george-koutsantonis.jpg

На парламентарните избори в Гърция на 25.01.2015 г. броят на негласувалите беше 36.13%. Въздържането от гласуване е индиректен, но ясен израз на недоверие, който отразява чувството, че в рамките на тази политическа система като цяло нищо не може да бъде променено към по-добро. От друга страна, без значение от крайния партиен избор, значителен брой гласоподаватели се възползваха от правото си на глас не заради силна вяра в политическата система, а от страх, отчаяние и/или нужда от оптимизъм. От тази гледна точка (респ. от идеологическа гледна точка) 36.13% представляват разнородно гражданско тяло, което като цяло не е представено.

За пореден път хората, вместо да бъдат свободни да подобрят структурните елементи на политическата система, за да разширят демократичните си права, са затворници на изборите. Участието в политическите дела е фундаментално право в едно общество, което се нарича демократично, и това участие трябва да бъде използвано при променянето на условията и правилата на самата политика. Правото на референдум, законодателната инициатива, институционалната организация „отдолу”, контролираща всички власти според волята на мнозинството от гражданите, може да действат стабилизиращо, узаконяващо и да синтезират средствата за популяризиране на демократичния проект. Да се превърнат в лоби по пътя към демокрация, която, за да се нарича така, не може да бъде друга освен пряка.

По време на кризата различни организации и граждански инициативи, създадени в Гърция и други части на света, се опълчиха на доказаното варварство на неолиберализма, който вярно служи на настоящата политическа система, противопоставяща се на пряката демокрация. Въпросът с условията и процедурите, които могат да доведат до демократизацията на политическата система, е сложен и гледните точки се разминават, което често води до неясни противоречия и конфликти.

По мое мнение демократизацията на политическата система (което изисква конституционална ревизия) не може да се използва като лост за хаотичното конституционно премахване на политическата система, а за трансформацията на парламентаризма в (пряка) демокрация чрез трансформацията на обществото от пасивни гласоподаватели-консуматори в активни граждани.

Въпреки че ситуацията изглежда неясна, съществува важнo и доста красноречиво съгласие между много експерти (конституционални експерти, адвокати, философи, политолози и т.н.) и политични граждани (участващи или не в инициативи за пряка демокрация). Това съгласие се отнася за стойността, която има „ваксинирането” на парламентаризма с прякодемократични средства като референдумите „отдолу” и законодателните инициативи. В настоящия текст ще опитам да анализирам значенията на тези две средства, съпоставяйки ги с някои от възраженията спрямо тях, издигани от част от гражданите и от безброй фанатици на парламентаризма (академици, политици и други), които дръзко го представят за единствен път, вследствие на погрешното и/или опортюнистично, и/или егоистично схващане, че демокрацията вече е приложена на практика. Много от последните де факто критикуват често функциониращия парламентаризъм, като отдават неговите неуспехи единствено на „лошото” управление на конкретни личности. Докато аргументът за лошото изпълнение определено е широко застъпен, той демонстративно игнорира и прикрива въпроса със структурните слабости на парламентарната политическа система да се справи с проблемите на гражданите чрез насърчаване и осигуряване на основните елементи за демокрация, а именно – равенство, справедливост, свобода и близък и постоянен мониторинг на всички власти [1].

Някои от възраженията за използване на прякодемократични инструменти включват:

  • Гражданска отговорност
  • Популизъм и демагогия
  • Риск за малцинствата
  • Двойката „консерватизъм – активистки ентусиазъм“
  • Финансови разходи

Гражданска отговорност

Според тази критика, на референдуми гражданите обикновено гласуват единствено за предложения, които са в услуга на техния личен интерес, без да проявяват каквато и да е отговорност към обществото като цяло. Така че ако имат възможността, гражданите ще опитат да премахнат таксите и данъците, същевременно увеличавайки обществените разходи. Това имплицитно предположение за гражданската „безотговорност” бе взето предвид в Италианската конституционна асамблея, която реши да отмени правото на референдум, що се отнася до данъчни закони и държавния бюджет. Но на практика, що се отнася до управлението на финансите, гражданите са далеч по-отговорни от политиците. Нека вземем за пример натрупания дълг в много европейски държави, който не е бил решен чрез референдуми, а чрез задкулисни и непрозрачни политически решения, взети най-малкото от професионални политици. Систематични проучвания в САЩ и Германия в продължение на няколко десетилетия сочат, че две трети от гражданите предпочитат балансиран държавен бюджет [2]. Огромните дългове са резултат от политики на отявлен разрез с „волята” на гражданите, особено с тази на младото поколение, което ще трябва да ги плаща. Както бях казал в миналото, огромното натрупване на обществен дълг в действителност е пряко свързано със стратегически решения на политическите партии. Икономическите и политическите елити са тези, които играят решаваща роля във формирането на публичните дългове, до степен да прибягват до дълга, за да могат първите да разпродават своите непродадени стоки, а вторите – да трупат гласове чрез манипулиране на общественото мнение.

