Други визии
През последните няколко седмици, експлозивно в подвижността си и изменяемостта си, движението "Окупирай" в съвременния глобален свят наистина по изумителен начин демонстрира приложимостта на технологиите и социалните мрежи. И това не просто защото се появи някак ей-така безпричинно едно движение, което се зароди в Ню Йорк и наложи модата да се пръкват негови копия по различни места по света, носейки със себе си някакъв неясно-необясним аромат на абстрактен ентусиазъм. Да, не са малко хората, които не просто подхождат с недоверие към него, но и незнайно откъде привиждат някаква негативна естетичност, уж носеща у себе си противна щекотливост. Движението "Окупирай" в различните му проявления – "Окупирай Уол Срийт", "Окупирай Лондон", "Окупирай Париж", "Окупирай България" … - не е абстрактна производна на някаква урбанистична ферментация. Не е пореден вопъл на някаква абстрактно съществуваща левица, опияняваща се да възроди своето изгубено адекватно присъствие в политическото пространство, накърнена и завиждаща на Големите успехи на неолибералистките инициативи. Не, не е вярно, че движението "Окупирай" събира някакви неориентирани тълпи от реваншисти, абстрактни анархисти, фанатизирани зелени, овехтели и нови хипита, антиглобалисти, патологични комунисти и анти-капиталисти. И не е вярно, че то има поддръжници в лицето на официални представители на институции като Барак Обама и Бил Клинтън, наред с Нанси Пелоси, Уго Чавес, Али Каменай (радикалния ислямист от Иран), а още по-малко пък фигури като Джордж Сорос и Бил Гейтс, които се изживяват като либерални комунисти. Да, странно е присламчването на някои от тези хора към движението, присъединяването им към ненавижданите иначе от тях Уго Чавес и Славой Жижек. И безкрайно лицемерно е биенето в гърдите на такива и изживяването им като духовни ментори, особено когато заявяват, че "капитализма е враг на отвореното общество". Ни най-малко капитализма не е враг на "отвореното общество", ами те всъщност са взаимно легитимиращи се производни.
„Промени света" казва Маркс; „Промени живота" казва Рембо; за нас, тези две задачи са идентични" - Андре Бретон"
- Лозунг в „Плаза де лас Трес Културас" в Мексико Сити, издигнат по повод погрома над студентите през 1968, януари 2008 г.
Ние живеем в епоха, в която идеалите за човешки права са издигнати - и политически, и етически - на централно място. Много от политическите усилия се влагат в насърчаване, защита и отчленяване на значимостта им спрямо конструирането (препратка към конструктивизма, който е про-либералистко направление в социологията, както и една от формите на нео-либералистките теории за социално инженерство - б.пр.) на един по-добър свят. В следствие на това голяма част от пуснатите в обращение концепти са индивидуалистични и положени върху основата на собствеността, и като такива не са способни да се изправят като фундаментално предизвикателство срещу хегемонистичната либералистка и неолибералистка логика на пазара, както и пред неолибералистките способи за упражняване на законност и държавно поведение. Живеем, в края на краищата, в свят, в който правата на частна собственост и лична изгода имат преимущественото право на решаващ фактор спрямо всички други схващания за правата, за които изобщо може да се мисли. А съществуват обстоятелства, при които идеала за човешките права приема облика на колективистична насоченост, също както правата за упражняване на труд, правата на жените, гей-правата и тези на малцинствата го направиха, като изведоха подобна тенденция на най-преден план в отношенията и действията на хората (това е последица от движението за извоюване на право на постоянна и дълговременна работа, както и движението от 60-те за установяване на гражданските права в САЩ, като това бяха наестина колективни движения, които се отразиха глобално и върху целия свят). Тези борби за колективни права, по силата на обективните обстоятелства, произвеждат определени последствия (подобно на тези, при които жени и чернокожи се превърнаха в реални съперници за президентския пост на щатското правителство). Тук, обаче, искам да разгледам една друга форма на колективното право - тази на правото върху града.
