david-graeber-intro.jpg

Свикнали сме да гледаме на модерния капитализъм (заедно с модерните традиции на демократично управление) като появявил се чак по-късно: с епохата на революциите – Индустриалната революции, Американската и Френската революции – серия от дълбоки промени в края на осемнадесети век, които стават напълно институционализирани едва след края на Наполеоновите войни. Тук се сблъскваме лице в лице с особен парадокс. Изглежда сякаш почти всички елементи на финансовия апарат, които сме свикнали да свързваме с капитализма – централните банки, облигационните пазари, short-selling [1], брокерски къщи, спекулативни балони, секюритизация, годишни ренти – се появяват на бял свят не само преди науката икономика (което вероятно не е твърде изненадващо), но също и преди възхода на фабриките и дори наемния труд. Това е автентично предизвикателство към познатия начин на мислене. Ние обичаме да си представяме фабриките и работилниците като "истинската икономика", а останалото като суперструктура, изградена върху тях. Но ако това наистина е така, тогава как е възможно суперструктурата да се е появила първа? Може ли мечтите за една система да създадат нейното тяло?

Всичко това повдига въпроса какво е "капитализъм" по начало – въпрос, по който въобще няма консенсус. Думата е първоначално измислена от социалисти, който виждали капитализма като система, където тези, които притежават капитал, командват труда на онези, които нямат. За разлика от тях, защитниците клонят към виждането за капитализма като свободата на пазара, която позволява на онези с потенциално продаваеми визии да съберат ресурси, за да се появят тези визии наяве. Както и да е, почти всеки се сългасяват, че капитализмът е система, която изисква постоянен, безкраен растеж. Предприятията трябва да растат, за да останат жизнеспособни. Както пет процента на година бяха широко приемани в зората на капитализма за легитимен процент търговска лихва – това е, размерът, с който всеки инвеститор може нормално да очаква парите му да растат според принципа на интереса (interesse) – така и сега пет процента са годишната норма, с която размерът на брутния вътрешен продукт (БВП) на която и да е държава наистина трябва да расте. Това, което веднъж е било безличен механизъм, който заставя хората да гледат на всички около тях като на потенциален източник на печалба, впоследствие започва да се счита като единствения обективен показател за здравето на самото човешкото общество.

Започвайки от 1700 г. като отправна дата, оново, което виждаме в зората на модерния капитализъм, е един гигантски финансов апарат от кредит и дълг, който практически оперира, изпомпвайки все повече труд от всеки, с който влиза в контакт, и като резултат създава едно безкрайно увеличаващо се количество материални стоки. Той прави така не само по морална принуда, но преди всичко използвайки морална принуда за мобилизацията на очевидна физическа сила. Във всеки момент познатото, но свойствено европейско oплитане на война и търговия излиза отново наяве – често в учудващни нови форми. Първите фондови борси в Холандия и Великобритания са базирани основно на търговия с дялове или акции на Източната и Западната индийски компании, които са едновременно военни и търговски авантюри. За един век такава частна, ориентирана към печалбата корпорация управлява Индия. Националните дългове на Великобритания, Франция и други са базирани върху пари, заети не за дълбаенето на канали и издигането на мостове, а за придобиването на барута, нужен за бомбардирането на градове и конструирането на лагери, за задържане на затворници и трениране на наборници. Почти всички балони от осемнадесети век включват някаква фантастична схема за използването на приходите от колониалните авантюри за изплащането на европейски войни. Хартиените пари са дългови пари, а дълговите пари са военни пари и това винаги е било така. Тези, които са финансирали безкрайните военни конфликти на Европа, са също онези, наемали правителствената полиция и затвори за изстискването на непрекъснато увеличаващата се продуктивност на остатъка от населението.

Както е всеизвестно, системата на световния пазар, стартирана от Испанската и Португалската империи, първо се появява под формата на търсене на подправки. Скоро тя се разпростира в три широки направления, които могат да бъдат оприличени на оръжейна търговия, търговия с роби и търговия с опиати. Последната се отнася, разбира се, най-вече към леките наркотици, като кафе, чай и захарта, която се слага в тях, и тютюна, но и дестилирания ликьор, който също за пръв път се появява в този етап от човешката история, и както знаем, европейците нямат никакви угризения за агресивното маркетиране на опиат в Китай като начин да сложат край на износа на ценни метали [към Китай]. Търговията с платове идва едва след това, след като Източно-индийската компания използва военна сила, за да прекрати (по-ефективната) индийска търговия за износ на памук. На човек му трябва само да хвърли поглед върху книгата, съхраняваща есето върху кредитната и човешката задруга на Чарлс Дейвнънт от 1696 г.: The political and commercial works of that celebrated writer Charles D' Avenant: relating to the trade and revenue of England, the Plantation trade, the East-India trade and African trade. "Подчинение, любов и приятелство" може да стигат за управляването на отношенията между събратя англичани по това време, но в колониите е било най-вече подчинение.

Както описах [по-рано], търговията с роби в Атлантическия океан може да бъде представена като гигантска верига от дългови задължения, простираща се от Бристол [Англия] през Калабар [Нигерия] до горната част на Крос Ривър, където търговци Аро спонсорират техните тайни общества; също както при търговията в Индийския океан, подобни вериги свързват Утрехт [Холандия] с Кейптаун [ЮАР] и Джакарта [Индонезия] до Кралството на Гелгел, където балинииски крале организират боеве с петли, за да примамят собствените си поданици да заложат свободата си. Във всеки от случаите, крайният продукт е един и същ: човешки същества, толкова пълно откъснати от контекста си и оттам дълбоко дехуманизирани, че биват поставени изцяло извън сферата на дълга.

Посредниците в тези вериги, различните търговски връзки в дълговата верига, свързващи търговските посредници в Лондон със свещениците Аро в Нигерия, гмуркачите за перли на островите Ару в Източна Индонезия, бенгалските плантации за чай, или амазонските събирачите на латекс, оставят впечатлението за наличието на трезви, пресметливи, прозаични индивиди. В който и да е край на дълговата верига, цялото предприятие изглежда сякаш се държи на способността за манипулиране на фантазии и поддържането на постоянна заплаха от пропадане в нещо, което дори съвременните наблюдатели считат за разновидност на фантасмагорична лудост. В единия край са периодичните балони, тласкани отчасти от слухове и фантазии и от части поради това, че почти всеки в градове като Париж или Лондон с някакви налични пари би могъл изведнъж да реши, че може някак да спечели от факта, че всички други се поддават на слуха или фантазията.

Чарлс МакКей ни оставя някои безсмъртни описания на първия от тези балони, известния "South Sea Bubble" [Източноморския балон, от името на South Sea Company] от 1710 г. Всъщност, самата Източноморска компания (която се е разрастнала дотолкова, че в даден момент е изкупила по голяма част от националния дълг) е била само упованието за случилото се; гигантска корпорация, стойността на чийто акции постоянно се увеличава и сякаш, казано в модерен контекст, е "твърде голяма, за да се провали" [2]. Тя скоро се превръща в модел за стотици появяващи се предложения:

Навсякъде стартираха безброй акционерни дружества. Скоро те получиха името "балони", най-подходящото, което въображението можеше да изобрети... Някои от тях просъществуваха седмица или две и повече не се чу за тях, докато други дори не можеха да преживеят и толкова. Всяка вечер раждаше нови схеми и всяка сутрин нови проекти. Най-висшите сред аристокрацията бяха толкова жадни в тази гореща надпревара за придобивки, колкото и най-неблагодарните комисионери в Корнхил.

Авторът изброява, като случайни примери, осемдесет и шест схеми, вариращи от производството на сапун или брезент, обезпечаването на застраховка за конете, до метод за "правенето на чамови дъски от дървени стърготини". Всеки издава акции; всеки тираж се появява, бива разграбен и жадно изтъргуван напред-назад в механи, кафетерии, алеи и галатерии по целия град. Във всеки случай, цената им бързо скача до тавана – всеки нов купувач залага ефективно, че той или тя може да ги изсипе на някой още по-наивен загубеняк преди неизбежния колапс. Понякога хората залагат на карти и купони, които не биха им позволили нищо повече от правото да залагат на други акции по-късно. Хиляди забогатяват. Хиляди повече са разорени.

Най-абсурдната и безмислна схема, която показа повече от всички други абсолютната лудост на хората, беше една, стартирана от неизвестен приключенец, озаглавена "Компания за осъществяването на задача от голяма полза, но никой не трябва да знае каква е тя".
Геният, който опитва това смело и успешно нашествие срещу човешката лековерност, просто заявява в неговото изложение, че нужният капитал е половин милион, в пет хиляди акции по 100 лири всяка, депозит 2 лири на акция. Всеки акционер, плащайки депозита си, ще има правото на 100 лири на година на акция. Как тази невероятна печалба следва да се придобие, той не би благоволил да ги информира по това време, но обещава, че пълните детайли ще бъдат надлежно изложени след месец време и ще бъде пуснат апел за останалите 98 лири от номинала. На следващата сутрин в десет часа този велик човек отворил офис в Корнхил. Тълпи наобиколили вратата му и когато затворил в три часа, видял че са записани не по-малко от хиляда акции и депозитите им са платени.
Той бил достатъчно философски настроен, за да се задоволи от начинанието си и отплавал още същата вечер за континента. Никога повече не се чуло за него.

Ако човек вярва на МакКей, цялото население на Лондон е въприемало едновременната заблуда, не че пари могат наистина да бъдат произвеждани от нищо, но че други хора са достатъчно глупави да мислят, че е възможно – и че, точно поради това, те всъщност могат да правят пари от нищото.

Премествайки се в другия край на дълговата верига, намираме фантазии, вариращи от очарователното до апокалиптичното. В антроположката литература има всичко: от красивите "морски съпруги" на гмуркачите за перли от Ару, които няма да отстъпят съкровищата си от океана, освен ако не бъдат ухажвани с подаръци, купени на кредит от местни китайски магазини, до тайните пазари, където бенгалски земевладелци купуват духове, за да тероризират неподчиняващи се задлъжняли слуги; до дълговете от плът на племената Тив, една фантазия за човешкото общество, което се самоизяжда; накрая до случаи, при които изглежда сякаш кошмарът на Тив изглежда много близо до това да се превърне в истина. Един от най-известните и притеснителни фантазии е бил големият скандал от Путумайо през 1909-1911 г., когато лондонското читателско общество с шок чете, че агентите на филиал на британска компания за гума, опериращи в перуанския тропически лес, са създали тяхното собствено Сърце на тъмнината [3], избивайки десетки хиляди индианци Хуитото – които индианци агенти настояват да бъдат наричани само "канибали" – в сцени на изнасилване, изтезаване и обрязване, които напомнят за най-лошото от завоеванието отпреди четиристотин години.

В последвалите дебати, първоначалният импулс е да се хвърли цялата вина върху система, където се е считало че индианците са хванати в дългов капан, поставени в пълна зависимост от магазина на компанията:

Коренът на цялото зло беше така наречената патронна или "крепостническа" система – разновидност на това, което в Англия се наричаше "truck system" (заплащане на труд в натура) – според която наемния работник, принуден да купува всички стоки от магазина на работодателя, е държан безнадеждно в дълг, докато по закон не може да напусне работата си преди да бъде платен дълга... Дългът следователно е де факто робство (по-често отколкото обратното); и след като в отдалечени региони на широкия континент няма никакво ефективно правителство, той е изцяло на милостта на господаря си.

"Канибалите", които свършват бити до смърт, разпънати на кръст, овързани и използвани за тренировъчни мишени или разрязани на парчета с мачете за провал в донасянето на достатъчни количества гума са, историята продължава, паднали в решителния дългов капан; съблазнени от складовете на агентите на компанията, те свършват като разменят собствените си животи.

