Warning: include(libraries/joomla/cache/storage/hcache.php): failed to open stream: No such file or directory in /home/bprainfo/public_html/lifeaftercapitalism/templates/rt_graffito/index.php on line 16

Warning: include(): Failed opening 'libraries/joomla/cache/storage/hcache.php' for inclusion (include_path='.:/usr/local/php7.0/lib/php') in /home/bprainfo/public_html/lifeaftercapitalism/templates/rt_graffito/index.php on line 16
Ценностите в ПарЕкон (Майкъл Албърт)

Един от начините да мислим за визия (т.е. трансформиращи институционални цели) е да се запитаме какви са нашите ценности за каквато и да е дискутирана тема и след това, ако сме определили някакви ценности, да се замислим дали съществуващите институции ги реализират. Ако не го правят, то ние би трябвало да предложим нови институции, които се справят по-добре по отношение на нашите ценности. Човек може да направи това за различни сфери на социалния живот като семейство/родство, култура, политика или (както ще направим ние) за икономиката. Или би могъл да направи това и в по-специфична област, например религията, образованието, спорта, здравеопазването и т.н.

Да изброим важните ценности за някаква сфера на живота (в нашия случай икономиката) е някак си рисковано. В крайна сметка лесно бихме намерили десетки. Трикът е да намерим няколко, но тези, които биха били изключително поучителни и градивни, когато стигнем до момента да описваме институциите. И така, нека започваме...

Солидарност

Първата ценност, която една добра икономика би трябвало да има (или поне в очите на хората, подкрепящи ПарЕкон) е по отношение на това как би трябвало да се отнасят производителите и потребителите помежду си.

В капитализма, за да напреднеш, трябва да смачкаш другите. За да увеличиш доходите и властта си, ти трябва да игнорираш ужасяващата болка, изпитвана от онези, които са под теб или дори ще трябва да ги натискаш още по-надолу имплицитно или дори експлицитно. В капитализма "добрите момчета" не просто финишират последни, както се шегуваше един известен бейзболен мениджър, но според моята малко по-агресивна формулировка на същото това чувство - "боклукът изплува".

В контраст с капиталистическото мръсно състезание, една добра икономика би трябвало да е солидарна, генерираща по-скоро солидарност отколкото социална безотговорност. Нейните институции за производство, потребление и разпределение би трябвало да подтикват дори и антисоциалните хора да се интересуват от желанието за по-добър живот на другите, за да подобряват и своя. Казано по друг начин, за да напреднеш в една добра икономика, ти би трябвало да действаш, имайки предвид и уважавайки състоянието на другите.

В капитализма ако си израснал внимателен, отговорен и грижлив, когато навлезеш в икономическия живот тези черти от твоя характер доста вероятно ще бъдат минимизирани и дори елиминирани. Икономиката погазва грубо солидарността. Ние би трябвало да искаме точно обратното.

Поради това, в една добра икономика, дори и да си израснал доста антисоциално настроен, взаимодействието ти с икономиката би трябвало да подсилва социалните ти черти. Икономическият живот не трябва да произвежда само продукти, а също и солидарност.

Интересното е, че тази първа ценност в ПарЕкон, толкова противоположна на капиталистическата логика "аз на първо място, пък останалите не ме интересуват", е съвсем безспорна. Смятам, че само социопат би твърдял, че ако имахме еднакви резултати, еднакви условия и еднакво разпределение на доходите, икономиката би трябвало да насърчава омразата и анти-социалността у нейните участници, а не загриженост за другите. За разлика от социопатите, всички ние ценим солидарността и бихме предпочели нашата икономика да не ни кара да мачкаме другите, а дори в идеалния случай да ни подканя на бъдем загрижени за тях.

Разнообразие

Втората ценност, която една добра икономика би трябвало да засилва, е свързана с възможностите, които икономиката генерира.

Капиталистическата пазарна реторика възхвалява възможностите, но капиталистическата пазарна дисциплина намалява удовлетворението и развитието, заменяйки това, което е хуманно и отговорно с това, което е комерсиално, печелившо и в съзвучие със съществуващата йерархия на властта и богатството. Огромното количество вкусове, предпочитания и избори, които хората естествено биха проявили са скастрени от капитализма в конформистки модели, наложени от рекламите и още повече от тесните предопределени класови роли, а и от принудителната пазарна среда, която произвежда комерсиално поведение и навици.

Като резултат в капитализма ние търсим най-добрите продавачи, без оглед на тяхното влияние върху обществото, вместо да търсим голям избор от продавачи с най-доброто възможно влияние. Ние търсим най-печелившия метод, вместо множество паралелни модели, подходящи за голям брой приоритети и търсим най-голямото и най-доброто измежду всичко, избутвайки почти винаги по-разнообразни избори, подкрепящи по-добро и по-силно удовлетворение.

Обратно на това, институциите, отговорни за производството, потреблението и разпределението не само не трябва да намаляват възможностите, но трябва да подкрепят намирането и уважаването на различни решения на проблемите. Една добра икономика ще осъзнава, че ние сме ограничени същества, които могат да извличат полза от това, което другите правят, а ние нямаме време да правим, а също и че сме склонни да грешим и не трябва да възлагаме всичките си надежди в един единствен път на развитие, а вместо това да се подсигурим срещу вреди, като изследваме различни паралелни възможности.

Интересното е, че ценността разнообразие (също както солидарността) е съвсем безспорна. Само перверзен или по друг начин ментално обременен човек би твърдял, че при равни други условия една икономика е по-добра ако хомогенизира и ограничава възможностите, отколкото ако ги развива и разширява. И така ние ценим разнообразието, а не хомогенизирането.

Справедливост

Третата ценност, която бихме искали икономиката да подкрепя е свързана с разпределението на резултатите. Тя е малко по-сложна.

Капитализмът възнаграждава изключително силно собствеността и силата да заграбиш. Той твърди, че тези които имат производствените възможности поради собствеността си, заслужават печалбата. Казва също така, че тези, които имат повече сила да заграбват всичко, от монополизиране на знания и опит до използването на по-добри средства или организация, от това да са родени със специални таланти до това да могат да командват брутална сила, имат правото върху всичко, което могат да вземат.

Една добра икономика вместо това би трябвало да е справедлива такава, чиито институции за производство, потребление и разпределение не само не разрушават и пречат на справедливостта, но я насърчават.

Но какво е справедливост?

Естествено, хората, които търсят справедливост, отхвърлят възнаграждаването за притежаването на собственост. Не може да е справедливо ако имаш някакъв документ в джоба си, ти да печелиш 100, 1000, 1 милион или 10 милиона пъти повече от човек, който работи по-усърдно и по-дълго от теб. Да си роден и да наследиш собственост и поради тази собственост, без да си свършил нищо ценно и в голяма степен да превъзхождаш възможностите и влиянията на другите, не може да бъде справедливо.

Ние също така отхвърляме възнаграждаването на силата/властта. Логиката на Ал Капоне, Чингис Хан и "Harvard Business School" е, че всеки икономически агент трябва да печели като възнаграждение за икономическата си дейност това, което може да вземе и заграби. Тази норма възвеличава не справедливото възнаграждение, а това да си крадец и гангстер. Тъй като сме цивилизовани, ние естествено отхвърляме това.

Ами резултатите?

Трябва ли хората да получават от социалния продукт толкова, колкото са произвели в този социален продукт? В крайна сметка каква причина може да оправдае това да вземаме по-малко, отколкото сме допринесли или повече, отколкото сме допринесли? Със сигурност би трябвало да получим еквивалентна на това, което сме произвели стойност, нали така?

Може и да изглежда така, но предположете, че Бил и Джил извършват еднаква работа за еднакво време, влагайки еднакви усилия. Ако Джил има по-добри оръдия на труда, с които да произвежда повече, трябва ли тя да получава повече от Бил, които има по-лоши оръдия на труда и поради това произвежда по-малко, въпреки че се труди също толкова усърдно?

Подобно на това, защо някой, който произвежда нещо високо ценено, трябва да бъде по-възнаграден от друг, който произвежда нещо по-малко ценено, но въпреки това желано и важно за обществото – отново, ако по-малко продуктивният човек работи също толкова усилено и продължително и е изложен на сходни условия като по-продуктивния?

Нека разширим тази логика – защо някой, който е имал по-голям късмет при генетичната лотария, например наследявайки гени, благодарение на които е по-висок, има по-силни мускули, невероятни рефлекси, периферно зрение или концептуална компетентност, трябва да бъде възнаграден повече от друг/а, който/която е имал/а по-малко късмет при генетичната лотария?

Родени сте със страхотни генетични данни. Не сте направили нищо, за да ги получите. Защо заради този късмет освен всичко друго трябва да бъдете и възнаграждавани с по-големи приходи? Тук няма заслуга. Не виждаме някакъв висок морал.

С оглед на имплицитната логика на тези примери, на мен ми се струва, че за да е справедливо, възнаграждението трябва да е за усилията и жертвите в производството на обществено желани продукти. Напомням, че това е ценност, а не факт. Няма правилно и грешно, по-скоро ние или харесваме това, или не.

Ако работя по-дълго време, би трябвало да получа по-голямо възнаграждение. Ако работя по-усърдно, би трябвало да получа по-голямо възнаграждение. Но не би трябвало да получа по-голямо възнаграждение за това, че имам по-добри оръдия на труда или за това, че произвеждам нещо, което е оценено по-високо или дори за това, че имам по-добри вродени производствени таланти. Не би трябвало да получа по-голямо възнаграждение и за резултати, базирани на придобити умения (въпреки че, би трябвало да получа възнаграждение за усилията и жертвите за придобиването на тези умения), нито, разбира се, за работа, която не е обществено оправдана.

За разлика от първите две ценности, солидарност и разнообразие, нашата трета ценност за възнаграждаване само на усилията и жертвите, които хората влагат в социално-полезния им труд, е доста спорна.

Някои анти-капиталисти смятат, че хората трябва да бъдат възнаграждавани за обема на произведеното от тях, така че много добрият атлет трябва да получава цяло състояние и добрият доктор трябва да получава доста повече от здраво трудещ се фермер или готвач на повикване. Една справедлива икономика (или със сигурност ПарЕкон) отхвърля тази норма.

ПарЕкон-ската справедливост изисква, имайки предвид сравнимостта на интензивността и времетраенето на работата, човек, който има хубава, комфортна, приятна и високопродуктивна работа да получава по-малко от човек, който има обременяваща, изтощаваща и по-малко продуктивна, но все пак социално ценена и оправдана работа, поради направените жертви.

ПарЕкон възнаграждава усилията и жертвите в общественополезния труд; не възнаграждава собствеността, властта или резултатите. Трябва да произвеждаш социално-ценен продукт, съизмерим с продуктивността на оборудването и условията, но не си възнаграден/а съобразно обема на резултатите, а съобразно усилията и жертвите, които си направил/а.

Има още две анти-капиталистически позиции във връзка с начините на възнаграждаване на труда, които трябва да разгледаме. Общото между тях е, че те изразяват мъдро прозрение и го прилагат крайно екстремно анти-продуктивно.

Първата позиция е, че работата сама по себе си в действителност е негативна. Защо, мислейки за по-добра икономика, трябва да мислим за организирането или разделянето на работата, се пита в тази позиция. Защо просто да не елиминираме работата?

Тази позиция правилно отбелязва, че опитите ни за иновации трябва да се стремят към минимизиране на тежките аспекти на работата в полза на по-задоволяващите желанията ни такива. Но се преминава от този ценен съвет към предложението абсолютно да елиминираме труда, което е безсмислено.

Първо и най-очевидно работата води до резултати, от които не бихме желали да се откажем. Даровете, които работата гарантира, оправдават усилията за предприемането й. В една добра икономика, хората ще се въздържат от допълнителна работа преди да страдат от недостатъчни ползи от нея. В ПарЕкон ние влагаме усилията си и правим заедно жертви само до момента, в който стойността на резултатите надвишава разходите за усилията, които правим. В този момент ние избираме почивката, а не повече работа.

Второ, както известният географ и анархист Пьотр Кропоткин заявява "Премногото работа е противна на човешката природа, не работата. Премногото работа, за да се осигурят някои хора с лукс, а не работата за доброто на всички. Работата, труда, е психологическа нужда, нужда да изразходваш акумулираната от тялото ти енергия, нужда, която е здраве и живот сама по себе си".

Казано с други думи, достойнствата на работата не са само в нейните резултати, а също и в самия процес и акт. Да, ние искаме да елиминираме труда, който е обременяващ и инвалидизиращ, но не искаме да премахнем труда по принцип. Ние трябва да продължаваме да работим, но да намерим как да го правим по различен от сегашния начин.

Втората и подобна анти-капиталистическа позиция, която отхвърля подхода за възнаграждаване на времетраенето, интензивността и обременителността на работата, заявява че единственият критерий за възнаграждение би трябвало да е човешката нужда. Тази позиция дефинира, че "от всеки според способностите, на всеки според потребностите".

Това, което тук се посочва правилно е, че хората заслужават уважение и подкрепа по силата на самото си съществуване. Ако човек не може да работи, разбра се, че няма да бъде държан да умре от глад или ще му отказваме доходи на нивото на другите. Техните нужди, модулирани съобразно осреднените обществени, ще бъдат задоволени. Например ако някой има нужда от специални медицински грижи, те ще му бъдат осигурени дори и над времетраенето, интензивността или типа на работата, която човекът е способен да върши.

Проблемът с възнаграждаването на нуждите не идва когато става въпрос за хора, които физичезки или ментално са неспособни да работят (за които тази позиция е напълно вярна), а когато се опитаме да приложим тази норма при хора, които са способни да работят и нямат някакви специални медицински нужди.

Например, мога ли да избера да не работя, но въпреки това да ползвам социалния продукт? Мога ли да избера да не работя и да консумирам колкото си искам, без каквито и да е външни граници? Това определено е неосъществимо. Тогава никой не би работил и същевременно всеки ще очаква да потребява дори повече.

Обикновено тези, които защитават възнаграждението съобразно нуждите на хора, работещи съобразно възможностите си имат предвид е, че всеки човек отговорно избира подходяща част за потребление от обществения продукт и отговорно допринася подходящо количество работа за генерирането му.

Но как бих могъл да зная кое е подходящата част за потребяване и кое е подходящото количество работа? И в този смисъл, как икономиката определя кое е подходящо?

Оказва се, казано с други думи, че в действителност нормата "работи според възможностите, потребявай според нуждите" се превръща в работи и потребявай съобразно осредненото за обществото. Това предполага да надвишаваме или да не достигаме социалното средно само когато това е оправдано.

Но какво е оправдано? И още, как някой може да знае какви са обществените средни нива? Как икономиката решава колко от какво да се произвежда? Как някой знае сравнителната стойност на резултатите, ако нямаме мерило за стойност на труда и ресурсите, вложени в производството или степента, в която някой ги желае? Как да разберем дали трудът се разделя разумно и дали имаме нужда от нововъведения за увеличаване на производството на някои продукти или намаляване производството за други? Откъде да знаем къде да се инвестира за подобряване на условията на труд?

Ако някой смята, че възнаграждаването според нуждите и работата според възможностите е по-висока морална норма от възнаграждаването според усилията и жертвите (а това също е отворен въпрос) – първото не е практично, освен ако няма външен измерител на нуждите и възможностите, плюс начин за оценяване на различните видове работа, плюс начин хората да определят кое е оправдано поведение, плюс очакване, че всички ние ще действаме така. Но точно това е, което възнаграждаването на усилията и жертвите осигурява, дори също дава възможност на хората да работят и потребяват повече или по-малко както преценят и позволява на всеки да оценява относителните стойности в съзвучие с истински социални разходи и ползи. С други думи ценностите, които се крият зад желанието да възнаграждаваме нуждите, са задоволени по-желано и пълно чрез възнаграждаването на усилията и жертвите.

И така, имаме нашата трета ценност, спорна такава дори сред анти-капиталистите. Искаме една добра икономика да възнаграждава усилията и жертвите и (когато хората не могат да работят) да осигурява доходи и здравни грижи, базирани на нуждите.

Самоуправление

Четвъртата и последна морална ценност, въз основа на която една добра икономика би трябвало да е изградена, е свързана с вземането на решения.

В капитализма собствениците имат огромен глас. Мениджъри и високопоставени адвокати, инженери, финансови директори и доктори, всеки от които е монополизирал овластяващата работа и ежедневното вземане на решения, имат основния глас. А хората, които вършат рутинния и подчиняващ труд рядко дори знаят какви решения се вземат, още по-малко пък оказват влияние.

В противовес една добра икономика ще бъде силно демократична. Хората ще контролират животите си в съзвучие с всички останали, които правят същото. Всеки човек ще има такова равнище на влияние, че да не засяга правата на други хора да имат същата степен на влияние. Всички ще влияем на решенията в степента, в която сме повлияни от тях. Това се нарича самоуправление.

Представете си, че работничка иска да сложи снимка на дъщеря си на бюрото си. Кой би трябвало да вземе решението? Собственикът на фирмата? Мениджърът? Всички работници? Очевидно нито една от тези опции няма никакъв смисъл. Работничката, чието дете е на снимката, трябва да реши, сама, с абсолютна власт. В този случай тя би трябвало да е диктатор. Понякога вземането на решения едностранно има смисъл.

Сега представете си, че работничка иска да сложи радио на бюрото си, за да пусне шумен, дрезгав рок енд рол. Кой трябва да реши? Всички интуитивно знаем, че отговорът е всички, които ще чуват радиото трябва да имат право на глас, а тези, които ще бъдат по-смутени или ще извлекат повече полза трябва да имат по-голяма тежест. Работничката вече не може да е диктатор, нито някой друг може.

В този момент имплицитно достигнахме до ценност за вземане на решения. Лесно осъзнаваме, че не искаме мнозинството да решава винаги. Нито искаме принципа "един човек – един глас" с някакъв друг процент за мнозинство. Нито пък искаме винаги един човек да решава авторитарно, като диктатор. Не искаме и винаги консенсус или какъвто и да е друг единичен подход към дискутиране на проблеми, изразяване на предпочитания или измерване на гласовете. Всички възможни методи за вземане на решение имат смисъл в някои случаи, но са ужасно несправедливи или авторитарни в други, тъй като различните решения изискват различни подходи.

Това, което се надяваме да постигнем когато избираме от възможните начини за вземане на решения и дискутиране на въпросите, поставянето на проблеми, обмена на информация, е че всеки човек влияе върху решението пропорционално на степента, в която тя или той е повлиян от това решение. Това е нашата четвърта ценност в ПарЕкон и тя се нарича самоуправление.

Превод: Петър Пиперков

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop