Не мрънкай, балканизирай! (Андрей Грубачич)

Преди около десетилетие, по време на европейската хуманитарна авантюра на Балканите, Майкъл Никълсън, изтъкнат британски журналист, написа в своята "Историята на Наташа", че "Свирепостта на хората от Балканите беше на моменти толкова примитивна, че антрополозите ги оприличиха на племето Янамамо в Амазонка, едно от най-дивите и примитивни племена на света. До началото на настоящия век все още имаше съобщения за отрязани глави на врагове. На победителите били дарявани като трофеи глави в сребърни подноси на банкети в чест на победата, а вкусът на сърцата и дробовете на загубилия не им бил непознат..."

Аз бях роден в добро комунистическо балканско семейство, където никога не са ни се услаждали подобни деликатеси. Може би от наивност, но подозирам, че повечето от племенните ми другари, също не са ги опитвали. И така, появява се въпрос: как е възможно такъв изявен британски джентълмен да е способен да създаде подобно ужасяващо и обезпокоително описание?

Не по-малко обезпокоителен е породеният от нуждата за по-добро определение социологически анализ, предложен от друг бележит човек на перото, Саймън Уинчестър, в своята "Зоната на фрактура: завръщане на Балканите", където той прави заключението, че "Точно както полуострова – тези диви и странни Балкани – е необичаен и различен от останалата част на Европа, заради своите обитатели; дивите хора от Балканите са еволюирали в нещо, което се различава значително от каквато и да е човешка норма."

В известен смисъл по-актуално звучи изказването направено от другата страна на океана от Майкъл Игнатиеф, самоук политически теоретик и (както Тамара Вуков отбелязва не без смайване) доста вероятен бъдещ министър-председател на Канада, който обявява със забележителна честност изгледа за "Създаване на нации в Босна, Косово и Афганистан, защото те са лаборатории, където добива форма нов империализъм, където американската военна мощ, европейските пари и хуманитарните подбуди са се комбинирали, за да произведат форма на имперско управление в пост-имперска ера." По този начин, в тези неуправляеми варварски гранични зони на провалени държави и етнически конфликти, е необходим един "временен империализъм" под формата на частична окупация. "Босна, след Дейтън, предложи лабораторни условия, в които да се експериментира със създаването на нации," продължава той, като "реконструкцията на Балканите не беше упражнение по хуманитарна социална дейност, тя винаги е била имперски проект... защото създаването на нации е типът империализъм, с който разполагаш в ерата на човешките права".

Как да отчетем подобни изявления? Откъде произлиза това перверзно отношение? Кои са тези хора, мислещи си, че могат да дойдат и да "създадат нашите нации"? В това кратко есе ще предложа две аналитични взаимосвързани обяснения. Едното е политическо, а другото – структурно. Политическото обяснение се съдържа в две различни значения на думата "балканизация". Първото е това, което наричам "балканизация отгоре". Тази форма на балканизация е, както някои биха казали, изобретение на модерната европейска колониалност и нейните балканолози. Може да се направи и лека шега, като се предположи, че евро-американската политика на Балканите беше исторически насочвана от БВБ: балканизация, варварство и бомби. Хората на Балканите са варвари, или поне така гласи тази линия на евро-империализъм, те са склонни да се балканизират и единственият начин да се предотврати това е да се бомбардират (или да им се продадат бомби, за да направят това сами).

Ако погледнем нещата от историческа гледна точка мисля, че може да идентифицираме феномена или по-скоро цял комплекс от елитарни реакции, които предлагам да наричаме "политическа балканофобия": елитарен страх от автономни пространства. Балканизацията отгоре се роди като елитарен отговор към автономните процеси отдолу. Европейската колониална съвременност възникна в не малка част като резултат от успешната борба за формирането и териториалната унификация на регионалната идентичност. Държавните архитекти на Европа по това време бяха в действителност вманиачени от демона на Балканите, балканизацията тук се разбираше като "балканизация отдолу", алтернативен процес на териториална организация, децентрализация, териториална автономия и федерализъм. Балканизацията отдолу, процес на постоянно разцепление и сливане, беше забележително заплашителна алтернатива на появяващите се огромни, централизирани системи на принудата. С модерното изобретяване на Балканизма, балканизацията (отгоре!) стана име и извинение за процес на елиминиране на заплахата от автономните политически пространства, на които липсва каквато и да е специализирана и постоянна конституирана принудителна власт отделена от обществото, както и за елиминиране на регионалната памет за тези антимодерни и антистатистки борби.

Вярвам, че създаването на "Балканизъм", като политическа и гео-културна концепция, би трябвало да се локализира в рамките на историческата картина, организирана от Берлинския конгрес през 1878. Моят аргумент е, че съвременната история на Балканите всъщност започва на Берлинския конгрес – родното място на "разпределението на Балканите", "Великата игра" в Централна Азия и "натискането за Африка" – след което, както Мария Тодорова казва, прилагателното "балкански" спря да бъде "смътно географско понятие и беше трансформирано в един от най-постоянните епитети за предразсъдък в западната политическа реч.

Интересно е да се отбележи, че това е същият период, в който Брам Стокър написва известната си готическа новела "Дракула". Тук, както Весна Голдсуърти отбелязва с раздразнение, ние сме въведени в един нов и странен свят: "Светът на "Дракула" представя всичко, което е анатема за Викторианците – страст, секс, невъздържано насилие... Дракула не трябва просто да бъде убит, а напълно да се унищожи от обединените представители на Запада – англичанин, холандец и американец... Тяхната мисия да възстановят реда на Балканите представлява въображаем израз на опитите от края на 19-ти и 20-ти век на западните сили да наложат мир на полуострова".

Следващите стъпки във формулирането на балканизацията, се появяват през балканските войни от 1912 и 1913, широко възприемани като "сигурно доказателство за "средновековното" поведение от страна на балканските бойци". Четейки съвременни документи, е лесно да се види как предполагаемата насилствена природа на Балканите е била използвана като алиби за бъдещите интервенции на винаги доброжелателните европейски сили.

Въпреки това, решаващият момент в развитието на балканизацията отгоре бяха смелите действия на Гаврило Принцип и неговите другари през 1914 г. Миша Гленни цитира популярната книга на Джон Гънтър "Европа без маска" (1940), която "обобщава чувствата от онази страна на Атлантика: 'Нетърпима обида към човешката и политическата природа е това, че тези мизерни и нещастни малки държави на Балканския полуостров могат и създават разправии, които причиняват световни войни. Около сто и петдесет хиляди млади американци умряха заради събитие през 1914 в някакво кално и примитивно село, Сараево. Отвратителното и почти неприлично ръмжене в политиката на Балканите, трудно разбираемо за западния читател, е все още жизненоважна част от мира в Европа и вероятно по целия свят'." Колониалното въображение на Стокър продължава да живее и в кралицата на мистериозните новели. В "Тайната на комините", Агата Кристи описва един "херцословашки" селянин, Борис Анчукоф, с "високи славянски скули и замечтани фанатични очи". Той е, както научаваме, "човешко ловджийско куче сред раса от разбойници".

Интересно е да се отбележи, че терминът "Балкани", със своята "раса от разбойници", почти не е използван през комунизма. Четири от държавите бяха сумирани във фразата "Източна Европа", докато Гърция и Турция бяха "Южния фланг на НАТО". Не е случайност, че когато Югославия рухна през 1991, терминът Балкани се върна. По същото време, когато "дивашките Балкани" бяха отново представени, пропагандният мит за изкуствения характер на бивша Югославия и нейните "тъмни балкански корени", се появи от вдървената градска академична общност.

Днес, в тази нова ера на интеграция, Балканите, бивша Югославия и балканизацията са представени и проектирани върху световното мнение като нищо друго освен исторически остатък от "примитивните национализми" и още веднъж представляват заплаха към бълнуващата европейска бюрокрация – точно както в ерата на Берлинския конгрес – в сърцевината си. ЕС е неспокоен от изгледа за политически бунтовен регион, насочен отвътре и против имперската конгломерация. Чуйте думите на унгарския премиер: "Проблемите на ромите не са заключени на територията на отделните държави членки на ЕС, защото свободното движение на хора означава свободно движение на социални проблеми". Това е балканизацията отгоре, омиротворяването на "свободното движение на социални проблеми".

Мое твърдение е, че както Европа от късния 19-ти век, така и неолибералната бюрократична Европа, бяха построени срещу и в опозиция спрямо Балканите. Има историческо продължение между Берлин и Лисабон. Пътят към тях минава през Балканите и по-решаващо през бивша Югославия и калното село Сараево, днес за пореден път под окупацията на винаги бдителната "международна общност".

Второто обяснение за особеното отношение на модерна/колониална Европа към Балканите стига много по-дълбоко. Това, което нарекох "изобретяване на балканизъм", лежи в самото сърце на европейския универсализъм. Модерният/капиталистически европейски универсалистки проект включва, като своята "друга страна", изобретяването на Балканите, където Балканите се разкриват като символ на всичко мистериозно и заплашително за европейската култура. Балканите се превърнаха в "дива Европа", оплитащ, сложен лабиринт, населен от същества на греха, безочливи народи, неспособни сами да се управляват, място в сърцето на европейския мрак. Място отвън или поне на прага, където хората имат нужда да бъдат евангелизирани в името на цивилизоващи мисии, човешки права и гражданско общество. Това са Балканите като саморазрушаваща се дупка в световната история, един безкраен резервоар на насилие и негативност, като хаотична пролука в световното време. Този културен елемент не може да е преувеличен.

В последните години, група от прогресивни и радикални балканолози, инициира сериозен теоретичен опит да се коригира епистемиологичния центризъм на европейската наука. Милица Бакич Хейдън, изхождайки от концепцията на Едуард Сед за Ориенталския свят, и поставяйки Балканите в тази категория на историческо обяснение, въведе нов евристичен принцип на "гнездящ ориентализъм" като вариация на ориенталската тема. Мария Тодорова отива по-далеч, разпознавайки различни черти в конструираната идентичност на Балканите, не "просто подвидове на ориентализма", а "специфична риторична парадигма". Съществува независима траектория при определяне на доминиращото представяне на полуострова, което тя нарича "балканизъм". Още по-възприемчиво, Тамара Вуков скоро се намеси в този дебат със своя полезен анализ на "нео-балканизма", в който тя поставя Балканите в рамките на историческата реалност на глобалния капитализъм.

Въпреки приветстването на тази епистемична промяна в перспективата и признаването на ценността на умишлено споменатото проучване, моето намерение е да свържа това специфично историческо време/пространство на Балканите с процесите на глобална капиталистическа колониалност, която Анибал Кихано описва като "колониалност на властта". Колониалността на властта, според Кихано, предполага нов модел на глобална власт, въвеждане на първата модерна/колониална/капиталистическа световна система, която е структурирана около идеята за расата. Въпреки че може би е възможно да се разбере историята на европейското обяснително насилие, нанесено над "европейска Турция", като част от "гнездящите ориентализми", на мен ми изглежда невъзможно да се разбере историята на Балканите, след нейното създаване непосредствено след Берлинския конгрес, вън от новия глобален доминиращ модел и технология на власт, присъстваща от завладяването на двете Америки, който очертава раса и труд, пространства и хора, според нуждите на капитала и в полза на европейците. Според мен е важно да се вземе сериозно под внимание разликата, която Енрике Дусел прави между "две съвременности": една, която е "евроцентристка, провинциална и регионална" и другата, която е световно ориентирана и съдържа "другата страна" - тази, която е "доминирана, експлоатирана и укрита". Дусел настоява, че ние трябва да "опровергаем невинността на съвремието", защото "като затвърждаваме различността на другото (което преди това е било отричано), е възможно да "открием" за първи път скритата "друга страна" на съвремието: периферният колониален свят, пожертваните коренни жители, поробените чернокожи, потисканите жени, отчуждените деца, отблъснатата народна култура: жертвите на съвремието, всички те са жертви на ирационално действие, противоречащо на идеала на съвремието за рационалност". Той нарича този проект "транссъвремие", "проект за световно етическо освобождение, в който различността, която беше част и в пакет със съвремието, ще е възможно да осъществи себе си." Различността и "външността" на Балканите и неговите "бели, но не съвсем" жители не трябва да бъде възприемана като напълно външна, недокосната от модерното. Тя се отнася към външното, което е прецизно наложено като различие от доминиращите процеси.

Надявам се, че всички тези подходи могат да помогнат за представянето на една свежа концептуална рамка за разбирането на скорошни и не толкова скорошни исторически преплитания между "балканистки" и националистки лекции. За да променим Балканите ние трябва да започнем да мислим по друг начин за и от Балканите. Тук искам да предположа, че подобно разбиране изисква свой собствен колективен и освобождаващ изследователски проект, проект за мислене по друг начин от вътрешната външност на границата и това може да бъде наречено "балканология отдолу". Тази освобождаваща изследователска програма ще допринесе за развитието от тази страна на "другата страна на съвремието", която Артуро Ескобар нарича "друг начин на мислене, un paradigma utro, самата възможност да се говори за 'различни светове и знания'". Радикалните балканолози, организирани в такава общност на обсъждания, биха имали огромна полза от интелектуалния труд на така наречената група съвременност/колониалност, представена от Кихано, Дусел, Миноло и други активистки учени. Би било нещастна грешка да се гледа на впечатляващите трудове на тази група като парадигма за Латинска Америка, а не като "друг начин на мислене, който се противопоставя на великите съвременни течения (християнство, либерализъм, марксизъм); течение, което "поставя собственото си проучване в самите граници на системите на мислене и стига до възможността за неевроцентристки методи на мислене". В същото време, отключвайки радикалния потенциал в мисленето от различността и в посока към установяването на алтернативни локални и регионални светове, и взимайки насериозно епистемиологичната сила на местната история и мисловна теория от политическите практики на потърпевшите алтернативни групи, радикалните балканолози биха постъпили добре ако тръгнат по стъпките на Петер Линенбау, Маркус Райдекер и други историци отдолу, които са пътешествали в търсенето на следи от "многоглавата хидра" от бунтовници и революционери, както и скритите истории на народните борби отвъд пролетарския Атлантик. Красивата, ослепителна история на анти-авторитарните Балкани е изпълнена с борбите на пирати по суша и вода, "хайдути, ускоци, клефти", богомили и партизани, еретици и бунтовници земеделци от всякакъв вид, всички те са грешно разбирани, както от комунистическите, така и от националистическите историци. За проектът балканология отдолу може да се мисли като за уни-дисциплинарна (Валерщайн) или не-дисциплинарна (Ескобар) програма, чийто членове идват от много различни сфери, "не-последователност на последователите", за да установят едно поле на изследване. Това може да ни помогне да се научим как да освободим нашето минало и бъдеще от "евроцентристкото огледало, където нашият образ винаги е, по необходимост, изкривен".

Вече описах балканизацията отдолу като течение, наблягащо на социалните и културни родства, както и на съвместните обичаи, произтичащи от междуетническата взаимопомощ и солидарност, от което следва нещо, което може да бъде описано като междуетническа самодейност, която е била силно затруднена по време на евро-колониалната намеса. На Балканите многоглавата хидра има своя собствена политическа програма и визия. Името на визията е Балканска федерация. Съществуват две принципни проявления на тази програма – една, която аз наричам федерализъм отгоре, базиран на идеята за федеративни социалистически държави, и друга, която почива на хоризонталния принцип на "органична република", съставена от специфична "общност от общности", която ще нарека федерализъм отдолу.

Една от първите прояви на балкански федерализъм е спомената от гръцкия историк Локис Хасиотис, който ни напомня за ранните опити на балканските радикали, които през 1865 г. основават Демократична източна федерация със "нейната синкретична смес от демократични, социалистки и национални идеи." От този момент нататък, историята на балканския федерализъм се разклонява. Една линия от развитието ще доведе до установени политически и културни елити от балкански държави, които винаги са били възприемчиви към идеите на федерализма. Хасиотис пише "Консервативните и либерални политици, дори крале (подобно на крал Ото от Гърция и Милан Обренович от Сърбия) за кратко и произволно представиха себе си като поддръжници на някакъв вид федерализъм." По същия начин, федерализмът отгоре е изразен в политиката на комунистическите партии. Почти във всички комунистически партии от преди войната присъстваше Балканска федерация (федерация на социалистическите държави) като част или дори крайъгълен камък в техните програми. В този ред на мисли, най-важните федералистки опити могат да се открият в Балканските конференции по време на войната и във федералистките планове на Тито непосредствено след Втората световна война.

Съществува друга, много по-интересна линия за проследяване в развитието на балканския федерализъм. Добре известно е, че много анархисти взимат участие във въстанията в Босна и Херцеговина и България (1875-1878). Малатеста не е успял в опита си да влезе в Босна, но неговият другар Степняк го е направил и ни е оставил важно свидетелство за борбата срещу османците. Нещо повече, пише Хасиотис, "социалисти са участвали в движението за Македонска автономия (Гемиджии, Революционна македонска организация), както и в антиосманските бунтове в Крит, дори в между-държавната гръцко-турска война от 1897 г." Някои от антиавторитарните социалисти като Светозар Маркович или Ботев, поддържали Балканска федерация построена отдолу, безвластна федерация, която ще установи себе си в резултат на социална революция, а не на междудържавни уговорки и ще се базира на конфедеративната организация на традиционните южнославянски земеделски общности. В анархисткия вестник Νέον Φως (Нова Светлина) от Пиргос четем в статия относно Крит, че "ние, революционерите на бъдещето, не бива да бъдем патриотични или религиозни революционери, трябва да сме социални и интернационални революционери. Нашите единствени врагове са икономическите и авторитарни тирани от коя да е религия. Стига с борбата за знамена и символи. Време е да се борим за нашата политическа, икономическа и социална свобода в цялост."

