Забелязали ли сте как вече няма френски интелектуалци? През 70-те и 80-те имаше истинска храна за размисъл: Дерида, Фуко, Бодрияр, Кръстева, Лиотар, де Серто... но от тогава няма почти нищо. Модните академици и интелектуалци са принудени да рециклират непрекъснато теории на по 20 или 30 години или да се обърнат към страни като Италия или дори Словения за впечатляваща метатеория.

Има много причини за това. Някои имат връзка с политиката в самата Франция, където се наблюдават систематични усилия на френските медии да заменят интелектуалците с празноглави „всичкознаещи” от американски тип. Все пак, усилията на медиите не са напълно успешни. По-важна причина е, че френският интелектуален живот става все повече политически ангажиран. В американската преса има почти пълно затъмнение върху културните новини от Франция заради големите стачки от 1995 г., когато Франция бе първата страна, която отхвърли "Американския модел" за икономиката и отказа да започне разглобяването на социалната държава. В американската преса Франция стана "глупавата държата, която се опитва да попречи на хода на историята."

david-graeberРазбира се, подобно мислене няма нищо общо с американците, които четат Дельоз и Гатари. Това, което американските академици очакват от Франция, са интелектуални висоти или възможността да се чувстват участници в диви, радикални идеи, демонстриращи вродената насилственост в западните концепции за истина или човечност, но по начини, които да не предпоставят никакви форми на политическо действие или обикновено никаква отговорност да се действа изобщо. Лесно е да се види как класа от хора, които са смятани за почти неуместни и от политическите елити, и от 99% от населението се чувства по този начин. С други думи, докато американските медии представят Франция като глупава, американските интелектуалци се оглеждат за френски академици, които се вписват в картината.

Като резултат, никой не чува нищо за някои от най-интересните съвременни учени във Франция. Една такава група от интелектуалци е Mouvement Anti-Utilitariste dans les Sciences Sociales (Анти-утилитарно движение в социалните науки), или MAUSS, които са се посветили на систематична атака на философските фундаменти на икономическата теория.

Групата е вдъхновена от големият френски социолог Марсел Мос от началото на 20-ти век, чиято най-известна творба "Подаръкът" (1925) е вероятно най-доброто разобличаване на допусканията зад цялата писана досега икономическа теория. Във време, в което "свободният пазар" бива натъпкван насила в гърлата на всички ни като природен и неизбежен продукт на човешката природа, трудът на Мос - който демонстрира не само как незападни общества не работят на основата на нищо, дори минимално приличащо на пазарните принципи, но и че самите западняци също - е повече от необходим сега. Докато за франкофилите интелектуалци в Америка изглежда невъзможно да кажат нещо за възхода на глобалният неолиберализъм, MAUSS-групата атакува самите основи на явлението.

Малко контекст. Марсел Мос е роден през 1872 г. в ортодоксално еврейско семейство. Чичо му, Емил Дюркем, е смятан за създателя на модерната социология. Дюркем се обкръжил с кръг от умни млади ученици, между тях и Мос, който бил назначен да изучава религия. Обаче този кръг бил разрушен през Първата световна война; много загинали, включително и синът на Дюркем. Дюркем починал от мъка скоро след това. Мос останал да събере парчетата.

Въпреки всичко, Мос никога не е бил възприеман насериозно като наследник на Дюркем. Той бил невероятно ерудиран (знаел поне 12 езика, включително санскрит, маори и класически арабски), но му липсвала притегателната сила, очаквана от един професор. Бивш аматьор в бокса, Мос бил набит човек с леко глуповати маниери, типът човек, винаги играещ си с дузина брилиянти идеи вместо да строи велики философски системи. Мос прекарва живота си, работейки върху минимум пет различни книги едновременно (за молитвата, национализма, произхода на парите и тн), от които нито една не е завършена. Въпреки това, успява да тренира ново поколение френски социолози, да изобрети френската антропология сам, а също и да публикува серия от изключителни новаторски есета, всяко от което генерират съвършено ново тяло от социална теория.

Мос също така е революционен социалист. От началото на студенстките години Мос редовно допринася за лявата преса и остава в по-голямата част от живота си активен член на френското кооперативно движение. Той създава и в продължение на много години помага в дейността на кооперация в Париж. Също често е изпащан на мисии с цел установяване на контакт с движенията в други страни (отива в Русия с тази цел след Революцията). Мос обаче не е марксист. Неговият социализъм е по скоро от традицията на Робърт Оуен и Пиер Жозеф Прудон: Мос смята, че комунистите и социалните демократи са еднакво заблудени от вярата, че едно общество може да бъде трансформирано основно чрез управниците му. По-скоро, Мос чувства, че ролята на правителството е да създаде правната рамка за социализъм строен от долу на горе, чрез създаването на алтернативни институции.

Руската революция го оставя дълбоко раздвоен. Докато е въодушевен от перспективите за истински социалистически експеримент, той е гневен заради систематичната употреба на терор от болшевиките, тяхното потискане на демократичните институции и най-вече от тяхната цинична доктрина за "целта оправдава средставата," която, Мос заключава, е просто неморалното рационално пресмятане на пазарът, с малко изместване.

Есето му "Подаръкът" е, преди всичко, отговор на случващото се в Русия, основно Новата икономическа политика на Ленин от 1921 г., която изоставя по-ранните опити за унищожаване на търговията. Мос заключва, че ако пазарът не може да бъде премахнат правно дори и в Русия, която тогава е била най-слабо монетаризираната държава в Европа, ясно е, че революционерите трябвало да започнат да мислят много по-сериозно за това какво е "пазар," от къде е дошъл, и каква работеща алтернатива има срещу него. За Мос е било време да използва резултатите от историческите и етнографските си проучвания.

Заключенията на Мос са разтърсващи. Първо, всичко, което "икономическата наука" има да каже за субектът на икономическата история е напълно грешно. Универсалното допускане на ентусиастите на свободния пазар, тогава както и сега, е че това, което всъщност мотивира хората е желание за максимизиране на удоволствието, комфортът и материалната собственост (тяхната "полезност" - utility) и всички важни човешки отношения могат да бъдат анализирани чрез пазарните концепции. В началото, както казва официалната версия, имало бартер. Хората били принудени да получат това, от което имат нужда, чрез директна размяна на една вещ за друга. Но понеже това било неудобно, хората измислили парите като универсално средство за размяна. Създаването на напреднали технологии на размяна (кредити, банкиране, стокови борси) са просто логическо продължение.

Проблемът е, както Мос бързо забелязъл, че няма причина да се вярва, че общество, базирано на бартер е съществувало някога. Вместо това, антрополозите откриват общества, където икономическият живот е базиран на напълно различни принципи и където повечето обекти се движат напред-назад като подаръци - и почти всичко, което можем да наречем "икономическо" поведение, е базирано на претенция за чиста щедрост и отказ от изчисление кой точно колко е дал и на кого. Такива "подаръчни икономики" могат понякога да бъдат доста съзтезателни, но това, което правят е пълната противоположност на нас; вместо да гледат да акумулират колкото се може повече, победителите в съзтезанието са тези, които успеят да раздадат най-много. В някой известни случаи, като този на племето Куакутъл от Британска Колумбия, тази логика води до драматични съзтезания по щедрост, където амбициозни вождове се опитват да се надминат един друг чрез раздаване на хиляди сребърни накити, одеала и шевни машини "Сингер" или дори чрез унищожаване на богатсво - потапяне на ценни наследсвени скъпоценности в океана или запалване на огромни купчини от богатство и предизвикване на съперниците им да направят същото.

Всичко това може да изглежда доста екзотично. Но Мос задава въпросите: колко чуждо е това наистина? Няма ли нещо странно в идеята за подаряването дори и в нашето общество? Защо, когато някой получава подарък (напитка, покана за вечеря, комплимент), те се чувстват задължени да върнат жеста? Защо получателите на щедрост често се чувстват омаловажени, когато не могат да върнат жеста? Това не са ли примери за универсални човешки чувства, които сме потиснали в нашето общество, но в други са самата основа на икономическата система? И не е ли съществуването на тези различни импулси и морални стандарти, дори и в капиталистическата ни система, истинската основа на привлекателността на алтернативните визии и социални политики? Мос със сигурност го е чувствал.

Анализът на Мос се доближава по много начини до Марксистките теории за отчуждението и реификацията* развити от фигури като Георг Лукач по същото време. В подаръчните икономики според Мос, размяната няма над-персоналните качества на капиталистическият пазар: всъщност, дори когато обекти с голяма стойност си сменят притежателите, това което наистина има значение са връзките между хората; размяната служи преди всичко за създаване на приятелства, задължения или за изглаждане на съперничество, а не задължително за движението на ценни стоки. В резултат всичко става лично натоварено, дори и собствеността: в подаръчните икономики най-известните скъпоценности - семейни огърлици, оръжия и мантии от пера - винаги развиват собствена персоналност.

В пазарната икономика е точно обратното. Транзакциите биват виждани само като начин за сдобиване с полезни неща; личните качества на купувачът и продавачът трябва да са напълно ирелевантни. В резултат всичко, дори и хора, биват третирани като че ли са вещи. (Помислете над израза "стоки и услуги.") Основната разлика с марксизма обаче е, че докато марксистите по времето на Мос настояват за икономически детерминизъм, Мос смята, че в миналите непазарни общества - и по подразбиране, в едно наистина хуманно бъдещо общество - "икономиката", в смисъл на автономен домейн на действие, занимаваща се само със създаването и дистрибуцията на блага и която се движи по своя собствена, над-персонална логика, няма дори да съществува.

Мос никога не е бил напълно сигурен какви са практическите му заключения. Руският опит го убедил, че купуването и продаването не могат да бъдат напълно елиминирани от модерното общество, поне в "близкото бъдеще", но пазарният етос може. Работата може да бъде кооперативна, ефективна социалната сигурност - гарантирана, постепенно може да бъде създаден нов етос, където единственото извинение за събиране на богатства ще бъде възможността те да бъдат раздадени. Резултатът: общество, чиито най-важни ценности ще бъдат "радостта от публичното даряване, щастието в щедро артистично харчене, удоволствието от гостоприемността в публичното или семейно празненство."

Част от това може да изглежда ужасно наивно от днешна перспектива, но основните тези на Мос, ако не друго, са дори по-уместни сега, отколкото преди 75 години. Сега, когато "икономическата наука" е станала религията на модерната епоха. Или поне така изглежда на създателите на MAUSS.

Идеята за MAUSS се ражда през 1980 година. Проектът изплува в убеден разговор между един френски социолог, Alain Caillé, и швейцарският антрополог Gérald Berthoud. Те туко-що са преминали през неколкодневна интердисциплинарна конференция върху подаръците и след като прегледали статиите, получават шокиращо осъзнаване, че на никого от участниците не му е хрумнало, че съществен мотив при даряването може да бъде щедрост или истинска загриженост за добруването на друг човек. Всъщност, учените на конференцията винаги допускали, че "подаръците" всъщност не съществуват: "порови се достатъчно дълбоко във всяко човешки действие и ще откриеш винаги някаква егоистична, калкулираща стратегия." Дори по-странно, учените допускали, че тази егоистична стратегия винаги е реалната истина на явлението и че е по-реална от всеки друг мотив, в който би могла да бъде замесена. Като че ли, за да сме "научни" и "обективни" трябва да сме напълно цинични. Защо?

Caillé обвинява християнството. Древният Рим все пак запазил нещо от стария идеал за аристократична щедрост: римските благородници строели обществени градини и паметници и се стремели да спонсорират най-величествените игри. Но римската щедрост е била насочена доста очевидно към нараняване: любим навик бил да се хвърлят злато и бижута на масите и да ги гледат как се боричкат в калта, за да ги събират. Ранните християни, по очевидни причини, развили тяхната идея за помощ на бедните в директно противопоставяне на римските практики. Истинската благотворителност не била базирана на желание да се установи превъзходство или да се осигури благоразположение, или заради какъвто и да е егоистичен мотив. В степента, в която може да се извлече полза от подаръка, последният не е бил считан за подарък.

Но това на свой ред също довежда до безкрайни проблеми, понеже е трудно да се измисли подарък, който да не облагодетелства подаряващия по някакъв начин. Дори и напълно неегоистичен акт печели точки пред Бог. Така започва навикът да се претърсва всяко действие за дори минимален скрит егоизъм и да се допуска, че този егоизъм е това, което наистина е важно. Виждаме същото действие възпроизвеждано постоянно в модерната социална теория. И икономистите, и християнските теолози се съгласяват, че ако някой извлича удоволствие от акта на щедрост, последният е някакси по-малко щедър. Те просто не се съгласяват с моралните последствия. За да се изправи срещу тази перверзна логика, Мос поставя ударение върху "удоволствието" и "радостта" на даването: в традиционните общества, хората не допускат, че може да има противоречие между това, което ние наричаме "личен интерес" (self-interest) (фраза, която, както Мос отбелязва, дори не може да бъде преведена на повечето човешки езици) и загрижеността за другите; цялата идея на традиционния подарък е, че той подпомага и двете едновременно.

Това са темите, които на първо място ангажират малката интердисциплинарна група от французи и френско-говорящи учени (Ален Кайе, Жералд Берту, Ахмет Инсел, Серж Латуш, Полет Тайеб), които са щели да се превърнат в MAUSS. Всъщност, самата група отначало е започнала с журнал, наречен Revue du MAUSS – съвсем малък журнал, напечатан некадърно на лоша хартия, чиито автори го измислили колкото за 'вътрешна шега', толкова и за сериозни анализи, първият журнал на огромното международно движение, което дотогава още не съществувало. Кайе пише манифести; Инсел описва фантазиите си за велики международни анти-утилитарни конвенции в бъдещето. Статии за икономика се редуват с откъси от руски романисти. Но постепенно, движението започнало да се материализира. Докъм средата на 90-те години MAUSS се превърна в впечатляваща мрежа от учени - от социолози и антрополози до икономисти, историци и философи от Европа, Северна Африка и Близкия Изток, чиито идеи биват представяни в три различни журнала и известни серии от книги (всички на френски), допълнени от годишни конференции.

От стачките през 1995 г. насам и избирането на социалистическо правителство с публикацията на нова биография и колекция на политическите му есета, трудовете на Мос изживяват значително съживяване във Франция. В същото време група MAUSS стават открито политични. През 1997 г. Кайе издава своите "30 тези за новото ляво" и MAUSS посвещават годишната си конференция на специфични политически теми и проблеми. Тяхният отговор към безкрайните призиви Франция да приеме американския икономически модел и да разглоби социалната държава се състои в промотирането на икономическата идея на американския революционер Том Пейн за гарантираният национален доход. Истинският начин за реформа в социалната политика не е да се премахнат социалните придобивки, а да се ре-рамкира цялата концепция за дългът на държвата към хората. Нека премахнем социалните осигуровки и помощите за безработица, казват те (неолибералите, б.пр.) Но вместо това, нека създадем система, където на всеки французин е гарантиран същия начален доход (примерно 20,000 долара, давани директно от правителството) и останалото нека зависи от тях.

Трудно е да знаем какво точно да направим от лявото на MAUSS, особено докато Мос бива промотиран в някои среди като алтернатива на Маркс. Би било лесно и да ги отпишем като свръх-ентусиазирани социални демократи, които не са изцяло заинтересовани да променят радикално обществото. 30-те тези на Кайе например се съгласяват с Мос в неибежността на някаква форма на пазар, но все пак също като него очакват разрушаването на капитализма, тук дефиниран като преследване на финансови облаги като цел сама по себе си. На друго ниво, обаче, мосовата атака на логиката на пазара е по-дълбока и по-радикална от всичко на интелектуалния хоризонт в момента. Трудно е да се избяга от впечатлението, че именно заради това американските интелектуалци, и особено онези от тях, които се върпиемат като най-лудите радикали, с нетърпение деконструиращи почти всяка идея освен скъперничеството и егоизмът, просто не знаят какво да направят от MAUSS, чиито трудове са почти изцяло игнорирани.


***

*По принцип думата означава придавенeто на конкретни характеристики на нещо абстрактно; в теорията на Маркс най-общо казано реификация е разводът на стоката от социалните отношения на производство и натоварването й със собствена воля, доминираща хората; още познато като стоков фетишизъм; за Лукач е даването на фантомна обективност на стоката, или автономност, която скрива отношенията на производство, б. пр.

Дейвид Грeйбър беше професор по антропология в Йейл, откъдето бе уволнен през 1997, заради анархистките му убеждения. Автор е на книгата "Фрагменти по анархистка антропология." Сега преподава в университета Голдсмитс в Лондон.

Превод: Epistemic Murk

"Анархизъм или революционното движение на 21-век." - Дейвид Грийбър и Андрей Грубачич [бг, pdf]