Настоящият текст е откъс от книгата "Realizing Hope" на Майкъл Албърт
В тази глава, за да тръгнем от друг ъгъл, нека започнем с това какво търпим в момента на международно ниво и след това да се запитаме какви промени бихме искали да спечелим с нашия активизъм в краткосрочен и средносрочен план. Тогава можем да видим това, което нашите стремежи по отношение на международните отношения предполагат за икономиката сама по себе си и на свой ред какво предполага предложената икономическа визия (ПарЕкон) по отношение не международните отношения.
Икономиката и околната среда
Икономиката въздейства върху околната среда по разнообразни начини. Тя добавя нови „съставки“ към околната среда, каквито са замърсителите. Тя извлича „съставки“ от нея, каквито са природните ресурси. Тя променя реда и композицията на характеристиките на околната среда или начина, по който човек си взаимодейства с нея, като строят язовирни стени или променя човешкия хабитат, както и по безброй други начини. И всеки един от тези и други възможни начини на икономически ефект върху околната среда може да има допълнителен ефект върху природата и живота на хората.
Настоящият световен ред се крепи на безмерните неравенства в богатството и властта. В опозиция на настоящия ред стоят различни социални движения - които в по-голямата си част се приближават в мисленето и целите си.
Въпросът пред нас в сесиите на Z-Net е как може да изглежда бъдещият международен ред и как можем да стигнем до там, ако ценностите, които ние, събиращите се заедно тук, споделяме трябва да бъдат изразени както като наши средства, така и като наши цели.
Растейки, ние видяхме провалилите се реформи на Съветския съюз. Този неуспех беше приветстван от политическите и икономическите лидери като "триумфа на капитализма" и окончателното "поражение на комунизма". В училище той служеше като ясно доказателство защо капиталистическият строй е заключителната и идеална фаза от човешката история. Техните думи и дела внушаваха, отново и отново, че няма алтернатива на капитализма, авторитаризма, патриархалността, расизма и империализма. Но колкото повече научавахме, толкова по-ясно ни ставаше, че това, което целият свят ни казваше – медиите, правителството, корпорациите и семействата ни – просто беше невярно. Системните лъжи станаха правило на нашия живот. Безнадеждността и цинизмът станаха отношението, дефиниращо нашето поколение.
Историята на изкуството през последните 100 години (не като историята на продукта, творбата, а като история на процеса на вземане на решения в нашата сфера) е историята на инвеститори, които придобиват все по-голям контрол върху дистрибуцията, дефинирането и правенето на произведения на изкуството – а следователно и върху това кои сме ние. Това е история на все по-голямото отделяне на властта от хората, които правят произведенията на изкуството към ръцете на онези, които печелят от тях. Да, има множество единични арт-звезди. Но като работещи в икономичски сектор ние сме стъпкани на земята. Смятам, че наше задължение като артисти е да спомогнем за откриването на институции, които защитават и разширяват възможностите за автономна креативна дейност. Наше задължение, с оглед на сегашната ситуацията, е да спомогнем за изграждането на икономика, симпатизираща на духа на изкуството като подход към креативен живот във всяка негова област. Имайки предвид това, нека следващият коментар да служи като призив към всички артисти да приемат идеята на Икономиката на участието (ПарЕкон) както е представена в книгата на Майкъл Албърт "Живот след капитализма" (1).
В началото на ХХ век радикалните активисти-работници предложиха идеята да се изградят организации и обединения, самоуправлявани от обикновени работници и противопоставящи се на шефовете за контрол над продукцията, като по този начин те да "изградят новото общество в черупката на старото". Te предвиждат самоуправлението на профсъюзите и организациите за борба на работните места от самите работници - като предвещание за масови организации, чрез които работниците ще управляват производството в не-пазарно, пост-капиталистическо общество.
Приема се, че самоуправлението, това да имаш контрол над живота си, да имаш право на глас за нещата, които те засягат, ще заема централно място в пост-капиталистическото бъдеще.
Но самоуправление не означава да имаме само контрол над нашата работа, а от там и над производството, но и над консумацията. В какви жилища искаме да живеем? Какви услуги искаме да са достъпни в квартала ни? Какъв да е планът на града ни? Какво искаме да произвеждаме?