По-късно парламентарно допитване установява, че истинската история не е нищо подобно. Племето Хуитото въобще не са били измамени и превърнати в длъжници. Всъщност, агентите и наблюдателите, изпратени в региона, са били, почти като конкистадорите, дълбоко задлъжняли – в техния случай, на перуанската компания, която ги е наела, която пък основно получава кредита си от лондонски финансисти. Тези агенти със сигурност са пристигнали с намерението да включат в тази мрежа от кредити и индианците, но откривайки, че Хуитото нямат никакъв интерес към платове, мачете и монети, които те са дошли да търгуват с тях, накрая се отказват и просто започват да обграждат индианците и да ги принуждават да приемат заеми пред дулото на оръжието, и впоследствие да калкулират количеството гума, което Хуитото притежават. Много от изкланите индианци, от своя страна, просто са се опитвали да избягат.

Индианците тогава реално са били принизени до робство, просто през 1907 г. никой не е бил склонен да признае това. Едно легитимно предприятие трябва да има някаква морална основа и единствената моралност, известна на компанията, е била дълг. Когато става ясно, че Хуитото отхвърлят предположението, всичко се обърква и компания свършва, както Касимир, впримчена в спирала на възмутен гняв, в крайна сметка заплашващ да затрие собствената й икономическа база.

...

Тайният скандал около капитализма е, че по нито едно време той не е бил организиран основно около свободен труд. Завладяването на Америка започва с масово поробване, което постепенно се установява под различни форми на дългово закрепостяване, африканско робство и "договорени услуги" – това е използването на договорен труд и работници, които получават пари в аванс и са следователно задължени да ги изплатят в рамките на пет-, седем- или десетгодишни срокове. Излишно е да се казва, че договорните прислуги са наети главно измежду хора, които вече са задлъжняли. През 17 век понякога е имало поне толкова задлъжнели бели, колкото африкански роби, работещи на южните плантации, и легално отначало те са били в почти същото положение, след като в началото плантационните общества са работели в рамките на европейска правна традиция, която счита че робството не съществува, така че дори африканците в Каролините [в Щатите] са класифицирани като договорни работници. Разбира се, това се променя по-късно, когато е въведена идеята за "раса". Когато африканските роби са освободени, те отново са заменени с договорни работници на плантациите от Барбадос до Мавритания: само че сега с такива, набрани главно в Индия или Китай. Китайските договорни работници построяват северноамериканската железопътна система, а индийски "куулита" построяват южноамериканските мини. Селяните от Русия и Полша, които са били свободни земевладелци в Средновековието, са превърнати в крепостници едва в зората на капитализма, когато техните лордове започват да продават пшеница на новия световен пазар, за да хранят новите индустриални градове на запад. Колониалните режими в Африка и Югоизточна Азия редовно изискват насилствен труд от завладяните субекти или създават данъчни системи, направени за да натиснат населението да излезе на пазара на труда чрез дълг. Британските сюзерени в Индия, започващи с Източно-индийската компания, но продължаващи и при правителството на Нейно Величество, институционализират дълговото крепостничество като главното им средство за създаване на продукти за продажба в чужбина.

Това е скандално не просто защото системата от време на време дава на късо, както става в Путумайо, но защото тотално обърква най-грижливо стаените ни предположения за това какво всъщност е капитализмът – най-вече това, че в основната си природа, капитализмът има нещо общо със свобода. За капиталистите това означава свободата на пазара. За повечето работници, означава свободен труд. Марксистите подлагат под съмнение дали наемният труд в крайна сметка е свободен в който и да е смисъл (след като някой без нищо за продан, освен собственото си тяло, в никакъв случай не може да бъде считан за истински свободен икономически агент), но те все пак клонят към предположението, че свободният труд е основата на капитализма. И доминиращия образ в историята на капитализма е английският работник, трепещ се във фабриките на Индустриалната революция, и този образ може да бъде проследен напред във времето чак до Силиконовата долина, с права линия помежду им. Всички тези роби и слуги, куулита и крепостници изчезват, или ако трябва да говорим за тях, ги отписваме като временни препятствия по пътя. Също като текстилните цехове, това се счита за етап, през който всяка индустриализираща се нация трябва да премине, точно както се предполага, че тези милиони дългови крепостници, договорни работници и текстилни работници, които все още съществуват, често на същите места, със сигурност ще доживеят да видят децата си станали редовни наемни работници със здравни осигуровки и пенсии, и техните деца – доктори, адвокати и предприемачи.

Когато някой погледне към същинската история на наемния труд, дори в страни като Англия, тази картина започва да се разтапя. В по-голямата част от средновековна Северна Европа наемният труд е бил най-вече лайфстайл феномен. От горе-долу 12-14-годишна възраст до около 28-30, от всички се е очаквало да бъдат наети като слуги в нечий дом – обикновено на основата на някакъв вид годишна договорна база – докато съберат достатъчно средства да се оженят и да направят свой собствен дом. Първото нещо, което "пролетаризацията" започва да означава е, че милиони млади мъже и жени в Европа се оказват впримчени в един вид перманентно юношество. Чираците и калфите не са могли никога да станат "майстори" и следователно да порастнат. Впоследствие, мнозина започнали да оставят това и да се женят рано – допринасяйки за големия скандал на моралистите, които настоявали, че новият пролетариат започва семейства, които не е било възможно да поддържа.

Съществува, и винаги е имало, любопитно родство между наемния труд и робството. Това е не само защото робите на карибските захарни плантации са онези, които доставяли бързите енергизиращи стоки, задвижващи голяма част от работата на ранните наемни работници; не само защото повече от научните управленски техники, прилагани във фабриките по време на индустриалната революция, могат да бъдат проследени назад до тези захарни плантации; но също защото и отношенията между господар и роб и тези между работодател и работник са принципно безлични: дали са те продавали или просто си дал себе си под наем, моментът, в който сделката е извършена, кой си ти не е важно; всичко, което има значение е, че ти си способен да разбираш заповеди и да правиш това, което ти е казано.

Това е може би една причина защо, по принцип, винаги е съществувало чувството, че както купуването на роби, така и наемането на работници не трябва наистина да бъде на кредит, но трябва да е директно заплатено в брой. Проблемът, както отбелязах, е бил че през по-голямата част от историята на британския капитализъм, хартиените пари просто не са съществували. Дори когато Кралския монетен двор започва да произвежда сребърни и медни монети с по-малък номинал, предлагането им е било спорадично и неадекватно. Така се е развила системата за заплащане на труд в натура: по време на индустриалната революция собственици на фабрики често плащат на своите работници с билети или ваучери, годни единствено в местни магазина, с чиито собственици имат някакви неформални споразумения или, в по-изолирани части на страната, които те самите притежават. Традиционните кредитни отношения с някой местен магазинер очевидно коренно се променят, щом магазинерът всъщност се окаже агент на шефа. Друг способ е бил на работниците да се плаща поне отчасти с услуги – и забележете самата широта на речника за подобен вид неща, които човек е бил способен да вземе от неговото работно място, най-вече от отпадъците, излишъка и страничните продукти: изрезки, трески, нишки, смет, остатъци, баберки (друга вариации на остатъци), бакшиши, остатъци от ощавени кожи, остатъци от разглобени обекти, нишки боя. "Изрезките", например, са били платовете останали от кроене, "треските" – парчетата от дъска, която работниците на доковете трябвало да носят от техните работни места (всяко парче дървен материал по-малко от 61 сантиметра), "нишките" са били вземани от пръчката, на която е навиван плата на тъкачните станове, и така нататък. И, разбира се, вече сме чували за плащане под формата на треска или пирони.

