Малките жестове на солидарност

На всички aнтиавторитарни протести и протести, в които участват антиавторитарни групи или колективи от много години насам неизменно казваме силно и ясно, че „солидарността между хората е нашето оръжие срещу властта“.

И това никак не е случайно. Солидарността е базова ценност в антиавторитарните идеи. Тя е обективното наблюдение, че ние не сме просто егоистични социопати, както проповядват десните, а сме сложни социални същества, живеещи заедно и взаимодействащи си по многообразни начини. Наблюдение, направено и в последствие анализирано дори от Адам Смит в „Теория на моралните чувства“. Тя е и начин на действие, чрез взаимопомощ, сътрудничеството и толерантност. Самоорганизиран, автентичен начин на действие, съществуващ откакто съществуват хората като биологичен вид. Тя следователно е и контрапункт за организиране на алтернативи на сегашната система, която е базирана на точно противоположните ценности. Солидарността е част от онова, което ни прави хора, което запазва човещината между нас, запазва нас самите.

Сряда, 15ти ноември 2017 г., малко преди 14:00. Пред сградата на Административния съд в София има множество служители на Главна дирекция „Охрана“ (ГДО) и полицаи. Пристигат два бронирани микробуса и няколко полицейски коли. Те траспортират 12 затворника, съдещи българската капиталистическа държава, за пореден път. За нечовешко отношение, за погазване на базови, универсални, общовалидни човешки права, за пореден път.

Те, а и много други затворници от цяла България, са самоорганизирани и обединени в синдикална организация, включва само бивши и настоящи затворници – Българско затворническо сдружение за реабилитация (БЗСР) . Никога до момента в познататаа ни история на България затворници от цялата страна не са се организирали, за да защитят правата си. Срещу побоите, изолацията, малтретирането, корупцията,  експлоатацията.

Преди няколко месеца членове на БЗСР организираха стачка в Централен софийски затвор срещу поредния работодателски произвол на гръцка компания върху тях . Този произвол е свързан и със скандалния, освободен от длъжност през 2014 г., но по-късно възстановен отново директор Петър Кръстев , кадър на БСП.

Настоящото дело пък е свързано с въведеното от Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ (ГДИН) през 2016 г. правило за присъствие на надзирател и записването с камери на четири часовите семейни свиждания. Семейни свиждания пред полицай и с камери като в „Биг Брадър“. Дo иcкаш да прегърнеш любимия си човек, детето си и да не можеш. Липсата на контакт и откъсването от семейството е наказание не само за затворниците, но и за посетителите, т.е. за техните семейства.

Някои от вас ще кажат, че това не ги интересува, че убийци и изнасилвачи нямат права, не е необходимо да им се даде шанс за реабилитация. В подобна гледна точка има два фундаментални проблема.

На първо място, факт е, че в затворите има и серийни убийци и изнасилвачи. Но затворите в наши дни са свързани с криминализирането на бедността в условията на глобализиран капитализъм, който се е срастнал с олигархичнта държава до неотличимост, както пише Лоик Вакан. Повечето затворници в България са зад решетките за дребни кражби от богаташи и бизнесмени-капиталисти и/или за схватки с полицията (създадена, за да обслужва и пази държавата и капитала). Статистиката и проведени изследвания потвърждават това – по данни на БХК например доминиращата част от затворничките в Сливенския затвор са там за дребни кражби от бедност. Апропо, кога за последно четохте или чухте за затворник олигарх, политик, депутат, министър, крупен бизнесмен, осъден за кражби за милиони? Затворите са и израз на войнствения расизъм в определени държави, както статистиката в САЩ потвърждава. Те са и начин за гонения на политически противници – както във всяка доминираща суперсила (като САЩ или Русия), така и във васални колониани владения преди и сега. Затворите като метод на действие всъщност съществуват от появата на държавата като авторитарен механизъм за контрол и са максимално „оползотворени“ в условията на капиталилстическата икономика.

На второ място, идеята, че определени хора нямат права е неизменна част от всички авторитарни и тоталитарни режими – от нацистка Германия до сталинистката болшевишка диктарура в СССР, и не само. Тя блокира всякаква възможност за солидарност априори. Тази идея е и израз на възгледа, че определени хора просто са зли и не подлежат на реабилитация. Те са егоистични социопати, вредни за обществото (но нали в доминиращата дясна визия това е именно възвеличавания модел на човешко поведение!?).

... Но има хора, които не вярват в този наратив. В сряда, 15ти ноември 2017 г., те бяха няколко души, дошли да подрепят една от каузите и битките на затворниците от БЗСР. Да изразят своята солидарност и да подадат ръка в синдикалната борба. Но не бяха допуснати в залата по време на изслушванията. Въпреки че заседанието изрично бе обявено като открито, т.е. публично. Официалната причина – липса на място в залата, тъй като за всеки един от 12те затворника са необходими по трима надзирателя (въпреки, че затвопрниците бяха оковани във вериги и реално почти не можеха дори да слезнат от конвоя). Място за няколко журналиста обаче се оказа, че има, репортажи по темата обаче в последствие нямаше. Почти пълно медийно затъмнение. Това ни води и до истинската причина да не бъдем допуснати – системата не желае тези малки актове на солидарност да се случват изобщо. Защото те изграждат дух на съпротива срещу несправедливостта, срещу системата.

Имаше тениска с надпис „БЗСР – зад вражеската линия“. Онази линия, която разделя ненужните, безполезните за консуматорския капиталистически модел на поведение от полезните, от безропотните платежоспособни консуматори. Онази линия, която разделя борещите се за правата си, самоорганизираните хора от пасивните, приемащите криминализирането на бедността. Линията, разделяща осъзнатите врагове на капиталистическата държава от подкрепящите и печелещите от нея.

Имаше вдигнат юмрук в знак на солидарност. Същият онзи вдигнат юмрук, станал символ на борбата на чернокожите срещу расизма и експлоатацията в САЩ и на много много други антиавторитарни борби. Онова непоколебимо сапатистко “Ya Basta!”. Малък акт на солидарност с онези, които са напълно под властта на капиталистическата държава.

Солидарността не е просто някаква дума за затворниците. Тя е единственото различно нещо, което те ще видят от външния за тях в момента свят. Единствената протегната ръка. Жест, който те правят един към друг за себе си всеки ден. Защото това гарантира оцеляването им срещу системата. Оцеляването на човещината.

Способни ли сме и ние на този жест? Способни ли сме да подплатим този първи жест с действия?

колектив Живот след капитализма, дивизия Черен кръст