Индекс на статията

Недостатъци на пазара, останали без отговор

Пазарите са несправедливи

Максимата за разпределението на благата в пазарните икономики на публичните предприятия е «на всеки според обществената ценност на неговия труд.» Но като се има предвид, че производителността е плод на таланта (генетична лотария), образованието и подготовката (често на обществена издръжка) или на качеството и количеството на други продуктивни заложби, или късмет, а не на по-големи лични усилия или жертви, заплащането според производителността е несправедливо. То възнаграждава хората за неща извън тяхната власт и усилия.

Но неравенството на хората, полагащи тежък труд и получаващи заплати и надници по-ниски от тези на други, които правят по-малки лични жертви, но имат късмета, образованието, физическата сила или работят в по-добре оборудвани фабрики, е неизбежно в която и да е пазарна икономика. На свободния пазар трудът се заплаща в най-добрия случай и то грубо според стойността, за която личността допринася в един продукт. Но това обикновено се отличава значително от усилията, които личността полага. Нещо повече, всеки опит да се изравнят различията между онова, което се полага за усилията и онова, което се дава за производителността на хората задължително води до сериозна неефективност. Стойността на труда неизбежно представлява значителна част от общата себестойност на много стоки и услуги. В една пазарна система, ако надниците се разминават с производителността, за да станат по-справедливи, стойността на труда и в последствие цялата структура на разходите в икономиката ще се отклони от реалната социална себестойност. Тъй като цените играят разпределителна роля във всеки пазарен модел, това означава, че всеки опит да се направят надниците по-справедливи  ще доведе до значителна неефективност в разпределението, дори в една икономика на «пазарния социализъм».

Някои застъпници на «пазарния социализъм» признават този недостатък. «По-справедлива система за икономическо възнаграждение вероятно би свързала заплащането единствено с личните усилия и личните жертви, а не с късмета или генетичния жребий.» (Weisskopf 1992, стр. 8) И: «Макар че предлаганата от нас система [пазарен социализъм] вероятно е по-егалитарна от капитализма, в нея ще има някои отклонения от егалитарното разпределение в смисъла на различни стимули в схемите на заплащане на директорите и работниците.» (Bardhan and Roemer 1992, стр. 14) А някои застъпници на «пазарния социализъм» признават, че неравенството в тяхната система не е по-задължително като стимул, отколкото при капитализма: «В пазарните капиталистически икономики хората получават възнаграждение за своя принос в производството според собствеността, която притежават (под формата на капиталови доходи); подобни възнаграждения за собственост не само, че създават голямо неравенство при разпределението, но и в общи линии не са необходими, за да осигурят включването на собствеността в производство. В икономиките на «пазарния социализъм» хората получават възнаграждение главно според производителността на своя труд. И все пак «пазарният социализъм» както капитализмът поддържа възнаграждения за вродените способности на хората (под формата на трудови доходи), макар тези възнаграждения да не са реално необходими за да осигурят включването на тези способности в производството.» (Weisskopf 1992, стр. 8)

Застъпниците на «пазарния социализъм», които признават, че той е несправедлив, се утешават с твърдението, че капитализмът е по-несправедлив и факта, че прогресивните данъци върху доходите могат да облекчат неравенството: «Докато системите на «пазарния социализъм» не постигнат този идеал [заплащане според усилията], те не стигат по-далеч от капиталистическите системи. Нещо повече, доколкото незаслужените облаги на личността поради нейния късмет в генетичната лотария или икономическата конюнктура остават, предизвиканите от това различия могат да бъдат намалени от една прогресивна система на данъчно облагане.» (Weisskopf 1992, стр. 8)

