След всяко едно бедствие е съблазнително да си представим, че загубата на живот и производителност най-накрая би изиграло ролята на плесница, която да провокира политическата класа да пусне в ход някакъв нов вид "Нов курс на Рузвелт". Фактически, точно обратното се случва: бедствията са се превърнали в предпочетените моменти за прокарване на виждания за безмилостно разединен свят, такъв в който идеята за обществена сфера няма място. Наречете го капитализъм на катастрофите. Всеки път, когато нова криза удари – даже и когато тази криза сама по себе си е вторичен продукт от идеологията на свободните пазари – страхът и дезориентацията, които настъпват, биват впрегнати за създаването на радикално социално и икономическо преустройство. Всяко ново сътресение играе ролята на акушерка за един нов курс на икономическа шокова терапия. Крайният резултат е същото това необосновано разделение между включените и изключените, защитените и прокълнатите, което е на показ в Багдад.

Не толкова отдавна, кризите бяха времена на социално изравняване, необикновени моменти, когато пулверизирани общества оставяха настрана различията и "гребяха" заедно. Днес, това са моменти, в които още повече се разделяме един от друг и се накланяме към радикално сегрегирано бъдеще, където някои от нас ще изчезнат от картата, а други ще се изкачат в паралелен приватизиран свят, снабден с добре асфалтирани улици и небесни магистрали, безопастни мостове, бутикови училища, бързоскоростни летищни терминали и луксозни метра.

Преди три години, когато бях в Багдад по работа за списанието Харпърс, една ранна сутрин посетих Кадамия, регион населен предимно от шиити. Един иракски колега беше чул, че част от квартала се е наводнил предишната нощ, както често се случвало. Когато пристигнахме, улиците бяха наводнени от гладка синьо-зелена течност, която клокочеше от канализацията под износения асфалт. Едно семейство ни покани да видим какво честите наводненията бяха сторили на някога прекрасния им дом. Стените бяха мухлясали и напукани, а всяка вещ – книги, снимки и канапета – се беше смесила с мръсна пяна, наподобяваща тиня от водорасли. Отвън, заградената градина се беше превърнала във вонящо блато, а детска люлка висеше отчаяно от мъртво палмово дърво. "Беше красива градина", ни каза собственикът Дурдам Ясин, "отглеждах домати".

Ясин започна да сочи с пръст виновниците. Първо бил Садам, който харчил парите от петрол за оръжия, вместо за инфраструктура по време на ирано-иракската война. След това дошла войната в Персийския Залив, когато американски ракети ударили електроцентрала наблизо и това спряло електричеството на службата по работа с канализациите. После било ред на санкции от Обединените Нации, когато градските работници не смогнали да сменят съществени части от канализационната система. Като капак дошла и инвазията от 2003, която допълнително "изпържила" електрическия далекопровод. Наскоро дошли и компании като Bechtel и General Electric, които били наети да оправят тази каша, но се провалили.

Зад кюшето, камион безделничеше с големия си маркуч, вкаран в един от каналите. "Най-мощната вакуумна помпа в света" – рекламираше на английски една от вратите на камиона. Ясин обясни, че съседите били изтеглили парите си, за да платят на компанията да изсмуче последната партида от тиня, скъпо и временно решение на проблема. Джамията също била помогнала. Когато си тръгнахме, забелязах, че този вид частни камиони могат да се видят на всяка пресечка.

green-zone-bagdadПо-късно същия ден се отбих в световноизвестната "Зелена Зона" на Багдад (мястото, където са съсредоточени "съюзническите сили", а преди това – дом на много министерства, военни бази и дворци на Садам Хюсеин - бел. прев.). И там предизвикателствата на живеенето без функционираща обществена инфраструктура бяха поети от частни фирми. Разликата е, че в Зелената Зона предприетите действия всъщност имат ефект. Територията си има собствен електрически далекопровод, собствени телеграфни и канализационни системи, собствен запас от петрол, възможно най-добрите болници, с чисто новички кина – всичко това защитено от пет метрови в дълбочина стени. Чувството беше странно, все едно гигантски, укрепен карнавален кораб беше пуснал котва насред море от насилие и отчаяние, кипящата Червена Зона, каквато е Ирак. Ако някой можеше да се качи на борда, там го очакваха питиета около бара в басейна, безвкусни холивудски филми и морски дарове. Ако пък не си от избранниците, можеше и да те застрелят за това, че стоиш твърде близо до стената.

Навсякъде в Ирак ярко се открояват безумно различните ценности, приписани на различни категории хора. Западняците и техните иракски колеги си имат пропусквателни пунктове на входа на улиците им, метални стени пред къщите им, бронежилетки и частни телохранители на повикване по всяко време от денонощието. Те пътуват из страната в заплашителни бронирани конвои, с наемни войници, насочили оръжията си от прозорците, следвайки основната си заповед да "защитават главатаря". С всяко свое движение те прокламират безпощадното съобщение: "Ние сме избраните", "Нашите животи са безкрайно по-важни от вашите". Междувременно, средната класа иракчани остават верни на следващото стъпало от стълбицата: те могат да си позволят да си купят покровителство от местни наемни войници, имат възможност да откупят член на семейството, държан от похитители и в крайна сметка могат да избягат в живот на бедност в Йордания. Но голяма част от иракчаните не разчитат на никаква защита. Те вървят по улиците на Ирак, изложени на всевъзможни опустошения с нищо, което да застане между тях и следващата кола бомба, освен собствените им дрехи. В Ирак щастливците си имат кевлар, а останалите броеници.