Работодателите имат и един последен способ: изчакват докато парите се появят, а междувременно не плащат нищо – оставяйки своите служители да преживяват само с това, което могат да отмъкнат от подовете на магазините им, или каквото семействата им могат да измъкнат от някакво външно назначение, да получат от дарение, да спестят с приятели и семейство, или, когато всичко друго се провали, да вземат на кредит от лихвари и заложни къщи, на които скоро започва да се гледа като на вечния бич за работещите бедни. Ситуацията става такава, че през XIX век всеки път, когато пожар унищожи лондонска заложна къща, кварталите на работническата класа се приготвят за вълната от домашно насилие, която неизбежно настъпва, когато много съпруги са принудени да признаят, че отдавна тайно са заложили неделния съпружески костюм.

В днешно време сме свикнали да свързваме фабриките, изоставащи със заплати за осемнайсет месеца, с нация по време на икономическо свободно пропадане, каквото се случи по време на разпада на Съветския съюз; но поради политиките на подплатени пари на британското правителство, което преди всичко винаги е било ангажирано да подсигури, че банкнотите му няма да се понесат във въздуха в още един спекулативен балон, в ранните дни на индустриалния капитализъм такава ситуация не е била по никакъв начин необичайна. Дори правителството често е било неспособно да намери пари за заплащане на собствените си работници. В Лондон от XVIII век, Кралското aдмиралство е било редовно е изоставало с година в плащането на заплатите на трудещите се на Дептфордските докове – една причина, поради която те са били склонни да толерират присвояването на трески, да не споменаваме дори коноп, бои, железни болтове и кордажи. Всъщност, както Линбоу показва, ситуацията започва да придобива различима форма едва около XIX век, когато правителството стабилизира финансите си, започва да плаща заплати в кеш навреме и следователно се опитва да премахне това което сега е преименувано на "грабеж от работното място" – което, срещайки свирепата съпротива от страна на доковите работници, е превърнато в обект на наказание чрез бичуване и затвор. Самюел Бентам, инженерът, натоварен да да реформира доковете, е трябвало да ги превърне в постоянна полицейска държава, за да може да установи режим на чист наемен труд – за чиято цел той решително обмисля идеята за построяването на гигантска кула по средата, за да гарантира постоянно наблюдение, идея която по-късно е заета от брат му Джереми за известния Паноптикон.

...

Мъже като Смит и Бентъм са били идеалисти; дори утописти. За да разберем историята на капитализма, обаче, трябва да започнем с осъзнаването че картината, която имаме в главите си – работници, които покорно изключват будилници в осем сутринта и получават редовно възнаграждение всеки петък на базата на временен договор, който която и да е страна е свободна да скъса по всяко време – започва като една утопична визия, която е била постепенно вкарана в действие във Великобритания и Северна Америка, и никога, в нито един етап, не е била основния начин на организация на производството, където и да е.

Всъщност това е причината трудът на Смит да е толкова важен. Той създава визия за един въображаем свят, почти изцяло свободен от дълг и кредит, и следователно свободен от вина и грях; свят, където мъжете и жените просто са били свободни да изчисляват собствения си интерес с пълното съзнание, че всичко е пренаредено от Господ така, че да служи за по-висшето добро. Такива въображаеми конструкции разбира се са това, което учените наричат "модели", и няма нищо изначално грешно с тях. Всъщност, мисля че може да се даде справедлив аргумент, че не можем да мислим без тях. Проблемът с такива модели – поне винаги изглежда така, когато моделираме нещо, наречено "пазар" – е, че веднъж създадени, ние показваме склонност да ги третираме като обективни реалности или дори да паднем на колене пред тях и да започнем да ги почитаме като богове. "Трябва да се подчиняваме на диктатите на пазара!"

Карл Маркс, който знае не малко за човешката тенденция да се прекланя и боготвори собствените си творения, написва Капиталът в опит да покаже, че ако ние решим да започнем от утопичните визии на икономистите, докато позволяваме някои хора да контролират производствения капитал и същевременно оставим други без нищо за продан, освен телата и умовете си, резултатите много често ще бъдат трудно различими от робство и цялата система в крайна сметка ще се саморазруши. Това, което всеки изглежда забравя, е предполагащата природа на неговия анализ, "ако приемем, че". Маркс е бил напълно наясно, че има много повече ваксаджии, проститутки, икономи, войници, амбулантни търговци, коминочистачи, продавачки на цветя, улични музиканти, затворници, детегледачки и таксиджии в Лондон по негово време, отколкото е имало работници във фабриките. Той никога не е допускал, че това е начинът, по който изглежда светът.

Въпреки това, ако има нещо, което последните няколкостотин години са показали, това е че утопичните визии могат да имат определена привлекателност. Това е толкова вярно за онези на Адам Смит, колкото и за другите, които им се противопоставят. Периодът от (грубо казано) 1825 г. до 1975 г. представлява кратко, но целенасочено усилие от страна на голям кръг от много властни хора – с лакомата подкрепа на мнозина от по-малко властните хора – да се опитат да превърнат тази визия в нещо като реалност. Монетите и хартиените пари са произвеждани най-накрая в достатъчни количества, че да може дори обикновените хора да водят всекидневието си без да прибягват към билети, жетони или кредит. Заплатите започват да се плащат навреме. Появяват се нови видове магазини, безистени и галерии, където всеки плаща в брой или с напредването на времето чрез безлични форми на кредит с изплащане на вноски. В резултат на това старите пуритански възприятия, че дългът е грях и разпад, започват да оформят силна хватка върху много от онези, които се възприемат като "достойни за уважение" членове на работническата класа, които често вземат свободата от ръцете на заложната къща и лихваря като причина за гордост, която ги разделя от пияниците, мошениците и копачите на ями толкова сигурно, колкото факта, че не са им липсвали зъби.

Говорейки като някой, който е израстнал в този род работнически семейства (брат ми умря на 53, отказвайки до смъртния си ден да придобие кредитна карта), мога да свидетелствам до известна степен, че за онези, които прекарват по-голяма част от будните си часове работейки по нечий заповеди, способността да извадиш портфейл пълен с банкноти, които са безусловно собствени, е една много убедителна форма на свобода. Не е изненадващо, че толкова много от предоположенията на икономистите – повечето от които взех под внимание в хода на тази книга – са били възприети от лидерите на исторически работнически движения до такава степен, че те започват да оформят визиите ни за това какви могат да бъдат алтернативите на капитализма. Проблемът не е само – както демонстрирах в глава 7 – че това е вкоренено в едно дълбоко дефектно, дори перверзно схващане за човешката свобода. Истинският проблем е, че както всички утопични мечти, това е невъзможно. Можем да имаме универсален световен пазар точно толкова, колкото система, в която всеки, които не е капиталист, е способен някакси да стане уважаван, редовно заплатен работник с достъп до адекватна зъболекарска помощ. Свят като този никога не е съществувал и никога не би могъл да съществува. Още повече, моментът, в който дори изгледите, че това може да се случи, започват да се материализират, цялата система започва да се разпада.

Настоящият текст е откъс от книгата "Debt: The first 5000 years" (Дълг: първите 5000 години) на Дейвид Грейбър, стр. 345-355.

Дейвид Грейбър е американски антрополог, политически активист и писател. У нас е публикувана само компилация от негови текстове под името "Партизанска антропология" от Фондация за хуманитарни и социални изследвания. Там присъства и друг откъс от "Debt: the first 5000 years". На страницата на "Живот след капитализма" присъстват няколко преведени публикации от Грейбър, които може да намерите чрез търсачката или картата на сайта.

Бележки:
[1] Продажбата на ценни книжа, които (все още) не са собственост на продавача. Това е мотивирано от вярването, че цената на ценните книжа ще спадне и така те ще бъдат налични за закупуване обратно на по-ниска цена за генерирането на печалба. – бел. прев.
[2] Препратка към описанието на определени големи банки днес като "too big to fail" – твърде големи, за да се провалят. – бел. прев.
[3] Отнася се към романа от 1899 г. на Джоузеф Конрад – Heart of Darkness, които адресира въпроси около империализма и расизма и разказва за жестокостта и разпада, които се пропиват в компания, търгуваща със слонова кост в Конго, Африка. – бел. прев.

debt the first 5000 years

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop