Демиургия: съучастие (Вал Тодоров)
А какво толкова искаш? Първата реакция е да кажеш „да живея като нормален човек”, но разбираш, че това едва ли е вярно и достатъчно. Ако мнозинството е критерий за нормалност, то изглежда безумието и нещастието отдавна са нормализирани като единствено възможен, или поне неизбежен, начин на съществуване за толкова много осреднени мъже и жени тук и сега. Ако „нормалността” е общоприетото в тази епоха, то ти не искаш това. Ти просто искаш да живееш щастливо. Ето, това е което всъщност истински копнеем – не само конституционно гарантираното преследване на щастието, а да се намерим усмихнати в средата на едно хармонично и щастливо битие. С други думи това, което наистина си струва, е качеството на живот. Просто и ясно, нали?
Не че останалите хора не искат същото, обаче те просто са забравили, че това е тяхната непосредствена цел, и са се впуснали в безумната гонитба на мъглявина от произволни етикети и фетиши, уж еднозначно символизиращи качество на живот и количество щастие, но в крайна сметка напълно редуцирани до една единствена условна мярка – парите. Когато почти всички играят една и съща игра достатъчно дълго, играчите започват да забравят, че стойността на картите и чиповете и дори самите правила на играта са приети, но произволни условности – причудливи артифакти на дадена епоха и култура, – а не природни дадености или божествено законодателство. Както настоява будисткият коан: „Не бъркай пръста, който сочи луната със самата луна.” Богатството само по себе си не е щастие, но парите не са дори богатство – те са просто пръста, който сочи богатството, механизъм за разпределение на истински неща, който само по себе си не е тези неща.
Фетишизацията на паричните отношения е особено вирулентно в съвременната ценностна парадигма, която абстрахира хората като егоистични социопати, мотивирани от ненаситен стремеж за натрупване и консумиране за сметка на другите и природната среда. Тя насърчава лъжата, манипулацията, неравенството, страха, отчуждението, йерархичността, насилието, непрестанните антагонизми, омразата и страха, и в крайна сметка вкостенява участниците във влудяваща социална система с прогресивно намаляващи степени на свобода. Тази мирогледна рамка е, и винаги е била, дълбоко противоестествена, но парадоксално именно тази противоестественост я прави толкова натрапчива и заразна – както телето с две глави, от което не можеш да откъснеш очи, или божественото дете, родено от девственица. И за съжаление точно сега тази епидемия е стигнал апогея си и глобална нормализация в съзнанието на толкова много вирусоносители, които са дълбоко нещастни, но в същото време примирени с привидната неизбежност на отчужденото си мизерно съществуване.
Представи си селище в Африка, където повечето жители са болни от СПИН. Млад човек, който наблюдава по-възрастните си роднини, а също и много други хора в съседни селища, съсипвани от болестта, най-вероятно ще заключи, че това е фатална неизбежност, на която той и неговото поколение са също обречени, защото винаги и навсякъде е така. Но този песимизъм е всъщност продукт на неправомерна екстраполация. Да, болестта върлува в този район в последните 30 години, но стотици, хиляди и десетки хиляди години преди това, тази вирусна мутация не е съществувала. Тази зараза е всъщност ограничена не само във времето, но и в пространството, тъй като в други райони и континенти не е такава тотална и неизбежна реалност, каквото изглежда тук и сега.
Тук и сега тези, които съзнателно отхвърлят или имат вродена защита срещу вируса на егоистичната социопатия, паричната фетишизация и метастазите на алчността, могат да изглеждат малцинство или аномалия, но на фона човешката история през последните 60 хиляди години, откакто хомо сапиенс излезе от Африка, те са нормата и гаранцията за оцеляването на човещината. Дори през последните 3000 години, когато заразата възникна и започна да взима жертви в спорадични епидемични протуберанси на хищни градове държави и ненаситни империи, огромната част от човечеството продължи да живее в традиционни родови, племенни и селски социални и икономически взаимоотношения, базирани на взаимопомощ, равенство, съпричастност и реципрочен алтруизъм. И само през последните 40-50 години – просто мигване с клепач на фона на човешката история – поредната мутация на вируса действително доведе до световна пандемия, която започна да поражда експоненциално и в глобален мащаб новата жалка и мека като бели червеи порода на хомо економикус.
И какво да правиш, ако се окажеш сам в супермаркет, пълен със зомбита? Първата и най-важна стъпка е да се пробудиш от шока в откровението, че именно ти си от малцината, които са придобили, или имат вродена, имунна защита срещу заразата и поради това носят отговорност за опазването и продължението на човечността. Втората стъпка е да се огледаш за себеподобни, защото няма начин да няма други като теб. Помни, че всяка епидемия, колкото по-вирулентна е, толкова по-бързо ще затихне, независимо от броя жертви, които ще отнесе със себе си. Така че третата стъпка е да излезеш навън. Каквото полезно намериш в супермаркета, можеш да го вземеш за бъдеща употреба, но не се застоявай дълго вътре, докато заразата бушува. Излез навън под слънцето, небето и облаците и с твоите съучастници се захвани с преоткриването, възстановяването и изграждането с нови средства на човечността и истинското качество на живот, толкова безжалостно разяждано от болестта, днес и тук наречена капитализъм. Просто и ясно, нали?
Всичко това е само метафора, разбира се... Но съм сигурен, че на някакво твое ниво вече знаеш всичко това, в някаква твоя метафора, твой език, верига от спомени, сънища и предусещания, твои аксиоми, ритми и рими, твои ритуали, посвещения и откровения. Защото иначе нямаше да задаваш тези въпроси, иначе нямаше да четеш този текст, слушаш тази мелодия или гледаш този филм. Когато питаш какво е Демиургия, по някакъв начин вече се досещаш, че това е съзидание, съприкосновение и най-вече съучастие.
- Равенство и справедливост,
- взаимопомощ и сътрудничество,
- свобода и независимост,
- толерантност и многообразие,
- хармония и равновесие,
- непосредственост и яснота.
Вал Тодоров е български писател-фантаст, поет, активист, рок-музикант. Автор е на текстове на български рок-музиканти и групи като "Ахат", "Ера", Милена Славова (с "Дървото" на "Ахат" печели І награда на фестивала "Рок под звездите"). Негови късометражни филми са получавали награди в независими кинофестивали в САЩ. Вал Тодоров е един от хората, стартирали Индимедия България през 2004 година.

Демиургия: съучастие