Швейцария, която дори и да не може да бъде определена като модел на пряка демокрация (по много причини, които няма да обсъждам тук), ни предлага важна информация относно прякодемократичните инструменти и гражданската отговорност. В повечето швейцарски кантони са предвидени задължителни референдуми за обществени разходи, надхвърлящи определена сума (средно по 2.5 млн. швейцарски франка, или около 2 млн. евро). Оказва се, че в кантоните, използващи този метод, публичните харчове са по-малки от тези, в които не се практикуват тези референдуми от „икономически тип”.

През 1999 г. в проучване на Фелд, Савиос и Кирхгеснер се анализират резултатите от задължителните референдуми, засягащи данъчните политики в 131 швейцарски града и кантона. Общините по естествен начин, за разлика от кантоните, имат повече пространство за фискални маневри. Анализът показва, че икономическите референдуми оказват силен ефект върху намаляването на дефицита в общинския бюджет. Също така той оборва твърдението, че ако са свободни да решават на референдуми въпроси, касаещи данъците, гражданите винаги ще избират тяхното намаляване [3].

В периода 1978 – 1999 г. в САЩ са регистрирани 130 граждански инициативи за данъчни въпроси, 86 от които целят намаляване на данъците, 27 – тяхното повишаване, а 17 запазват неутралитет по въпроса [4]. 39% от инициативите имат за цел повишаване на данъците, докато 40% - тяхното намаляване. Също така в Швейцария гражданите редовно одобряват инициативи, насочени към повишаване на данъците: след първоначално повишаване на таксите върху бензина, одобрено на референдум през 1983 г., през 1993 г. се провежда нов референдум за допълнителна такса от 0.20 швейцарски франка на литър бензин. През 1984 г. чрез референдум е одобрено данъчното облагане на движението на тежкотоварни автомобили по магистралите.

За гръцките граждани често се смята, че споделят обща тенденция да търсят повишаване на социалните придобивки и намаляване на данъците. Действителността обаче ни разкрива доста по-различна картина. В Гърция гражданите плащат несправедливо високи такси, неотговарящи на ниското качество на обществените услуги. Тези, които имат възможността директно да се намесват в данъчните въпроси, са политиците, които дори не поемат пряката отговорност за сериозните недостатъци, несправедливости, пропуски, егоистични цели и проблеми, произлизащи от техните решения. Дългосрочните последици от изкуствения дефицит са винаги в ущърб на гражданите, принуждавани да плащат повече данъци и такси без компенсация: днешните и утрешните данъкоплатци ще трябва да покрият разходите, докато мнозинството от гражданите никога не е питано. Често в края на своите мандати регионални политически представители сменят своите професии, възползвайки се от „златните пенсионни фондове”, а отговорността за балансирането на бюджета се стоварва на раменете на техните наследници и този механизъм се завърта в обстановка на безкрайно прехвърляне на отговорност и безнаказаност.

Въпросът с гражданската безотговорност се е превърнал в мълчаливо приеман мит за „некомпетентния гражданин". Отговорността за обществените харчове трябва да бъде преобърната: след като в крайна сметка винаги хората плащат последиците от решенията за разходи и приходи, е логично последната дума да е тяхна.

Риск за малцинствата

Друго възражение срещу прякодемократичните инструменти е, че те могат да се превърнат в мощно оръжие в ръцете на мнозинствата, с което да потискат малцинствата. Това е един въпрос, който засяга както пряката демокрация, така и парламентаризма като такъв. Истината е, че една чисто парламентарна система може както да изпълнява задълженията си към малцинствените групи, така и да се превърне в диктатура. Определено съществува разлика между силни и слаби малцинства. Освен това възможността силните малцинства да обсебят парламентарната система е по-голяма.

Най-характерният пример е завземането на властта от Хитлер през 1933 г. Немският парламент, с помощта на могъщи икономически фактори, избира Хитлер за канцлер през 1933 г. и отново парламентът приема т.нар. Ermächtgungsgesetz (закон за извънредните пълномощия), дори когато нацистите нямат мнозинство в парламента. Референдумите по това време са твърде слаби, за да предотвратят тези трагични за човечеството решения, с които парламентът отваря пътя на нацизма с всичките му трагични последици.

