „купил” дяловете във взаимен фонд на даден човек на тяхната пазарна цена, внасяйки плащането в банковата му сметка. В края на този процес общият фонд би притежавал всички дотогава частни финансови активи, а цялото финансово състояние на индивидите би било превърнато в банкови влогове (но въпросните банки биха били общи, тъй като общият фонд вече притежава всички дялове).

Никой не е загубил богатство; те просто са осребрили своите акции и облигации. Но има съществени последици. Средствата за производство и финансиране на обществото сега съставляват активите на обществен фонд, а баланса на финансовото състояние на индивидите са неговите пасиви. С други думи работата по посредничество между паричните спестявания на индивидите и производствените физически активи на обществото, която се е изпълнявала от капиталистическите банки, взаимни фондове и т.н. е социализирана. Общият фонд може сега наново да установи един „опитомен” капиталов пазар на обществена основа с множество обществени банки и инвестиционни фондове, притежаващи и разпределящи капитала сред средствата за производство.

Урокът тук е, че преходът към една различна система не е нужно да бъде катастрофичен. Разбира се, ситуацията, която описвам би била революционна, но не предполага пълния срив на старото общество и прометеевото призоваване на някакво напълно непознаваемо общество на негово място.

В края на процеса фирмите вече нямат индивидуални собственици, които се стремят да максимизират печалбите. Вместо това те са притежавани от обществото като цяло заедно с всеки излишък („печалба”), който биха произвели. Тъй като фирмите все още продават и купуват на пазар, те все още могат да произведат излишък (или недостиг), който може да бъде ползван, за да се оцени тяхната ефективност. Но никой отделен собственик не си прибира тези излишъци в джоба, което значи, че никой няма интерес да продължава или да се възползва от движената от печалбите неправилна оценка на стоките, която при капитализма е системен проблем. „Социалдемократическото” решение, което някога е било противоречие – избирателно да се възпрепятства движещата сила на печалбата в името на общото благо, докато същевременно се разчита именно на него като двигател на системата, може сега да бъде разрешено.

Със същата цел начисляването на лихви по индивидуалните банкови влогове може да бъде ограничено до определен праг на богатство, над който да бъде ограничено до простото компенсиране на инфлацията. (Или пък социалният излишък би могъл да бъде разпределян поравно между всички и просто да бъде изплащан като социален дивидент.) Това не би довело до пълното умъртвяване на рентиерството, а на „интереса” към рентиерство в обществото. И въпреки че индивидите биха могли пак да бъдат свободни да започнат бизнес, щом фирмите им достигнат определн размер, възраст и значимост, те ще трябва да станат обществени - да бъдат продадени от техните собственици на обобществения капиталов пазар.

Това, което описвам е, в известен смисъл, кулминацията на една тенденция, която се развива при капитализма от векове – увеличаващото се разделение между собственост и контрол. Още в средата наXIX век Маркс е възхитен от разпространението на това, което днес наричаме корпорации: „Акционерните предприятия, които се развиват заедно с кредита, проявяват изобщо тенденция все повече да отделят този труд по управлението като особена функция от владението на капитала, бил той собствен или взет в заем, точно така, както с развитието на буржуазното общество функциите на съдопроизводството и управлението се отделят от земевладението, чийто атрибут те бяха през феодалната епоха.” (2) Маркс счита това развитие за много значимо: „Това е отменяне на капитала като частна собственост в границите на самия капиталистически начин на производство.” (3)

Към 30-те години на XX век тази „социализирана частна собственост” е вече господстващата форма на производство в американския капиталиазъм, както отбелязват Адолф Бърл и Гардинър Мийнс в „Съвременната корпорация и частната собственост.” Управленско-корпоративният модел изглежда се изправя пред трудност през 80-те години наXX век, когато капиталистическите собственици, недоволни от намаляващите норми на печалба, предприемат офанзива срещу управителите на корпорации, които според тях са немарливи и незаинтересовани. Това отприщва титанична вътре-класова разпра за контрол над корпорациите, която продължава повече от десетилетие. Но към края на 90-те години резултатът е компромис, облагодетелстващ и двете страни: директорите запазват автономията си от капиталовите пазари, но прегръщат идеологията на „стойност за акционерите”; техните пакети от акции стават по-зависими от печалбата на фирмата и представянето на стоковия пазар. Но също така биват значително увеличени. В действителност всичко това по същество не решава проблема за разделението на собствеността и контрола, тъй като новите схеми за заплащане така и не се доближават до същинско съвпадане на паричния интерес на управителите с този на собствениците. Подробно изследване на заплащането на изпълнителните директори от 1936г. до 2005г. от икономисти на Масачузетския технологичен институт и Федералния резерв установява, че корелацията между представянето на фирмите и общото заплащане на техните управители е пренебрежима не само в епохата на мениджъризма от средата на века, но и през целия период.

С други думи лабораторията на капитализма провежда един вековен експеримент, за да установи дали една икономическа система може да функционира, щом прекъсне тъждествената връзка между печалбата на едно предприятие и възнаграждението, полагащо се на управляващите го. Експериментът е успешен. На съвременният капитализъм с неговото почти пълно разделение на собственост и контрол не му липсват дефекти и патологии, но нехайството относно печалбата не е сред тях.

Как всъщност да бъдат управлявани тези социализирани фирми? Изчерпателен отговор на този въпрос е далеч отвъд обсега на есе като това. Подробното описание на правилата и разпоредбите на въображаеми предприятия е точно типа контистка кухня, на която Маркс с право се надсмива. Но основният въпрос е достаъчно ясен: тъй като тези фирми купуват и продават на пазара, тяхното представяне може да бъде оценено по рационален начин. Една фирма би могла да бъде контролирана изцяло от работниците си, в който случай те биха могли да прибират целите й нетни доходи, след като платят за ползването на капитала. (4) Или пък би могло да е „собственост” на юридическо лице на социализирания капиталов пазар с управа, избрана от това юридическо лице и силна система на работническо съ-управление, която да го уравновесява във фирмата. Тези управители и „собственици” биха могли да бъдат оценявани въз основа на относителната печалба, която фирмата реализира, но не биха имали никакви частнособственически права над абсолютната маса на печалбите (5). Ако е нужно очакванията за бъдещото представяне трябва да бъдат по някакъв начин „обективно” оценени, това е нещо, което обобществените капиталови пазари биха могли да направят.

Такава една програма не е утопия; тя не обявява година нулева и не приема обществото като чиста дъска. Това, което тя цели да постигне, е да скицира рационален икономически механизъм, който да отрича първенството на преследването на печалба над удовлетворяването на човешките нужди. Нито пък отрича по-нататъшни, по-основни промени в начина, по който човеците взаимодействат един с друг и със своята среда – тъкмо напротив, тя премахва пречките пред по-нататъшната промяна.

По повод честване на Иска Дойчер историчката Елън Майскинс-Ууд възхвалява неговата „премерена визия за социализма, която оценява неговото обещание за еманципация на човека без да таи романтични илюзии, че той ще излекува всички човешки злини, чудодейно правейки хората „свободни” по думите на Шели „от вина и билка.” Социализмът, пише Дойчер, не е „крайният и съвършен плод на еволюцията, нито е края на историята, а в известен смисъл едва началото на историята.” Докато лявото е способно да запази тази основополагаща за него надежда, то ще има пред взора си един хоризонт отвъд капитализма.

 

Бележки:

(1) Няма връзка с автора
(2) Цитатът е по българското издание: Карл Маркс, Капиталът, т.3, Партиздат, София, 1990г., стр. 449.
(3) Пак там, стр. 504.
(4) Икономиката на фирми, управлявани от работниците е огромна тема, която поставя редица сложни институционални въпроси, лежащи извън обсега на тази статия (Виж Governing the Firm (Управление на фирмата) на Gregory Dow за изчерпателно разглеждане на този въпрос.) Но от политическа гледна точка е важно да се отбележи е, че при такива фирми вече го няма системния конфликт между една автономна класа на капиталисти или управители и мнозинството от населението. Разбира се, остават сблъскващите се интереси на различните сектори. Но те съществуват при всяка форма на собственост. Освен това мисля, че има основания да се смята, че влиянието на тясно-секторни интереси върху политиката е по-голямо, когато има класа на автономни капиталисти, отколкото когато такива няма, защото тази класа има неотменен интерес в подържането на податливостта на държавата на себичния интерес на дадено малцинство въобще.
(5) Няма защо да се предполага, че управителите трябва непременно да получават парични възнаграждения за по-добро представяне. Но ползването на такова допускане прави възможно едно просто математическо онагледяване на това как управителите могат да бъдат оценявани въз основа на относителни, а не на абсолютни печалби. Да предположим, че в началото на всяка година властите определят някакъв дял от националния доход, който да бъде заделен за заплащането на бонусите на управителите в края на годината. Точната цифра би могла да се променя всяка година, но да речем, че тази година е 3%. Когато годината свърши, националният доход се сумира заедно, както и общата печалба. Ако общата печалба възлиза на 30% от националния доход, това значи, че общата сума на бонусите ще бъде една десета от общата печалба (3%/30%), което значи, че фонда за бонуси за управителите на всяка една фирма ще бъде една десета от печалбата на тази фирма. При такава система всеки управител би имал интерес да повиши печалбата на своята фирма; но не би имал рационална причина да отхвърлят или да възразяват на каквито и да било потискащи печалбите общи закони, норми, обичаи или регулации, наложени в обществен интерес, стига те еднакво да важат за всички фирми. Важното тук е концепцията: независимо дали възнаграждението за добро представяне е пари или похвала, принципът е същия.

 

Превод от английски: Мартин Петров