Тези редове на гръцки анархисти са били почти забравени след Световната война. Но така също е била и реалността на федерализма отгоре, когато Студената война, скъсването на съюза между Сталин и Тито и в крайна сметка унищожението на Югославия го превръщат в практически немислим. Днес, след ужасите на бюрократичния социализъм, след много случаи на етно-националистко насилие, в останките от евроцентристкия неолиберализъм, вярвам, че е жизненоважно да възродим хоризонталния федерализъм. Ние продължаваме дълга и невероятна традиция.

Преди да ме обвинят, че рисувам твърде светла картина, нека само кажа няколко думи за друга болезнена дихотомия, вписана в историята на полуострова, тази между национализъм и регионална междуетническа самодейност. Историята на Балканите не е само история на междуетническо взаимодействие. Тя също така е кървава история на националистки жестокости, за които ние самите сме отговорни, ние сами сме си ги причинили. Може би не повече от където и да е в Европа и не без подтикване отвън, но въпреки това съвсем реално. Авторитарните леви на Балканите, с тяхното упорито настояване за "национален суверенитет" и подкрепата за национално-държавната форма като необходим етап в социалното освобождаване, изиграха негативна роля в дефинирането на позиция спрямо национализма. Не би ми се искало да бъда разбиран погрешно тук. Когато казвам, че защитавам регионализъм и поликултурализъм или че критикувам  якобинския модел на монокултурната държава, нямам намерението да заявявам, че можем да избегнем насилствените аспекти на нашето брутално националистко минало. Ние трябва едновременно да се конфронтираме с терора, дошъл от Евро-колониалното насилие и нашите собствени причинени от самите нас бруталности. За да се превърне миналото в принцип на действие сега, ние трябва да спрем да живеем в миналото и вместо това да го интегрираме в сегашното време по един освобождаващ начин. За да построим поликултурни Балкани, сегашното трябва да бъде освободено от миналото. Трябва да е ясно, че аз не защитавам изтриване на миналото, а спомена за събитията да бъде част от движението за свобода. Това не може да се направи като се обхваща коя да е форма на сеператизъм, етнически или регионален. Следвайки Ахиле Мбембе, иска ми се да заема термин за този винаги незавършен проект, пълен с напрежения и противоречия, който едновременно обхваща и надхвърля въпроса за спецификата и да го нарека балканополитанизъм – начин да бъдеш от Балканите, артикулиран чрез отвореност към различието и надскачане на национализма. Балканополитанизмът, като регионален проект, активно търсещ нов опит, отхвърлящ "пределите на ограничените общности и собствения им културен произход", ще надхвърли балканския национализъм чрез любопитството към чуждото и отвореност към хибридността, "възприемайки, с пълно осъзнаване на фактите, страността, чуждостта и отдалечеността, умението да се припознае личността в чужденеца и да се извлече максимума от белезите на отдалечеността в близост..." Ако Артуро Ескобар е прав, когато предполага различието между това да бъдеш базиран към мястото и това да си ограничен в мястото, тогава Балканополитанизмът би бил ценен дар към проекта за глобален универсализъм, където, по думите на Сенгор, светът се превръща в място за среща на отдаването и получаването (rendez-vous du donner et du recevoir).

Но как може към националния въпрос да се подходи в програмен смисъл? Аз вярвам, че на национализма може да се отговори само с регионална рамка и вярвам, че Балканите могат да предоставят модел за друга Европа, балканизирана Европа на региони, като алтернатива, както на транснационалната Европа на супердържавата, така и на националните държави. Балканизацията на Европа ще бъде предпоставена от политиките на автономни региони и многообразие от култури. Аз виждам региона, една същност, разядена от  централизираната национална държава и капитализма, като основата за регенерацията и реконструкцията на социалния и политически живот в Европа. Съгласявам се с оптимизма на Кропоткин, който очаква "време, в което всеки компонент на една федерация, свободна федерация от селски общности и свободни градове, и вярвам, че Западна Европа също ще се придвижи в тази посока."

И така, какво ще представлява тази Балканска федерация без държави и без нации?

Смятам, че новите балкански революционери би трябвало да възприемат и защитават проекта за съвременна Балканска федерация, която е радикално деколонизационна, поликултурна, източник на социална промяна от дъното нагоре и аналогична спрямо и в активна комуникация с такива съвременни проекти като много-националните политики на коренните жители от Федерацията на Андите, Анархисти срещу Стената в Близкия Изток или народните движения в Африка, които скандират "ние сме бедните".

Балканите, нито капиталистически, нито бюрократично-социалистически, ще бъдат транс-етническо общество с балканополитански, поликултурен изглед – изглед, който е съществувал преди, но е бил изгубен като е бил вкаран в национално-държавните рамки; изглед, който разпознава множеството от застъпващи се идентичности и сдружения, характеризирани с разпространяване и умножаване, изглед, който разпознава единството, произтичащо от различията. Това ще бъдат Балкани, базирани на доброволна кооперация и взаимопомощ, пряка демокрация на съседски асамблеи и градски федерации, свободни асоциации, които "разпростират себе си и покриват всеки клон на човешката дейност", със самоуправляваща се икономика и планиране на участието, структурирана в рамките на регионалната бездържавна федерация.

За да построим такъв свят, ще имаме нужда от нов тип политика отдолу. Трябва да е ясно, че под политика разбирам една органична, диалогична, споделена дейност на участието от самоуправляващата се общественост, а не държавничество, набор от операции, които са предпоставени от овладяването на държавната власт и които са осъществени чрез политическата партия, нямам предвид също и каквото и да е политическо движение, което репликира държавата в своята организация. Говоря за една антиавторитарна политика, която е утопична, по смисъла, че в нея тържествува политическото въображение и тя се опитва да създаде други възможности за човешко съществуване, такава, която завладява гледна точка отвъд зададената и отказва рационализацията на реалното, рационализацията на наложените колониални и държавно-национални алтернативи. Говоря за една нова, възстановена политика на взаимопомощ, взаимна солидарност, поликултурна идентичност и свобода.

Приведено към практиката, това се приближава много до описанието на Ури Гордон за Анархисти срещу Стената и кооперативното трансетническо селище на Нев Шалом, и двете са примери за "радикално умиротворяване" в Близкия Изток: "Ударението обаче е върху народното базиране на самия процес. Реалистично говорейки, ние сме обърнати към действията на групи и общности, които могат да заразят статисткия мирен процес с по-решителен вид на социална трансформация. Това, което се основава в подобно нещо е, от анархистка перспектива, аргументът, че създаването на искрен мир се нуждае от създаването и отглеждането на политически пространства, които улесняват доброволната кооперация и взаимопомощ (между израелци и палестинци)." Придвижването от Балкани на национализма и експлоатацията към (федеративните) Балкани на солидарността и борбата са възможни само в контекста на междуетническото съдружие и конкретни борби, предпоставящи "бездържавно разрешение" на регионалния федерализъм. Движението Борба за мир в Сърбия, антиавторитарните движения и преселнически групи като Кландестина в Гърция, както и Българските анархистки федерации са важни случаи по темата. Но имаме нужда от много повече.

Ние, "революционерите на бъдещето", трябва да се върнем назад и да построим върху онова, което е най-ценната част от нашата история, а именно поликултурната визия за мултиетническо, дори трансетническо, антиавторитарно общество. Ние трябва да разберем скандала, роден от думата "Балкани" и да преоткрием решителността на тази идея. Този вид общество, за което говорим, е възможно само в рамката на Балканска федерация, без държава и отвъд нация. Свят, в който много светове си подхождат и намират място. Ако това не е нашата реалност днес, то следва, че наш дълг е, единственият ни дълг, да се борим, за да го направим реалност утре.

Бележка на редактора: В политическите науки терминът балканизация е станал нарицателно за негативни процеси по взаимно преплитане и засилване на противоречия (национални, религиозни, икономически, политически, социални и пр.), изострено противопоставяне на страни до степен "всеки срещу всички" или като синоним на непризнаване и противопоставяне на централната власт. "Нещо, което става като на Балканите".

Превод: Петър М.

*Андрей Грубачич е член на Глобални Балкани. Глобални Балкани е активистко платформа за проучвания, медия и организационна мрежа, която работи локално и в солидарност с балканските социални движения, за да проучи, даде гласност и въздейства политически, социално и икономически борбите в бивша Югославия и в по-широкия балкански регион. Ние работим, за да построим транснационална, анти-националистка, анти-капиталистка и анти-авторитарна мрежа с пан-Балкански и интернационален изглед (към момента базирани в Сан Франциско, Торонто и Монреал). За връзка: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.