капитализъм

Студенти по икономика от Университета в Манчестър предлагат основно преразглеждане на ортодоксалното обучение и приемане на алтернативни теории

Малко мейнстрийм икономисти предрекоха глобалния финансов крах от 2008 г., а академичните среди бяха обвинени в поведение на мажоретки заради заплетените финансови модели в основата на кризата. Все повече студенти по икономика подготвят тиха революция срещу ортодоксалното обучение, заявявайки че алтернативните начини на мислене са изтикани в ъгъла.

Въпреки новините за излизане на САЩ от кризата, белязано от бум на фондовата борса и за постепенно възстановяване на големите световни икономики, кризата е далеч от приключила. В настоящата статия ще видим, че 76% от американците живеят както голяма част от българите - от заплата до заплата. Всъщност от онази част от българите, които все пак имат работа и не са под линията на бедността (у нас към края на 2012 г. под нея са 1.7 млн души, т.е. 24%). - бел. ред.

Около 3/4 от американците живеят от заплата до заплата. Те не разполагат със спестявания или ако имат такива, те са малки. Това показва изследване на Bankrate.com от изминалия понеделник (18 ноември).

... а държавата е инструмент на капитализма.

Публикуваме този превод във връзка с надигащата се през последните седмици вълна на ксенофобски, расистки и нео-нацистки настроения и престъпления в страната ни. За нас животът след капитализма, централизираното планиране, държавата и представителната демокрация съвсем ЕСТЕСТВЕНО е И живот след расизма, ксенофобията, сексизма, хомофобията, нео-нацизма, фашизма и видизма. Той по никакъв начин не би могъл да бъде друг. За нас е немислимо в 21 век вид, който смята себе си за цивилизован, да попада отново в капана на пободни примитивни идеологии...

Публикуваме тази новина, която макар и от април 2013 г. е особено актуална и днес, в контекста на предстоящия Бюджет 2014. Тя за пореден път доказва фалшивостта на икономическата "наука", която доминира всички сфери на живота ни и има претенции за научна обоснованост. В действителност обаче тя не представлява нищо повече от фундаменталистка идеология - идеологията на пазарната икономика - не по-различна от останалите видове религиозен фанатизъм. Както ще видите по-долу в новината, при доказване на очевидната им грешка, авторите на теорията Кармен Рейнхарт и Кенет Рогоф заявяват, че изводите им са вярни въпреки липсата на доказателства в подкрепа на тезата им. Как точно изводи, базирани на доказано грешни данни, анализи и изследвания могат да бъдат вярни?

Как един студент победи в спор видни икономисти по въпроса с дълговете. Кармен Рейнхарт и Кенет Рогоф са допуснали груби грешки при изчисляването на широко цитираното им изследване от 2010 г.

Дисциплина, вдъхновена от поведенческата психология

Дълго време класическите икономисти изработваха моделите си, сякаш хората са сметачни машини. Това доведе до провал. Вдъхновена от психологията, т. нар. поведенческа икономика изучава реакциите и решенията ни, с цел да ги предвиди и повлияе с умело насърчение. Едно леко "подбутване" било достатъчно, за да бъдат вкарани в правия път работниците и потребителите.

ДОМИНИРАЩАТА икономическа теория, наречена "неокласическа", преживява трудни дни. Излязоха наяве не само кръвосмесителните връзки на корифеите ѝ с финансовите институции [1], но и отговорността им за последната криза. Неоспоримите специалисти по тази дисциплина имаха навика да обясняват, че саморегулацията доказва своята правота чрез съвършената ефективност на пазара, която пък произтича от строгата рационалност на действащите лица. Приказка за послушни деца, опровергана от финансовата криза.

