Ian-Bruff.jpg

Неолиберализмът далеч не търси свободата – той винаги е целял принудителна, недемократична и неравнопоставена реорганизация на обществата

Откакто през 2001 г. бе възвестена т.нар. Война с терора – и особено след избухването на глобалната финансова криза през 2008 г., много се говори за „завръщането на държавата“. В началото тази концепция се свръзваше с нарастващата популярност на въпросите на сигурността, а след това – с мащабните операции за спасяване на финансовите институции. Но макар и да е ясно, че действията на държавата са станали по-забележими след началото на новия век, правят се подвеждащи заключения какво точно означава това.

 „Завръщането на държавата“ най-често се използва за обявяване на криза на неолиберализма, като различни коментатори посочват, че това на практика е неработеща идеология, интелектуално дискредитирана от годините на кризата и перманентно високото равнище на “изключителна” държавна интервенция. Този аргумент става все по-разпространен през последните години с идването на власт на редица лидери и партии, открито враждебни към аксиомите на неолиберализма – например глобалната свободна търговия и свободните вътрешни пазари. С други думи, сякаш е въпрос само на време неолиберализмът да се оттегли под натиска на политическата опозиция?

В името на пазарите

Този въпрос е още по-уместен след изборната победа на Доналд Тръмп. Като антитеза на неолиберализма изглежда Тръмп, с обещанията си да разкъса съглашения като НАФТА (Североамериканското споразумение за свободна търговия), с призиви за протекция на американската индустрия и работници, със своята националистическа и понякога направо расистка реторика. Нещо повече – той е просто поредният и най-изтъкнат пример на десен популистки лидер, дошъл на власт, яхнал подобна платформа – вземете Путин в Русия, Моди в Индия, Абе в Япония, Ердоган в Турция.

Но да се приемат тези лидери като опоненти на неолиберализма е възможно само ако неолиберализмът се дефинира по подвеждащо тесен начин – като идеология и политическа програма, превъзнасяща свободните пазари. Аурата около неолиберализма ни води натам, но е опасно и глупаво да й се доверяваме. Ако го направим, ще повторим един ключов и вреден недостатък в левия начин на мислене за неолиберализма.

В момента негласно се приема, че битката с неолиберализма е синоним на битка срещу свободните пазари. Това означава, че всеки път, когато десен политик – било той Путин, Тръмп или някой друг – каже нещо критично за свободните пазари, поддръжниците на прогресивната и радикална политика са поставени в партер. Как да е иначе, щом всички сякаш са съгласни за нуждата да се ограничат и овладеят пазарите? Каква е ролята на левите в този случай, освен да молят за „по-мил“ начин да се овладеят пазарите?

Изходът е учудващо прост и елегантен. Вместо да си смучим от пръстите как точно да се противопоставим на свободните пазари, докато правителствата от целия политически спектър правят същото, може да опитаме нещо съвсем различно. Да дадем думата на самите неолиберали – на интелектуалците и техните политически и медийни прозелити – да обяснят своите фикции. Реториката за свободните пазари е нищо повече от реторика.

Това може да е изненада за някой, но е достатъчно да вземем някой неолиберален интелектуалец – Фридман, Хайек, Мюлер–Армак или който и да е, и да прочетем без предубеждения какво са писали. Там ще намерим, напълно последователно, първо изложение на абстрактния принцип на свободните пазари, а после ясно отдаване на предпочитание за практическо надмощие на един определен тип пазари. Съответно неолиберализмът касае създаването и поддържането на такива пазари, каквито той иска да види, като на държавата е вменена централна роля в този процес. Със сигурност не демократично, а по начин, съответстващ на тези определени типове пазари.

Това трябва да е само началото на критиката, но за съжаление горните наблюдения – които са добре известни на критичните учени и активисти, се тълкуват в смисъл, че неолиберализмът просто се е изгубил някъде по трасето. Действително, някои от дясното пространство са на това мнение, като известният Институт Адам Смит наскоро избра да се нарича „неолиберален“ вместо „либерален“, в опит да засили връзката между това, което той нарича „либертарианство на свободните пазари“ и неолиберализма. Проблемът е, че тази позиция освобождава от отговорност неолиберализма: сякаш не може да се отървем от условието, че дори нещата да вървят зле на практика, по принцип неолиберализмът остава там някъде дълбоко отдаден на свободните пазари.

Нека си го кажем направо: неолиберализмът няма нищо общо със свободните пазари, както е прието да се мисли – и има всичко общо с дирижирането на социалните отношения в името на пазарите. Съответно неолиберализмът и на теория, и на практика касае принудителната, недемократична и неравноправна реорганизация на фундаментите на обществата в съответствие с определени линии. Какви са тези линии? Интензификацията и екстензификацията (засилване, ускоряване, обособяване, бел. прев.) на различията, неравенствата, йерархиите и разделенията, които царят в капиталистическото общество, създавани от авторитарни държави и глобални корпорации. Съответно винаги трябва да имаме предвид, че неолиберализмът като идеология и набор от практики в реалния живот е светоглед, изкован от празните думи „свободен“ и „пазар“.

Възходът на авторитарния неолиберализъм

Какво тогава означава възход на авторитарния неолиберализъм? Нужно е обяснение за прилагателното „авторитарен“, прикрепено към нещо, което вече определих като принудително, недемократично и неравноправно. Терминът неолиберализъм е създаден от германския ордолиберал Александер Рюстов през 1938 г. по време на Колоквиума на Уолтър Липман – конференция, организирана с цел да се планира и агитира за обновление на класическите либерални принципи като например “свободно предприемачество“. Частичката „нео“ признава различните условия в средата на XX век по сравнение с XIX в., заради междувременния възход на три основни фактора: профсъюзи, леви политически партии, осигурявани от държавата публични услуги като социално осигуряване. Съответно възникването на неолиберализма в тези социално – исторически условия означава, че проектът е фокусиран – най-вече в т.нар. капиталистически демокрации след Втората световна война, основно върху ерозията на основните права.

Тук имам предвид регреса на социалните и икономическите придобивки през XX век, постигнат чрез предлаганите от неолибералите алтернативи – на избори и чрез други форми на политическо участие, които акцентиират върху теми като индивидуални свободи, „либерализация“ на икономиката от мъртвата ръка на държавата, нуждата от отслабване на т.нар. запазени интереси като например профсъюзите.

През XXI в. сферата на неолиберализация се разшири и включи също и формалните правила, а редуващите се неолиберални правителства бяха представени като единствена опция. След успехите в някои части на Глобалния Юг, където има повече пространство за манипулации, внезапната промяна в страни като Чили, Индонезия и Уганда (с преврати и наложени програми за структурни реформи), и в част от пост-социалистическата група (например Полша и Русия), където в началото на 1990-те бе приложена „шокова терапия“, все повече искания се предявяваха и към т.нар. зрели капиталистически демокрации.

Авторитарният неолиберализъм става политически неизбежен

Атаките от 11 септември 2001 г. и колапсът на „Лиман Брадърс“ на 15 септември 2008 г. бяха катализатори на ерозията както на формалните, така и на основните права – и тези събития не влязоха в противоречие с неолибералните принципи заради по-голямата роля на държавата, до която изглежда, че водеха. Следният прочут пасаж от Милтън Фридман, произнесен през 1982 г. е подходящ за разбиране на нещата, които последваха:

Само криза – действителна или въображаема – произвежда истинска промяна. Когато настъпва криза, действията се предприемат въз основа на идеите, които лежат наоколо. Вярвам, че основната ни функция е това: да създаваме алтернативи на съществуващите политики, да ги поддържаме живи и на разположение, докато политически невъзможното стане политически неизбежно.

След 11-и септември „политически неизбежното“ беше много по-явно и мащабно преплитане на двете форми на власт – сигурност и бизнес, което доведе до значително по-големи възможности за държавен контрол върху населението. Може да се изведат два главни аспекта: (1) насърчаване на публично – частните партньроства (ПЧП) в държавни сфери като отбрана и разработване на политики, които нормално са извън обсега на неолиберализацията, поне що се касае до ролята на частни компании, и (2) корпоратизация на всекидневния живот чрез тези ПЧП в името на сигурността.

ПЧП възникват през 1980-е и особено през 1990-е като възможни win-win (от които печелят всички) решения на мислени проблеми, свързани с обновяване на съществуващата или инвестиране в нова публична инфраструктура. Накратко, държавата или местните власти възлагат задачи на частния сектор, който плаща първоначалните разходи (например строеж на сгради или пътища) в замяна на ежегодна вноска от властите в течение на определен срок. В контекста на по-ниските нива на икономически растеж и по-високата безработица се твърдеше, че ПЧП ще донесе изгоди на населението чрез серия поети задължения, които правеха възможно публичната инфраструктура да е по-слабо засегната от конкуренцията за средства от държавния бюджет. От друга страна, частните компании щяха да се възползват от гарантирана възвращаемост на капиталовите инвестиции и от доверието, свързано с осигуряване на публична услуга.

Вече е добре известно, че тези идеализирани предвиждания рядко се сбъдваха в реалността. Много по-вероятно е частните компании да се радват на значителни и постоянни печалби, благодарение на сериозната разлика между разходите за инвестиции и съвкупните плащания от страна на държавата, често предоставяйки инфраструктура с лошо качество. Нещо повече – в случаите, когато диференциалът между разходи и доходи е по-малък, ПЧП обикновено дават възможност на фирмите да се измъкнат от договорните си задължения, оставяйки на държавата да плати сметката. Друг ключов въпрос е относителната липса на демократичен надзор заради клаузи за „търговска конфиденциалност“ – нещо, което надали е в обществен интерес.

Независимо от многобройните примери, ПЧП станаха нормална част от държавната дейност по целия свят, защото все още се настоява за вероятността от win-win резултат. В подобни случаи левите коментатори често заклеймяват заграбването на „обществени“ блага от „частни“ актьори и настояват за изгонване на вторите от доставката на първото. Само че това означава, че правителствата ще трябва да осъзнаят своите грешки и да обърнат гръб на „маркетизацията“. Подобна критика пропуска възможността от създаването на нова форма на държава, която не държи сметка за ефективността или сходни въпроси.

Това също така означава, че навлизането на ПЧП в отбраната и политиките е било в ход още преди 11-и септември 2001 г. Наоми Клайн документира, че проектът за трансформация на Доналд Ръмсфелд е задействан веднага след встъпването му в длъжност като секретар на отбраната през януари 2001 г. Несъгласието вътре в министерството е пренебрегнато в името на Войната с Терора, като воденето на война се превръща в перманентна и необходима част от живота – упорити военни конфликти в чужбина и държава на сигурността в родината. С мантрата, че правителствата (и съответно цялото население) ще спечелят от ефективността и иновацията, осигурявани от частното предприятие, нахлуването в чужди държави и нахлуването в личния живот на гражданите е все повече въпрос на ПЧП. Вземете компании като „Бехтел“ и „Бууз Алън Хамилтон“.

Клайн нарича това пазар за тероризъм, но вече трябва да е станало ясно, че макар и да е изглеждало по този начин, пазари всъщност е нямало – поне според общото разбиране за пазари. Случвала се е интензификация и екстензификация на течащия проект за реорганизация на обществата в посока на принуда, липса на демокрация и неравноправие. По-интензивно заради проникването на проекта в държавния репресивен апарат, по-екстензивно заради все по-видимите и разнообразни състояния на контрол, станали възможни заради това проникване.

Един от основните резултати е умишленото размиване на границите между военната функция и функцията сигурност, под формата на експлозивен ръст на Частните Компании за Война и Сигурност (ЧКВС), които действат през граници и в най-различни ситуации,  като се започне от активно участие във военни действия и се стигне до рутинно ограничаване на достъпа до публични пространства в градовете. Разбира се, администрацията на Обама не направи нищо да провери как се развиват тези процеси, да не говорим да ги отмени. Възходът на войната с дронове и следенето са само най-забележимите примери. Не е чудно, че страните по целия свят последваха примера на САЩ и в резултат на това ЧКВС се превръщат в могъщи глобални организации.

Атака срещу демокрацията в името на „закрилата“

Споменатото ограничаване на достъпа до публични пространства свързва преплелите се форми на власт бизнес и сигурност с другите форми на контрол. Неолиберализмът далеч не е победен от избухването на глобалната криза през 2008 г. – в някои отношения той дори се е окопал по-здраво и е приел още по-интензивни и експлицитни анти-демократични форми. В допълнение, целият свят сме свидетели на упорития опит да се подкопаят формалните права в името на „добрия капитализъм“.

Щом заплахата от неизбежен глобален колапс отмина в края на 2008 г., неолибералните интелектуалци и прозелити побързаха да прехвърлят отговорността за кризата някъде по-далеч от финансовите институции, твърдейки че предизвикателството не е да се реформира капитализмът, нито дори финансите, а държавите. Неспособността да регулират правилно нито потребителите, нито финансовите институции било довело до „деморализиране“ на финансите и след това до бюджетни дефицити заради държавното спасяване на банките.

Държавите бяха обвинени за виновни, че са допуснали огромните ексцесии във финансовия сектор, което значи, че единственият начин да не допуснем това да се случи отново е да се въведат самоограничителни мерки в името на икономическата „необходимост“. След 2008 г. бяха въведени куп конституционни и законови промени, опитващи се да подчинят държавите на правила и процедури, които превръщат остеритета в основен закон, а продължаващата деградация на публичните решения – в нормална и „неутрална“ цел. Най-известните примери за това са в Европейския съюз, където страстта към самобичуване доведе до драстични форми на реструктуриране, особено в Гърция – всичко това в името на европейския социален модел. Но това е обща тема за целия свят.

Всичко това означава, че населението трудно ще отмени действието на такива конституционни и законови механизми заради необходимото квалифицирано мнозинство в парламента. Конституциите често се свързват с политическите и социални права, но някой може да се запита „коя точно конституция?“ А иначе, тези умишлени действия за самолишаване от власт създават основата за бъдещи цикли на де-демократизация. Такъв е случаят например когато избухват протести срещу конституционализацията на остеритета, потушавани с полицейско насилие в името на демокрацията.

Да вземем например т.нар. закони за запушване на устата в Испания, въведени през лятото на 2015 г., които значително ограничиха и в известна степен криминализираха свободата на събиране и протест. Те наказват неуважението към полицейските служители и опитите да се попречи на насилствено отстраняване – действия, които са много далеч от традиционните представи за „публични безредици“. Сходни законови рестрикции са предвидени в Закон C51, приет в Канада през 2015 г.

Може да се замислим и за рутинното полицейско насилие и нелегалното мобилизиране на юридическа власт по целия свят, от репресиите на движението Окупирай в САЩ през 2011 г., през клането на стачкуващите миньори в Южна Африка през 2012 г., потъпкването на протестите в Парк Гези в Турция през 2013 г., похищението и масовото убийство на студенти в Мексико през 2014 г. Да видим как бяха представени протестите, стачките и движенията на съпротива: като „екстремистки“ атаки срещу „демокрацията“, оправдаващи или поне обясняващи силовата намеса.

Маските падат

Всичко това рисува мрачна картина: една идеология, която активно насърчава принудителната, не-демократична и неравноправна реорганизация на обществото изглежда има траен успех в подкопаването на основните и формалните политически и социални права. След 2001 г. този процес се движи от много по-видимото сливане на формите на власт бизнес и сигурност. След 2008 г. това развитие бе придружено от конституционни и законови промени, които изрично търсят ограничаване на демократичните права в името на икономическата необходимост, което означава, че протестите срещу подобни рестрикции може да се наричат вече „екстремни“ и съответно да „оправдаят“ насилието в защита на демокрацията. Централно и за двете е разширението на ПЧП в дотогава неизследвани части на държавата, и продължаващата корпоратизация на всекидневния живот в името на сигурността, доставяна от ЧКВС.

Въпреки всичко, тези процеси са силно противоречиви. Неприкритата атака срещу основните и формалните права, все по-ясното усещане, че реториката за сигурност и свобода означава корпоратизация на живота, засилващото се убеждение, че приказките за „свободния пазар“ вече не могат да замаскират централната роля на правителствата за (въз)производството на огромни неравенства, всичко това показва, че държавата – досега олицетворение на волята на народа, както за демократичните, така и за недемократичните общества – вече е част от проблема и трябва да бъде оспорена, вместо да разчитаме на нея да ни достави публични и социални блага.

Неолиберализмът винаги е касаел преосмислянето на ролята, а не ампутацията на държавата, вменявайки й централна роля в производството на онова общество, което неолибералите искат да видят. Но днес това вече по-трудно може да се замаскира с празните думи „свободен“ и „пазари“, което значи, че докато държавата става все по-силна и авторитарна, тя едновременно става все по-уязвима и лишена от легитимност.

Засилването, съпътствано с едновременно отслабване на капиталистическите държави във времената на авторитарния неолиберализъм ги прави директна цел на рой обществени протести, искания и изрази на недоволство, пораждани от натиска, произтичащ от процеса на засилване на противоречията. Проблемът за политиците отляво е, че тези развития приемат множество форми, от радикалния десен популизъм през класическата социална демокрация до автономните движения, опитващи да положат началото на по-добър свят.

Нещо повече, десният популизъм е повече от способен да се съюзи с по-умерените форми на авторитарния неолиберализъм (вижте Тръмп в САЩ и различните управляващи коалиции в Европа). Класическата социална демокрация е дискредитирана в очите на мнозина заради компромисите си след 1980-те. Автономните движения тепърва трябва да се справят с все по-явните и разнородни състояния на контрол, дискутирани по-горе (допълнителни примери са Генуа през 2001 г, паркът Зукоти през 2011 г. и превратът в Бразилия през 2016 г.).

Все пак има нови възможности за съпротива, формиране на съюзи и самоорганизиране – и вече има множество примери, които демонстрират какви са правилата на играта. Те сочат към по-равнопоставен свят, в който държавите и общностите се трансформират в името на ценности като равенство, справедливост, достойнство, солидарност. Но, както беше споменато, на този път стои голяма пречка: продължаващото, инстинктивно отъждествяване на неолиберализма със свободните пазари. Много коментатори гледат на неолиберализма като на зомби светоглед, интелектуално дискредитиран и въпреки това все още доминиращ. Това налага въпроса: как да спрем да разбираме неолиберализма и „свободните пазари“ като синоними?

За да отговорим на този въпрос, наложително е да се освободим от предварителните си нагласи и да наречем неолибералните интелектуалци и прозелити с истинското им име: разпространители на фикции за свободата и пазарите, които ценят най-много от всичко принудата, де-демократизацията и гротескните неравенства и които поставят в центъра глобалните корпорации и авторитарните държави. Вместо да позволяваме на други да извайват видения от празни думи, нека издърпаме себе си в нашия собствен път.

Йън Бръф преподава в Университета на Манчестър. В момента той изследва основите на неолибералната мисъл. Управляващ редактор на поредицата книги Трансформиране на Капитализма.

Превод: Bodil.bg

Статията е преведена на български език и публикувана в Bodil.bg със специалното разрешение на ROAR Magazine. Препубликуваме я с изричното съгласие на Bodil.bg

neoliberalism roarmag

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop