Революциите на Изток (М. Албърт и Р. Ханел)

Както пише на един чешки плакат: "На поляците им трябваха десет години, на унгарците – десет месеца, на източногерманците – десет седмици, а на чехословаците – десет дни" да свалят режимите, някога смятани за непоклатими. Ще направим опит да разграничим доброто от лошото, да се отбележи кое е изненадващото и кое – не. Империите на злото: едната си отива, остава другата.

Първият превод на тази статия на Майкъл Албърт и Робин Ханел се появи на български преди няколко години в Z на български, в превод на Александър Ванчев. За съжаление обаче се оказа, че статията не е преведена в цялост и липсват последните 6 страници (условно показани тук като Част 3 от целия текст; част, която според нас е много важна и ключова). Поради тази причина предлагаме довършения превод в пълния му вид. Въпреки че статията съвсем не е нова, тя звучи доста актуално и днес от дистанцията на времето, почти 20 години след падането на СССР и предлага доста обективен (поне според нас) анализ на това, което е било преди 1989 и това, което се случи след 1989...

Най-доброто е, че империализмът и политическият авторитаризъм за пореден път отстъпиха пред въжделенията на хората. Малко след Втората световна война Съветският съюз наложи своите приоритети на суверенните народи на Източна Европа. От гледна точка на повече от сто милиона източноевропейци, най-важното беше, че през следващите 40 години техните правителства управляваха единствено с мълчаливото съгласие на Кремъл.

Няма оправдание един народ да диктува обществените работи на друг, дори ако институциите "за износ" са по-добри в сравнение с местните. Но в този случай няма нужда да се обсъждат тънкостите в израза: "революцията не може да се изнася", защото в следвоенна Източна Европа наложената със сила система не беше прогресивна. 1) Политическият живот във всеки положителен смисъл престана да съществува за две поколения. Вместо това "политика" стана съпротивата срещу полицейските държави да вербуват по един доносник за всеки разработван. 2) Въздействието на "социалистическия реализъм" върху източноевропейската култура не беше много по-различно от въздействието на вандалите върху Рим. В Чехословакия например, след съветската инвазия през 1968 разцветът на киното, театъра и литературата беше тотално смазан и заменен от пропаганда на "социалистическия реализъм", погрешно обявена за "култура". И накрая, 3) въпросът дали в търговията Съветите обираха или субсидираха Източна Европа едва ли имаше значение, тъй като наложената система създаде "зомби"-икономики в Източна Европа, по модела на техния съветски прототип.

Не бива да се подлъгваме по привидната лекота, с която един след друг падаха режимите през последните 12 месеца. През последните 40 години тоталната непопулярност на съветския империализъм беше демонстрирана както с всекидневна пасивна съпротива, така и с периодични, героични бунтове. Чехословашкият, източногерманският и българският народ се възползваха до голяма степен от ефекта на доминото след събитията в Полша и Унгария. Но събитията в Унгария бяха отзвук от над 10 години самостоятелни, мъчителни промени, които свиваха съветското господство и същевременно разширяваха границите на допустимото недоволство. В случая с Унгария промените бяха до голяма степен дирижирани от фракции в самата комунистическа партия, в известен смисъл марионетките си играеха с техните кукловоди. Полският народ извоюва свободата си с десетгодишна стачка, водена от една от най-внушителните организации изправяли се някога срещу тоталитарен режим. "Солидарност" беше физически смазана от полската военщина с оправданието "по-добре полските, отколкото руските щикове".

Нещо повече, постепенната унгарска борба от 1968 до 1989 беше до голяма степен реакция на съветската инвазия през 1956. А възходът на "Солидарност" през 1980 беше предшестван от сериозни протести на интелектуалци и работници през 1976 и 1970. И докато чехите се възползваха от ефекта на доминото през 1989, те заплатиха цената на своя анти-империализъм през Пражката пролет на 1968.

Във всеки случай, ние станахме свидетели на една анти-империалистическа победа в огромни мащаби. Повече от 100 милиона души, които почти нямаха думата в своята вътрешна и външна политика в продължение на 40 години, започват да упражняват своите суверенни права. Налага се обяснение само на въпроса защо революциите успяха през 1989 и защо толкова много анти-империалистически активисти на Запад трудно намират повод за радост.

Естествено, най-удобните и лесно опровержими тълкувания бяха предложени от злорадстващата управляваща класа на Запад и традиционните медии. Те смятат, че: (1) Западът най-после е спечелил Студената война, поради "нашата" непоклатима защита на свободата и свободите и (2) капитализмът триумфира над социализма.

Първо, безкомпромисната политика на НАТО и рейгъновата надпревара във въоръжаването послужиха единствено за забавянето на края на Студената война, защото предоставиха на Брежнев и компания оправдание за продължаващото дрънкане на оръжия. Ако на Запад някой имаше принос за края на надпреварата във въоръжаването, то това беше движението за мир, което в крайна сметка показа на Михаил Горбачов и на мнозинството от хората в Западна и Източна Европа, ако не на техните водачи, че щом при ядрена война всички губят, всеки, който може да започне ядрена война е също толкова могъщ, колкото и онзи, който има най-голям арсенал.

Нещо повече, Западният блок не изпрати войски в Унгария през 1956, в Чехословакия през 1968 или в Полша през 1981, нито пък прекъсна дипломатическите отношения до освобождаването на хавеловците на Източна Европа от затворите. Официалната западна подкрепа на източноевропейската опозиция беше винаги дозирана така, че да отклони критиката към несправедливостите на Запад като съсредоточи вниманието върху несправедливостите на Изток. И макар Горбачов да не е "прероден" анти-империалист, негово беше решението да не прати танковете в Източна Европа и то улесни източноевропейските революции през 1989. Не ескалацията на надпреварата във въоръжаването на Запад наложи тази отстъпчивост. Натрупаната морална, политическа и икономическа цена на поддържането на една империя и несъвместимостта на брежневата доктрина с търсените от Горбачов вътрешни реформи доведоха до края на доктрината.

Второ, претенцията, че революциите от 1989 доказвали предимствата на капитализма пред социализма, е още по-абсурдна. Този аргумент вече се смята за логически недопустим, все едно преди 60 години някой да твърдеше, че Голямата депресия на Запад доказва предимствата на Сталин. Претенцията, че несполуките на източноевропейските и съветската икономики са и несполуки на социализма, е също лъжлива. Независимо как ги наричат техните управници и критици, както ще обясним по-нататък, нито една от тези икономики никога не е била социалистическа.

След като стана ясно, че Москва няма намерение да праща танковете, дните на комунистическите правителства в Източна Европа бяха преброени. Дали Горбачов е предвиждал, че това ще доведе до крах не само на праволинейните, но и на реформистките комунистически режими, на СИВ и на Варшавския договор, е трудно да се разбере. Но изборът да нареди военна намеса в подкрепа на режимите, решени да продължат именно онова, което той смята да демонтира в Съветския съюз, очевидно е бил още по-проблематичен.

Във всеки случай сега е очевидно, както би следвало да бъде през цялото време, че марионетните режими на Съветите в Източна Европа са зависели изцяло от външната военна поддръжка. Когато политиката в крайна сметка опира до вътрешните сили, едната страна се оказа без никаква подкрепа. Марионетните режими на Съветите в Източна Европа се стопиха също толкова бързо и безкръвно, както правителството в Ел Салвадор би изчезнало, ако политиката в Централна Америка беше сведена до вътрешните сили, ако, да речем, Джеси Джаксън беше избран за президент на САЩ като кандидат на Коалицията "Дъга".

Етническият бунт в Съветския съюз

Но ако анти-империалистите могат спокойно да празнуват смъртта на съветското господство над Източна Европа, какво да кажем за предизвикателствата към съветската власт идващи от Талин, Рига, Вилнюс, Кишинев, Баку, Алма-Ата, Душанбе, Ашхабад, Ташкент, Ереван, Тбилиси и Киев?

Съветският съюз, според картата на National Geographic от 1990 е "най-голямата държава на земята, тромава федерация, включваща стотина етнолингвистични групи" и почти толкова движения, борещи се за национално освобождение.

Балтийските републики Литва, Латвия и Естония са били независими между двете световни войни, но са предадени към съветската сфера на влияние през 1939 като част от договора между Хитлер и Сталин и са анексирани от Сталин през 1940, заедно с Молдова, предадена от Румъния пак под натиск от страна на Сталин. Не е изненадващо, че националистическите и сепаратистки чувства са най-силни там.

Повечето други републики са наследени от стария царски режим в резултат на Февруарската и Октомврийската революции през 1917 и Гражданската война през 1918-1921, в която вътрешните противници, активно подпомагани от всички западни сили, включително Съединените щати, не успяват да свалят новото болшевишко управление. Когато Съюзът на съветските социалистически републики е създаден през 1922, той се състои от Руската, Белоруската и Украинската републики и Транскавказката република, която включва днешните републики Грузия, Армения и Азербайджан.

От друга страна, различните централноазиатски народности водят партизанска война с новия съветски режим през 20-те години. И докато републиките Узбекистан и Туркменистан са включени сравнително бързо през 1924, таджиките, които говорят ирански език и някога са били част от Персийската империя, са интегрирани в Съветския съюз чак през 1929. Но с изключение на балтийските републики, Молдова и Таджикистан, насилствената интеграция на малцинствените народности е извършена преди болшевиките. И във важния случай с Азербайджан, разделянето на азерската "общност" между днешните Иран, Турция и Съветския съюз, също предхожда Руската революция.

С това не казваме, че "народността" не винаги е била сериозен проблем в политическия живот на Съветския съюз, нито пък, че легитимността, още по-малко мъдростта, на политиката на централната власт в тази област не подлежат на съмнение. Напротив, до голяма степен днешните етнически проблеми на Съветския съюз са резултат от "общностната" политика, не по-малко погрешна от "политическата" политика на създаването на еднопартийна държава или "икономическата" политика на авторитарно управление на предприятията и бюрократично, централно планиране.

От самото начало Ленин и болшевиките обещават различни отношения между централната власт и исторически обособените общности, насилствено интегрирани в Царската империя. Съюзът на съветските социалистически републики е определен за доброволен съюз на републики с легитимни автономни права, включително правото на отделяне, гарантирано от Конституцията. Но от самото начало отношенията между съветската реторика и реалност в тази област са христоматиен пример за "празнодумство". Пропастта между реторика и реалност се задълбочава стабилно през годините на Ленин и придобива оруелови измерения през дългото царуване на Сталин. Докато реториката подчертава "доброволното съюзяване, автономия и уважение към местната култура", в реалността се провежда политика, заслужаваща по-уместното определение "културна хомогенизация".

Застъпниците на културната хомогенизация я защитават като единствен начин да се предотврати геноцидът, расизмът, шовинизмът, етноцентризмът, погромите и религиозното преследване. Идеята е, че като се интегрират исторически различни общности в една единна, обща култура, мислеща по "научни", а не "първобитни" методи и живееща по социалистическите норми и ценности, могат да се разрешат противоречията например между арменци и азербайджанци чрез превръщането им в комунисти (и комунистки?). Азерските погроми срещу арменците в Нагорни Карабах, ответните изселвания на азери живеещи в Армения, въоръжаването на Народния фронт на Азербайджан и Арменското национално движение, добре планираният погром срещу арменското население в Баку, който предизвика интервенцията на Съветската армия и последните събития в Ашхабад и Душанбе, където мюсюлманските мнозинства реагираха на слуховете за преференциално преселение на арменските християни бежанци в техните републики, ясно показват, че тази политика се е провалила. Когато изчезват репресиите на диктатурата, старите противоречия се оказват изострени, а не се смекчени от годините на културна хомогенизация.

Докато някои хора спорят, че неуспехът на културната хомогенизация да разреши тези и други "междуобщностни" сблъсъци се дължи главно на погрешното прилагане на една правилна политика, а други го приписват на вроденото непокорство на човешката природа, по-издържаното обяснение е, че политиката на културна хомогенизация е изначално сбъркана и работи против самата себе си. Нещо повече, неуспехът на политиката не се дължи на липсата на многобройни "редакции", "корекции" и опити за нейното "усъвършенстване". В продължение на 70 години централната власт редува "твърда" и "мека" версия на културната хомогенизация – веднъж екзекутира, арестува или депортира националисти и духовни водачи, изгаря книги, писани на неруски езици и некирилски азбуки и забранява символите на културна идентичност; друг път облекчава ограниченията като чества "древни" местни обичаи и "народни" танци и музика. Но редуването е винаги тактическо. Крайната цел винаги е да се заровят различията между общностите в безобидното минало, докато се изкове нова, обща културна идентичност.

Показателен е случаят със Султан-Галиев. Султан-Галиев става комунист през 1917 и основава Мюсюлманската комунистическа партия. Той се бие срещу белогвардейския генерал Колчак в гражданската война и получава обещания от централната болшевишка власт – въпреки опозицията на местните руски водачи, – че ще му бъде разрешено да основе мюсюлманска държава в края на войната. Сталин, който отговаря за националните въпроси в партията по лениново време, по-късно оттегля обещанието и заповядва сливането на Мюсюлманската комунистическа партия с местния руски комунистически клон в Централна Азия.

Сталин заклеймява определения от него "местен национализъм" като контрареволюционен. Султан-Галиев настоява да се провежда политика, която да запази прогресивните черти на Исляма. Когато протестите на Султан-Галиев биват отхвърлени, той стига до заключението, че източният пролетариат (руснаците) желае не освобождаването на източното селячество (мюсюлманите), а тяхната експлоатация и в последствие повежда въстания срещу руснаците. Султан-Галиев се бои от продължаване на руския империализъм под егидата на болшевиките и се превръща в това, което днес наричаме "революционер-националист". Накрая той е пленен, съден и изключен от партията от Сталин през 1923.

Този пример от историята на съветската етническа и културна политика е необичаен единствено с леката присъда. Той хвърля значителна светлина върху стотици инциденти, които не получават вниманието, отредено на сепаратистките движения в балтийските републики и междуобщностната битка между азери и арменци в западните медии. Един скорошен пример, който по случайност идва от една от старите крепости на Султан-Галиев, илюстрира гласността в действие и трудностите в примиряването на автономията на общността с опазването на основните личностни права:

Москва, петък, 15 февруари. Въпреки забраната, хиляди хора излязоха в Душанбе, разкъсваната от сблъсъци столица на Таджикистан, да настояват за оставката на цялото местно ръководство на Комунистическата партия, пишат днес съветските медии. Осемхилядната демонстрация иска също така работни места за десетките хиляди безработни, по-добри условия на живот и прекратяване продажбата на свинско, което преобладаващото мюсюлманско население няма право да яде… Информационната агенция съобщава, че 18 души са убити, а 200 ранени от началото на сблъсъците в събота вечер... В сряда млади жени са пребити в автобус, за "нарушаване на мюсюлманските закони", тъй като са пътували на обществено място без фередже. Информация на Интерфакс, огласена от Московското радио.

В продължение на 70 години подобни инциденти остават неотразени. Водачите се екзекутират или заточват в ГУЛАГ, а цели села биват "колективно" наказвани, почни както израелската армия днес колективно наказва цели села за участие в Интифадата. В продължение на 70 години партийните комитети, Комсомолът и "Съюзът на борците атеисти" да се изкоренят местните обичаи, традиции и литература и насила да се набива в главите на учениците догматичният марксизъм-ленинизъм-атеизъм. Нито пък Сталин е единственият водач, налагал твърдолинейния вариант на културната хомогенност. След смъртта на Сталин Берия предлага да се отслабят усилията за културна хомогенизация, но Хрушчов, бъдещият политически и стопански реформатор, е против всякаква либерализация. През 1956 Хрушчов заявява, че периодът на "културно сближаване" – който уж е бил по времето на Сталин! – трябва да бъде последван от период на "културно сливане". Хрушчов възхвалява Съветския съюз като "нов тип етническа общност, по-висша от нацията" и налага политика, насочена към "пълното единство", "бъдеща единна световна култура на комунистическото общество", в която всички "местни култури" ще бъдат асимилирани.

Наивно ли е да се смята, че ако една политика на уважаване и облекчаване на мюсюлманските традиции, а не тяхното заклеймяване и потискане, като същевременно се защитават правата на младите жени, които решават да не ги спазват, е била прилагана разумно през последните 70 години, ситуацията днес би била по-различна?

Сърцевината на проблема е, че било в твърда или в мека форма, културната хомогенизация застрашава самоопределението на исторически различни общности и предизвиква логични защитни реакции на напълно законно негодувание. Затова, от гледна точка на жертвите, макар някои от провеждащите политиката да са имали достойни за уважение подбуди, марксистката културна хомогенизация по същество не се различава от царския културен империализъм. Съдържанието на външната култура, която "чуждите" се опитват да наложат, е различна при царя и при болшевиките. Но новата заплаха за културната идентичност беше, ако не друго, то поне по-голяма при Съветите, отколкото при царския режим, поради по-всеобхватната система на намеса в личния живот и по-голямото месианство на новите управници.

Затова, макар политиката на съветската власт да не беше създала противоречията между азери и арменци, нито пък окаяната патриархалност на Централноазиатските мюсюлмански общности, съветската политика продължи да изостря междуобщностните противоречия и да подронва авторитета на хората отвътре, които се бореха с потискащите страни в живота на общностите, като застрашаваше самото съществуване на малцинствените общности. Вместо това, имаше нужда от политика, която наричаме "интеркомунализъм", тоест зачитане легитимността на историческите общности, гарантиране на всяка общност в Съветския съюз необходимите средства за извършване на дейности, които изразяват нейната историческа идентичност и ограничаване на намесата до защита на правата на личността да напусне общността без натиск или физическо насилие.

Това не означава, че общностните проблеми, които господстваха в гражданската реакция на отварянето отгоре при Горбачов, за негово голямо учудване, ще бъдат лесно разрешени. Но като се признае не само царското имперско наследство, но и обратният ефект на съветската политика на културна хомогенизация, днешните "националистически" движения се изправят в по-различна светлина. Не само Горбачов, но и повечето западни наблюдатели, които желаят успех на гласността и перестройката, гледат на националистическите движения като на смущаващи, в най-добрия случай, и реакционни, в най-лошия. Единствените симпатии към националистическите движения отвън изглежда идват от десните кръгове на Запад, които желаят разпадане на Съветския съюз. Но нашето тълкуване предполага не само, че стремежите на общностите към самоопределение имат законни основания, също както политическите движения на роднините и приятелите на жертвите на сталиновия политически терор имат законни основания, но че исканията за самоопределение на общностите са също такава част от новото, прогресивно съветско общество, каквато са и исканията за повече политическа демокрация.

Макар да е безсмислено да се смята, че външни критици могат да определят съветската политика, критиците не бива да отбягват трудните въпроси. И какво би означало за Съветския съюз днес насърчаването на автономията в солидарност?

Балтийските републики трябва да могат свободно да се отделят, макар да би било неразумно от тяхна страна да го правят. По време на последното си светкавично посещение на балтийските републики, Горбачов заяви пред движенията за отделяне, че той не оспорва тяхното тълкуване на миналото, но че в бъдеще политиката на общността, която той защитава и за която има нужда от тяхната подкрепа, ще бъде драматично променена. Той изрично заклейми политиката на миналото и обеща автономия. И каза на балтийските сепаратисти, че макар независимостта да съхрани тяхната културна автономия, тя ще изисква и степен на стопанска самостоятелност, която, както Горбачов предположи, ще се окаже неефективна и следователно висока (и според него ненужна) цена. Ние не сме в състояние да преценим искреността на Горбачов или вероятността неговите възгледи да се наложат. Със сигурност неговите аргументи, че балтийските движения за независимост могат да затруднят реформите в останалата част на Съветския съюз и че стремежите към независимост могат да принудят него (или неговия наследник) да ги потуши, имат практическа, но не и нравствена тежест. Във всеки случай, исторически причини за оправдание на отделянето има предостатъчно – незаконно анексиране, масови екзекуции и депортиране на балтийски патриоти, премерено русифициране, да не говорим за потискането на местната култура. И може да се окаже, че е прекалено късно да се намери достатъчно доверие за автономия в рамките на федерацията. Или миналото ще се окаже твърде горчиво, или обещанието за промени не ще бъде добре подплатено. Ако това се окаже вярно, а така изглежда, балтийските републики трябва свободно да могат да се отделят без санкции и да им се предложи протегната ръка за икономическо и международно сътрудничество, както и отворена покана за повторно асоцииране по-късно.

Азербайджанско-арменският проблем е по-сложен. Освен исканията за по-голяма автономия от Москва, двете народности имат териториални претенции помежду си, най-вече Нагорни Карабах. За разлика от балтийските републики, сепаратистките тежнения не бяха първоночалният проблем. И Армения, и Азербайджан за кратко се радват на независимост през 1918-1920, но това е само, защото централната власт временно изчезва по време на руската гражданска война. Независимостта не е нито силен, нито скорошен спомен за която и да е от двете народности и до голяма степен тежненията за независимост в двете републики са реакция на раздразнението и твърденията за измяна на Москва при разрешаването на текущия спор помежду им.

На този етап арменците са разярени от решението на Москва Нагорни Карабах да остане част от Азербайджанската република и от неуспеха на Москва да защити арменското малцинство в Азербайджан от жестоките погроми. Азерите, на свой ред, са разярени от окупацията на съветската армия, предизвикана от погромите, която по твърденията на азерите до голяма степен се дължи на доминираната от руснаците Комунистическа партия на републиката и нейното колебание между бездействието и предизвикването на сблъсъците поради своята политическа нелегитимност. Азерите също така подозират, че продължаващото военно положение под предлога за предотвратяване на погромите е претекст за потискане на легитимните права на самоопределение.

Но макар да има усложнения и несигурност, един от най-ясните принципи на интеркомунализма е, че на мнозинствата в населението не бива да се разрешава да безчинстват над малцинствата. Централната власт е отговорна за предотвратяване на погромите с всички необходими средства. В този случай военната намеса беше необходима и щеше да бъде по-добре, ако беше дошла по-рано и беше по-решителна. Но сега една интеркомуналистка политика би разделила арменци и азери; би поставила значително военно присъствие помежду им, вместо да окупира територията на някой от тях; би дала зелена светлина и необходимите средства да "отбелязват" своите културни идентичности и да провеждат собствена политика; би вдигнала военния буфер и би позволила географското сливане едва, когато и двете страни се почувстват сигурни да го направят.

Трябва да се прецени дали е изтекла много вода. В случая с Балканските републики, решението си е тяхно. В случая с конфликта между арменци и азери, решението е на централната власт. Физическото отделяне означава трудности за засегнатите населения и икономическа тежест за останалата част от страната, но ескалацията на погромите от все по-добре въоръжени групи би била далеч по-разрушителна и скъпа. Трябва да се отбележи, че продължаването на военното положение в Азербайджан не е същото като военен буфер между провинциите. А неуспехът при пълното взаимно репатриране на застрашените малцинства и от двете страни, означава, че барутният погреб просто чака нова искра. Да обобщим, ако културната политика, която наричаме "интеркомунализъм" беше провеждане от 1917 вместо измамата и културната хомогенизация, изгледите за предотвратяване на отцепването и нуждата от физическо отделяне на съперничещите си общности, както и надеждите за изграждане на географски разнородна федерация от автономни култури с връзки на солидарност, щяха да бъдат далеч по-добри. Но интеркомунализмът нямаше да бъде никакъв политически наръчник, ако изискваше идеално минало. Той е необходим именно когато историческите отношения между общностите далеч не са идеални. Принципите на интеркомунализма са повече или по-малко ясни: 1) защита на малцинствените общности с всички необходими средства, 2) насърчаване на културното разнообразие, 3) отстраняване на опасенията от изчезване чрез гарантиране на всички общности на материалните средства за възпроизвеждане и развиване на тяхната културна идентичност, 4) свобода за нечленуващите в тях да критикуват практиките, които считат за потискащи, но 5) забрана за външна намеса във вътрешните работи на общността, освен гарантиране на свободата на членовете на всяка общност да я напуснат безпрепятствено. Как да се прилагат принципите в действителни обстоятелства и фактите, съпътстващи конкретните ситуации, често ще бъде далеч по-неясно, особено за външни хора.

Гласност - да

Гласността започна просто като прекратяване на постоянните лъжи, в които вече никой не вярваше и вдигането на различни табута. После съветските граждани започнаха да откриват истинската си история и започна издаването на несъществуващи автори и реабилитацията на несъществуващи личности. Това доведе до по-голяма свобода на мисълта и словото, последвани от партийни и съветски избори, които не бяха чак "честни", но поне бяха заредени с възможността за неудобни изненади за кандидатите на управляващите. Наскоро Централният комитет гласува да промени Член 6 на конституцията, който гарантира на Комунистическата партия ръководната роля в съветското общество, а Горбачов промени позицията си срещу легализацията на други партии. На местните избори тази зима се състезават кандидати от партии и групи от целия политически спектър. И е твърде вероятно официалната и фактическа легализация да се разшири до партии, които изповядват неболшевишки пътища в близко бъдеще. В крайна сметка под мотото на гласността, Съветският съюз ще достигне до това, което марксистите традиционно определят като "буржоазно-демократична революция". Казано по-остро, Съветският съюз ще има възможността да излезе от политическия мрак и да застане на относителното слънце на представителната демокрация – 70 години и десетки милиони загинали по-късно.

Всичко това представлява значително подобрение след авторитарното, бюрократично потисничество в политическия живот, започнало през първата година след Октомврийската революция, здраво окопано след Гражданската война по времето на Ленин, доведено до безумни крайности от четвъртвековното варварско господство на Сталин и институционализирано от Брежнев за нови 20 години, след като краткото надзъртане на гласността по времето на Хрушчов беше прекъснато по настояване на неговите "фирмени" спонсори.

Февруарската революция, която свали царя, беше осъществена от широка коалиция политически партии, включително "буржоазно републикански" партии като кадетите, партии на селска основа искащи поземлена реформа като социал-революционерите, градски и селски анархисти и марксисти, както от меншевишкото, така и от болшевишкото крило. Законният политически спектър се свива до левите социал-революционери, анархистите и болшевиките в резултат на Октомврийската революция. До избухването на гражданската война единствената законна партия остават болшевиките. Дали това е могло да се избегне, или не и кой е виновникът, ако изобщо има такъв, няма отношение към факта, че политическият живот е повехнал сериозно още преди гражданската война. Освен в забележителния случай с Никарагуа, където управляващата партия на сандинистите позволи на заклетите си врагове безпрецедентни политически права, гражданските войни се славят с това, че свиват политическите свободи и руската гражданска война не прави изключение. Но след като гражданската война свършва и болшевиките установяват политическа власт над практически цялата бивша царска империя, отговорът на Ленин на народните искания за узаконяване на неболшевишки социалистически партии и исканията за нови избори на съвети, за да се превърнат те в истинска власт, а не във фигуранти от времето на гражданската война, е да изпрати военна част в Кронщат, за да потуши надигналите се гласове. В същото време фракциите вътре в болшевишката партия са забранени и лениновата теория за политическия челен отряд и демократическия централизъм се разгръща в обширна теория на еднопартийната държава. Политическият дебат вътре в болшевишката партия продължава след смъртта на Ленин и в средата на 20-те години, но до 1929 всички фракции са елиминирани освен тази на Сталин.

През следващия четвърт век политическият централизъм достига безумни, непонятни равнища. Според Андрей Сахаров не само, че 10 до 15 милиона души загиват след мъчения екзекуции, глад и болести в печално известния ГУЛАГ, но между 1936 и 1939 повече от 1,2 милиона партийни членове, половината от цялата членска маса, са арестувани – от които повече от 600 000 са екзекутирани или умират в лагери. И това се случва, макар че през 1936 всички несталинистки фракции в партията са отдавна изчезнали! Според прочутата тайна реч на Никита Хрушчов пред Централния комитет на партията през 1956 "от 139 члена и кандидат-члена на Централния комитет на партията, избрани на ХVІІ-тия конгрес, 98 души, тоест 70 процента, са арестувани и разстреляни, най-вече през 1937-38, а от 1 966-те делегати на конгреса с пълен или съвещателен глас 1 108 са арестувани по обвинения в анти-революционна дейност."

Достатъчно подобни факти достигнаха до външния свят и поне очертанията на тази история бяха известни още преди разкритията на Хрушчов. Но тогава Хрушчов се оттегли и Брежнев продължи да крие истината още 20 години. Едва при гласността на съветските граждани беше позволено да открият собствената си история. Но отказът да се достигнат, а да не говорим да се надминат, политическите свободи на "буржоазно-демократичните" революции преди и след гражданската война и абсолютният терор на една полицейска държава, която имаше нужда от наказателна система със средно пет милиона обитатели годишно в продължение на четвърт век – от които 10 процента умираха всяка година от недохранване, болести, екзекуции и самоубийства – е само част от историята. Кореспондентът на Wasgington Post Дейвид Ремник е прав, когато отбелязва:

Изборният ден в Съветския съюз през последните седем десетилетия беше може би най-жалкият ритуал на тоталитарната система. Местните комунистически водачи съставяха листа с кандидати, а партийните "агитатори" набираха гласовете с надеждата да изпълнят своя дълг да поведат, подмамят или подкарат с маршова стъпка цялото възрастно население на града към избирателната урна за една оживена демонстрация на идеологическо единодушие.

Според Валентина Сотникова, идеологически секретар на Тулския комитет на Комунистическата партия, "никой не гледаше сериозно на изборите. Хората бяха напълно отчуждени. Беше ритуал, като първомайската манифестация. Беше празник, нещо за вършене, оправдание за почивния ден."

Всичко това се променя с изборите през 1990. Като отразява местните предизборни кампании, които оприличава на "президентските първични избори в славянски вариант", през март в Руската, Белоруската и Украинската републики, Дейвид Ремник съобщава, че в Украина съотношението кандидати-места е повече от 7 към 1, в Русия е повече от 6 към 1, а в Белорусия е около 3.5 към 1. И макар 85 процента от кандидатите за съветници да са членове на Комунистическата партия, те включват и членове на Демократична платформа, вътрешната опозиционна фракция, чиято програма беше публикувана в "Правда" в деня преди изборите. А много от другите кандидати на партията също принадлежат към независими опозиционни групи. Във всеки случай, кандидатите варират от "офицери от КГБ до свещеници дисиденти и от руски националисти до социалдемократи." Високият интерес не може да бъде приписан на стремежи към независимост, тъй като това е "сърцето" на Русия. Вместо това гласоподавателите задават въпроса: "Защо болниците ни са толкова мръсни и трябва да даваме рушвет на сестрите за обезболяващи или допълнително одеало? Защо все повече и повече бездомни и наркомани спят по подлезите на гарите? Защо няма месо? Няма бензин? Защо въздухът се вижда, а не се диша?" Всъщност най-големият въпрос в някои райони на Украина и Белорусия е Чернобилският инцидент и неговите последствия. Страстите са толкова нажежени, че съветниците в Съветска Украина гласуват постепенно да се изключат останалите четири реактора. Дебатите се въртят около адекватни програми за пречистване и обезщетения за жертвите.

Във всяко мероприятие, макар да няма спор, че гласността започва като революция отгоре, тя после се превръща в опиянението, от което се правят революциите. Това не значи, че гласността е постигнала демокрация на участието, нито пък че е имала такава цел. Нито пък значи, че ограничените постижения на гласността са осигурени. Но идеята, че еднопартийните държави и партиите "челни отряди", управлявани от "демократичен централизъм" са политически прогресивни, е мъртва. Повече от всичко друго, източноевропейските революции от 1989 бяха гигантски референдум, отхвърлящ така наречения "политически марксизъм-ленинизъм". Под това разбираме възгледите за политическия живот, споделяни от всички марксисти-ленинисти, които провъзгласяват "диктатурата на пролетариата", политическия авангардизъм, еднопартийната държава и вътрешния демократичен централизъм като напредък спрямо "буржоазната демокрация". Напротив, марксистко-ленинисткият възглед за политическия живот е и винаги е бил рецепта за катастрофа, бил той изповядван от членове на "управляващите партии" на Изток или от опозиционните партии и фракции на Запад, от сталинисти или троцкисти, от маоисти или дори геваристи.

Поставянето извън закона на всички партии, освен единствения "челен отряд", управляван чрез "демократически централизъм", няма нищо общо с демокрацията, освен нейното унищожаване. Тези политически институции систематично потискат поривите за участие във властта, насърчават всеобща пасивност и пораждат авторитаризъм, бюрократизъм и корупция. Думата "демократически" в "демократически централизъм" е като думата "свобода" в "свободно предприемачество". Също както "свободно предприемачество" означава липсата на свобода за мнозинството, което трябва да работи за други, "демократическият централизъм" означава липсата на демокрация за всички, освен за ръководството на партията. Повече от всичко останало и особено от всевъзможните икономически несполуки, провалът на "политическият марксизъм-ленинизъм" стои в сърцевината на революциите от 1989.

Но преди да преминем от политиката към икономиката, едно предупреждение. Горбачов не отприщи гласността, за да я превърне в демокрация на участието. А ние на Запад знаем много добре, че представителната демокрация може да бъде преобразена в система, която възпроизвежда потискащите обществени отношения, поддържа несправедливи привилегии и разрушава, вместо да улеснява възможностите за демокрация на участието. Докато наблюдаваме гласността в Съветския съюз и еволюцията на политическия живот в Източна Европа, съдбовният въпрос е дали обикновените хора все повече могат да формулират и изразяват своята политическа воля или информацията, средставата за изразяване и изборът на кандидатите все повече става изключително право на обществената върхушка. В Съветския съюз пристрастието на Горбачов към "силна" президентска система по американски образец, вместо европейската парламентарна система, е тревожна. Степента, до която местните политически групи, които извършиха революциите в Източна Европа, се заменят от имитации на традиционните западноевропейски партии с наближаването на изборите, е обезсърчаваща. Но може би най-интересно за наблюдение ще бъде преобразуването на медиите.

Оруеловото министерство на пропагандата е умряло или умира, но какво ще го замени? Ако обикновените граждани нямат достъп до медиите, ако гражданските политически организации не могат да очертават проблемите и възможните решения, ако способността да се изразяват мнения не бъде организирана демократично и честно, революцията към демокрация не може да успее. Ако новата върхушка се научи от своите западни колеги как да плете една безкрайно по-фина лъжа – ако "Правда" бъде заменена от "Ню Йорк Таймс" – победата на "зрялата" и "отговорна" демокрация ще бъде огласена и ще отеква между самохвалните медийни империи на Изток и Запад, – но демокрацията на участието ще се отдалечи, а битката за демокрация ще трябва да почака някой бъдещ ден. Да определяш какво да се мисли, вместо насилствено да поднасяш лъжи за истини, е промяна на формата, но не на съдържанието.

Перестройка - не

А сега най-лошото. Не само, че новите полски и унгарски правителства прегърнаха най-самоунищожителната форма на капитализъм, зависим от чужди капитали, върлия лесеферизъм и го придружиха с безумния консенсус, че те са твърде "бедни", за да могат да си позволят социална защитна мрежа; не само че другите нови правителства в Източна Европа се движат бързо в същата посока; не само, че идеите за работническото самоуправление, екологичното планиране, защитата на работническото здраве и сигурност и защитата на потребителите изчезват от дебата в цяла Източна Европа, но перестройката, движението за икономически реформи в Съветския съюз, започнало като изрично отрицание на социалистическите принципи на икономиката и – ако се задържат текущите тенденции – ще свърши или с рационализиран координаторизъм или с капитализъм.

В частност, икономическата програма, въведена на 1 януари от новото полско правителство, може да бъде по-голямо разочарование, а най-малкото е по-лоша от проектопрограмата, одобрена от Министерския съвет на 9 октомври, която гласи:

Успоредно с усилията за възпиране на инфлацията, правителството трябва да предприеме стъпки за пълна промяна на икономическата система. Това трябва да стане с въвеждане на институции на пазарната икономика, които са се доказали в развитите западни страни. Основни моменти трябва да бъдат: 1) промяна на собствеността, да се направи структурата на собствеността сходна с тази на промишлено развитите страни; 2) прилагане на пълен пазарен механизъм, особено свобода на ценоопределяне и елиминаране на дажбите; 3) отваряне на икономиката към света чрез въвеждане на конвертируема злота, което ще позволи увеличаване на вътрешната конкуренция и ще допусне рационална специализация; 4) реформа на банковата система и правилата на парично-кредитната политика, която да кореспондира със строгите банкови критерии; 5) създаване на капиталов пазар; и 6) създаване на пазар на труда.

Анти-инфлационната програма, за която става дума по-горе, се състои в:

Намаляване на субсидията за въгледобива, намаляване на броя субсидирани хранителни продукти и селскостопански суровини, прекратяване на вноските от централния в местните бюджети и модифициране на правилата за индексация на заплатите с цел възпиране на инфлационното покачване на заплатите; [като същевременно] се елиминират максималните цени.

Вероятно, след като Министерският съвет е предрекъл в същия документ "в началото, след въвеждане на тези мерки, със сигурност ще има бърз скок на цените и спад в статистическия индекс на реалните доходи", те не са били разочаровани от 70 процентната инфлация и 40 процентното намаляване на реалните доходи през първите 30 дни на програмата!

Програмата за приватизация е не по-малко изчерпателна:

Материалните активи на държавата ще бъдат продадени, включително сгради, земи и строителни площадки, цехове и търговски обекти, държавните ценни книжа на съществуващите фирми, производствените мощности на ликвидираните предприятия и прекратените проекти с централно финансиране, едновременно с приватизацията на предприяятията.

Но ако някой случайно се опасява от "пожарна продажба", Министерският съвет уверява, че ще има "пълно спазване на закона за публичните търгове" и продължава: "правителството ще направи постъпки за вдигане на съответните ограничения за размера на частните стопанства и ще ревизира другите закони, отнасящи се до търговията със земя с оглед отстраняване на всички ненужни пречки". И "правителството ще направи постъпки за отстраняване на ограниченията в свободата на: стопанисване на сгради и жилищни площи, строеж на сгради за продажба, определяне на наеми и такси по пазарен принцип". Значи не само бъдещите полски капиталисти, ами и бъдещите полски земевладелци и рентиери ще имат повод да заемат позиция на стартовата линия на 1 януари. И да гледат да заемат добра позиция, защото няма закон, който да ограничава местата в голямата полска лотария на 1 януари само до аматьорите. В тази олимпиада право на участие имат и професионалистите: "чуждестранни инвеститори ще могат да купуват дялове в полските предприятия, а също и да създават предприятия изцяло с чуждестранно участие".

Цитираме в цялост, за да подчертаем магнитута на този разгром, а също и тъй като цитираното дава доста точни индикации за това какво се случва и в Унгария. Още повече – това ясно е е посоката, към която са се запътили Чехословакия, България и Румъния, а и това, което предстои на съветската икономика ако перестройката се провали. Перестройката е стратегия за придвижване от една форма на не-капиталистическа и не-социалистическа икономика към друга. Тази стратегия е забележително далновидна, но доста рискована. Тя може да се провали ако: (1) основни черти на реформата са блокирани и традиционната икономика е вналожена отново; (2) силите, освободени от перестройката и още по-разрушителната политика на "Гласност" доведат до реставрация на капитализма; или (3) освободените обществени сили доведат до истински социализъм (най-малко вероятната но единствено желаната възможност).

Горбачов първоначално представяше перестройката като съживяване на съветската икономика. Тази поза се диктивуаше от основната пречка по онова време: партийните апаратчици и плановите бюрократи, както и от мениджърите на по-малко продуктивните предприятия. В комбинация "Гласност" и перестройката директно заплашваха материалните привилегии на това, което Горбачов смяташе за непродуктивен елит, който не само доминираше властовите структури на старата политическа и икономическа система, но дълго легитимираше управлението си, прикривайки се зад социалистическа реторика и отстъпки към сигурността на работниците. И така първата задача на Горбачов беше да убеди консервативната си опозиция и да направи трудно за тях мобилизирането на сантименти в работническата класа срещу перестройката. Сега, когато консервативната опозиция е в безпорядък, той говори за "съживяване на социализма" доста по-рядко. Но далеч от "съживяването на социализма", перестройката експлицитно отхвърля фундаменталните правила и цели на социалистическата икономика.

Истинският социализъм ще бъде базиран на система, в която демократично организирани работници и потребители участват в планирането на техните общи икономически начинания в светлината на пълно знание за социалните ефекти на техните решения. Докато старата съветска система на бюрократично, централизирано планиране не беше нито демократична, нито ефективна, нито въвличаше хората да участват, перестройката експлицитно отхвърля целта на социалистическото планиране. В своята книга, "Перестройка", публикувана през 1987, Горбачов пише:

"Реформата е базирана на драматично увеличаване на независимостта на предприятията и асоциациите, техния преход към пълна само-отговорност и само-финансиране... Сега те ще са напълно отговорни за ефективното управление и крайните резултати. В тази връзка, радикална реорганизация на централизираното икономическо управление е предвидено в интерес на фирмите. Ние ще освободим централното управление от оперативните функции да управляват предприятията."

Перестройката е програма за замяна на бюрократичното планиране с пазари и конкуренция, не със социалистическо планиране и сътрудничество.

Истинският социализъм ще е базиран на принципа "От всеки според способностите, на всеки според нуждите". Социалистическата икономика няма да смята различията в късмета, работното място, таланта и подготовката и обучение за социална отколкото,а не за лична сметка като легитимни основания за различно възнаграждение. При социализма личните жертви в интерес на обществото или усилията ще бъдат възнаграждаване на ефективен и справедлив принцип докато взаимното доверие и солидарност се окажат достатъчни да позволят разпределение изцяло според нуждите.

Важно е да е ясно, че докато сантименталността към социалистическите принципи за разпределение съществуваха в първите години след Руската революция, (1) социалистическите принципи за разпределение никога не са били практикувани от което и да е болшевишко правителство; (2) Сталин се придвижи в точно обратната посока по време на насилствената индустриализация, когато квалифицираният труд беше недостатъчен; и (3) Сталин беше първият, които използва фразата "изравнители" като епитет, насочен срещу опонентите му, т.е. срещу съвременниците му, които дръзнаха да подкрепят социалистическите принципи за разпределение. И така, Горбачов вместо да поправи "изравнителните грешки на Сталин", както той се изразява, е напълно в анти-социалистическата традиция на рационализиране на несправедливите неравенства. Горбачов пише:

"Изравнителни нагласи се появят и от време на време дори и днес. Някои граждани разбираха поканата за социална справедливост като "изравняване на всички". Но това, което ние ценим най-много е участие на гражданите в управлението на страната - таланта на един писател, учен, или всеки друг гражданин. На този етап ние искаме да бъде съвсем ясно: социализмът няма нищо общо с изравняването... Много е казано за предимствата и привилегиите за идндивиди и групи от хора. Имаме предимства и привилегии, които са създадени от държавата и те се отпускат въз основа на количеството и качеството на работата."

Истинският социализъм ще застава и зад правата на всеки гражданин на социално полезна работа. Но Горбачов ни предупреждава, че "високото ниво на социални протекции в нашето общество... прави някои хора готованковци" и се оплаква, че "държавата е поела ангажимент за осигуряване на заетост [така че] дори на човек, освободен поради мързеливост или нарушаване на трудовата дисциплина трябва да му се даде друга работа".

Но нашата идея не е, че Горбачов е поредния съветски лидер, който е предал социалистическите принципи. Горбачов казва всички тези неща, защото перестройката го изисква. Перестройката е процес на преминаване от една не-социалистическа система към друга не-социалистическа система. След като новата система ще бъде базирана на пазари, а не на планиране и не може да функционира последователно ако заплатите са определени политически, а не конкурентно, перестройката означава избягване от останките от социалистическата идеология, която помогна за задържане на обществения договор при старата система, но която е контрапродуктивна при новата система и е пречка за раждането ѝ.

Традиционната форма на координаторска икономика комбинира йерархични отношения на производство с бюрократично, централизирано планиране. Общественият договор, който задържеше системата в Съветския съюз за над 60 години, включваше сигурност за работата и неясна и съмнителна система на заплатите, която на думи стоеше зад социалистическите ценности в замяна на търпимост от работниците за тяхното отнемане на икономически права и толерантност към официалната и неофициалната корупция. Това беше традиционната координаторска икономика: икономика без капиталисти, но с управляваща класа от плановици, администратори и други концептуали работници (или координатори), които контролираха вземането на решения в икономиката най-вече с оглед на техния интерес. Можем да наречем тази икономика "Координаторизъм 1", държавно-управлявана, централизирано планирана икономика с публични предприятия.

Перестройката е стратегия за придвижване от "Координаторизъм 1" към по-изкусен, по-хлъзгав и по-конкурентен "Координаторизъм 2". Новата версия на координаторизма ще запази йерархичните отношения в производството, но ще включва разпределение, определено по-скоро от свободните пазари, отколкото от планирането. Това ще бъде държавно-управлявана, пазарна икономика с публични предприятия. Но Кооринаторизъм 2 ще изисква и нов обществен договор. И по-специално, част от идеологическите основи на стария обществен договор ще бъдат  нефункционални при  Координаторизъм 2. Кооринаторизмът  може да оперира в съзвучие със система на заплатите и цените, които са политически компромиси, създадени едновременно да възнаграждават елитите и да успокояват "масите", след като решенията за производството при централизирано планиране не е нужно да са базирани на заплатите и цените. Т.е. разпределението на ресурсите и производствените решения при Кооринаторизъм 1 могат да бъдат вземани независимо от заплатите и цените, които поради тази причина имат чисто преразпределителна роля.

Но при Координаторизъм 2 заплатите и цените неизбежно имат както разпределителна, така и дистрибутивна роля. И ако заплатите, цените на ресурсите и разходите, базирани на тях, не отразяват сравнителнните продуктивности, резултиращите от тях икономически решения ще бъдат неефективни. Оттук възниква необходимостта да се изгради нов обществен договор, който отменя сигурността на заетостта сигурност и избягва икономическите възнаграждения въз основа на усилията или нуждите в полза на възнаграждаването за изпълнението единствено според рентабилността на производството.

Инцидентно това обяснява един чест безсмислен аргумент от популярната преса. Често е споменавано, че ако са били въведени пълни отчитания на разходите, 40 до 50 процента от икономическите предприятия в СССР, Полша, Унгария и т.н. щяха да банкрутират. Резултатът е, че тези икономики са абсолютно "забатачени" и според подхода на ефективността около половината икономика трябва да бъде закрита. Но не се изисква нищо подобно. Ако пълното отчитане на разходите при съветските, полските или унгарските цени беше въведено в Западна Германия, Франция или САЩ, 30 до 40 процента от нашите предприятия също щяха да банкрутират. Ключът са цените, които при източноевропейските икономики все още са стария политически компромис, дистрибутивните цени при Координаторизъм 1. Не само че източноевропейските икономики не са толкова "забатачени", колкото западните медии и западните бизнеси, които наддават за тези предприятия, искат ние и източноевропейците да вярваме; но да се затворят тези предприятия ще е най-дръзкото дело досега. Само защото една полска въгледобивна мина или стоманолеярна не е толкова продуктивна колкото западните, не значи че тя не прави позитивен нетен социален принос. Обикновено това хората да работят, дори и бедно е по-ефективно отколкото да не работят изобщо!

Ако "ценовата реформа" е предпоставка за кохерентна икономика на Коориднаторизъм 2, защо Горбачов се бави? Отговорът трябва да е ясен. Чистата, техническа фраза "ценова реформа" означава разваляне на стария обществен договор и създаването на нов. Това са трудни политически задачи, изискващи обезпокоителни преговори, особено когато важна част от съветските елити заедно с мнозинството от работническата класа ще загубят при промяната, поне в краткосрочен план.

Трудността и опасността очевидно са били толкова големи, че дори и на огромната икономическа цена да имаш не-икономическа система в СССР от 1986, Горбачов отлага критичната ценова реформа почти за пет години. Хората не очакват старата система да остане, но не са сигурни дали новата ще дойде. Части от старата система остават, но само части от новата са въведени. Истинската икономика е хаотична, защото няма съгласувана система от стимули. Когато никой не знае какво да очаква или за какво ще бъдат възнаграждавани или наказвани, хората не правят нищо. А когато хората не правят нищо, има икономическа криза.

Противно на популярните и професионалните мнения, икономиките от типа Координаторизъм 1 не бяха в нищо подобно на заплашваща системата икономическа криза преди настъпването на перестройката. Имаше политическа криза на универсално приетото лицемерие в СССР. И дългоочаквана криза на империализма в Източна Европа, на която политически банкрутирали марионетни режими отговориха през 70те и 80те с опити да омиротворят техните субекти с масивни кредити от запада, генерирайки по този начин дългова криза. Но традиционните координаторски икономики не генерираха дупки с нормалните операции. Полската икономика беше в пълна криза към 1989, защото поляците бяха в забавяща стачка срещу военното управление от 1981 година. И съветската икономика сега е в криза не защото никой не е знаел какво да прави за повече от четири години. Но за разлика от Полша и до 1985 в СССР традиционните координаторски икономики работеха малко или много както винаги са работели. Това, което беше обезпокоително бе, че след десетилетия на изпреварване на западните партньори, в началото на 80те техните нива на растеж се потопиха под тези на Запада.  И в по-качествено отношение, най-важната технологична революция след индустриалната революция се случваше на Запад, а не на Изток.

Всичко това беше достатъчно, за да инжектира Горбачов и неговите далекогледи съюзници с чувтсво на отчаяние, водейки ги до иницииране на предварителни стачки, за да променят Координаторизъм 1 към Координаторизъм 2 преди относителния икономически упадък да се е влошил. Но да се интерпетират по-ниските позитивни нива на икономически растеж все едно са негативни и са свидетелства за икономическа криза е измамно. Съветската икономика беше зад тази на САЩ през 1920, но съвсем не толкова през 1980. Това обяснява "пропастта в лукса" и незавидните сравнения на произволен брой икономически показатели. От 1985 г. съветската икономика е в криза, тъй като е на кръстопът, царство на мечтите и  няма да излезе от кризата, докато една съгласувана система не се задържи.

Във всеки случай, докато Координаторизъм 1 може повърхностно да наподобява социализъм в няколко определени аспекта (някои хора бъркат бюрократичното, централизирано планиране с демократично планиране чрез участие), то Координаторизъм 2 съвсем не прилича на социализма, освен по отношение на публичната собственост. Разбира се, разликата между капитализма и координаторизма по същество е разликата между управляващата класа въз основа на монопол върху собствеността на средствата за производство и управляващата класа въз основа на монопол върху икономическата информация и административния контрол върху средствата за производство. Ето защо най-повърхностното сходство между координаторизма и социализма, липсата на капиталисти, е неизбежно. Но Координаторизъм 2 не е икономика, в която работниците и потребителите участват в демократичното планиране на съвместните им усилия и в която икономическите възнаграждения са базирани на усилия или на жертви за общото благо, също както и Координаторизъм 1.

Изправяйки се пред коша за боклук

Скорошните събития в СССР и Източна Европа не само определиха маршрута на комунистическите апаратчици там, но също и на част от "левите" на Запад. И това помага да се обясни защо на някои анти-империалисти им е трудно да празнуват големите анти-империалистически победи на 1989. Независимо дали тези на Запад, които са подкрепяли "политическия марксизъм-ленинизъм" изберат да се изправят пред фактите, присъдата е дадена. Милиард и половина души, от Берлинската стена до Берингово море, от Будапеща до Пекин, след като са изпитали различни версии на този политически дневен ред за 40 до 70 години, гласуваха с "ньет". Гласът на гласуването беше толкова оглушителен, че нямаше покана за вдигане на ръка.

Политическите парии на Запад, които продължават да изповядват тези политики  само гарантират собствената си продължаваща неуместност. Това не е нещо ново, тъй като нито една партия, придържаща се политически към марксизма-ленинизма, няма сподвижници сред това, което те приемат като "маси" в която и да е страна, чиито граждани се радват на ограничените плодове на "буржоазната демокрация". Въпреки че не винаги е било така, това определено беше вече ситуацията преди революциите от 1989. От друга страна, досега Марксистко-Ленинистките секти в общи линии бяха смятани за част от "Лявото" на Запад. Това означава, че "гласът" в рамките на Левицата е значително по-неясен, отколкото гласът на гражданството като цяло в общество, ползващо се с ограничените плодове на представителната демокрация. В западното Ляво марксистко-ленинистката опозиция на капиталистическата експлоатация се считаше за достатъчно основание за включването им в широки прогресивни съюзи. В действителност, марксистите-ленинисти описваха себе си не само като част от Лявото, а като негов авангард. За да добави още към това объркване, репресивният държавен апарат и казионните медии често предоставят този статут на Марксистко-Ленинистките секти, отделяйки ги за и давайки им специално третиране. Но това не се прави защото Марксистко-Ленинистките секти са най-опасната заплаха за буржоазното управление. Това се прави, защото фокусирането върху тях прави най-добрия "медиен театър", задълбочавайки причината за буржоазната идеологическа хегемония, давайки на тези секти роли в техните управляващи партийни прототипи и спонсори, които заедно заплашват демократичните ни свободи.

Това не е есе за стратегии, изграждане на коалиции и алианси. И ние не предлагаме просто формули. Въпреки това вярваме, че най-очевидните уроци от революциите през 1989 са, че политическия Марксизъм-Ленинизъм е стъпка назад от репрезентативната демокрация и че координаторизма и социализма са две много различни неща. Западната левица трябва да осъзнае и действа по тези уроци. Вместо преход от буржоазна демокрация към демокрация с участие на хората, политическия Марксизъм-Ленинизъм е общо намаление на ограничените победи от Американската и Френската революция – стъпка назад към политическите средни векове. Вместо преход от капитализъм към социализъм – т.е. работническо колективно участващо управление – икономическия Марксизъм-Ленинизъм е преход от капитализма към координаторизма, което означава управление на плановици, мениджъри, интелектуални елити и технократи като цяло. Може би скорошните събития могат да помогнат на Левицата в "буржоазните демократични" общества да видят тези неща толкова ясно, колкото ги вижда населението, което те искат да предвождат.

Заедно с "политическия Марксизъм-Ленинизъм" традиционната версия на централизирано планираната координаторска икономика е определена. Все още е неясно дали перестройката ще успее да замени Координаторизъм 1 в СССР с Координаторизъм 2, конструирайки пазарна система със значително по-конкурентен натиск върху мениджърите и по-голяма тояга на безработицата, както и по-големи моркови под формата на по-големи разлики в заплатите на работниците. Голяма част от Западна Европа вече направи жабешки скок през Координаторизъм 2 към пълнокръвна реставрация на капитализма. Още повече, дали следващия опит за координаторска реформа в Съветския Съюз ще се окаже също толкова анемичен като предишните, може да е по-скоро последното. Въпреки че Координаторизъм 2 не е съществено по-нисш от капитализма на основата на ефективност и може би е по-добър по отношение на справедливостта, той няма нищо общо със социализма и е още по-трудно да се обърка с вида икономика, който социалисти намират за желателен, отколкото Координаторизъм 1. Вместо опит за "съживяване на социализма", перестройката беше и е опит да се отрекат изцяло социалистическите цели с оглед да се съживи координаторизма.

Радваме се, че повече от 100 милиона източноевропейци и повече от 250 милиона съветски граждани най-накрая започват да са свободни да избират, ние също така съжаляваме, че те със сигурност ще направят някои лоши избори, поне в краткосрочен план. Източна Европа отново постигна политическа независимост и бързо се присъединява повторно към капиталистическата световна икономика в своята обичайна подчинена позиция. Съветският Съюз, заменяйки зависима капиталистическа икономика с координаторска икономика, се провали да направи дори и "буржоазна демократична революция" след свалянето на царизма. Надяваме се че Съветският Съюз сега се присъединява към онези народи, които се радват на ограничените плодове на репрезентативната демокрация и може да направи това без да се разпадне на дузина обеднели враждуващи народи. Но независимо дали Съюза се е насочил към по-гладка и изкусна координаторска система на класово управление или към капитализъм, властта захвърли всички претенции, че преследва социалистически икономически цели.

На финала е важно да разберем защо има толкова малък обществен сантимент на Изток към социализма. Най-лошото от писанията на Маркс – познато като "ортодоксален Марксизъм" на тези от нас, които са отделили времето да го разберат преди да го отхвърлят и просто като "Марксизъм" за повече от 99% от човечеството – са били използвани, за да оправдаят и рационализират политическия авторитаризъм и координаторските експлоатации в Източна Европа и СССР. Всички освободителни, не-марксистки, социалистически течения в Левицата бяха потиснати изцяло. Как някой може да очаква жертвите на тази индоктринация да се обърнат към нещо, наречено "социализъм" и да погледнат отвъд представителната демокрация за отговори на проблемите си, ако имаше ясно артикулирана и жизнеспособна алтернативна на капитализма, която те да разгледат?

Голяма част от западната Левица ги разочарова, отказвайки да признае поквареността на тяхната позиция и причините за нея. Цялата западна Левица ги разочарова, доказвайки че е неспособна да концептуализира, артикулира и проектира жизнеспособен социалистически икономически модел и жизнеспособни хуманистки културни, политически и семейни модели в условия, където свободата да се осъществят беше доста по-голяма от тази при нашите братя и сестри на Изток. Но много неща се променят, включително и факта, че тези, които търсят хуманистични цели на Изток, ще имат много повече пространство за работа, отколкото когато и да било преди.

Z Net
Превод: Александър Ванчев и Петър