Както повечето хора и аз видях разделението между Зелента и Червената зона на Багдад чисто и просто като вторичен продукт от войната. Това е, което се случва, когато най-богатата страна в света си спретне лагер в една от най-бедните страни в света. Но днес, след години прекарани в посещения и на други бедствени зони, като Шри Ланка след цунамито и Ню Орлианс след Катрина, започнах да гледам върху Зелените/Червени Зони в света по различен начин: забързан вариант, на това което силите на "свободните пазари", причиняват на обществата ни дори и в мирни времена. В Ирак, телефоните, тръбите и пътищата са разрушени от оръжия и търговски ембаргота. В много други части от света, включително и в САЩ, те са били разрушени благодарение на идеологии, войната над "големите правителства", религията на данъчните отстъпки и фетишът към приватизиране. Когато тази ронеща се инфраструктура се съчетае с нарастващите напрежения в климата, ефектът може да е толкова разрушителен, колкото и по време на война.

Миналият февруари например, Джакарта претърпя едно от тези предсказуеми бедствия. Придойде дъждът, както всяка година, но този път водата не се изтече в добре известните изгнили канали на Джакарта и половината от града се напълни като басейн. Градът мина през масова евакуация и най-малко 57 души загинаха. Нито бомби, нито търговски санкции бяха нужни за провала на инфраструктурата на Джакарта – фактически, устойчивото и непрекъснато разяждане на общественото поле в Джакарта се беше настанило под знамето на "свободната търговия". Десетилетия, подкрепяните от Вашингтон програми за структурни регулации са разглезили инвеститорите и уморените от глад обществени услуги, водейки до такива клишета на изкривено развитие, като бляскави молове със закрити скейт рампи, обградени от ровове разбити канали. Днес, тези канали са напълно пренебрегнати.

В по-богати държави, където обществената инфраструктура е била много по-добре развита преди започването на упадъка, е било възможно забавянето на подобен вид калкулации. Политиците са имали възможност да намалят данъците и да хулят срещу голямото правителство, даже и когато техните избиратели са ползвали пътищата, посещавали са училища и жадно са пили от огромните обществени проекти на 30-те и 40-те. Но след няколко десетилетия, този номер спря да работи. Американското общество на строителните инженери многократно предупреждаваше, че САЩ са толкова назад в поддържането на обществената си инфраструктура – пътища, мостове, училища и язовири – че би струвало повече от трилион и половина долара за период от пет години, за да могат нещата отново да отговарят на стандарта. Миналото лято това предупреждение оживя: срутващи се мостове, наводнени подлези, експлоадиращи парни тръби и все още разтърсващата трагедия, която започна при срутването на дигите в Ню Орлианс.

След всяко едно бедствие е съблазнително да си представим, че загубата на живот и производителност най-накрая би изиграло ролята на плесница, която да провокира политическата класа да пусне в ход някакъв нов вид "Нов курс на Рузвелт". Фактически, точно обратното се случва: бедствията са се превърнали в предпочетените моменти за прокарване на виждания за безмилостно разединен свят, такъв в който идеята за обществена сфера няма място. Наречете го капитализъм на катастрофите. Всеки път, когато нова криза удари – даже и когато тази криза сама по себе си е вторичен продукт от идеологията на свободните пазари – страхът и дезориентацията, които настъпват, биват впрегнати за създаването на радикално социално и икономическо преустройство. Всяко ново сътресение играе ролята на акушерка за един нов курс на икономическа шокова терапия. Крайният резултат е същото това необосновано разделение между включените и изключените, защитените и прокълнатите, което е на показ в Багдад.

Вземете под внимание незабавната реакция около различните инфраструктурни кризи, които се случиха миналото лято (лятото на 2006 – бел. прев.). Четири дни след срутването на моста в Минеаполис, редакторският колектив на Wall Street Journal излезе с предложение: "използване на частни инвеститори за построяването и управлението на обществените мостове и пътища" със средствата, получени от непрекъснато увеличаващите се данъци. След като силни дъждове причиниха затварянето на линиите на метрото, вестник New York Times излезе с уводна статия под заглавието "Продайте Метрото". Това беше призив отделните влакови линии да започнат да се конкурират една с друга, съблазнявайки своите клиенти с най-безопасните и най-сухите услуги - и "таксуването на по-високи цени, когато конкурентните линии, стискайки се за инвестициите им, бъдат затворени с релеите им под вода". Не е трудно да си представим на какво би заприличал този свободен пазар на метрото: бързоскоростни линии, превозващи пътници между кварталите Upper West Side и Wall Street (богати квартали в Ню Йорк), докато влаковите линии обслужващи South Bronx, не само биха продължили по пътя на своето дълго западане, а чисто и просто биха се удавили.

В същата седмица, когато се срути мостът в Минеаполис, истерия изригна покрай закъснелите полети на летището Хийтроу в Лондон, подбуждайки списание The Economist да изиска "радикална реформа" по отношение на "запуснатата, сбита" постройка. Летищата в Лондон са вече приватизирани, но сега, според списанието, те трябва да се дерегулират, позволявайки на терминалите да се конкурират помежду си: "различни компании биха могли да предоставят различни форми на преминаване през охраната, някои да са по-бързи и по-предпочитани от други." Междувременно, в Ню Орлианс, училищата се подготвяха наново да отворят врати за есента. Повече от половината от учениците в града щяха да посещават чисто новички чартърни училища (частни училища, обслужващи основното и средното образование в САЩ, които получават пари от държавата, но са освободени от някои регулации, които се отнасят до държавни училища, в размяна на определен вид отговорности за производството на дадени резултати, които са определени за всяко чартърно училище), където учениците ще се наслаждават на по-малки класове, добре подготвени учители и подновени библиотеки, благодарение на налети парични средства от държавата и различни фондации, които както New York Times характеризира, са "националната превъзходна лаборатория за широкото използване на чартърни училища". Но чартърните училища са само за деца, които са приети от системата – образователна Зелена зона. Останалите ученици, които ще посещават държавни училища – голяма част от тях със специални физически и психологически нужди, или с други думи по-голямата част от афро-американците – са изсипани в старата система, предхождаща урагана Катрина: без допълнителни финансови средства, препълнени класни стаи и повече охрана, отколкото учители. Образователна червена зона.

hurricane_catrinaИ други институции, които се опитваха да преодолеят различията между супер-бедните и супер-богатите в Ню Орлианс, също бяха подложени на атака: хиляди субсидирани жилища бяха намерили място в програмната схема за разрушаване, а болницата Черити, най-голямата сграда за обществено здравеопазване, остана затворена. Първоначалната криза беше създадена и задълбочена от обществената инфраструктура, която висеше на косъм; в последвалите години истинското бедствие беше използвано като извинение за довършване на работата.  

Ще има още Катрини. Кокалите на държавите ни – толкова крехки и застаряващи – ще бъдат под натиска на още много бури, както климатични, така и политически. И когато ключови парченца от инфраструктурата бъдат разрушени, няма никаква гаранция, че те ще бъдат възстановени или построени наново, или поне достигнат състоянието, в което са били преди. Най-вероятно те ще бъдат оставени да изгният, а богатите ще се изтеглят в заградени от високи стени квартали и нуждите им ще бъдат посрещнати от частни компании.

Не толкова отдавна, кризите бяха времена на социално изравняване, необикновени моменти, когато пулверизирани общества оставяха настрана различията и "гребяха" заедно. Днес, това са моменти, в които още повече се разделяме един от друг и се накланяме към радикално сегрегирано бъдеще, където някои от нас ще изчезнат от картата, а други ще се изкачат в паралелен приватизиран свят, снабден с добре асфалтирани улици и небесни магистрали, безопастни мостове, бутикови училища, бързоскоростни летищни терминали и луксозни метра.

При разбулването на истината за Ирак и Ню Орлианс стана ясно, че пазарът, който се отвори благодарение на тези кризи не са само училищата, пътищата и петролните кладенци; кризите сами по себе си са новите водещи пазари. Военният индустриален комплекс, срещу който предупреди Айзенхауър през 1961, се е развил и превърнал в нещо, което е най-добре разбираемо като комплекс на капитализма на катастрофите, в който всяка функция, свързана с бедствие или конфликт (водене на война, осигуряване безопасност по границите, шпионаж върху гражданите, реконструкция на градове, лечение на травматизирани войници), може да бъде изпълнена от всяка една корпорация срещу печалба. Този комплекс не се задоволява чисто и просто с поддържане на държавата, по начинът по който традиционният военен предприемач е работел. Той цели в основата си да изземе основните функции на държавата чрез собствените си печеливши предприятия, точно както направи в Зелената зона на Багдад.


Случи се и в Ню Орлианс. Седмици след като ураганът Катрина удари, Мексиканският Залив се превърна в домашна лаборатория за същия вид правителство, ръководено от частни компании, чиито основи бяха положени в Ирак. Корпорациите, които грабнаха най-големите договори, бяха известната багдатска банда: клонът KBR на Halliburton получи договор на стойност 60 милиона щатски долара за реконструирането на военни бази по крайбрежието. Blackwater бяха наети да охраняват операциите на FEMA (Федерална агенция по кризисно управление), таксувайки средно по 950 щатски долара на ден на охранител. Parsons, позорно известни с некадърната си работа в Ирак, бяха поканени за проект по главна реконструкция на мост в Мисисипи.  На Fluor, Shaw, Bechtel, CH2M Hill – всички топ компании в Ирак – им бяха връчени договори да снабдят Мексиканския Залив с мобилни домове за евакуираните, само десет дена след срутването на дигите. Договорите им бяха изчислени на 3,4 милиарда долара, без да бъде обявен публичен търг. За придвижването на своята операция Катрина, Shaw наеха бившият шеф на офиса за преустройство на Ирак към американската армия. Fluor изпрати своя старши мениджър по проекта в Ирак към наводнената зона. "Работата ни по застрояване на Ирак намалява и това помогна на някои хора да се отзоват на работата ни в Луизиана" – обясни един от представителите на компанията. Джо Албах, чиято компания New Bridge Strategies беше обещала да докара компаниите Wal-Mart и 7-Eleven в Ирак, беше един от лобистите в средата на много от сделките. Чувството, че войната в Ирак по някакъв начин се беше превърнала във франчайзинг, беше толкова поразително, че някои от наетите войници, преснички от Ирак, имаха проблем с приспособяването. Когато репортерът Дейвид Ендърс попита един от въоръжените постови пред хотел в Ню Орлийнс дали е бил свидетел на много акции, той отговори: "Не! Тук си е прекрасна Зелена Зона".

Оттогава, приватизираният ответ срещу бедствия се превърна в една от-най горещите индустрии на Юг. Само година след урагана Катрина, група от нови корпорации навлезе на пазара, обещавайки сигурност и надеждност, ако следващият "Голям" удари. Едно от най-амбициозните предприемачества беше започнато от чартърна авиокомпания в Уест Палм Бийч, Флорида. Help Jet се обявява като "Първият в света план за бягство от урагани, който превръща евакуацията в приятна ваканция". При идването на буря, компанията резервира почивки за своите членове в пет звездни голф курорти, спа центрове или Дисниленд. С направените резервации, евакуиращите се са взимани от зоната на урагана в лъскави джетове. "Без чакане на опашка, без досадни тълпи, само първокласно преживяване, което превръща проблема във ваканция ... Наслаждавайте се на чувството да избягаш от обичайния кошмар покрай една евакуация". За останалите, има един друг вид приватизирано решение. През 2006 Червеният Кръст подписа договор за сдружение за противодействия при катастрофи с Wal-Mart. "Всичко това ще се превърне в частна компания преди да се е свършило" – каза Били Вагнер, шеф на Администрацията по Катастрофите към Florida Keys."Те имат знанията! Те имат средствата!". Това беше речта му по време на Националният Конгрес по Ураганите в Орландо, Флорида – бързо растящо ежегодно търговско шоу за компании, които продават всичко, което може да влезе в употреба по време на следващото бедствие. Дейв Бландфорд, участник в изложението, който парадираше със своите "самозатоплящи се храни", отбеляза: "Човече, това си е голям бизнес – това е новият ми бизнес. Вече не съм в бизнеса за озеленяване. Вече ще си имам фирма, която да се занимава с развалините след ураган".

В голямата си част паралелната икономика на катастрофите е била построена с парите на данъкоплатците, благодарение на разцвета по приватизирането на реконструирането на военни зони. Гигантските компании, които служеха като "асовете" в Ирак и Афганистан са изхарчили големи порции от техните доходи от сключените договори с правителството за собствените им режийни разходи, или между 20 и 55 процента, съгласно одит, направен на компаниите в Ирак. Голяма част от тези парични средства, напълно легално са отишли в огромни инвестиции за корпоративни машини, като например батальоните от трактори на Bechtel, флотата от самолети и камиони на Halliburton, както и надзорната архитектура, построена от L-3, CACI и Booz Allen. Най-значителни бяха инвестициите на Black Water в паравоенната им инфраструктура. Основана през 1996, компанията е използвала постоянния си поток от договори, за изграждането на частна армия от 20 000 наемни войници на повикване и военна база в Северна Каролина на стойност между 40 и 50 милиона щатски долара. Отчетено е, че компанията има възможността да организира масови хуманитарни операции по-бързо от Червения Кръст и да се похвали с флота от летателни апарати, простиращи се от хеликоптери до Боинг 767.

Blackwater биват наричани "Ал Кайда на добрите момчета" от своите дясно-оринтирани почитатели.  Това е поразително сходство. Където и да се приземи този комплекс на капитализма на бедствията, той поражда разпространяването на въоръжени групи, които действат извън държавата. Това едва ли е изненада: "когато държави биват реконструктуирани от хора, които не вярват в правителства, от това следва построяването на такива държави, които са неизбежно слаби, създавайки пазари за алтернативни сили на безопасност, като няма значение дали това е Хизбула, Black Water, Армията Махди или бандата от Ню Орлианс.

Обсегът на тази индустрия на катастрофите се простира далеч отвъд поредната линия на поведение. Когато корпоративната индустрия, построена при управлението на Буш, бъде погледната в своето цяло, това което виждаме е ясно отчетлива държава в държавата, която е толкова по-силна и по-способна, колкото е по-слаба и по-крехка самата държава. Тази корпоративна държава-сянка е била издигната почти изцяло с обществени ресурси, включително и обучението на персонала й: 90% от приходите на Blackwater идват от договори с държавата и болшинството от служителите на компанията са бивши политици, войници и административни служители. И въпреки всичко огромната инфраструктура е частно притежавана и контролирана. Гражданите, които са я спонсорирали, не могат да имат никакви претенции над тази паралелна икономика или нейните ресурси.

Междувременно, истинската държава е изгубила способността да изпълнява основните си функции без помощта на тези компании. Собственият й инвентар е с изтекъл срок на годност и най-добрите експерти са избягали в частния сектор. Когато Катрина удари, FEMA трябваше да наеме частна фирма, която да определи договорите за частните фирми. Подобно на това, когато дойде време да се поднови наръчникът на армията за работа с частни фирми, армията възложи работата на един от най-големите си частни сътрудници, MPRI, поради липсата на вътрешни експерти. ЦРУ са изгубили такава част от персонала си в полза на частния шпионаж, че е трябвало да забранят на частни фирми да вербуват в закусвалнята на агенцията. "Един наскоро пенсионирал се агент каза, че е бил вербуван два пъти докато се редял за кафе" – писа Los Angeles Times. Когато Министерство на Вътрешната Сигурност реши, че трябва да построи "фактически огради" на границите с Мексико и Канада, Майкъл П. Джаксън, заместник министър на министерството, каза на контрагентите: "Това е необичайна покана ... ние ви молим да се върнете и да ни кажете как да си вършим работата." Главният ревизор на министерството обясни, че Вътрешна Сигурност "няма необходимия капацитет ефективно да планира, надзирава и изпълнява програмата по Инициативата за Безопасни Граници."

По времето на Джордж У. Буш държавата все още си има всички украшения – внушаващи сгради, прес-съобщения от президента, политически битки – но действително вече не върши управленческа работа, или поне не повече отколкото служителите на Nike в градчето Бивертън, Орегон.

Последствията от решението на сегашните политици за систематично възлагане на отговорностите им, за които всъщност тези политици са били избрани, на частни компании ще се простре отвъд една единствена администрация. Един път създаден ли е пазар, той трябва да бъде защитен. Компаниите в сърцето на комплекса на капитализма на бедствията започват да гледат на държавата и на неправителствените организации като на конкуренти; от корпоративна гледна точка, всеки път щом правителства или благотворителни организации изпълнят техните традиционни роли, те отнемат работата на корпорациите, които биха могли да я свършат срещу печалба.

business_roundtable"Пренебрегната Защита: Мобилизирането на Частния Сектор за Подкрепяне на Вътрешната Сигурност", доклад от 2006, чийто консултативен комитет се състоя от едни от най-големите корпорации в сектора, предупреди, че  "състрадателната федерална подбуда да осигури спешно съдействие на жертвите на бедствия, влияе върху пазарния подход за управление на риска". Публикуван от Съветът по Външни Оношения, докладът спори, че ако хората знаят, че правителството ще дойде да ги спаси, те нямат стимул да платят за закрила. В същият дух, година след Катрина, главните изпълнителни директори от трийсетте най-големи корпорации в САЩ се обединиха под чадъра на Бизнес Кръглата Маса (Business Roundtable), чиито членове са Fluor, Bechtel и Chevron. Групата, самопровъзгласила се като Сдружение за Отзив при Бедствия, се оплака от "пълзящите мерки" на неправителствения сектор при последиците от катастрофи. Междувременно, наемните фирми гръмогласно претендираха, че те са много по-добре оборудвани от ООН за включване в миротворителни мисии в Дарфур (Судан).

Голяма част от тази нова агресивност идва от подозрението, че златната ера на бездънни федерални договори може и да не продължи дълго. Правителството на САЩ се е насочило към икономическа криза благодарение в не малка част на харчене от парите от бюджетния дефицит, което е наляло пари в приватизираната икономика на катастрофите. В най-скоро време, контракторите вероятно ще се потопят значително. В края на 2006 анализатори към отбраната започнаха да предсказват, че бюджетът по придобивките може да се свие с 25% в идващото десетилетие.

Когато мехурът на кризите се спука, фирми като Bechtel, Fluor и Blackwater ще изгубят голяма част от първоначалния поток от финансови постъпления. Те ще запазят своите високо технологични съоръжения, закупени за сметка на данъкоплатците, но ще трябва да намерят нов бизнес модел, нов начин за покриване на високите им разноски. Следващата фаза от комплекса на капитализма на катастрофите е очевиден: с появата на нови неочаквани явления, с правителство, което не е в състояние да посрещне разходите и граждани, загазили заради празната им държава, паралелната корпоративна държава ще даде под наем инфраструктурата си по бедствия на тези, които могат да си я позволят, на каквато и да е цена, определена от пазара. За разпродажба ще е всичко като се започне от превози с хеликоптери директно от покрива, мине се през питейна вода и се стигне до легла в приюти.

Богатството вече осигурява бягство от повечето кризи – то може да ти купи навременни предупредителни системи за региони, разположени в зона, застрашена от цунами и запаси от тамифлу за следващото избухване на епидемия. Богатството също купува бутилирана вода, генератори, сателитни телефони и наемането на ченгета. По време на израелската атака над Ливан през 2006, правителството на САЩ първоначално опита да вземе пари от американските граждани за собственото им евакуиране, въпреки че в крайна сметка беше принудено да отстъпи. Ако продължим да се движим в тази посока, образът на хора, заседнали по покриви в Ню Орлийнс няма да е единствено бърз поглед към нерешеното минало на расово неравенство в Америка, но също така ще предвещае колективно бъдеще на апартейд, където оцеляването ще се решава на база кой има възможността да си плати.

Вероятно част от причината защо толкова голяма част от елита, както правителствен, така и корпоративен, са толкова оптимистични относно промените в климата е, че те са сигурни, че ще могат да си купят изход и от най-лошата ситуация. Това също би могло и частично да обясни защо такава част от поддръжниците на Буш са християни, вярващи в деня на страшния съд. Не е само това, че те се нуждаят да вярват в съществуването на отвор за бягство от света, който създават. Всъщност Екстазът за изкачването при Исус е притча за това, което те строят тук долу на земята – система, която приветства разрушения и бедствия, след което идва спасението с частни хеликоптери, които ги довеждат до божествено спасение.

Докато частни компании бързат да развият алтернативни устойчиви източници за постъпления, една друга ниша от бизнеса защитава други корпорации. Това беше линията на работа на Пол Бремер преди да стане проконсул на Буш в Ирак: превръщайки мултинационални компании в безопасни мехури, способни да функционират гладко, дори и държавите, в които въртят бизнес да се ронят около тях. Ранните резултати могат да бъдат видяни във фоайетата на много офис сгради в Ню Йорк или Лондон – пропусквателни пунктове в стил летищна охрана, с проверка на лични карти и рентгенови апарати – но индустрията има далеч по-велики амбиции, включващи приватизирането на глобални комуникативни мрежи, спешни здравни и електроенергийни услуги и възможността да разположат и осигурят превоз за глобална работна ръка по време на тежки катастрофи. Друга потенциална развиваща се област, идентифицирана от комплекса на капитализма на бедствията са общинските правителства: възлагането на организацията на полицията и пожарната на частни охранителни компании. "Това което правят за военните в центъра на Фалуджа, същото могат да правят и за полицията в центъра на Рино" – каза представител на корпорацията Lockheed Martin през ноември 2004.

Индустрията на частните фирми предвещава, че тези нови пазари ще се развият значително в рамките на следващото десетилетие. Откровено виждане относно това от къде идват такива тенденции е дадено от Джон Роб, бивш командир към Делта Форс, превърнал се в мениджърски консултант. В шороко разпрастронен манифест за списанието Fast Company, той описва "крайния резултат" от войната над тероризма  като "нов, по-гъвкав подход към национална сигурност, такъв който не е построен около държавата, а около частни лица и компании ... Сигурността ще се превърне във функция на това, къде живееш и за кого работиш, в голяма степен по начина, по който вече е разпределено и здравното осигуряване."

Роб пише – "Богати индивиди и мултинационални компании ще са първите, които ще се освободят от нашата колективна система, избирайки вместо това да наемат частни военни компании, като Bechtel и Triple Canopy, да защитават техните домове и сгради и да установят защитен периметър около ежедневието им. Паралелни транспортни мрежи – еволюиращи от таймшер самолетни компании като Warren Buffett’s NetJets – ще доставят провизии до тези групи, прехвърляйки своите членове от една добре обезопасена и внимателно подбрана лилия до другата." Този елитарен свят е вече на мястото си, но Роб предвижда, че средната класа скоро ще последва, "формирайки колективи в предградията, за да поделят цената по безопасност". Тези "въоръжени предградия ще разгърнат и поддържат подкрепителни генератори и комуникационни свръзки" и ще бъдат патрулирани от частни войници "които са получили корпоративно обучение и се гордеят със своята уникална система по отреагиране при непредвидени явления".

С други думи свят от Зелени зони в предградията. А за тези, които са вън от обезопасения периметър "ще трябва да се справят с остатъците от националната система. Те ще бъдат притегляни от американските градове, където ще станат предмет на вездесъщ надзор и несигурни или несъществуващи услуги. За бедните, няма да има друго убежище." Бъдещето описано от Роб, звучи до голяма степен като настоящето в Ню Орлианс, където две много различни оградени общества изплуваха от отломките. От една страна това бяха така наречените FEMA-градове, пусти и извън обсега лагери от каравани за ниско-доходни евакуирани, построени от подизпълнителните фирми Bechtel и Fluor и администрирани от частни охранителни компании, които патрулираха по чакълените парцели, дадоха достъп на ограничен брой посетители, не разрешиха достъп за журналисти и третираха оцелелите като престъпници. От другата страна това бяха оградените общества, построени в богати райони от града, като Audubon и Garden District, мехури от функционалност, които както изглеждаше се бяха отделили от държавата напълно. В рамките на седмици след бурята, жителите в тези райони имаха вода и мощни аварийни генератори. Техните пациенти бяха лекувани в частни болници, а техните деца посещаваха частни или чартърни училища. Те нямаха нужда от обществен транспорт. В St. Bernard Parish, предградие на Ню Орлийнс, DynCorp (частен военен контрактор) бяха поели голяма част от вземането на решения; други квартали директно бяха наели охранителни компании. Между двата вида приватизирани градове-държави се намираше Ню Орлийнската версия на Червена Зона, където размерът на убийствата полетя нагоре и квартали като Lower Ninth Ward се превърнаха в постапокалипстичната ничия земя.


Друг поглед върху кризисно-апартейд бъдеще може да бъде намерен в богато републиканско предградие вън от Атланта. Жителите на квартала решиха, че са изморени да наблюдават как техните такси от недвижими имоти субсидират училища и присъствието на полиция в ниско доходните афро-американски квартали. Те гласуваха да регистрират Санди Спрингс като техен собствен град, който може да харчи по-голямата част от своите данъци за услуги на своите 100 000 жители и да минимизира приходите, които биха били разпределени към общината Fulton. Единствената пречка беше, че Санди Спрингс нямаше правителствени структури и трябваше да ги построи от нищото – всичко от събирането на данъци до зонирането на паркове и развлечения. През септември 2005, същия месец, през който се наводни Ню Орлианс, към жителите на Санди Спрингс беше направено уникално предложение от строителния и консултантски гигант CH2M Hill: Позволете ни да го направим за вас. С първоначалната цена от 27 милиона щатски долара на година фирмата даде обещание да издигне от нищото завършен град.

Sandy_Springs_550След няколко месеца Санди Спрингс се превърна в първият "договорен град". Само четири човека работеха директно за новата община – всички останали бяха частни фирми. Рик Хирсекорн, оглавяващ проекта на CH2M Hill, описа Санди Спрингс като "чист лист хартия без правителствени методи". Вестникът Atlanta Journal Constitution направи репортаж, че "когато Санди Спрингс нае корпоративни работници да управляват новия град, беше смятано за дързък опит". В рамките на една година обаче, манията за "договорни градове" яростно летеше из богатите предградия на Атланта и се беше превърнала в "стандартна процедура в северната част на общинета Fulton". Съседни общества разбраха намека на Санди Спрингс и също гласуваха да станат самостоятелни градове и да се откажат от техните правителства. Един нов град, Милтън, незабавно нае CH2M Hill да свърши работата – в крайна сметка те имаха опита. Не след дълго, започна разработването на кампания за обединяването на новите корпоративни градове в тяхна собствена общност. Планът се сблъска със свирепа опозиция от невключените територии, където политици казваха, че без парите от данъци, те вече няма да имат възможността да си позволят големите обществени болници и обществен транспорт, че разделението на общината би сътворило една слаба държава от едната страна и свръх-добре обслужена държава от другата страна. Това, което описваха беше в голямата си степен Ню Орлийнс и по-малка част Багдад.

В тези богати предградия на Атланта, дългият кръстоносен поход за разглобяването на държавата наближава своя край и е особено подходящо да се каже, че новата почва беше насъдена от CH2M Hill. Корпорацията беше мултимилионов контрактор в Ирак, нает да осъществява същинските функции на правителството за надзор над други фирми. В Шри Ланка след цунамито, компанията не само построи пристанища и мостове, но също така, според Държавния Департамент, беше "отговорна за цялостното управление на инфраструктурната програма". След Катрина в Ню Орлийнс, на CH2M Hill им бяха предоставени 500 милиона щатски долара да построят FEMA-градовете и бяха на разположение за следващото бедствие. Майстор по приватизирането на основните функции на държавата по време на изключителни ситуации, сега компанията правеше същото и по време на обикновени ситуации. Ако кризите бяха послужили като лаборатории за екстремни приватизации, то опитната фаза очевидно вече беше приключила.

Десетилетия общоприетата мъдрост беше, че световният хаос беше изтощение за глобалната икономика. Индивидуални шокове и кризи можеха да бъдат впрегнати като механизми за принудително отваряне на нови пазари, разбира се, но след като първоначалния шок си беше свършил работата, относителен мир и стабилност бяха необходими за поддържане на икономически растеж. Това беше и възприетото обяснение защо деведесетте са били толкова проспериращи години: с приключването на Студената Война, икономиките бяха свободни да се концентрират върху търговия и инвестиции и когато страните станаха по-оплетени една с друга и взаимозависими, беше по-малко вероятно да се бомбардират взаимно.

През 2007 по време на Световният икономически форум в Давос, Швейцария обаче, политически и корпоративни лидери си чесаха главите над състоянието на нещата, което изглеждаше като подигравка с тази общоприета мъдрост. Това започна да бъде наричано "Дилемата Давос", която Мартин Уолф, репортер към Financial Times, определи като "контрастът между благоприятните икономики в света и неблагоприятните политики". Както Уолф го описа, икономиката е била изправена пред "серия от шокове: крахът на борсовия пазар след 2000, терористичните безчинства от 11 септември 2001, войните в Афганистан и Ирак, търканията относно политиката на Щатите, скок в реалните цени на петрола до нива невиждани от 1970, прекратяване на преговорите в Кръга Доха и конфронтациите относно ядрените амбиции на Иран" – и все пак, икономиката се намираше в "златният период на широко споделен растеж". Казано направо, светът отиваше по дяволите, нямаше изгледи за стабилност, а глобалната икономика шумно провъзгласяваше своето одобрение.

Озадачаващата тенденция също така е била забелязана чрез икономическия индикатор наречен "индексът на пистолети-хайвер". Индексът следи продажбите на изтребители (пистолети) и частни самолети (хайвер). За своето седемнадесет годишно проучване, индексът основно разкри, че когато изтребителите са се продавали оживено, продажбите на луксозни частни самолети са спадали и обратното: когато продажбата на частните самолети били във възход, продажбите на изтребители спадали. Несъмнено, шепа от печелившите по време на война винаги успяват да забогатеят от продажбата на оръжия, но те бяха икономически незначителни. Всеизвестната истина на съвременния пазар беше, че не може да имаш икономически растеж по време на насилие и нестабилност.

С изключение на това, че всеизвестната истина вече не е истина. От 2003 насам, годината на инвазията над Ирак, индексът е отчел, че продажбите са били нарастнали и за изтребителите и за частните самолети, бързо и едновременно, което означава, че светът става по-малко мирен, докато акумулира значително повече печалба. Галопиращият икономически растеж в Китай и Индия е изиграл роля в увеличеното търсене на луксозни стоки, но по същия начин и разширяването на тесният Военен Индустриален Комплекс е изиграл роля върху разтягащия се комплекс на капитализма на катастрофите. Днес глобалната нестабилност не помага единствено на малка група от оръжейни търговци; тя генерира огромни печалби за високотехнологичния сектор на вътрешната отбрана, за тежкото строителство, за частни здравноосигурителни компании, за петролния и газовия сектор и разбира се за охранителните фирми.

Мащабът на постъпленията, изложени на риск, е със сигурност достатъчен да предизвика икономически растеж. Lockheed Martin, чийто бивш вицепрезидент оглавяваше Комитета по Освобождаването на Ирак, който гръмогласно агитираше за инвазията, получи 25 милиарда щатски долара в договори с правителството на САЩ само през 2005. Демократическият конгресмен Хенри Уаксман отбеляза, че сумата "надхвърля брутния вътрешен продукт на 103 страни, включително Исландия и Коста Рика ... (и) също така е по-голяма от бюджетите на Департамента по Търговия, Департамента на Вътрешните Работи, Администрацията на Малкия Бизнес и целия законодателен клон на правителството взети заедно." Самите Lockheed заслужаваха да бъдат характеризирани като очертаващ се пазар. Компании като Lockheed (чиято цена на акциите се утрои между 2000 и 2005) са голяма част от причината защо борсовият пазар в САЩ беше спасен от продължителен крах, следващ събитията от 11 септември. Докато обикновените ценни книжа не се движеха добре, индексът Spade Defence (критерий за защита, вътрешна сигурност и ценни книжа на аерокосмонавтиката) се качи със 76% между 2001 и 2006, докато пазарният индекс на Standard&Poor’s 500 падна с 5% за същия период.

Дилемата Давос се подклажда още повече от силно печелившия модел за приватизирането на преустройствата, което беше изковано в Ирак. Цената на ценните книжа на тежко строителни компании, което включва големите инженерни компании, които се сдобиват с договори без нуждата от търгове след войни и природни бедствия, се покачи с 300% между 2001 и юли 2007. Преустройствата в момента са толкова голям бизнес, че инвеститори посрещат всяко ново бедствие с вълнение покрай горещите първоначални оферти за акции: 30 милиатда долара за реконструкция на Ирак, 13 милиарда долара за реконструкция след цунами, 110 милиарда за Ню Орлианс и Мексиканския Залив, 7.6 милиарда за Ливан.

Терористични атаки, които преди изпращаха борсовия пазар спираловидно надолу, сега по подобие получават оптимистичен пазарен прием. След 11 септември 2001, Дау Джоунс се сгромоляса 685 пункта веднага щом пазара отвори врати наново. В остър контраст, на 7 юли 2005, деня, през който четири бомби избухнаха из транспортната система в Лондон, убивайки дузина и ранявайки стотици, борсата в Щатите затвори с по-високи пунктове отколкото предишния ден, като Nasdaq (National Association of Securities Dealers Automated Quotations) се беше покачил със седем пункта. Година по-късно, в деня, в който Британските агенции по принудително изпълнение на закона арестуваха двадесет и четири заподозряни, които както се смяташе са участвали в планирането на взривяване на самолети, пътуващи до Съединените Щати, Nasdaq затвори с 11.5 пункта по-високо, до голяма степен благодарение на покачващите се акции на вътрешна сигурност.

После дойдоха и ексцентричните печалби на петролния сектор – 40 милиарда печалба през 2006 изключително за ExxonMobile, най-голямата печалба отбелязвана някога, а техните колеги от Chevron не бяха твърде далеч. Както богатствата на корпорации, свързани с охрана, тежко строителство и вътрешна сигурност, така и тези на петролния сектор се подобряват с всяка изминала война, терористична атака или ураган в пета степен. В допълнение към прибирането на реколтата от краткосрочните изгоди от високите цени, свързани с несигурността в ключови петролни производители в региона, петролната индустрия устойчиво е успявала да превърне кризите в свое дългосрочно предимство. Независимо дали чрез осигуряване на големи порции от капиталите от преустройства в Афганистан са отишли към построяването на скъпа пътна инфраструктура за нов петролопровод (докато по-голямата част от всички други важни преустройствени проекти биват спрени) или чрез настояването за нов приятелски настроен към инвеститорите закон за петрола в Ирак, докато самата държава гори, или носейки се на гърба на урагана Катрина за планирането на нови рефинерии в Съединените Щати от седемдесетте насам. Петролната и газовата индустрия са толкова интимно оплели се с икономиката на катастрофите – и двете като коренна причина, която стои зад гърба на много бедствия и като бенефициенти от тях – че заслужават да бъдат третирани като почетните моделиери на комплекса на капитализма на катастрофите.

Неотдавнашният порой от кризи се е трансформирал в толкова грандиозни печалби, че много хора по света са достигнали до един и същ извод: богатите и властимащите трябва преднамерено да причиняват катастрофите, така че да могат да ги експлоатират. През юли 2006, анкета на национално ниво сред жителите на САЩ откри, че повече от една трета от отговорилите вярват, че правителството има ръка върху ататките от 11 септември или поне не са взели никакви мерки за тяхното спиране, защото "те са искали Щатите да поведат война с Близкия Изток." Подобни подозрения преследват по-голямата част от катастрофите от близкато минало. В Луизиана, при последиците от Катрина, приютите живяха със слуховете, че дигите не са подали, а са били скришом взривени, за да може богатите райони да бъдат запазени сухи, докато трае почистването на града от бедните хора. В Шри Ланка, често чувах, че цунамито е било причинено от подводни експлозии, възпламенени от САЩ, за да могат да пратят войски в югоизточна Азия и да поемат пълен контрол върху икономиката на региона.

Изведнъж истината стана зловеща и по-опасна. Икономическа система, която изисква постоянен растеж, докато отритва почти всички сериозни опити за екологични регулации, генерира постоянен поток от катастрофи сама по себе си, няма значение дали са военни, екологични или финансови. Апетитът към лесни, краткосрочни печалби, предлагани от чисто спекулативни инвестиции е преобърнало борсата, валутата и пазарите на недвижимите имоти в машини за творене на кризи като азиатската финансова криза, мексиканската криза на песото, крахът на точка ком и ипотечната криза. Нашето общо пристрастяване към мръсни, неподновими енергийни ресурси храни възникването на друг вид кризи: природни бедствия (560% повишение от 1975 насам) и воини, водени за контрол над редки ресурси (не само Ирак и Афганистан, но също и ниско интензивни конфликти като тези в Колумбия, Нигерия и Судан), които в отговор водят до терористични ответни удари (изследване от 2007 показва, че броят на терористичните атаки се е увеличил седемкратно след започването на войната в Ирак).

При дадените врящи температури, както климатични, така и политически, бъдещите кризи трябват да се готвят в тъмни конспирации. Всички индикатори посочват, че ако продължим да следваме същия курс, те ще продължат да идват с още по-ужесточен интензитет. Генерирането на бедствия, следователно, може да бъде оставено на пазарната невидима ръка. Това е една зона, която действително доставя.

Комплексът на капитализма на катастрофите не планира целенасочено да създаде катаклизмите, от които се храни (въпреки че Ирак може би е забележително изключение), но имаме множество доказателства, че съставната част на индустриите действително работят усърдно да направят всичко възможно сегашните гибелни тенденции да продължат необорвани. Големи петролни компании са подхранили движението за отричане на промени в климата от години; само ExxonMobil са похарчили 19 милиона долара за кръстоносния поход през последното десетилетие. Въпреки че този феномен е добре познат, взаимодействията между контракторите по кризи и производителите на елитно мнение са далеч по-неразбрани. Няколко влиятелни "тинк-танка" (think-tanks) във Вашингтон – включително Националният Институт за Обществено планиране и Центърът за политика по безопасност – са силно спонсорирани от контрактори, занимаващи се с оръжия и вътрешна сигурност, които печелят директно от непрестанното изобразяване на света като тъмно и заплашително място, чиито беди се отзовават единствено на сила, именно от тези институции. Секторът за вътрешна сигурност непрекъснато се интегрира с медийни корпорации, развитие което крие Оруелови загатвания. През 2004, гигантът в дигиталната комуникация, LexisNexis плати 775 милиона долара за Seisint, компания за обработване на данни, която работи под наздора на федерални и държавни агенции. Същата година, General Electric, които притежават NBC, закупиха In Vision, главният производител на спорни високотехнологични устройства за откриване на бомби, използвани в летища и други публични пространства. In Vision получиха смайващите 15 милиардни доларови договори за вътрешна сигурност между 2001 и 2006, повече отколкото всяка една друга компания.

Промъкващото се разширяване на комплекса на катастрофалния капитализъм в медиите, може да се окаже нов вид корпоративно съвместно действие, такова което гради върху вертикалното интегриране, което стана популярно през деведесетте. При всички положения има силен бизнес смисъл. Колкото по-паникьосани са обществата ни, убедени че има спотайващи се терористи във всяка една джамия, толкова по-висок рейтинг на новините, толкова повече биометрични лични карти и  устройства за намирането на течни експлозиви, продадени от комплекса и повече издигнати високотехнологични огради. Ако мечтата за свободна "малка планета" без граници беше билетът към печалби по времето на Клинтън, така кошмарът от заплахи, укрепени западни континенти, под обсада от джихад и нелегални имигранти, играе същата роля през новото хилядолетие.

Има само един облак, който се мержелее над процъфтяващата икономика на кризите  - като се започне с оръжията, петрола, инжинерство, надзор и се свърши с патентовани лекарства. Това е заплахата от невероятния сценарий, че последният разцвет някак си ще бъде прекъснат от началото на климатична стабилност и геополитически мир.

Превод: Рая

Превод на въведението от книгата на Наоми Клайн "Шоковата доктрина: Възходът на капитализма на катастрофите"