Отвъд парламентаризма, отвъд партиите? (Петър)

Article Index
Отвъд парламентаризма, отвъд партиите? (Петър)
Част 2
All Pages

Господстващият политически модел в началото на 21 век е конституционно-плуралистичният. Той датира от 17 век и практически е отбелязал малко развитие от Френската революция до наши дни. Кои са неговите характеристики? Работи ли и за кого? Може ли той да бъде средство за постигане на качествена промяна в света? Можем ли чрез него да премахнем цялата нищета и експлоатация? Какви са неговите недъзи и могат ли да бъдат реформирани? Какви алтернативи стоят пред нас?

Отговорите на тези въпроси са особено важни днес, дни преди парламентарните избори в България през 2009, а още повече в условията на глобална криза. Можем ли да променим обществото към по-добро чрез избори, парламент, партии?


Отвъд парламентаризма и представителната демокрация

Политическите системи на съвременните "демокрации" се срещат в различни разновидности (парламентарни, президентски и полупрезидентски републики и монархии), но всички те имат определен набор от основни характеристики:

1. те са представителни демокрации
2. има институционално разделение на властите
3. съществува плурализъм – повече от една партия, като конкуренцията и борбата за власт се осъществяват чрез избори
4. управлението се основава на принципа на мнозинството
5. съществува свобода на словото.

Нека разгледаме последователно основните характеристики...

Представителната демокрация означава, че народът избира чрез избори кой да управлява. Хората не решават сами бъдещето си, а делегират това право на представители, които да го правят вместо тях. Единственото право за определяне на бъдещето си, хората имат веднъж на няколко години чрез гласуване за една или друга партия. Контролът върху управлението може да бъде осъществен или чрез избори, или евентуално чрез т. нар. "групи за натиск" (лобисти, НПО, различни обществени групи).

Една от основните фигури във философията на политологията след Френската революция, Жан-Жак Русо, смята, че народното представителство не е приемливо, тъй като суверенът е неделим и неотчуждаем: суверенът като упражняване на общата воля може да се представлява само от себе си и следователно в момента, когато народът делегира свои права на представители, той вече не е свободен. Суверенният народ (или както Русо го нарича на кратко – суверенът) не може да делегира на представители властта да градят закони вместо него. А закон може да бъде само този акт, който е одобрен от народа.

В отговор на подобни критики защитниците на парламентаризма и представителната демокрация заявяват, че всъщност властта принадлежи на народа. Според Николай Бердяев обаче държавната власт никога не е принадлежала и по принцип не може да принадлежи на хората, тъй като нейната природа е йерархична. В действителност в най-"демократичните" републики управлява не мнозинството, а малцинството – банкери, партийни лидери (водачи), вестникари. Народният суверенитет е само мит, вълна на народна стихия.

Гаетано Моска прави следното наблюдение: "когато казваме, че гласоподавателите "избират" своите представители, ние използваме много неточен език... по-вярно е да се каже, че техните приятели са ги избрали. В изборите тези, които имат волята, материалите и моралните средства да я наложат върху останалите, взимат водачеството над другите и ги командват". Ако индивидуалните гласове се разпръснат съвсем свободно, шанс за избиране почти няма. Затова изборът се ограничава върху малцина, които имат шансове да успеят. А тези, които имат шансове, са поддържани от групи, комитети, партии, бизнес интереси, т.е. от организирано малцинство. Освен това самият дневен ред, въпросите на изборната кампания внимателно са ограничени да не подриват престижа на кандидатите. Огромното мнозинство от избиратели са пасивни и упражняват ограничено право да изберат между вече готови кандидати. Изобщо както изборите, така и парламентът само привидно са демократични, в полза на мнозинството. Тяхната истинска роля е да подбират, излъчват и тренират политическия елит.

А може ли този трениран, професионален политически елит да бъде отговорен пред своите гласоподаватели? В парламентарната теория и практика има два вида мандат на депутатите. Първият е наричан "свободен мандат", при който "народният представител" е независим от поръченията на своите избиратели и в парламента действа по собствена съвест и убеждения (ако има такива разбира се). Другият вид мандат е императивният (задължителният), който предполага отговорност на депутата пред неговите избиратели и пред целия народ. Избирателите имат право да го отзовават по всяко време, ако той не изразява техните интереси и не се съобразява с техните изисквания. Този втори тип мандат не е характерен за представителната демокрация, а по-скоро за пряката такава, каквато обаче съвременната политическа система не е. В България депутатите са със свободен мандат - както пише в чл. 67(1) от конституцията ни "Обвързването със задължителен мандат е недействително", т.е. те не са отговорни пред никого. В действителност обаче депутатите са отговорни пред своята партия, от която могат да бъдат изключени от партията, да бъдат изключени от фракцията в парламента, санкционирани или наказани по друг начин. Реално народните представители не представляват народа, те представляват интересите вътре в партията, нейните различни фракции, икономически кръгове и други.

Следователно и представителната демокрация не представлява хората, а сама себе си. Най-основната характеристика на съвременната политическа система се оказва мит.

Митове ли са и другите характеристики?

Нека погледнем разделението на властите. Институционалното разделение на властите предполага законодателната, изпълнителната и съдебната власт да са независими една от друга и да се контролират взаимо, като нито една от тях не може да има превес и да се сдобие с огромна власт. В съвременните "демокрации" изпълнителната власт е съсредоточена в правителството, законодателната – в парламента, а съдебната – в съдебната система.

Има ли разделение на властите наистина?

Още през 18 век Монтескьо (едни от основните поддръжници на конституционно-плуралистичните системи) заявява, че ако изпълнителната власт е възложена на лица от законодателното тяло, то свободата би изчезнала, защото едни и същи хора биха станали титуляри на два вида власт. В действителност такава е и ситуацията днес – спечелилата изборите политическа партия (сама или в коалиция) формира правителство от своите редици, като по този начин тя контролира както законодателната, така и изпълнителната власт. Според Монтескьо законодателното събрание дори не бива да заседава постоянно, защото в такъв случай изпълнителната власт ще бъде заета само със защита на своето "изпълнително право". Що се отнася до съдебната, там в редица съдилища разпределението на броя на съдиите се осъществява между парламент, президент и изпълнителна власт (например Висшия конституционен съд). И още нещо – кой назначава главния прокурор? В такъв случай съдебната власт не може да бъде независима и се оказва, че разделение на властите не съществува на практика. Ако една партия спечели изборите с мнозинство (което се случва винаги в двупартийни системи и по-рядко в многопартийни, където в повечето случай се формират коалиции), то тя ще има почти неограничена власт и демокрацията реално не съществува.

Разделението на властите не просто не съществува на практика, в условията на представителна демокрация и парламентаризъм, то е невъзможно.

Още повече при системи, когато представителството се създава въз основа на парламентарно мнозинство, членовете на това мнозинство вече престават да бъдат независими депутати, които противостоят на правителството. Те с всички сили го подкрепят, за да се задържи на власт (а следователно и те). Т.е. законодателят се подчинява на изпълнителната власт с оглед да запази собствената си позиция. Втората характеристика е и втория разбулен мит...

Третата характеристика на представителната демокрация ще бъде разгледана малко по-късно, но тук може да се отбележат няколко основни момента. Първо, най-важната функция на политическите партии е участието в конкуренцията и борбата за спечелване на властта и за нейното упражняване. Партиите се състезават помежду си в борбата за гласовете на избирателите, като представят своите програми и същевременно се борят срещу останалите парии, критикувайки техните програми. Тук се появява още един парадокс и недъг на парламентаризма и представителната демокрация. Всеки метод на предизборна борба изисква от кандидата определени качества, а за държавно ръководство се изискват съвършено други качества, които нямат нищо общо с първите. Човек рядко притежава и едните, и другите . Нещо повече, вторите биха му пречили в предизборното състезание. Но критиката отива и по-далеч: парламентаризмът създава разделение на труда между относително малък брой професионални политици и тези, които политиците представляват. Представителството става професия, създава се съсловие на професионални политици, за които политиката става занаят и източник на доходи. С оглед да си осигурят тези доходи и да останат на власт (или в парламента като цяло) представителите лавират в различни парламентарни комбинации и често пренебрегват волята на народа. Един малък пример – известен брой лидери на Християн-демократическата партия в Италия повече от 20 години непрекъснато са заемали някакъв министерски пост.

Четвъртата характеристика на парламентаризма и представителната демокрация е в пряка връзка с третата. Съществуват различни партийни системи – едно-, дву- и многопартийни с различни разновидности. Всички те обаче се основават на принципа, че спечелилата най-много гласове партия, т.е. тази с мнозинство (дори и да е една, тя пак има мнозинство) ще управлява (сама или в коалиция) – ще има мнозинство в парламента и ще състави правителство. Еднопартийната система, която се основава на диктатура няма да бъде разгледана. Действително ли обаче при дву- и многопартийни системи спечелилата партия има мнозинство? Живеем в т.нар. "криза на политическото представителство". Днес голяма част от гражданите не са представени в избирателния процес, да не говорим за управлението. Близо половината от избирателите в утвърдени конституционно-плуралистични представителни демокрации като САЩ и Швейцария не участват в изборите, не гласуват. Още по-малък е процентът на гласувалите в България. Ако направим просто изчисление, ще видим, че ако някоя партия спечели 40% (такъв висок процент рядко се получава) от гласовете, когато са гласували 60% (повече, отколкото обичайно гласуват в България), то тя реално представлява 24% от населението. Можем ли да говорим тогава за управление на мнозинството?

От друга страна на хората често не им е дадена възможност да участват в управлението – съществува избирателен имуществен ценз. Например бившият вицепрезидент Куейн отпадна от листта на Републиканската партия в САЩ, тъй като не е успял да събере ценза от 20 милиона долара, необходими, за да се кандидатира отново за същия пост. Според френският политолог Ален Турен "избирателите не се чувстват представени; те изразяват това, като разобличават една политическа класа, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога дори и личното обогатяване на своите членове". Редица политолози смятат, че съвременната държава в модерните индустриални общества се придвижва към корпоративно правителство, защото расте силата на определени групи от бизнеса и търговските организации, основно транснационалните компании. Много автори (редица от които далеч не са със социални идеи) смятат, че парламентът все повече се превръща във фасада, зад която стоят различни бизнес-кръгове. За съжаление това не е само теория... Т.е. както беше посочено по-горе не управлява мнозинството, нито реално, нито формално. Следователно и четвъртият принцип на парламентаризма е просто един мит.

И още нещо, според Юрген Хабермас например парламентът се е превърнал от диспутно и законодателно тяло в демонстративно такова. Пред широката публичност (особено при преки предавания по радиото и телевизията) самите дебати са стилизирани като шоу.

Нека сега обърнем поглед от парламента към правителството. Изразява ли поне то волята на мнозинството?

В доклад на Римския клуб от 1991 година се посочват едни от най-сериозните недостатъци на правителствата като изпълнителна власт:

1. Правителствата се занимават повече с краткосрочни задачи, от които (по-често те) имат полза днес, и рядко обръщат внимание на факти и явления, които ще имат влияние утре. В следствие на това проблемите се натрупват, усложняват и правителствата работят все повече в условията на перманентна криза.
2. Правителствата са организирани на "секторен" принцип, като всеки министър държи своя сектор и своето мнение, симптомите се разглеждат изолирано и се предлагат статични решения. Тази организация на правителствата не е в състояние да види проблемите комплексно и да приложи съответни решения.
3. При разпределението на ресурсите много министри с влияние и личен чар отделят за себе си повече, като по този начин създават дисбаланси и всъщност ресурсите се разпределят не в зависимост от нуждата, а според влиянието на тази или онази фигура.
4. Правителствата реагират на предизвикателства, като се опитват да въвеждат контрол над други ведомства (или да създават нови такива) и по този начин създават най-различни допълнителни проблеми.

Всъщност правителството не е орган, избиран директно от хората, той е избиран от парламента. То е отговорно (почти винаги чисто формално) и пред него (парламента), т.е. реално пред никого, защото именно мнозинството в парламента е формирало правителство. Отново стигаме до познатата ситуация – правителството не изразява волята на народа, а само на съответната партия/партии, която/които го съставят. Това не просто е реалното състояние на нещата, това е институционализирания механизъм в представителната демокрация.

Нека сега се обърнем към последната характеристика на представителната демокрация – свободата на словото. То основно се изразява чрез свободата на медиите и възможността за формиране и действие на "групите за натиск”.

Свободата на словото изисква независими от властта медии, които не са контролирани от нея и изразяват свободно мненията на различни групи в обществото. Тук обаче има различни слоеве на независимост. Първият е политическият. Това означава медиите да не са контролирани от определена партия или коалиция. Що се отнася до публичните/държавните такива, то те почти винаги са контролирани по една или друга форма от управляващи елит – чрез назначаване на изпълнителни директори, определяне на програмна схема, допустими/недопустими теми и позиции. За частните медии по презумпция се приема, че са независими от политическата власт. Вторият слой обаче почти винаги е много по-важен, това е икономическия. Определени икономически кръгове притежават различни медии или упражняват голям контрол над тях (посредством финансиране например). Приближени на дадени партии бизнесмени купуват радиа, телевизии, вестници и списания, докато същевременно те имат свои лобисти в партиите или директно участват в някоя партия. В този ред на мисли определени елити упражняват контрол над медии и вземат участие във политическата власт, благодарение на икономическата такава, която притежават. Следователно медиите не могат да бъдат истински независими, докато са собственост на определени бизнесмени или получават финансирания (под формата на реклами и други) от тях.

Докладът на "Репортери без граници" относно свободата на пресата в България за 2008 година достатъчно ясно показва и доказва по-горната теза.

Другият елемент както вече беше отбелязано са "групите за натиск". Това са различни лобисти, неправителствени организации (НПО), различни обществени групи. В политическия речник тези групи се охарактеризират като структура на "гражданското общество", "изразител на общественото мнение". Действат ли обаче тези "групи за натиск" и спомагат ли те за свободата на словото?

Различните лобисти обикновено са бизнесмени, които се опитват да прокарат сови интереси в политиката под най-различни форми – финансиране на кампании на партии, издигане на политици,дори понякога участие и на избори (например Христо Ковачки). Те не са изразители на обществено мнение, а на своето собствено, преследвайки личен, а не обществен интерес.

Неправителствените организации (НПО) и различните обществени групи обикновено са изразители на мнението на части от обществото и се опитват да наложат натиск върху властта в определена посока (социална, екологична политика). Някои от тях са успешни (основно тези, които разчитат на преки действия, като еко-движението през 2007 година), но други не. Най-често не особено успешни са тези, които разчитат на финансиране по различни фондове или социално-политически програми. Това е така, защото политическите комисии или дадени бизнесмени давайки средства имат правото да определят за какви дейности ще бъдат разходвани тези средства. А е твърде малко вероятно политическата или икономическата власт да финансира действия, застрашаващи нейните позиции. Това естествено не значи, че е неправилно различни активисти за социална промяна да ползват подобни форми за борба, но показва, че тези форми на институционална (или по-точно институционализирана) борба имат краткотраен ефект и трудно (а може би едва ли) биха постигнали устойчив дългосрочен социален ефект и са по-скоро лост за канализиране на напрежението и имитиране на плурализъм.

От всичко написано до тук става ясно, че характеристиките на сегашната политическа система, основана на представителната демокрация и парламентаризма или никога не са съществували, или са реално неосъществими. Тази система не може дори да бъде наречена представителна, защото не представлява мнозинството, при нея реално разделение на властите няма и такова не може да бъде постигнато, плурализмът и свободата на словото се израждат в доминиране на определени икономически и политически кръгове, които далеч не защитават интересите на обществото.

Остава въпросът можем ли чрез партиите да променим тази система, да коригираме нейните недостатъци и да я направим наистина хуманна, а и естествено - да променим света около нас към по-добро?