Естествено, че по-голямото неравенство при капитализма не се оспорва от прогресивните критици на «пазарния социализъм». Важно е също така да се отбележи, че застъпниците на «пазарния социализъм» удобно отбягват психологическите и политически препятствия пред данъчните корективи, както и неефективността, която би придружила подобна намеса. Малко вероятно ли е в едно «пазарно социалистическо» общество икономически привилегированите да превърнат своите предимства от блага и свободно време в неравностойна политическа власт? И малко вероятно ли е тяхната неравностойна политическа власт да се използва, за да се попречи на данъчните реформи, които биха коригирали неравенствата в надниците и заплатите? Нещо повече, освен по-голямата икономическа и политическа власт за защита на техните привилегии, противниците на коригиращото облагане в обществата на «пазарния социализъм» ще имат на своя страна два мощни аргумента. Първо, макар прогресивните данъци върху личните доходи да не разстройват първоначално ефективността на разпределението, те създават динамика стимулираща неефективност в една система, която сериозно разчита на материалните стимули – както правилно отбелязват консервативните противници на прогресивното облагане в капиталистическите икономики. Второ, и по важно според нас, хората неизбежно търсят логиката в своето поведение. Логиката на пазара на труда е: онзи който допринася повече, получава повече. Когато хората участват в пазара на труда, те трябва да защитават правото си на надница спрямо своя принос. Логиката на преразпределението чрез прогресивно облагане противоречи на тази логика. Следователно участието в пазарите на труда на «пазарния социализъм» не само не сочи на хората справедливостта на прогресивното облагане, а ги прави склонни да приемат аргумента на противниците, който е: «Всеки вече е получил толкова, колкото е допринесъл, следователно всяко последващо преразпределение е несправедливо.»

Има и една допълнителна етическа дилема в «пазарния социализъм». Застъпниците на социалната демокрация и «пазарния социализъм» неизменно третират образованието като основно човешко право и се осланят на всеобщото образование като крайъгълен камък, необходим за гарантирането на равенство на възможностите в икономиката и една демократична политика. Съгласни сме. Но какъв е смисълът да разрешаваш на хората да ползват облагите на повишената производителност, която образованието и подготовката дават – а те ще го правят в един «пазарен социализъм» – ако цената на това образование и подготовка се плаща от всички? Пазарната логика изисква или хората да си понасят разходите на образованието, от което те по-късно се възползват под формата на по-високи надници и заплати, или образованието за сметка на обществото да не дава повод за увеличаване на личните доходи. Но изискването за ефективност прави второто невъзможно при «пазарния социализъм». Следователно не е ясно как социалдемократите могат да надяват мантията на щедрото всеобщо образование и едновременно с това да славословят пазарите, без да изпадат в сериозно противоречие.

Класово разделение

По много поводи сме твърдели, че «пазарите създават социална среда, в която класата на директорите, професионалистите, интелектуалците и техниците – които наричаме координатори – все по-силно господства и в крайна сметка експлоатира обикновените работници.» (Albert and Hahnel, 1992а, стр. 47) А някои застъпници на «пазарния социализъм» дори признават, че е така. «Определено е вярно, че при «пазарен социализъм» някои хора ще заемат ключови отговорни постове и е твърде вероятно такива хора да имат по-високи доходи, както и повече власт от останалата част от населението… Ще има и достатъчно възможности за неравенства, свързани с различните умения, дарби и отговорности.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Да цитираме друг застъпник на «пазарния социализъм», който говори в по-широк смисъл: «Ако демократичното управление е ценност, изглежда разумно да се поощряват институции, които насърчават развитието на хора, които са склонни да подкрепят демократичните институции и са способни да функционират ефективно в една демократична среда. Сред чертите, които повечето изследователи на проблема считат за безусловно необходими, са способността да се обработва и предава сложна информация, да се вземат колективни решения и способността за съпричастност и солидарност с другите. Както видяхме, пазарите могат да осигурят враждебна среда за възпитаването на тези черти. Чувствата на солидарност е по-вероятно да процъфтят там, където икономическите отношения са стабилно установени и персонални, а не мимолетни и анонимни и където грижата за нуждите на другите е неизменна част от институциите, които управляват икономическия живот. Вземането на сложни решения и уменията за обработка на информация, изисквани от съвременния демократичен гражданин, е малко вероятно да бъдат подхранени в пазари или работни места, управлявани отгоре-надолу.» (Bowles 1991, стр. 16) Основната мисъл на Боулс тук е, че пазарите не са опитно поле за политическата демокрация, за каквото се провъзгласяват от традиционното схващане за политическа демокрация със свободна пазарна икономика. Но дефицитът от «умения за вземане на сложни решения и обработка на информацията» и съпричастност, създаден в пазарните икономики и особено неравномерното разпределение на тези черти сред участниците са именно онова, което прави от пазарите люпилня за неравенството и властта на така наречената «координаторска класа».

Колкото до неравенството, защитата, издигана от застъпниците на «пазарния социализъм» не отрича, че «пазарният социализъм» поощрява класовото разделение, а посочва, че класовите неравенства ще бъдат по-малки отколкото при капитализма и предполага, че класовото разделение е изобщо неизбежно.

«Макар че пазарната система дори не успя да се доближи до пълното равенство на доходите и властта за всички участници, никоя от другите икономически системи в развитите общества също не успя да го направи.  Тези общества изискват институции, които да вземат сложни решения от един или друг вид, а е логично да има големи различия сред хората в техните способности (и желания) да участват ефективно в процеса на вземане на решения.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Ние приемаме, че различната икономическа власт и класовите разграничения са неизбежни в «пазарния социализъм», но смятаме, че специфичните черти на една икономика на участието правят формирането на класи малко вероятно, както ще обсъдим по-нататък. Иронията във всичко това е, че хора като Вайскопф, които са песимистично настроени към възможностите за пълно елиминиране на неравната власт във взимането на решения, са сред първите, които критикуват икономиката на участието, която е замислена така, че да сведе до минимум икономическото неравенство като накърняване на личните свободи.

Антисоциална

Макар Боулс да завърши последната си дискусия за предимствата и недостатъците на пазарите със защита на регулацията, а не с призив за по-съвършен разпределителен механизъм и макар изразените от него възгледи за антисоциалната склонност на пазара много да напомнят на нашите аргументи, изложени на други места (Albert and Hahnel 1978; 1981 и Hahnel and Albert 1990, глава 7), ние го цитирахме, защото е много по-забележително, когато тези проблеми се признават от един защитник на пазарите, отколкото от твърди противници на пазара като нас.

Боулс пише: «Дори ако разпределението при пазарната икономика даваше оптимални резултати и дори ако получените при това доходи се разпределяха по начин, смятан за справедлив (две големи «ако»), пазарът пак ще се провали, ако поддържа недемократична структура на властта или ако възнаграждава алчността, нагаждачеството, политическата пасивност и безразличието към другите. Основната идея тук е, че нашата оценка на пазарите – а с нея и идеята за провал на пазара – трябва да се разшири, за да включи въздействието на пазара както върху структурите на властта, така и върху процеса на човешкото развитие.» (Боулс 1991, стр. 11)

И продължава: «Красотата на пазара, казват някои, е точно в това: той действа добре дори, когато хората са безразлични един към друг. И той не изисква сложно общуване или дори доверие между участниците в него. Но в това е и проблемът. Икономиката – нейните пазари, работни места и други площадки – е гигантско училище. Нейните награди поощряват развитието на определени умения и нагласи, докато други потенциални възможности се оставят да вехнат или атрофират. Ние се учим да функционираме в тези среди и така се превръщаме в хора, каквито не бихме станали при други обстоятелства.» (Bowles 1991, стр. 13)

И заключва: «Като икономисват ценните черти – чувството на солидарност с другите, способността за съпричастие, способността за сложно общуване и колективно вземане на решения, например – се смята, че пазарите се справят с дефицита на тези ценни черти. Но в дългосрочен план пазарите допринасят за тяхното закърняване и дори изчезване. Онова, което изглежда като твърдоглаво приспособяване към слабостите на човешката природа, всъщност би могло да се окаже част от проблема.» (Bowles 1991, стр. 13)

Простичко казано, ние сме напълно съгласни. Близо две десетилетия свирим тези мелодии пред почти празни зали. Съгласни сме и с Вайскопф: «Пазарните системи не подронват ли систематично усилията да се служи на обществените интереси? Пазарите създават среда, в която хората се насърчават да търсят начини за подобряване на собственото си положение за сметка на други хора.» (Weisskopf 1992, стр. 8) И: «За да се извършват ефективни операции на пазарите, хората трябва да мислят главно за своето лично (или семейно) благополучие, като загърбят грижите за другите; пазарите насърчават анонимността, автономията и подвижността, вместо взаимността, съпричастността и солидарността. В този смисъл «пазарният социализъм» не подкрепя пряко една култура на взаимност, съпричастност и солидарност.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Но Вайскопф предлага оправдание на собствената си критика: «Този ред на мисли е теоретически издържан, но все пак не е окончателен. Рентиерско поведение и всякакви себевеличаещи съюзи от един или друг тип могат и ще се появят при всяка мислима система на икономическа организация, която позволява на едни хора да живеят по-добре от други. Практически всяка система в такъв случай ще изисква институции, които да ограничават антисоциалното поведение. Единственият начин, по който икономическата система сама по себе си може да изкорени проблема, ще бъде ако тази система благодарение на своя контрол върху индивидуалния начин на живот, не позволява на личността да се радва на облагите от егоистичното поведение. Така решението на проблема, възникнал при такова поведение може да дойде само с цената на строги ограничения върху личния живот и свободата на избор – цена, която «пазарните социалисти» не са склонни да платят.» (Weisskopf 1992, стр. 8) Вайскопф завършва с обичайното твърдение, че в крайна сметка капитализмът е нещо много по-лошо и с молитвата, че неикономическите институции може да спасят положението: «Все пак [«пазарният  социализъм»] със сигурност осигурява не толкова враждебна среда за развитието на съпричастността и солидарността, отколкото (пазарният) капитализъм… [И] такива [желателни лични] черти могат да се изградят в другите сфери на живота, дори при пазарна система.» (Weisskopf 1992, стр. 10)

Да повторим за протокола, че «пазарният социализъм» или онова, което предпочитаме да наричаме пазарни икономики на публичните предприятия, са по-желателни от пазарния капитализъм. Не се съмняваме, че «всекиму според приноса» е по-справедливо от «всекиму според приноса и имота». И пазарните икономики управлявани от работниците очевидно позволяват повече възможности за самоуправление от икономиките, в които отсъстващите собственици управляват труда на другите чрез наемни пажове. Нещо повече, фактът, че застъпниците на «пазарния социализъм» заемат защитни позиции в своя спор със защитниците на частната собственост по въпроса за относителната ефективност на двете системи е… учудващ. Ако пазарните режими на работническо управление се оказват стабилни – тоест, ако логиката на конкуренцията и натрупването не доведат до възстановяване на частната собственост – ние не се съмняваме, че те ще се окажат и по-ефективни, не само по-справедливи от капитализма. Като мотивация, предимствата на по-голямото самоуправление в системите с работническо управление са значителни. А неефективността и загубите, причинени от конфликтите между собственици и работници в системите, в които управлява работодателят също са сериозни. Нещо повече, твърденията, че частните капиталови пазари са най-пригодени за задачата да се изтребят по-неприспособените за откриване и внедряване на нововъведенията и са с най-големи нетни социални облаги, са нелепи и от логична, и от историческа гледна точка. Но това не е най-голямата ни тревога. Ние с готовност се съгласяваме, че пазарните икономики с работническо управление (това, което нашите опоненти наричат «пазарен социализъм») са по-желателни от пазарите икономики с управление на работодателя, тоест капитализъм.

Но в замяна на нашата безрезервна подкрепа в техния спор с про-капиталистите, смятаме, че е справедливо «пазарните социалисти» да се съгласят, че превъзходството на «пазарния социализъм» над капитализма няма отношение в дебата за относителната приемливост на «пазарния социализъм» и демократичното планиране или планирането на участието. Забележките, че «пазарният социализъм» е по-справедлив от капитализма или по-демократичен от капитализма, или по-ефективен от капитализма нямат тежест в един спор дали икономиките на участието или «пазарно социалистическите» икономики са по-справедливи, демократични или ефективни. И също така не виждаме защо трябва да служи за утеха фактът, че неикономически институции може да се окажат по-благотворни за солидарността и демокрацията от пазарите. Логически е също толкова възможно пазарите да попречат на солидарността и взаимността в другите сфери на обществения живот, както е възможно и силите на солидарността в други области да облекчат антисоциалните ефекти на пазарите. И колкото до доказателствата, нашето виждане за последните 500 години от историята, подпомогнато от възгледите на Карл Полани и безброй антропологични изследвания, правят първата хипотеза много по-убедителна.

Но вярно ли е, както твърди Вайскопф, че «рентиерското поведение и себевеличаещите съюзи от един или друг вид могат и ще се появят при всяка мислима система на икономическа организация», тоест проблемът не е присъщ на пазарите, а е факт от икономическия живот?

Определено на хомо економус – добре защитен от адвокатска колегия Микро, Неокласико и Пазаро – може да се разчита да опита да пласира тези възможности във всяка система, в която бъде пуснат, включително в икономиката на участието (което ще бъде обсъдено по-нататък). Но в пазарните икономики има два пътя към себевеличаене: единият е чрез социално благотворно поведение, например откриването и произвеждането на стоки и услуги, които другите по-скоро харесват, отколкото не харесват, или чрез откриване и внедряване на техники, които снижават социалната цена на продукцията. Адам Смит изследва благотворната логика на доброволния обмен много отдавна и я кръщава «невидимата ръка». Но пазарните икономики предлагат друг път към себевеличаенето, а именно издигането на собствените интереси за сметка на интересите на другите. Смит вярва, погрешно, че конкурентните пазарни структури и пълната информация са затворили този втори път към себевеличаене и по този начин са осигурили невидимата ръка. При реалното им прилагане обаче, макар условията на конкуренция да намаляват възможностите за преследване на този път за себеиздигане като осигуряват на другите, на които човек евентуално може да попречи, възможности за изход, това не елиминира множество други възможности за себеиздигане, които са вредни за обществото. Е. К. Хънт сочи към външните фактори като изобилен източник на подобни възможности, нарича външните фактори ахилесова пета на пазарните икономики по отношение на ефективността и кръщава възможността, която пазарът дава за обществено вредно себеиздигане «невидимият крак» (Hunt and D’Arge, 1973). Екологичните икономисти като Джейкъбс използват термина «невидим лакът». Ние обяснихме другаде защо политикономистите трябва да очакват външните фактори да бъдат много по-силно въздействащи, отколкото неокласическите икономисти признават и защо признанието, че предпочитанията на хората са породени отвън, увеличава обществено вредните потенциали на невидимия крак на Хънт и невидимия лакът на Джейкъбс. (Hahnel and Albert 1990, глави 6 и 7)

Все пак Вайскопф е прав, че в една система, която не само, че разчита изключително на материалното себевеличаене като стимул, но агресивно наказва всеки неуспех при постигането му, социално вредното «рентиерство» ще се появи, освен ако няма институции, които «ограничават антисоциалното поведение». Но има две непреодолими пречки за издигането на адекватни коригиращи институции от такъв тип в пазарните икономики. Първо, в дигата на пазарната система има твърде много утечки. Както показва Хънт, решението за създаване на нови пазари във външните фактори не е никакво решение и практически формира самия проблем. А ние показахме, че всяка мислима адекватна система за съвместими със стимулирането механизми за справяне с вездесъщото обществено въздействие на личните действия би преобразувало една пазарна система в нещо леко наподобяващо икономиката на «свободния пазар» (Hahnel and Albert 1990, глава 7). Второ, всяка институция, която затвори някой обществено вреден път за себеиздигане, ще попречи също така и на стимула на хората да изобретяват, да инвестират и/или да работят в една пазарна икономика.

Накратко, «човешката» логика на пазарните икономики е много проста: те люлеят възможностите за хващане от ренти пред очите на хората. Ако на хората се даде  възможност да хванат тези ренти, се появяват както неравенства, така и неефективност. Но ако на хората се попречи да вземат тези ренти (с добре замислени «институции, които ограничават антисоциалното поведение»), малко смисъл има хората да «играят играта на пазара». Как може да претендират «социалистите» пазарници, че и вълкът може да бъде сит, и агнето – цяло?

Но това не е отговор на горния аргумент на Вайскопф. Той не отрича, че тази дилема съществува в пазарните икономики – макар и да не си дава много зор да я очертае. Вместо това той заявява, че този проблем съществува във «всяка мислима система на икономическа организация, която позволява на някои хора да живеят по-добре от други» и внушава, че всяка система, която не позволява на някои хора да живеят по-добре от други е нежелателно ограничаваща «правото на личен живот и свободата на избор.» По-нататък ние ще поставим тези въпроси в контекста на икономиката на участието. Но тук можем да заявим, че икономиките на участието са замислени до голяма степен: 1) да сведат до минимум възможността за обществено вредно себеиздигане. 2) да попречат на някои хора да «живеят по-добре» от други, освен ако не направят по-големи лични жертви (в който случай може да се каже, че те не живеят по-добре от другите като цяло). И 3) да се направи всичко това без накърняване на правото на личен живот и свободата, доколкото те не накърняват правото на личен живот и свободата на другите.

Неефективност

В специалния брой на «Review of Radical Political Economics» посветен на «Бъдещето на социализма», ние учтиво изложихме въпроса за ефективността: «Въпреки натрупаните знания, пазарите разпределят ресурсите много неефективно» (Albert and Hahnel 1992а, стр. 47). Ще обобщим тук причините, за да могат «пазарните социалисти» да обяснят кои от нашите аргументи и предположения те оспорват:

1. Външните фактори (когато външни за сделката страни са засегнати от сделката) не са изключение, а правило. Силното влияние и неравномерността на външните фактори означава, че пазарните цени като цяло не отразяват реалната социална себестойност и социална полза, което води до цялостно погрешно разпределение на ресурсите (Един от източниците е Hunt 1973).
2. Тъй като хората взаимодействат със своите икономически институции много повече, отколкото признава неокласическата теория, противоречията в достъпа до различни стоки и услуги в пазарните икономики се увеличават с времето, тъй като хората се учат да свикват с тези противоречия. Тоест, до известна степен, за да живеем без постоянно раздразнение, ние променяме предпочитанията си, за да отговарят те на условията, в които живеем. (Един от източниците е теорема 6.6 в Hahnel and Albert 1990).
3. Точка 1 и 2 в съчетание предполагат, че системите на свободния пазар не «улучват» цената. Всъщност, повечето цени доста се «разминават», а най-важните се разминават със значителна разлика. Това създава сериозно и всеобщо погрешно разпределение на ресурсите в пазарните икономики (виж теорема 7.2 в Hahnel and Albert 1990). Заключение право противоположно на отдавнашните възгледи на традиционните икономисти (сега повтаряни без допълнителни аргументи от застъпниците на «пазарния социализъм»), че каквото и да харесва или да не харесва човек при пазарите, те поне създават ефективно разпределение. Но има и други причини да се съмняваме, че пазарите създават ефективно разпределение. Горните критики не бяха в основата на мащабната опозиция на пазарите като ефективност, която съществуваше доскоро сред социалистите и политикономистите. Доскоро мнозина критици на капитализма твърдяха, че:
4. Пазарната конкуренция неизбежно води до олигопол със съответните неефективности. И
5. неефективните търговски цикли и браншови диспропорции могат само частично да бъдат облекчени от стабилизационни политики. Ирония е, че от 30-те до 70-те години на нашия век, когато се постигна значителен напредък в теорията и практиката на стабилизационните политики и индикативното планиране, политикономистите твърдо защитаваха своето убеждение, че пазарното неравновесие е сериозен, ако не и фатален недостатък. Но в края на 80-те и началото на 90-те, когато имаше малко, ако изобщо имаше някакви теоретични или емпирични разработки, които дори само претендират да хвърлят нова светлина по тези въпроси, а неефективностите, породени от неравновесията на пазара, се увеличиха драматично, мнозинството политикономисти сериозно промениха възгледите си. Изведнъж проблемите, някога смятани за сериозни, вече се смятат за незначителни поради липсата на нови доказателства! Естествено ние не предполагаме, че няма други причини за обръщането кръгом. Драматичното увеличаване напоследък на политическата и идеологическа хегемония на про-пазарните сили е видна за всички, както и гибелта на онова, което мнозина смятаха за единствена алтернатива на пазарните разпределения. Но нито една от тези промени няма каквато и да е логична връзка със степента, до която пазарните разпределения са, по същество, неефективни поради неконкурентните структури и силите на неравновесието. Те имат връзка единствено с идеологическите причини или професионалните причини, или, може би, евентуално, с политическите причини да се поддържат определени възгледи – не с доказателствени или аналитични причини за това.

Пат Девайн отправя предизвикателството към ефективността на пазара, основано на точки 4 и 5, както следва: «Моето окончателно заключение е, че моделите на «пазарния социализъм» представляват опит за квадратиране на кръга. «Пазарният социализъм» се защитава, защото пазарите се смятат за ефективни в генерирането на информация и мотивирането на предприятията да действат на основата на тази информация… Но британската школа на «пазарния социализъм» разбираемо не е много склонна да приеме тази логика, по две основни причини. Първо, признава се, че хаотичното вземане на решения по отношение на инвестициите неизбежно създава несигурност на пазара… Това поражда аргументите за индикативно планиране и промишлена политика като начини да се намали пазарната несигурност, без да се ограничава независимостта на предприятията. Въпреки това, ако не се ограничи независимостта на предприятията, несигурността на пазара не може да бъде преодоляна. Втората причина за тази неохота да се приеме логиката на ефективността чрез пазара е желанието да се допусне по-широки социални съображения, а не само печалбата на предприятието, да влияят на вземането на решения… Ако по-широки социални съображения се вземат предвид, или независимостта на предприятието да преследва максимална печалба ще се ограничи, или предприятието трябва да бъде създадено по начин, който пряко въвлича представители на обществените интереси в процеса на взимане на решения.» (Devine 1992, стр. 76) Спорен нас Девайн е прав. Независимостта на предприятието и критерият за печалба са емблемата на пазарните системи. Нещо повече, ако веднъж се признае, че ефективността налага изоставянето на тези черти, става трудно да се поддържа идеята за ефективност на пазарните икономики, тъй като същите тези черти са в основата на твърденията за ефективността на пазарите!

Накрая, Крис Тили типизира разбираемия, но нелогичен скорошен кръгом на много политикономисти: «Аз мога да изредя ред причини защо капиталистическите пазари не работят: те пораждат цикли на разцвет-криза, те не осигуряват търсени стоки, като например чист въздух, те пилеят икономически ресурси като се започне от безработицата и се стигне до рекламните разходи. Но преди да се пратят пазарите на бунището на историята, представете си посещението на един приятел в магазин, който продава държавно-субсидирани стоки в революционна Никарагуа през 1987. Единствените стоки на полиците са дамски превръзки и събраните съчинения на Ленин… Да си говорим направо: трябват ни някакви пазари. Пазарите не осигуряват на всеки достатъчно ориз, за да оцелее, но те вършат добра работа при съчетаването на нуждите с предлагането в сложните съвременни икономики.» (Tilly 1992, стр. 6). Много се извиняваме, но пазарите не са по-добри (нито по-лоши) в ефективното разпределение на ресурсите в Перу или Съединените Щати, отколкото бяха преди падането на комунизма и второто пришествие на мосю «Лесе фер» като Спасител на света.

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
More information Ok Decline