През 1855 г. вождът на индианското племе Дувамиш – Сиатъл – пише писмо до президента на САЩ – Франклин, в отговор на предложението му да закупи земята, обитавана от племето тогава:

"Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?... Знаем, че белият човек не разбира нашия начин на живот. За него е безразлично едно или друго парче земя, защото той е странник, който идва в нощта, за да открадне от земята каквото му е нужно. Земята за него не е брат, а е враг, когато я завладее я напуска и продължава своя път. Оставя зад себе си гробовете на своите родители, без това да има за него значение. Отстранява от земята своите синове, без това да го афектира! Забравя гроба на баща си и правата на своите синове. Отнася се към майка си земята и брат си небето като към неща, които се купуват, продават и крадат. Незадоволимият му апетит ще унищожи земята и ще остави след себе си само пустиня!... Земята не принадлежи на човека, а той принадлежи на нея! Той не е създател на живота, а е само една брънка от него! Всичко, което прави срещу природата, го прави срещу себе си... Знаем и че всички неща са свързани, както кръвта, която свързва една фамилия!... Ако замърсявате постоянно леглото в което спите, ще умрете някоя нощ, задушени от мръсотията си... Тогава ще попитаме: 'Къде е гъстата гора? Няма я.... Къде е орелът? Няма го, изчезна!' И тук свършва животът и започва борбата за оцеляване!"

Да напишеш анализ на случващото се в българското обществено пространство след тези думи на вожда Сиатъл е трудно... И натъжаващо, защото в действителност цялата тема за пореден път бе рамкирана в логиката на капитализма и експлоатацията на природата от човека с характерния отенък на сблъсък на национални принадлежности и техните права в рамките на пазара и държавата.

Как американците изгубиха допир с реалността? Какво ги направи толкова уязвими за манипулация и политическа и медийна дезинформация? Без съмнение, корпоративните медии изиграха голяма роля в контролирането на възприятията, и пак има нещо по-дълбоко в цялата работа. Основната причина за пасивността и апатията на масите може да бъде по-добре разбрана след поглед върху конкретна конфигурация на Аз-а, която се появява в западната история.

В Конструиране на Аз-а, конструиране на Америка, психоаналитикът Филип Къшман анализира как в периода след ВСВ (1) в САЩ, модерната индустриализация пречупи традиционните социални връзки и реструктурира реалността на общността. От това, твърди той, се появи специфична конфигурация на Аз-а. Къшман я нарича "празният Аз" – "ограниченият, властнически Аз" – и описва как този празен Аз "има специфични психологически ограничения, чувство за лично представителство, което се намира вътре, и желание да манипулира външния свят в полза на собствения си интерес" (2). Къшман допълнително характеризира този празен Аз като такъв, който "преживява значително отсъствие на общностност, традиции и споделени значения – Аз, който преживява тези социални липси и техните последствия за "вътрешността" като липса на лична убеденост и стойност; същност, която олицетворява отсъствията, самотата и разочарованията на живота като хроничен, недиференциран, емоционален глад.

В последните години доста официални и неофициални ирландски медии и интернет-блогове пишат за последиците от строителния бум в република Ирландия. Надуването на строителния "балон" започна през 2001-2002 г., достигна връхната си точка през 2006 г. и, разбира се, се спука с идването на Глобалната икономическа криза през 2008 г. Днес водещата новина е, че миналата година ирландското правителство одобри нов Устройствен план, който предвижда разрушаването на 200 квартала ново строителство, в които има недовършени сгради, и възстановяването на освободените терени като земеделска земя.

За какво става въпрос всъщност?

Валентин (Вал) Тодоров е писател фантаст, режисьор и съосновател на "Индимедия - България". След 1991 г. живее 20 години в САЩ, а от година - в България. Като активист е участвал в множество протести, сред които на движението "Окупирай" в Тампа, Флорида, както и у нас.

Имате богат опит в протести в различни страни. Въпреки че характерът на движението "Окупирай" се различава от този на гражданското недоволство в България през последните дни, можем ли да направим паралел между събитията?

- Движението "Окупирай" в САЩ и по света, движението на "Възмутените" в Испания, движението "Пряка демокрация сега" в Гърция, движенията от Арабската пролет, гражданското недоволство и протести по света и в България имат общ корен: въставането срещу локалните прояви на съвременната глобализирана система на неолиберален капитализъм. Логично е, когато всички пациенти страдат от една и съща заразна болест, симптомите и реакциите да си приличат. От друга страна, в различните държави конкретните поводи и прояви зависят от местните обстоятелства, политическата култура и опита в такива бързо възникващи и спонтанни социални процеси.

Публикуваме интервюто за в-к "Капитал" с Мария Иванчева (социален център "Хаспел") и Вал Тодоров ("Живот след капитализма"), направено на 27.02.2013 г. от журналистката Люба Йорданова по повод настоящите протести и процеси, пътя след тях, системната криза на настоящата политико-икономическа и социална система и възможните алтернативи отвъд нея.

Свали аудио-файла (.wav; 68 мин)

Джон Холоуей, автор на "Пропукай капитализма" и "Промени света без да взимаш властта", твърди, че нашият отговор на глобалната икономическа криза трябва да е създаването на пространства извън капитализма, а не искания да ни експлоатира по-добре.

Ние сме кризата на капитала и сме горди от това. Стига сме обвинявали капиталистите за тази криза! Самата представа е не само абсурдна, но опасна. Тя ни превръща в жертви.

Капиталът е отношение на господство. Кризата на капитала е криза на господството. Господарите не съумяват да подчиняват ефикасно. А после излизаме на улицата и им казваме, че вината е тяхна! Да не би да казваме, че трябва да ни доминират по-ефективно?

По-добре е да възприемем по-простото обяснение и кажем, че ако отношението на господство е в криза, то това е защото подчинените не се унижават достатъчно. Несъответността на нашето подчинение е причината за кризата.

Най-същественото постижение на неолиберализацията беше да преразпредели, вместо да създаде богатства и доходи. На много места дадох описание на основният механизъм, чрез който това бива постигнато, като нарекох механизма „натрупване чрез отнемане на собственост”.

Натрупването чрез отнемане на собственост има четири основни компонента:

1. Приватизация и превръщане на всичко в стока. Корпоратизирането, превръщането  в стока и приватизацията на това, което досега е било обществена собственост, е важна черта на неолибералния проект. Неговата основна цел е да отвори нови полета за натрупване на капитал в области, които до сега са били приемани като непопадащи в обхвата на алгебрата на доходността. Обществени услуги от всякакъв вид (вода, телекомуникации, транспорт), обществени придобивки (социални жилища, образование, здравеопазване, пенсии), обществени институции (университети, изследователски лаборатории, затвори) и дори военното дело (илюстрирано от „армията” от частни подизпълнители, които действат успоредно с въоръжените сили в Ирак) – всички те бяха приватизирани до някаква степен в целият капиталистически свят и дори отвъд него (например в Китай).

Една често срещана фраза в икономическите среди в САЩ (и в по-малка степен в Европа) е „Еврото ще рухне”.  Тези, които повтарят тази фраза отново и отново, изглежда не знаят как е било създадено еврото, от кого и в чии интереси. Ако познават историята на еврото щe забележат, че големите сили зад него се справят много добре и продължават все така. Докато те продължават да се облагодетелстват от съществуването на еврото, то ще продължава да съществува.

Нека започнем с историята на еврото и основните причини за създаването му. След падането на Берлинската стена изглежда, че предстои обединение на Източна и Западна Германия и (както властта в Западна Германия иска) отново ще се появи една обединена Германия. Тази възможност не се харесва особено на демократична Европа. На два пъти през 20 век, на мнозинството европейски страни се налага да воюват, за да спрат експанзионистичните цели на обединена Германия. Европейските правителства не искат да виждат обединена пост-нацистка Германия. Френският президент Франсоа Митеран дори иронично заявява „Толкова обичам Германия, че предпочитам да виждам две такива, вместо една”.

1 януари 2006: хиляди местни сапатисти се подготвят да кажат сбогом на техния говорител Субкоманданте Маркос. Неговата мисия: да пътува из страната през следващите шест месеца, за да научи за съпротивата на мексиканските мъже и жени, които се борят за едно по-добро бъдеще. Така започва едно пътешествие, което цели да достигне границата със САЩ, в другия край на страната...

Защо точно "манифест", не звучи ли това "помпозно" и "комунистически"?

Текстът на един "манифест" е публична декларация на принципи и намерения и на латински manifestum значи "ясен" или "явен". Нищо повече и нищо по-малко от това. Манифести не се пишат само от партии или видни политици, а и от най-обикновени хора и малки групи. В Англия и САЩ манифести се пишат от ученици, които участват в младежки организации. Също така много популярни са личните манифести, които се пишат, за да мотивираш самия себе си. Манифести обикновено се пишат в сферите на политиката, изкуството и технологиите. Известни манифести от различни течения в изкуството са: Манифест на футуризма (1909), Манифест на сюрреализма (1924), Филмов манифест "Догма 95" (1995), Филмов манифест на ремодернистите (2008). "Комунистическият манифест" (1848) и "Моята борба" (1925) на Хитлер са познати примери на политически манифести, но по-известните манифести от последните 40 години са консервативни и либертариански: "Нов либертариански манифест" (1980) на Конкин, "Контракт с Америка" (1994) на републиканците, "Революцията – манифест" (2009) на Рон Пол.

Защо манифестът е написан от името на 99% от хората, когато едва ли е възможно такъв висок процент да споделят общи възгледи?

Настоящият текст е написан през лятото на 2012 г. във връзка с тогавашните екологични протести срещу промените в закона за горите, но всичко написано в него е още повече валидно и днес.

Протестираме срещу промените в закона за горите. Знаем, че природата е на всички нас, но корпоративни лобисти и корумпирани политици я заграбват за себе си, а медиите се опитват да омаловажат недоволството ни. Тук и сега става дума за конкретен закон, който е само късче в огромната мозайка на една грозна глобална система. Но ние знаем, че всяко дърво е част от гора от системни проблеми. Не сме толкова наивни да виждаме само отделни дървета, а да нехаем за същността на гората.

Не само в България, а и в Европа, Америка и целия свят, хората излизат възмутени на улиците и настояват за радикална промяна в корумпирания икономически и политически модел, в който ни е наложено да живеем. Тази хищна финансова и корпоративна система е базирана на и възпроизвежда неравенство, експлоатация, несправедливост, бедност, болести, отчуждение, войни и унищожение на човешките и природни ресурси.

В брошурата си "Невидимият комитет" се е постарал да ни покаже как всеки специализиран сектор на познанието констатира по свой начин катастрофата, в която са ни насадили.

Психолозите атестират тревожния феномен на разтваряне и обезличаване на личността, на една прогресираща генерализация на депресията, която се дублира от увеличаващия се брой точки на преминаване към „безумни“ акции.

Социолозите ни сочат кризата във всички социални отношения, имплозията-рекомпозиция на семейството, на двойките и на всички традиционни връзки, разпространението на вълните на масов цинизъм, които карат социолозите да поставят под съмнение дори съществуванието на самото „общество“.

Икономистите от новия клон постаутистична икономика са се заели да докажат несъстоятелността на аксиомите и претенциозността на „икономическата наука“.

Еколозите не е необходимо да ни отпращат към събраните данни и факти, за да очертаят констатацията и размерите на природната катастрофа.

Възприемана от специалистите „оптимистично“, катастрофата се превръща в множество „проблеми“, поддаващи се, според тях, на „решаване“ или поне на „управление“, поради което светът може да продължи спокойно своя марш към… пропастта.

Обратно на „специалистите“, Невидимият комитет счита, че водовъртежите, които вълнуват повърхността и увличат настоящето към дъното, произлизат от едно тектонично разкъсване в най-дълбоките пластове на днешната цивилизация. Това вече не е „общество в криза“, а състояние на един свят, който си отива. Тоталитарните акценти, които овоняват епохата, националният пожар от ноември 2005 г. и рядката решимост на някои други движения – всичко това свидетелства за една крайно напрегната ситуация. За едно напрежение, чиято формула е: Ние възприемаме интуитивно планетарния обхват на катастрофата, но нямаме никакви средства, за да ѝ се противопоставим.

„Идващият бунт“ се опитва да изтръгне от всяка специалност частта от истината, която се съдържа в нея, преминавайки през седем кръга, които разбира се, ще се умножават и разширяват. Това са Азът, социалните отношения, трудът, икономиката, мегаполисите, средата, в която живеем и накрая – цивилизацията. Да се изтръгне от тези проблеми истината най-често означава: разрушаване на стълбовете на епохата. В разгледаните седем кръга, във всяка от седемте области, се оказва, че полицейщината е единственото решение и изход, който предлагат господарите на съществуващия ред. И залогът на всеки избор – за президент или парламент – се свежда до отговор на въпроса кой ще има привилегията да упражнява терора; дотолкова вече политика и полиция са станали синоними.

„Идващият бунт“ ни изважда от трите десетилетия, през които не преставаха да предъвкват, че „не можем да знаем предварително от какво и от кого ще бъде извършена революцията, че не можем нищо да предвидим“.

По същия начин, по който Бакунин прокламира тактиката на превръщането на империалистическата война в гражданска, а нея – в Социална революция и формулира лаконично програмата на Комуната в Лион през септември 1870 г., а Бланки успя да планира ефикасната барикада шест месеца преди Парижката Комуна, по същия начин ние можем да определим кои пътища водят вън от кръговете на съществуващия ад и кои днес са неизползваеми. Следователно, едно определено внимание на техническите проблеми на бунта не липсва в брошурата.

Всичко, което можем да кажем тук, е, че тя съсредоточава мисълта ни около поемането на самоуправлението от народа на всички нива, към физическото блокиране на икономиката и премахването на полицията...

Свали в .pdf-формат | Свали в .doc-формат

Автор: Невидимият комитет
Превод: Георги Константинов

Изложение върху световната икономическа криза на Ричард Улф.
Професорът по икономика Ричард Улф се връща назад в историята на САЩ, за да открие корените на днешната икономическа криза. Изключително забавен и с ясни думи ще ни разясни причините за задлъжняването на американския народ и за спекулациите на фондовите пазари.
Има ли изход от кризата и какъв би могъл да бъде той?

При пропагандирането и обсъждането на ПарЕкон неизбежно и съвсем основателно е очакването да представим възможности и идеи около които да се мобилизират активистите днес. Ежедневно всички се изправяме пред икономически проблеми, като потребители, работници, активисти, граждани. Би трябвало да действаме съгласно нашите възгледи, доколкото е възможно; единствено това е от полза за Икономиката на участието, тъй като ни подсеща да прилагаме идеите на ПарЕкон към ежедневните си навици и в някои случаи дори ги променя.

Следващите редове доста напомнят на прословутата сцена в кралския двор в "Дамата от Шанхай" (1947 г.)[1] на Орсън Уелс. В мрачната алегория за добродетелите на пролетариата, прегърнати от упадъчната управляваща класа Уелс играе моряк с леви убеждения на име Майкъл О’Хара, който се търкулва в сеното с фаталната жена Рита Хейуърт, след което бива набеден за убиец. Съпругът на Рита, Артър Банистър, най-прочутият криминален адвокат в Америка – изигран от Евърет Слоун, – убеждава О'Хара да го назначи за свой защитник, за да подсигури присъда и екзекуция на своя съперник. В решаващия момент на процеса, заклеймен от прокурора като "поредния от прочутите номера на Банистър“, адвокатът Банистър призовава опечаления съпруг Банистър на свидетелската скамейка и за забава на заседателите разпитва сам себе си в канонада от бързи, шизоидни реплики. Това есе е структурирано в духа на "Дамата от Шанхай“ – като дебат със самия себе си, умствен турнир между аналитичното отчаяние и утопичната възможност, който е субективно – а вероятно и обективно – неразрешим.