Истината е, че прякодемократичните инструменти предлагат на малцинствата повече възможности отколкото представителността. За да бъде приет, един референдум трябва да убеди мнозинството от гражданите: всеки въпрос създава нови мнозинства, съставени от различни социални и политически групи. Гражданинът може да бъде мнозинство в един случай и малцинство при следващ референдум. Освен това чрез референдуми малцинствата могат по-лесно да заявят своите интереси. В Швейцария са достатъчни 100 000 подписа за инициирането на референдум за промяна на конституцията, а в Италия – 500 000 – за предложение за премахване на закон или част от него. Пътят към пряка демокрация е нещо повече от изследване на мнения: той освобождава динамика, която позволява на малцинствата да спечелят консенсуса на мнозинството. При представителните политически системи управляващите партии и коалиции по правило имат перманентно мнозинство в парламента, докато мнозинствата при референдумите не се определят според партийната логика, а по хоризонтален начин. Неслучайно малцинствата подкрепят прякодемократичните инструменти.

Според проучване на Расмусен, 86% от испаноговорещите в САЩ подкрепят пряката демокрация, докато измежду белите – само 69%. Подобно проучване се провежда и в Калифорния в периода 1979 – 1997 г., което показва широка и силна подкрепа за правото на референдум от различните етнически групи [5]. През 1997 г. 76.9% от азиатците, 56.9% от чернокожите, 72.8% от испаноговорещите и 72.6% от белите гледат на прякодемократичните инструменти в Калифорния като на голям успех, докато срещу тях е малцинство от 11.5% бели и 1.9% азиатци.

Като класически пример на дискриминация в контекста на референдумите често се посочва късното въвеждане на право на глас за жените в Швейцария. Вярно е, че жените в Швейцария печелят право на глас едва през 1971 г. чрез референдум, на който право на участие са имали само мъже, докато в Италия жените могат да гласуват още от 1948 г. Но закъснялото признаване на правото на глас в Швейцария едва ли може да бъде приписано на швейцарските прякодемократични инструменти, а по-скоро има връзка с общия морално-етичен консерватизъм, характерен за по-голямата част от швейцарското общество. По-подходящ би бил следният въпрос: може ли човешките права да бъдат тема на обсъждане или не? Само защото пряката демокрация може да бъде ala carte (където винаги може да възникнат теми, които да се изключват), нищо не бива да бъде изключвано от публичната сфера.

Основата на този въпрос се корени в съзнателното самоограничаване и културната „деварваризация” на всяка социална група. Следователно това е свързано с т.нар. от Хана Аренд „политически хуманизъм“, при който зачитането на човешките права произлиза от политическите дела – т.е. самата воля и решение, дори и винаги да съществува възможността за грешка или високомерие.

Популизъм и демагогия

Разбира се, въпросът с популизма не е задължително идентичен с демагогията, нито може да се реши само в няколко реда на един текст, тъй като неговите проявления и употреби са сложни и често много неясни. В дебатите относно пряката демокрация се изразява опасението, че тя може да се превърне в арена на групи от демагози и популисти. В действителност обаче демагозите имат повече възможности в една изцяло представителна система, в която малка група от политици подготвя политическия дневен ред, докато гражданите нямат право да се намесват, с изключение на електоралните процеси, при които се избира някоя партия за 4 години. Точно липсата на форми на участие води хората до задънена улица, при която единствената възможност е да се гласува за политици популисти, които всеки път обещават да „изчистят” мръсотията и да „регулират” хаоса, причинен от предходните правителства.

Истината е, че гражданите винаги имат пред себе си една малка група от професионални политици, чиято основна грижа е да се задържат на власт.

При подходящо институционализирани – от самите граждани – прякодемократични инструменти, гражданите не се нуждаят от лидери, защото самите те са тези, които предлагат решения и ги изразяват чрез законодателни инициативи и референдуми. В Швейцария политиците не играят някаква конкретна и важна роля. Там системата се върти повече около политически въпроси, за разлика от изцяло представителните системи, които се фокусират основно върху индивидуални елементи и характера и личността на политиците. В швейцарската конституция не се предвиждат референдуми „отгоре”. Дори политически сили и движения, които могат да бъдат разглеждани като популистки, когато инициират референдум, трябва да убеждават мнозинството от населението с рационални аргументи. В крайна сметка, ако приемем, че някой трябва да има право на популизъм, това не може да бъде никой друг освен самото население. Освен това антипопулизмът не може да разпознае хората като политическо тяло, т.е. като субект, готов да взема решения (готов, разбира се, без условия и бележки под линия), който дори може да допусне и грешки, от които да се учи...

