Краят на утопията (Херберт Маркузе)

Ще започна първо с една общоизвестна истина. Днес всяка форма на жизнен свят, всяко преобразуване на техническата или естествената ни среда е реална възможност, чийто топос е исторически. Днес сме способни да превърнем света в ад и, както сами знаете, вече сме поели по най-прекия път към тази цел. Но можем и да го превърнем в обратното на ада. Подобен край на утопията – т.е. отрицанието на онези идеи и теории, за опровержението на чиято обществено-историчека възможност е послужило понятието за утопия – сега може и да бъде схванат в един строго определен смисъл като ‘край на историята’. В този ред на мисли, именно, новите възможности на едно човешко общество и неговата заобикаляща среда вече не могат да бъдат представяни нито като последствие на отминалите възможности, нито в рамките на техния исторически контекст. Те по-скоро предпоставят разрив с историческия континуум: качествената разлика между едно свободно и други все още несвободни общества, която, според Маркс, превръща всяка предшестваща история в предистория.

Аз мисля, обаче, че и самият Маркс се придържа строго към понятието за континуума на прогреса; че и неговата идея за социализма може би още или вече не представлява такова твърдо отрицание на капитализма, каквото се очаква от него. Това ще рече, че понятието за край на утопията предполага по необходимост да бъде обсъдена една нова дефиниция за социализма. Тази дискусия трябва да се основава на въпроса дали значими елементи на марксисткото понятие за социализъм не са обвързани с един отживял стадий на развитие на производителните сили. Това твърдение, според мен, се изяснява до най-голяма степен когато разграничим сферата на свободата от сферата на  необходимостта, при което сферата на свободата може да се мисли и да съществува само отвъд тази на необходимостта. Това разделение предполага сферата на необходимостта да остане само под формата на сфера на принудата в смисъла на отчуждения труд. Според думите на Маркс, максималното, което може да се случи в тази сфера, е трудът да бъде организиран възможно най-рационално и да бъде редуциран до краен предел, като при това той пак остава труд в сферата на необходимостта, т.е. несвободен труд. Аз мисля, че една от новите възможности, към която сочи качествената разлика между  свободното и несвободното общество, се състои именно във възможността да се остави сферата на свободата да се яви в сферата на необходимостта – да се прояви в труда, а не само отвъд (принудителния) труд. В една провокативна формулировка на тази спекулативна идея бих казал, че е необходимо също така да предвидим възможността за преход на социализма от науката към утопията, а не само за такъв от утопията към науката.

Утопията е историческо понятие; то се свързва с проекти за обществено преобразувание, което може да се смята единствено за невъзможно. Невъзможно по какви причини? Според обичайните дебати върху утопията, невъзможността за осъществяването на проекта за едно ново общество се появява тогава, когато субективните и обективните фактори на дадено състояние на обществото се противопоставят на преустройството – т.е. при така наречената незрялост на обществената ситуация, като примерно на комунистическите проекти по време на Френската революция. Или може би в днешно време: примерно социализмът в развитите капиталистически страни. И в двата примера се представя една истинска или мнима същност на субективните и обективните фактори, които осуетяват осъществяването на този проект.

Един подобен проект за обществено преустройство, обаче, може да се смята за неосъществим също и защото той противоречи на определени установени физически, биологически и други научни закони: като примерно допотопната идея за вечна младост на човека или идеята за завръщането към един бленуван Златен век. Аз вярвам, че можем да говорим за утопия само в този последен смисъл, т.е. когато един проект за обществено преустройство противоречи на природни закони. Само един подобен проект е утопичен в строгия смисъл на думата, т.е. ‘извън историята’ – но дори и неговата извънисторичност има историческа граница.

Другият клас от причини за неосъществимост – липсата на субективни и обективни фактори – може да бъде обозначен в най-добрия случай като ‘условно’ неосъществим. За неосъществимостта на подобни проекти критериите примерно на Карл Манхайм са недостатъчни – на първо място поради простата причина, че неосъществимостта се определя винаги и предимно ex-post, в последствие. И, да, в действителност не е чудно, че един проект за обществено преустройство може да бъде наречен неосъществим, защото той се е разкрил като такъв в рамките на историята. На второ място, обаче, в същия смисъл, критерият за неосъществимост е неадекватен, защото реализацията на един революционен проект би могла наистина да се осуети от съпротивителни сили и движения, които могат да бъдат – и биват – преодолени в процеса на револцията. Ето защо отсъствието на определени обективни и субективни фактори е съмнително възражение срещу реализирането на една подобна радикална промяна. По-специално – и това е именно въпросът, който ни знаимава тук – невъзможността да се определи една революционна класа във високо развитите капиталистически страни не придава утопичен характер на марксизма. Обществените носители на промяната – според ортодоксалните произведения на Маркс – се формират първо в самия процес на промяна. Не може да се разчита на ситуация, при която в началото на революционното движение, революционните сили са ready-made, в наличие и готовност за употреба. Според мен обаче съществува валиден критерий за възможното осъществяване на социална промяна, който се изразява именно в случаите, когато материалните и интелектуални сили на промяната вече са технически налични, макар и да съществуват препятствия пред тяхната рационална употреба в съществуващата организация на производителните сили. В този именно смисъл, вярвам, днес можем да говорим в действителност за край на утопията.

Всички материални и интелектуални сили, които предпоставят реализацията на едно свободно общество, са налице. Заслугата за това, че те не са установени в настоящето общество, може да бъде приписана на тоталното мобилизиране на това общество срещу собствените му възможности да постигне освобождение. Но това положение на нещата по никакъв начин не превръща идеята за радикална промяна в утопия.

В загатнатия вече смисъл е възможно изкореняването на бедността и нищетата; възможно, пак в този смисъл, е премахването на отчуждения труд и елиминирането на това, което наричам ‘принадена репресия’. В това твърдение, вярвам, ние сме единни. И – което е още по-лошо – в него сме единни дори и с нашите противници. Днес даже в буржоазната икономика едва ли има сериозен изследовател или учен, който би отрекъл, че премахването на глада и нищетата чрез непосредствено наличните материални и интелектуални производителни сили е възможно; че това, което се случва днес се дължи на глобалната политика на едно репресивно общество. Но макар че сме единни по този въпрос, ние не сме достатъчно наясно какво означава в действителност тази техническа възможност за премахването на  бедността, нищетата и труда: а именно, че тези обществени възможности могат да бъдат мислени във форми, които загатват по-скоро разрив, отколкото продължение на предишната история; по-скоро отрицанието, отколкото утвърждаването; по-скоро изоставането, отколкото прогреса. Тя включва именно трансформацията, освобождението на едно измерение на човешко съществуване в рамките на метериалната база: трансформация на потребностите.

Залогът на тази промяна е идеята за една нова антропология, не само като теория, но и като начин на съществуване, възникването и развитието на една жизнена необходимост към свобода, и то от тази витална необходимост от свобода – свобода, която не се основава на и не се ограничава от потребността от отчуждения труд и пестеливостта при употребата му.  Развитието на качествено нови човешки потребности се явява като биологическа необходимост, нужда в биологическия смисъл на думата. Защото необходимостта от свобода все още или вече не съществува като жизнена необходимост у голяма част от конформисткото общество в развитите капиталистически страни. В смисъла на тази жизнена необходимост новата антропология предполага възникването на един нов морал – наследник и отрицател на юдейско-християнския морал, харакетерен досега за историята на западната цивилизация. Този нов морал е в приемственост на необходимостите, развити и задоволени от едно репресивно общесво, които това общество възпроизвежда в самите индивиди отново и отново. Индивидите репродуцират репресивното общество в собствените си потребности – включително и чрез революцията – и именно този континуитет досега е възпрепятствал скока от количеството към качеството на едно свободно общество.

Тази идея предполага, че човешките потребности имат исторически характер. Отвъд животинското всички човешки потребности, включително сексуалността, са исторически определени и исторически променливи. Разривът с континуитета на потребностите, които са носители на репресията, скокът към качествената разлика не е нещо изкуствено предизвикано, а е заложен в развитието на продуктивните сили. Днес тези сили са достигнали едно състояние, където те фактически насърчават нови жизнени потребности, които способстват тяхната собствена възможност.

Кои са тези тенденции на производителните сили, които правят възможен скока от количество към качество? Преди всичко, това е превръщането на доминацията в технология, която сама разрушава собствените си основи. Прогресивната редукция на психическите работни сили в производствения процес (материалния процес на производство), които все повече се заместват с изискващата труд при голямо нервно напрежение умствена работа, концентрира потребния за обществото труд в класата на техниците, научните работници, инженерите и др. – като едно възможно освобождение от отчуждаващия труд. Както виждате, при това положение се подразбира, че става въпрос само за тенденции, но тенденции, които са основани на развитието и приемствеността на капиталистическото общество. Когато капитализмът не успява да се възползва от тези нови възможности, продуктивността на труда спада под изискваното ниво на извлечена изгода. И когато капитализмът следва това изискване и продължава да провежда автоматизацията без да поглежда назад, той сам се блъска в собствените си граници: източниците на принадената стойност се губят в поддръжката на бартерното общество.

В Основи на критиката на политическата икономия Маркс твърди, че пълната автоматизация на обществено необходимия труд е несъвместима със запазването на капитализма. Тази тенденция, за която автоматизация е само едно по-кратко название, и чрез която необходимата психическа работа, отчуждаващият труд, бива все по-отвлечен от материалния производствен процес: тази тенденция сега води – и ето, сега и аз стигам дотук – действително до ‘утопически’ възможности. Ние трябва да ги удържим, за да видим какъв всъщност е залогът тук. Тази тенденция води към един тотален експеримент в рамките на обществото и на нивото на човешкото общество. С премахването на бедността, тази тенденция ще се превърне в игра с възможностите на човешката и нечовешката природа като съдържание на обществения труд. В нея продуктивното въображение ще формира производителни сили, които ще концептуализират свободно възможностите за едно свободно човешко съществуване, въз основа на съответното развитие на материалните производителни сили. И за да не могат тези технически възможности да се превърнат отново в репресивни, за да изпълнят своята освободителна функция, те трябва да бъдат проведени и наложени от освободителни и омиротворителни потребности.

Когато не съществува жизнена потребност за премахване на (отчуждения) труд, а, противно на това, съществува една необходимост от продължаване на работата, дори ако това не е нужно на обществото; когато не съществува жизнената необходимост от радост, от щастие с чиста съвест, а вместо нея в по-голяма степен съществува необходимостта човек да изработва сам всичко придобито в един възможно най-мизерен живот; когато тези жизнени необходимости не съществуват, или пък са ограничени от репресивни потребности това, което може да се очаква тогава, е само новите технически необходимости да се превърнат в действителност в нови възможности да бъде репресирана самата доминация.

Ние вече сме наясно с това до каква степен кибернетиката и компютърът могат да допринесат за тоталния контрол на човешкото съществуване. Новите потребности, които биха били определеното отрицание на вече съществуващите, се разкриват на първо място като отрицание на потребностите и ценностите, поддържащи днешната система на господство. Те се разкриват например в отрицанието на необходимостта за борба за съществуване (която е уж нещо значимо и всичките идеи и фантазии, които говорят за възможното премахване на борбата за оцеляване, всъщност противоречат на мнимо естествените и обществените условия на човешкото съществуване); в отрицанието на потребностите, да изкарваш насъщния; в отрицание на необходимостта от една изчерпана, разрушена продуктивност, която е неразривно свързана с деструкцията; в отрицание на фалшивата потребност за потискане на нагоните. Тези потребности биха били отречени от жизнената, биологическата потребност от мир, която днес, както вие твърде добре знаете, не е потребност на мнозинството; от потребността от усамотение със самия себе си или с другия, който сам си избрал; от потребността от красота, от ‘неизработено’ щастие. И на всички тези потребности трябва да се гледа не в смисъла на индивидуални, а като на обществени необходимости: като обществена производствена сила, която ще окаже определено въздействие върху ръководството и употребата на производствените сили.    

Тези нови жизнени потребности в ролята на обществени производителни сили ще направят възможно едно тотално техническо преразпределение на жизнения свят. Вярвам, че чак в един такъв преобразен жизнен свят ще бъдат възможни нови междучовешки отношения и ново човешко поведение. И когато казвам техническо преобразувание, отново говоря от гледната точка на най-силно развитите в техническо отношение капиталистически страни, където под такова преобразувание се има предвид заличаването на ужасите на капиталистическата индустриализация и комерсиализация, тоталното градско преустройство и съживяването на природата след премахването на същите тези ужаси, наслоени от индистриализацията. Надявам се, не е нужно да ви казвам, че когато говоря за премахване на ужасите на индустриализацията не говоря просто за една романтична регресия стояща зад техниката, а, точно обратното, вярвам, че възможността за и освобождаващия дар на техниката могат да станат видими и истински едва тогава, когато бъдат премахнати капиталистическата индустриализация и капиталистическата техника.

Качествата на свободата, изброени дотук, според мен са качества, които досега – и тук се връщам към това, с което започнах – не са намерили адекватен израз в рефлексиите върху понятието за социализъм. Понятието за социализъм при нас все още е схващано твърде много в рамките на развитието на производителните сили: на нарастването на продуктивността на труда, което е на нивото на продуктивност, на което е била развита идеята за научния социализъм. Това понятие е не само валидно, а и необходимо – но днес е задължително то да бъде подложено на нова дискусия. Днес трябва да се опитаме да определим и обсъдим качествените разлики на социалистическото общество като по-свободно от съществуващите общества без всички тези препятствия, които може да ни изглеждат смехотворни. И точно тук, когато ние търсим едно понятие, което може да обозначи качествената разлика на социалистическото общество, наум спонтанно идва, поне на мен, естетическо-еротичното измерение. Тук понятието ‘естетическо’ е взето в изначалния му смисъл като форма на чувствителност на сетивата и като форма на жизнен свят. В това схващане понятието проектира срещата на техника и изкуство, на работа и труд. И не случайно трудовете на Фурие са актуални сред авангардната лява интелигенция днес. Именно Фурие – както признават и Маркс и Енгелс – първи е направил видима тази качествена разлика между свободното и несвободното общество и – за разлика и от Маркс – не се отдръпнал с ужас от мисълта за възможността за едно общество, в което трудът се превръща в игра; едно общество, в което обществено необходимият труд може да бъде организиран в съзвучие с освободените, собствени нужди на хората.

Позволете ми в заключение да направя още една забележка. Вече споменах, ако желаем да подобрим съществуващата в заблуда критическа теория – която все още е задължена на Маркс – тази теория трябва да приеме в себе си очертаните тук в най-общи щрихи крайни възможности на свободата: скандала на качественото различие. Марксизмът трябва да рискува да дефинира свободата така, че тя да бъде съзнавана и познавана като нещо още не съществуващо никъде по света. Така наречените утопически възможности съвсем не са утопични. Те просто представят по определение обществено-историческо отрицание на съществуващото. Именно поради тази причина, довеждането до съзнанието на тези възможности, на самовъзпрепятстващите и самоотричащите се сили, изисква от нас една много реалистична, много прагматична опозиция. Една опозиция, която е свободна от всички илюзии, но е и свободна от духът на пораженство, който предава със самото си съществуване възможността за свобода в сферата на същесвуващото.


Превод от немски: Мария Иванчева