Но това, което трябва да ни интересува най-много, са болестите на едно общество, които затрудняват демократичната му промяна и особено културата на апатия и въздържане от публичното пространство, които са основната пречка по пътя към демокрация.

Двойката „консерватизъм – активистки ентусиазъм“

Друго възражение срещу прякодемократичните инструменти е, че избирателите ще ги използват, за да опитват да спират големи – в полза на обществения интерес – политически реформи, с цел запазване на статуквото. От друга страна, е възможен обратният „риск”, а именно, че най-крайните и жестоки активисти може да злоупотребяват с правото на референдум, за да налагат своите позиции върху пасивното мнозинство, неучастващо в гласуванията. Но един политически план или реформа не може толкова лесно да бъде определен като „прогресивна реформа” или „консервативна реформа”, или реформата да бъде квалифицирана просто като „лява” или „дясна”. Например в контекста на политиките, касаещи околната среда, често „консерваторите” са физически принудени да вземат решения срещу големи проекти, представяни като прогресивни. В своята борба за защита на държавата на благоденствието, прогресивните често се ръководят от неолиберална логика.

Например зелените в Италия и Германия подкрепят по-тясна евроинтеграция, на базата на което са определяни като прогресивни, докато техните партньори в Швеция и Великобритания изразяват силен евроскептицизъм, основан на същата „прогресивна философия”.

През последните десетилетия „прогресивните” в Калифорния успешно се възползваха от наличните им прякодемократични инструменти, за да подобрят законодателството, касаещо околната среда, употребата на канабис за терапевтични цели, повишаването на минималните заплати, намаляването на разходите за предизборни кампании, защитата на животни, свободата на информация в полза на потребителите. От друга страна, „консервативните” приеха намаляване на данъчното облагане на приходи и собственост, по-строги наказания за многократните закононарушители, затваряне на определени правителствени агенции, касаещи мигранти и т.н. Това създаде динамичен баланс, който без тези инструменти би бил невъзможен, тъй като „инерцията” на консерваторите в този случай би се ускорила.

Друго възражение е, че най-радикалните активисти ще злоупотребяват с прякодемократичните инструменти, за да налагат своите екстремни цели. Но този аргумент (според наличните ни данни) изглежда несъстоятелен. Швейцарският и американският опит показват, че гласуващите са много внимателни. Ако едно радикално движение иска да прокара едно „крайно” предложение, ще трябва да го стори чрез референдум или законодателна инициатива, убеждавайки всички граждани. Например в Швейцария само една десета от всички инициативи биват приети от гражданите.

Що се отнася до двойката “консерватизъм – прогресивизъм”, тоталната деидеологизация е нито възможна, нито задължително полезна, но въпреки това превъзмогването на идеологическите етикети (що се отнася до демокрацията) е необходимо (още по темата тук.

Финансови разходи

Съществува усещането, че прякодемократичните инструменти – особено референдумите – са тежко бреме върху държавния бюджет. На възможността за разширяване правата за иницииране на референдуми политиците бързо отговарят с „прекомерната цена” на референдума. Сигурно е, че функционирането на всяка политическа система има своята цена: но основният проблем с разходите, например в Гърция, не зависи от средствата, които може да бъдат изразходвани за провеждането на референдум или законодателна инициатива, а от огромните разходи за парламентаризма. Това не се отнася само до „фиксираните” разходи за поддръжка на хранената от обществото партийно-политическа армия (депутати, съветници, партийни функционери и т.н.), които се издържат финансово чрез парламентаризма, но също и „непредвидените” (краткосрочни, средносрочни и дългосрочни), допълнителните и огромни разходи, пораждани от лоши политически решения, мръсни обществени поръчки, непрозрачни сделки и политическата корупция като цяло, която вкарва хората в огромни дългове.

Според мен принципно цената на пряката демокрация не може да бъде сравнявана с цената на установената парламентарна система, тъй като качествата на политическите резултати са несравними помежду си. Но дори и да приемем, че нейната цена е по-висока, това се компенсира от значителни придобивки като политическа стабилност, легитимност и широко приемане на решенията от страна на мнозинството от граждани, участвали в референдума. Днес гражданите са лишени от средства за намеса в политическите дела (освен изборите) и са принудени да прибягват до скъпите услуги на адвокати или по-радикални форми на протест, за да могат например да спрат даден закон, който не е в интерес на обществото, проект, вредящ на околната среда, несправедливо решение и т.н. В тези случаи цената често е под формата на силова държавна репресия, без съществен политически ефект в полза на обществения интерес.

При употребата на прякодемократични инструменти се налага на самата политика да търси одобрението на гражданите, преди да премине към решение. Политиците, в желанието си да подсигурят позициите си, често прибягват до аргумента, че освен високата цена, прякодемократичните инструменти могат да подкопаят тяхното управление.

Истината е, че те се страхуват, че референдумите ще отнемат много от решенията, вземани досега от политици, големи компании и финансови елити, които си взаимодействат по перфектен и непрозрачен начин.

Заключение...

Основните условия за пожелаването и приемането на тези инструменти е политическият интерес (страст) и политическата зрялост на гражданите. Тези инструменти могат да синтезират един вид „тренировъчна зала за демокрация”, в която гражданите могат да се включват по въпроси, които ги засягат пряко. Със сигурност федеративните системи и местната автономия осигуряват по-подходящи условия за развиването на тези инструменти и паралелното развиване на конкретни ценности и значения по пътя към едно демократично общество. Разбира се, прякодемократичните инструменти като референдумите и законодателните инициативи не правят по дефиниция едно общество демократично, както и швейцарското общество не е демократично. Единствено припознаването на обществото със самата политика може да осигури необходимата сила на пряката демокрация и самото общество да поеме контрол върху всички решения и властови действия и така да може да бъде определяно като демократично. [1]

По думите на Касториадис, пряката демокрация е крехка и във всеки един момент може да доведе до нападки, тъй като никоя полития не е защитена от такива. От една страна, представителните политически системи са по-склонни към грешки (нещо, на което сме свидетели постоянно). От друга, пряката демокрация дава на гражданите правото да решат, че дадено взето решение е грешно, и във всеки един момент могат да се намесят чрез законодателна промяна. Така че референдумите „отгоре” (т.е. от правителството), а не от самите граждани, са от малко значение, тъй като в повечето случаи те се инициират само когато резултатът е вече известен на „организаторите” и условията и целите зад процедурата се определят не демократично, а олигархично. По-значими са референдумите „отдолу”, като решение на обществото, при които самите граждани ще отговарят за своята защита от егоистичните цели на олигарсите. Единствено волята и усилията на гражданите могат да предпазят един референдум да не се превърне в пародия (електоралната формула). Но за да достигне едно гражданско общество до определянето (как и защо) и защитаването на референдумните процедури, които самото то инициира, трябва първо да изиска тяхното конституционно институиране, участвайки активно и решително в това институиране. Следователно продуктът на това институиране ще съставлява и определя желаните прякодемократични инструменти, а не обратното.

Често в търсенето на политически решения на проблеми ни допускаме една много сериозна грешка: решаваме, че вече съществуват готови, абсолютни и сигурни решения. Пряката демокрация не е нито готово, нито абсолютно, нито сигурно решение, но въпреки това е сравнително най-доброто, което имаме до момента, и от нас зависи (от нашите колективни усилия и въображение) продължителното развитие и динамичното преосмисляне на нуждите на гражданите (каквито те определят), както и променянето на начина, по който мислим и действаме... т.е. променяйки самото наше общество.

Бележки:

За настоящия текст бяха използвани данни и информация от книгата на Thomas Benedikter «Più potere ai citadini Introduzione alla democrazia direta e ai diritti referendari» Bolzano, luglio 2014.

Ценните бележки на Michalis Theodosiadis и Claudio Vittore и основателните опасения на Thodoris Lambropoulos (http://hypnovatis.blogspot.gr) и Francesco Albertini допринесоха за крайния облик на текста.

Библиография:

[1] George N. Economou "DIRECT DEMOCRACY principles, arguments, capabilities". Papazisi Publications
[2] Richard von Weizsäcker, Staatsverschuldung und Demokratie, Kyklos Bd. 45, Francke Verlag, Berna 1992, pp. 51-67
[3] Kirchgässner, Feld, Savioz, Die direkte Demokratie. Modern, erfolgreich, entwicklungs und exportfähig, Franz Vahlen, San Gallo, 1999
[4] http://www.initativefortexas.org/whowants.htm
[5] J.G. Matsusaka, For the Many and the Few. The Initiative, Public Policy and American Democracy, University of Chicago Press 2004, p. 118

Йоргос Кутсантонис е роден през 1973 в Атина. След седем години изучаване на медицина в университет в Италия, се отказва от лекарската професия и започва да изучава преводачество. Днес той работи като преводач на свободна практика. Изобразителното изкуство и писането са две от най-големите му страсти, заедно с изучаването на политическа философия – социология.

Превод от гръцки: Mechanic955

school-of-athens-image

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline